Огненият престол

15.Камилите са зли твари…

Да, Картър, цялата тази история с водните демони сигурно е била ужасна. Но не изпитвам състрадание към теб, защото 1) сам се набута в капана, и, 2) докато ти спасяваше Зия, аз се разправях с камили.

Камилите са отблъскващи.

Може би си мислиш: „Ама как така, Сейди, нали тези камили са измагьосани, призовани от амулетите на Уолт. Колко находчив е тоя Уолт! Измагьосаните камили със сигурност не са чак толкова ужасни, както истинските.“

Сега мога да потвърдя, че измагьосаните камили плюят, облекчават се, лигавят се, хапят, ядат и най-гнусното и смърдят като обикновените камили. Ако изобщо се различават от тях по нещо, то е по това, че от магията стават още по-гнусни.

Не започнахме, разбира се, с камили. Стигнахме до тях след поредица от все по-кошмарни превозни средства. Първо се качихме на един автобус за градче западно от Александрия — на автобус без климатик, натъпкан с мъже, които не бяха открили ползата от дезодорантите. После наехме шофьор — да ни откара до Бахария, — шофьор, който първо имаше нахалството да слуша най-големите хитове на АББА и да яде суров кромид лук, а после ни закара в някакъв пущинак и — изненада! — ни запозна с приятелите си, разбойници, изгарящи от нетърпение да ограбят беззащитни американски тийнейджъри. С удоволствие им показах как жезълът ми се превръща в голям прегладнял лъв. Нищо чудно шофьорът и разбойниците още да бягат. Но автомобилът беше спрял и нямаше магия, която да съживи двигателя.

На това място решихме да правим, да струваме, но да не бием на очи. Все щях да преглътна злобните погледи на местните. Можех да се справя и с това, че привличам вниманието като странна птица: американско-английско момиче с коса на морави кичури, тръгнало на път само с момче, което не прилича на негов брат. Всъщност това описваше доста добре живота ми. Но след случката с опита за обир на пътя ние с Уолт си дадохме сметка, че местните постоянно ни държат под око и са ни превърнали в мишена. Не изгарях от желание да ме вземат на мушка и други разбойници или египетската полиция, или, още по-лошо, магьосници, навъртащи се около нас под прикритие. Затова измагьосахме камили, направихме магия и на шепа пясък — да ни сочи пътя към Бахария, и поехме през пустинята.

„Как беше там, Сейди?“, сигурно се питате.

Благодаря за интереса. Беше горещо.

И още нещо: защо тия пустини трябва да са толкова огромни? Не могат ли да са с ширина няколкостотин метра, колкото да получиш представа какво е да е пясъчно, сухо и гадно, а после да продължат с нормална местност, например поляна с река или главна улица с магазини?

Де ти такъв късмет! Пустинята нямаше край. Представях си как богът на пущинаците Сет ни се присмива, докато кретаме през безбройните дюни. Ако това беше неговият дом, не мога да кажа, че го бива по украсата.

Нарекох камилата си Катрина11.

Тя си беше истинско природно бедствие. Само точеше лиги и явно мислеше моравите кичури по косата ми за екзотичен плод. Беше решила да не престава с опитите да ми опасе главата. А камилата на Уолт кръстих Хинденбург. Тя беше голяма почти колкото цепелин и определено пълна с газове като него.

Докато яздехме един до друг, Уолт изглеждаше погълнат от мисли и все се взираше в хоризонта. Без колебание ми се беше притекъл на помощ в Александрия. Както и подозирах, амулетите ни shen бяха свързани. Съсредоточих се и успях да му съобщя по телепатия в какво тежко положение сме изпаднали. С още малко усилие буквално го изтеглих през Дуат при мен. Много удобна магия: бърза доставка на страхотни момчета.

Но след като дойде, с всеки изминал миг той ставаше все по-мълчалив и неспокоен. Беше облечен като най-обикновен американски тийнейджър, тръгнал на излет: износена черна тениска, която му стоеше много добре, лек панталон и обувки. Но ако човек се взреше, виждаше, че е пристигнал, оборудван с всички магически вещи, които някога е изработвал. На врата му висеше цяла зоологическа градина с животни амулети. И на двете му ръце проблясваха по три пръстена. На кръста му имаше въжен колан, който не бях виждала дотогава, затова предположих, че има магически свойства. Уолт носеше и раница, безспорно натъпкана с още полезни нещица. Въпреки личния си арсенал изглеждаше ужасно притеснен.

— Хубаво време — подхванах аз.

Той се отърси от унеса и се свъси.

— Извинявай. Мислех си нещо…

— Знаеш ли, понякога помага да поговориш. Например, о, и аз не знам. Ако бях изправена пред тежък проблем и животът ми беше изложен на опасност и ако се доверявах само на Джаз… и ако Бес знаеше какво става, а не споделяше с никого… и ако се бях съгласила да тръгна с добра приятелка на приключение и разполагах с часове да си говоря с нея, докато прекосяваме пустинята, сигурно щях да се изкуша да кажа какво ме мъчи.

— Хипотетично — рече той.

— Да. И ако това момиче беше последният човек на земята, който знае какво ми е, и наистина държеше на мен… е, сигурно щеше да й докривее много, че я държат на тъмно. И нищо чудно да те удуши хипотетично. Хипотетично.

Уолт успя да се подсмихне едва-едва. Не мога да кажа, че от очите му направо се разтопявах — както при Анубис, — но Уолт наистина имаше страхотно лице. Изобщо не приличаше на баща ми, ала притежаваше същия вид сила и сурова красота — някакво почти недоловимо притегляне, от което се чувствах в по-голяма безопасност и малко по-здраво стъпила на земята.

— Трудно ми е да говоря — каза Уолт. — Не че съм искал да крия нещо от теб.

— За радост още не е късно.

Камилите ни продължаваха да вървят бавно нататък. Катрина се опита да целуне или може би да наплюе Хинденбург, а в отговор той се изпърдя. Възприех го като потискащ коментар за отношенията между момичета и момчета.

Накрая Уолт каза:

— Свързано е с кръвта на фараоните. Вие от семейство Кейн сте потомци на двама царе, на Нармер и на Рамзес Велики, нали?

— Така са ми казвали. Сейди Велика звучи наистина добре.

Уолт не отговори. Сигурно си представяше, че съм фараонка, което, признавам, си е доста стряскащо.

— Аз пък съм потомък… — Той се поколеба. — Какво знаеш за Ехнатон?

— Ако се понапъна, сигурно ще се сетя, че е бил фараон. Вероятно на Египет.

Уолт се засмя, което беше добре. Ако успеех да не допусна да е в прекалено сериозно настроение, сигурно щеше да му бъде по-лесно да изплюе камъчето.

— От най-издигнатите — потвърди той. — Ехнатон е фараонът, решил да премахне всички стари богове и да почита само Слънцето — Атон.

— А, да… — Спомних си смътно историята, което ме хвърли в ужас — изпитах чувството, че и аз като Картър ще се побъркам на тема „Древен Египет“. — Това е онзи, който е преместил столицата, нали?

Уолт кимна.

— Построил е в Амарна съвсем нов град. Бил си е особняк, но пръв решава, че старите богове са нещо лошо. Опитал се е да забрани преклонението пред тях, да затвори храмовете в тяхна прослава. Искал е да се почита само един бог, ала изборът му е странен. Решил е, че това е Слънцето. Не богът на Слънцето Ра, а истинският слънчев диск, Атон. При всички положения старите жреци и магьосници, особено жреците на Амон-Ра…

— Това друго име на Ра ли е? — започнах да налучквам аз.

— Общо взето, да — потвърди Уолт. — И така, жреците от храма на Амон-Ра не били особено доволни от Ехнатон. След като умрял, те съборили статуите му и се опитали да заличат името му от всички паметници и така нататък. Амарна била напълно изоставена, а Египет се върнал към старите порядки.

Постарах се да го осмисля. Хилядолетия преди Искандар да постанови, че боговете трябва да бъдат пратени в изгнание, един фараон е решил да направи същото.

— И това е бил твоят прапрапра и така нататък дядо? — попитах аз.

Уолт намота около китката си повода на камилата.

— Аз съм един от потомците на Ехнатон. Да. И ние като повечето потомци на царе умеем да правим магии, но… сме се натъквали и на трудности. Както сигурно се досещаш, боговете не са били доволни от Ехнатон. Синът му Тутанкамон…

— Цар Тутанкамон ли? — възкликнах аз. — Нима си негов потомък?

— За съжаление да — потвърди Уолт. — Тутанкамон е пострадал пръв от проклятието. Умрял е на деветнайсет години. И е бил от по-щастливите.

— Я чакай. Какво проклятие?

Точно тогава Катрина ревна и спря. Сигурно ще възразите, че камилите не реват, но ще сгрешите. След като се качи на една огромна дюна, Катрина издаде звук, много по-неприятен от спирачки на автомобил. Хинденбург пък се изпърдя и също спря.

Погледнах от другата страна на дюната. Долу, насред пустинята, се беше разпростряла обвита в мараня долина със зелени ниви и палми с размерите приблизително на Централен Лондон. Над нас летяха птици. На следобедното слънце проблясваха езерца. Пред малкото жилища, които се виждаха тук-там, бяха накладени пушещи огньове, на които хората готвеха. След толкова време в пустинята очите ме заболяха от многото цветове — точно както когато излизате от тъмен киносалон на яркото следобедно слънце.

Разбрах как са се чувствали в древността пътешествениците, открили след много дни в пустошта оазис като този. От всичко, което бях виждала, той приличаше най-много на Райската градина.

Камилите обаче не бяха спрели да се полюбуват на красивата гледка. Чак от края на оазиса до нашата дюна през пясъка криволичеше следа от мънички стъпки. И към върха се качваше много раздразнена котка.

— Баст? — възкликнах аз. — Какво правиш в този… какво точно представляваш?

Тя се вдигна на задни лапи, а предните разпери, сякаш казваше: „Ето ме и мен!“.

— Египетска мау, разбира се. Красиви леопардови петна, синкава козина…

— Сякаш е била в миксер!

Не че бях груба. Котката наистина беше ужасно проскубана. Липсваха големи кичури козина. Навремето може и да е била хубава, но бях по-склонна да мисля, че винаги си е била кръвожадна. Каквото беше останало от козината, беше мръсно и сплъстено, очите й бяха подути и наранени почти като на Влад Меншиков.

Баст… или котката — или каквото беше — пак застана на четири крака и подуши възмутено.

— Драга ми, Сейди, струва ми се, че вече сме обсъждали бойните белези по котките. Тази стара котка пред теб е истински воин!

„Воин, който губи“, помислих си, но реших да не го казвам.

Уолт слезе от гърбината на Хинденбург.

— Баст, как… къде си?

— Все още навътре в Дуат — въздъхна тя. — Ще мине поне още един ден, докато разбера как да изляза. Тук долу цари… известен хаос.

— Добре ли си? — попитах аз.

Котката кимна.

— Просто трябва да внимавам. В бездната гъмжи от врагове. Всички обичайни пътища и реки, по които може да се мине, са охранявани. Ще се видя принудена да заобикалям много, за да се върна здрава и читава, и тъй като равноденствието започва утре по залез-слънце, времето ме притиска. Реших, че е за предпочитане да ти пратя съобщение.

— Така значи… — сключи вежди Уолт. — Тази котарана тук не е истинска.

— Истинска е, как да не е истинска — възрази Баст. — Но е подчинена на част от моята ba. Говоря лесно чрез котки, макар и само по няколко минути наведнъж, но ти за пръв път си в близост с такава. Разбираш ли го? Невероятно! Наистина трябва да общуваш повече с котки. Между другото, щом си отида, котката порода египетска мау трябва да бъде възнаградена. Може би с вкусна риба или малко млекце…

— Баст — прекъснах я аз. — Каза, че си искала да ми съобщиш нещо.

— Точно така. Апоп се пробужда.

— Знаем!

— Но е по-лошо, отколкото си мислехме — продължи тя. — Цели пълчища демони са се запретнали да разбиват клетката му и той смята да излезе на свобода точно след като вдигнете от сън Ра. Всъщност разчита да освободите Ра. Това влиза в плана му.

Имах чувството, че главата ми става на пихтия, но може би беше от това, че камилата Катрина ми смучеше косата. Апоп иска неговият архивраг да бъде освободен? Но това няма смисъл!

— И аз не знам защо, но приближа ли се до клетката на Апоп, и долавям мислите му — уточни Баст. — Все пак се сражаваме от векове, вероятно между нас е възникнала връзка. При всички положения, както вече казах, утре по залез-слънце започва равноденствието. Апоп възнамерява да се въздигне от Дуат по изгрев на другата сутрин, двайсет и първи март. И смята, че ще му помогнете с плана си да събудите Ра.

Уолт се свъси.

— Щом Апоп иска да успеем, защо прави всичко възможно да ни спре?

— А наистина ли прави? — запитах се аз.

Изведнъж проумях смисъла на десетина дребни неща, притеснявали ме от няколко дни: защо в Бруклинския музей Апоп само е уплашил Картър, при положение, че Стрелите на Сехмет можеха да го унищожат. Как сме избягали толкова лесно от Санкт Петербург. Защо Сет е казал по своя воля къде се намира третият свитък.

— Апоп иска хаос — казах аз. — Иска да раздели враговете си. Завърне ли се Ра, това може да ни хвърли в гражданска война. Магьосниците вече са разцепени. Боговете ще започнат да се бият помежду си. Няма да бъде ясно кой управлява. А ако Ра не се прероди в силна нова форма, ако е стар и немощен, какъвто се появи във видението ми…

— Излиза, че е за предпочитане да не го вдигаме от сън, така ли? — поинтересува се Уолт.

— Това също не е отговор — отвърнах аз.

Баст понаклони глава.

— Объркана съм.

Мислите ми препускаха като обезумели. Камилата Катрина още ми дъвчеше косата и я превръщаше в олигавено сплъстено валмо, но аз почти не го забелязвах.

— Длъжни сме да се придържаме към плана. Имаме нужда от Ра. Трябва да има равновесие между Маат и Хаоса, нали така? Ако Апоп се въздигне, същото трябва да направи и Ра.

Уолт започна да си играе с пръстените си.

— Но щом Апоп иска Ра да бъде вдигнат от сън, щом смята, че това ще му помогне да унищожи света…

— Длъжни сме да вярваме, че Апоп греши.

Спомних си едно от нещата, които ми беше казал ren на Джаз: „Предпочетохме да вярваме в Маат“.

— Апоп не си и представя, че някой е в състояние да обедини боговете и магьосниците — казах аз. — Смята, че завръщането на Ра ще подкопае още повече силите ни. Трябва да докажем, че греши. Трябва да превърнем Хаоса в ред. Ето какво е правил винаги Египет. Рисковано е, много е рисковано, но ако не предприемем нищо от страх, че ще се провалим, само ще налеем вода в мелницата на Апоп.

Трудно е да държиш вдъхновяваща реч, докато камила ти лиже главата, но Уолт кимна. Котката не изглеждаше толкова въодушевена. Но котките рядко изглеждат въодушевени.

— Не подценявай Апоп — напомни Баст. — Не си се сражавала с него. А аз съм.

— Точно заради това имаме нужда от теб, връщай се бързо. — Разказах й за разговора на Влад Меншиков със Сет и за намеренията му да разруши Бруклинската къща. — Приятелите ни, Баст, са в ужасна опасност. Меншиков май е дори по-голям безумец, отколкото смята Еймъс. При първа възможност отиди в Бруклин. Имам чувството, че именно там ще дадем последен отпор. Ще вземем третия свитък и ще намерим Ра.

— Не обичам да давам последен отпор — заяви Баст. — Но си права. Положението не изглежда розово. Между другото, къде са Бес и Картър? — Тя погледна подозрително камилите. — Не сте ги превърнали в тези тук, нали?

— Примамливо е — отвърнах. — Но не, не сме го направили.

Разказах й накратко какво е намислил Картър.

Баст изсъска недоволно.

— Глупаво е да се отклонява толкова. Ще си поговоря хубаво с онова джудже, бива ли такова нещо, да те пусне сама.

— Ами аз! Да не съм невидим? — възмути се Уолт.

— Извинявай, скъпи, не исках да… — Очите й трепнаха. Тя се задави, сякаш е глътнала топка косми. — Връзката отслабва. Успех, Сейди. Най-добрият вход за катакомбите е в малко стопанство за фурми точно на югоизток. Потърси една черна водна кула. И се пази от римляните. Те са доста…

Котката вдигна настръхнала опашка. После примига и се огледа объркано.

— Какви римляни? — попитах аз. — И какви са те?

— Мър.

Котката ме погледна така, сякаш казваше: „Кои сте вие и къде е храната?“.

Отместих муцуната на камилата от олигавената си коса.

— Ела, Уолт — промърморих. — Хайде да намерим мумиите.

Дадохме на котката парченца пастърма и вода от запасите си. Не бяха като рибата и млякото, но тя остана доста доволна. Тъй като оазисът се виждаше и животинчето явно се ориентираше по-добре от нас, оставихме го да си дояде храната. Пак добре, че Уолт отново превърна камилите в амулети и ние се отправихме бавно пеш към Бахария.

Не се затруднихме да намерим стопанството за фурми. Черната водна кула беше в края му и бе най-високото съоръжение наоколо. Насочихме се към нея, като лъкатушехме из сенчестите палми. В далечината се издигаше селска къща, ние обаче не забелязахме хора. Египтяните вероятно не бяха чак толкова безразсъдни, че да стоят на следобедната жега.

Отидохме при водната кула, аз обаче не видях вход за гробница. Кулата беше доста стара: четири ръждиви метални подпори и кръгъл бидон с размерите на гараж на петнайсетина метра във въздуха. Бидонът течеше. През няколко секунди от небето капеше вода, която падаше шумно на спечения пясък. Наоколо не се виждаше нищо освен още палми, няколко изгубили цвета си селскостопански сечива и разядена от стихиите шперплатова табела, която лежеше на земята. На нея със спрей пишеше нещо на арабски и английски — някой селянин вероятно се бе опитвал да продаде на пазара стоката си. Надписът на английски гласеше: „Фурми — най-добрата цена. Студена бебси“.

— Каква бебси? — попитах аз.

— Пепси — поясни Уолт. — Чел съм в интернет. В арабския няма „п“. Всички тук викат на пепси-колата „бебси“.

— Значи към бицата можеш да си вземеш бебси?

— Бо всяка вероятност.

Аз изсумтях.

— Щом това тук е забележителност, не трябва ли да има разкопки? Археолози? Билетни каси? Търговци на сувенири?

— Баст може би ни е пратила при таен вход — отвърна Уолт. — За предпочитане е пред това да се промъкваме между цяла гмеж охрана и уредници.

Бях заинтригувана от този таен вход, но освен ако не можехме да се телепортираме магически с водната кула или под някоя от палмите не бе скрита врата, нямах представа къде е този толкова удобен вход. Изритах табелата с бебсито. Отдолу нямаше друго освен още пясък, който бавно се превръщаше в кал от кап-кап-капа на продънения бидон.

После се взрях по-внимателно във влажното петно на земята.

— Я чакай!

Приклекнах. Водата се събираше на вадичка, сякаш под пясъка имаше подземна пукнатина. Вдлъбнатинката беше с дължина към един метър и с ширина не повече от молив, но бе прекалено права, за да е естествена. Започнах да дълбая в пясъка. На дълбочина шест сантиметра ноктите ми задраскаха по камък.

— Помогни ми да разчистим пясъка — казах на Уолт.

След минута вече бяхме изровили плоска плоча с размери около един квадратен метър. Опитах се да пъхна пръсти под влажните й краища, но камъкът беше дебел и прекалено тежък, за да го вдигна.

— Можем да използваме нещо за лост — предложи Уолт. — И да го вдигнем.

— Или да се отдръпнем — допълних аз.

Уолт понечи да възрази, но когато извадих жезъла, прояви благоразумието да се отдръпне. С новите си познания за магията на боговете не се замислих особено какво трябва да правя — по-скоро почувствах връзката си с Изида. Спомних си за онзи път, когато тя е намерила ковчега на съпруга си сраснат с дънера на един кипарис и толкова се ядосала и отчаяла, че вдигнала във въздуха дървото. Насочих тези чувства и взряна в камъка, изрекох:

— Ha-di.

Добрата новина: заклинанието подейства по-добре дори отколкото в Санкт Петербург. Йероглифът припламна на върха на жезъла ми и камъкът се натроши на парченца, след което отдолу зейна тъмна дупка.

Лошата новина: разрушенията, които причиних, не се ограничиха само с камъка. Пръстта около дупката започна да се рони. Ние с Уолт се дръпнахме назад, защото в трапа западаха още камъни и аз проумях, че току-що съм разклатила целия покрив на подземното помещение. Дупката се разшири чак до подпорите на водната кула. Тя заскърца и се разлюля.

— Бягай! — кресна Уолт.

Спряхме чак след като се скрихме зад една палма на трийсет метра оттам. Водната кула протече на още доста места и се разклати като пиян човек, после падна към нас и се натроши, като ни направи вир-вода и се плисна на истински потоп сред редиците палми.

Шумът беше толкова оглушителен, че сигурно го чуха в целия оазис.

— Ужас! — простенах аз.

Уолт ме погледна, сякаш съм луда. Сигурно наистина бях виновна в онова, в което ме обвиняваха. Но е страшно изкушение да вдигаш във въздуха разни неща, нали?

Изтичахме при кратера. Сега вече той беше с размерите на плувен басейн. Долу, на пет метра от повърхността, под купчината пясък и камъни, имаше редици мумии, всичките омотани в ивици плат и положени върху каменни плочи. Сега, опасявам се, бяха сплескани, но си личеше, че са били ярко оцветени в червено, синьо и златно.

— Златни мумии. — Уолт изглеждаше ужасен. — Част от гробницата, която още не е проучена при археологически разкопки. Току-що съсипа…

— Казах вече — ужас! А сега ми помогни да сляза долу, преди собственикът на водната кула да се е появил с пушка в ръка.