Огненият престол

12.Как усвоих изящното изкуство на назоваването

Притеснително е да се събудиш пиле.

Моята ba се носеше из тъмна вода. Докато размахвах светещи криле, се опитвах да разбера накъде е горе. Предположих, че тялото ми е някъде наблизо — вероятно се беше удавило отзад в мерцедеса, но не знаех как да се върна в него.

Защо, да го вземат мътните, Бас беше минал с колата през подводен портал? Надявах се клетият Картър да се е спасил — Бес сигурно знаеше как да го освободи. Но да умреш от отрова, едва ли беше за предпочитане пред това да се удавиш.

Течението ме понесе бързо към Дуат. Водата се преобрази на студена мъгла. Мракът се огласи от вой и ръмжене. Изгубих малко от ускорението и когато мъглата се разнесе, видях, че отново съм в Бруклинската къща и се нося пред вратата на лечебницата. На една пейка при стената като стари приятели се бяха разположили Анубис и Уолт Стоун. Изглежда така, сякаш чакаха лоши новини. Уолт беше скръстил ръце върху скута си. Раменете му бяха смъкнати. Беше се преоблякъл — нова тениска без ръкави, нови къси панталони, — но явно не беше мигнал, откакто се беше върнал от Лондон.

Анубис му говореше така, сякаш го утешаваше и се стараеше да облекчи скръбта му. Никога дотогава не го бях виждала в традиционни египетски дрехи: гол до кръста, със златна и рубинена огърлица на врата и с обикновена черна пола около кръста. На повечето момчета не бих препоръчала да се обличат така, но на Анубис му отиваше. Винаги си бях мислила, че без риза е доста кльощав (все пак имайте предвид, че не съм мислила често за това), а ето че той беше в отлична форма. В подземния свят явно имаха хубава спортна зала, надгробни камъни, които използваха за лежанки, и така нататък.

Та първата ми мисъл, след като ги видях двамата заедно, бе, че на Джаз явно й се е случило нещо ужасно.

— Какво има? — попитах, без да съм сигурна, че ме чуват. — Какво се е случило?

Уолт не реагира, но Анубис вдигна очи. Както обикновено, сърцето ми заподскача щастливо — без мое разрешение. Очите на Анубис бяха толкова приковаващи, че съвсем забравих да използвам мозъка си.

Казах:

— Хм.

Знам, Лиз би се почувствала горда.

— Сейди — отвърна Анубис. — Защо си тук? Картър умира.

Това ме върна на земята.

— Знам, чакале! Не съм искала да… Я чакай, защо съм тук?

Анубис посочи вратата на лечебницата.

— Подозирам, че те е повикал духът на Джаз.

— Да не е мъртва? Да не съм мъртва и аз?

— И двете сте живи — каза той. — Но сте пред прага на смъртта, а това означава, че душите ви могат да разговарят свободно. Само не се застоявай тук.

Уолт още не бе показал, че ме е забелязал. Той промърмори:

— Не можах да й кажа. Защо ли?

После разтвори длани. Държеше златен амулет — shem, — съвсем същия като онзи, който ми беше дал.

— Какво му става, Анубис? — попитах аз. — Не ме ли чува?

Той го хвана за рамото.

— Не ни вижда и двамата, но ми се струва, че усеща присъствието ми. Повика ме — да го направлявам. Затова съм тук.

— Да го направляваш ли? Защо?

Сигурно е прозвучало по-грубо, отколкото ми се искаше, но Анубис беше богът, когото беше най-малко вероятно Уолт да призове за напътствия.

Той ме погледна по-тъжно от обикновено.

— Продължавай нататък, Сейди — подкани той. — Разполагаш с много малко време. Обещавам, ще направя всичко по силите си, за да облекча болката на Уолт.

— Каква болка? — попитах аз. — Я чакай…

Но вратата на лечебницата се отвори рязко и теченията на Дуат ме издърпаха вътре.

Лечебницата беше най-хубавото медицинско заведение, в което съм влизала някога, но това не говореше много. Мразех болниците. Татко все се шегуваше, че когато съм се родила, съм се разпищяла и не съм млъкнала, докато не са ме изнесли от родилното отделение. Боях се до смърт от спринцовки, хапчета и най-вече от миризмата на болни. Мъртъвците и гробищата ли? Те не ме притесняваха. Докато болестите… извинявайте, но не проумявам защо те трябва да смърдят толкова гадно — чак да ти призлее.

Първия път, когато бях ходила при Джаз в лечебницата, от смелостта ми не беше останала и следа. Сега, втория път, уж бях във вид на ba, а това не ми помогна особено.

Помещението беше с размерите приблизително на моята стая. Стените бяха от грубо изсечен варовик. През големите прозорци проникваше сиянието на нощен Ню Йорк. Лекарствата, апаратурата за оказване на първа помощ, магическите лечебни средства и отварите в шкафчетата от кедрово дърво бяха надписани старателно. В ъгъла имаше фонтан с богинята лъвица Сехмет, покровителка на лечителите, в естествен ръст. Бях чувала, че водата, лееща се през ръцете й, цери на мига настинки и грип и съдържа почти всички витамини и желязо, необходими за един ден, но никога не се бях престрашавала да отпия от нея.

Бълбукането на фонтана носеше умиротворение. В помещението миришеше не на дезинфектант, а на омагьосаните свещи с дъх на ванилия, които се носеха из въздуха. Но пак ме побиха тръпки.

Знаех, че свещите следят състоянието на пациентите. Ако възникнеха някакви проблеми, пламъкът сменяше цвета си. В този миг всички свещи се бяха струпали над едно легло — леглото на Джаз. Пламъкът им беше тъмнооранжев.

Ръцете на Джаз бяха скръстени върху гърдите й. Русата й коса беше сресана върху възглавницата. Джаз се усмихваше едва-едва, сякаш сънуваше нещо хубаво.

А в долния край на леглото й седеше… самата Джаз, или най-малкото трепкащо зелено изображение на приятелката ми. Не беше ba. Образът си беше съвсем като на човек. Запитах се дали тя все пак не е починала и това тук е призракът й.

— Джаз… — подхванах аз. За кой ли път като вълна ме плисна вина. Всичко, което се беше объркало през последните два дни, бе започнало с жертвата на Джаз, за която виновна бях аз. — Ти…

— Дали съм мъртва ли? Не, Сейди. Това е моята ren.

Прозрачното тяло трепна. Когато се взрях по-внимателно, забелязах, че то се състои от изображения и наподобява триизмерен филм за живота на Джаз. Съвсем невръстната Джаз седеше на високо столче и си рисуваше по лицето с бебешка храна. Дванайсетгодишната Джаз правеше във физкултурния салон цигански колела — упражняваше се, тъй като за пръв път щеше да ръководи викачите по футболните срещи. Сегашната Джаз отвори шкафчето си в училище и намери в него светещ амулет — djed, — с който я викахме да дойде в Бруклин.

— Твоят ren — повторих аз. — Друга част от душата ти?

Светещото зелено лице кимна.

— Египтяните са смятали, че душата се състои от пет различни части. Ва е личността. Ren е…

— Името ти — спомних си аз. — Но как е възможно това да бъде твоето име?

— Моето име — това е моята личност — отвърна тя. — Онова, което съм изживяла. Щом името ми се помни, значи още съществувам, дори и да умра. Разбираш ли?

Изобщо не разбирах. Разбирах обаче, че Джаз може да умре и че виновна ще бъда аз.

— Ужасно съжалявам. — Постарах се да не се разплаквам. — Ако не бях грабнала онзи тъп свитък…

— Няма за какво да съжаляваш, Сейди. Радвам се, че дойде.

— Но…

— Каквото и да се случва, Сейди, дори за лошите неща, си има причина.

— Не е вярно! — възразих аз. — Не е честно!

Как бе възможно Джаз да е толкова спокойна и мила, та тя беше в кома! Не ми се слушаше, че лошите неща се случвали като част от някакъв грандиозен план. Мразех да се говори така. Бях изгубила майка си. Бях изгубила и баща си. Животът ми беше преобърнат с главата надолу и самата аз безброй пъти се бях разминала на косъм със смъртта. Доколкото знаех, в момента бях мъртва или издъхвах. Брат ми беше отровен и се давеше, а аз не можех да му помогна.

— Няма причина, заради която си струва да се случва всичко това — заявих аз. — Животът е произволен. Жесток е. Той е…

Джаз още се усмихваше — изглеждаше леко развеселена.

— Такава ли била работата! — възкликнах. — Искала си да ме ядосаш, нали?

— Ето такава те обичаме всички, Сейди. Скръбта не ражда нищо полезно. Справяш се по-добре, когато си ядосана.

— Дрън-дрън. — Май беше права, но не бях длъжна това да ми харесва. — И защо ме доведе тук?

— Две неща — отвърна тя. — Първо, ти не си мъртва. Когато се събудиш, ще разполагаш само с няколко минути, през които да излекуваш Картър. Трябва да действаш бързо.

— И да използвам восъчната фигура — допълних аз. — Да, досетих се. Но не знам как. Не ме бива да лекувам.

— Важна е само още една съставка. Знаеш коя.

— Не, не знам.

Джаз вдигна вежда, сякаш пак се държах вироглаво.

— Съвсем близо си до това да се досетиш, Сейди. Помисли за Изида. Помисли как в Санкт Петербург насочи силата й. И отговорът ще дойде при теб.

— Но…

— Трябва да побързаме. Второто нещо: нуждаеш се от помощта на Уолт. Знам, че е опасно. Знам, че Бес те е предупредил да не го правиш. Но използвай амулета, за да повикаш Уолт и той да се завърне при теб. Уолт иска точно това. Струва си да поемеш някои рискове, дори и това да означава да загубим един живот.

— Чий живот? Неговия ли?

Сцената в лечебницата започна да се разпада и да се превръща в размит акварел.

— Мисли за Изида — повтори Джаз. — Пък и, Сейди… наистина всичко това е подчинено на някаква цел. Научихме го от теб. Предпочетохме да вярваме в Маат. От хаоса създаваме ред, от грозния произвол — красота и смисъл. Египет се свежда именно до това. Пак заради това името му — неговият ren — е оцелял през хилядолетията. Не изпадай в отчаяние. В противен случай ще победи Хаосът.

Спомних си, че на един от уроците съм казвала нещо в този дух, но дори тогава не вярвах в него.

— Ще ти доверя една тайна — рекох. — Не съм добра учителка.

Очертанията на Джаз заедно с всичките й спомени се разпаднаха бавно на мъгла.

— Нека и аз ти доверя една тайна — отвърна тя с глъхнещ глас. — Беше отлична учителка. А сега отиди при Изида и виж как е започнало всичко…

Лечебницата се изпари. Най-неочаквано се озовах на една фараонска ладия, който се носеше надолу по Нил. Слънцето прежуряше. Бреговете на реката зеленееха от тучна трева и палмови дървета. Пустинята зад тях се простираше докъдето поглед стига: голи червени хълмове, сухи и страховити, сякаш бяха на Марс.

Ладията сякаш бе онази, която Картър беше описал след видението си с Хор, макар и в по-добро състояние. Върху снежнобялото платно в червено и златисто проблясваше слънчевият диск. Над палубата прелитаха светещи кълба във всички цветове на дъгата, които натискаха греблата и дърпаха въжетата. Не знам как го правеха без ръце, но това не беше първият път, когато виждах такъв вълшебен екипаж.

Корпусът беше инкрустиран с благородни метали: мед, сребро и злато, с които бяха изобразени пътешествията на лодката през Дуат, виждаха се и йероглифи, олицетворяващи силата на Слънцето.

В средата на ладията, под златистосин навес, стоеше престолът на бога на Слънцето — безспорно най-внушителният и неудобен на вид стол, който бях виждала някога. В началото ми се стори, че е от разтопено злато. После видях, че е от жив огън: от жълти пламъци, кой знае как изваяни така, че да приличат на престол. По краката и страничните облегалки забелязах нажежени до бяло йероглифи, които светеха толкова ярко, че ме заслепиха.

Ра, който седеше на престола, не беше чак толкова внушителен. Изглеждаше като съсухрен старец, сгърбен така, че приличаше на въпросителен знак, с гола глава, осеяна със старчески петна, и лице, толкова отпуснато и сбръчкано, че наподобяваше маска. Само по очертаните с черен молив очи личеше, че е жив, защото те бяха пълни с болка и умора. Сякаш това не бе достатъчно, ами и левият му крак беше превързан и отекъл така, че бе два пъти по-дебел от обичайните си размери. Досега най-старият човек, когото бях срещала, беше Искандар, предишният Главен лектор, който бе на две хиляди години. Но дори преди да умре, той не бе изглеждал толкова зле.

Ра простена и вдигна крак върху купчина възглавници. Бинтовете на пищяла му се разместиха и видях две сълзящи рани от ухапване, подобни на следите от зъби върху рамото на Картър. Докато Ра разтриваше крака си, по вените на бедрото му плъзна зелена отрова. Само докато я гледах, перата на моята ba настръхнаха от отвращение.

Ра извърна очи към небето. Те станаха жълти — точно като разтопено злато, — какъвто беше и престолът му.

— Изида! — извика той. — Браво на теб. Предавам се!

Под навеса затрепка сянка. Появи се жена, която коленичи пред трона. Аз, разбира се, я познах. Беше с дълга тъмна коса, подстригана като на Клеопатра, и с бяла прозрачна рокля, очертаваща прелестното й тяло. Лъскавите й криле във всички цветове на дъгата проблясваха като северно сияние.

Със сведената си глава и ръцете, вдигнати като за молитва, Изида бе самото въплъщение на смирението. Аз обаче я познавах прекалено добре. Забелязах усмивката, която тя се мъчеше да прикрие. Долових, че е на седмото небе от щастие.

— Господарю Ра — подхвана Изида. — Живея, за да ти служа.

— Ха! — възкликна той. — Живееш заради могъществото си, Изидо. Не се опитвай да ме лъжеш. Знам, точно ти си създала змията, която ме ухапа! И заради това никой друг не може да намери лек. Искаш на моя престол да седне съпругът ти, онзи негодник Озирис.

Изида понечи да възрази:

— Господарю…

— Стига! Ако бях по-млад бог… — Ра допусна грешката да размърда крака си. Извика от болка. Зелената отрова плъзна нататък по вените му. — Както и да е — въздъхна той нещастен. — Уморих се от този свят. До гуша ми дойде от кроежи и заговори. Излекувай отровата, друго не искам.

— На драго сърце, царю. Но ми трябва…

— Тайното ми име — довърши Ра. — Да, знам. Обещай да ме излекуваш и ще получиш всичко, каквото пожелаеш… дори повече.

Долових в гласа му предупреждение, но Изида или не го забеляза, или й беше все едно.

— Заклевам се да те излекувам — каза тя.

— Тогава се приближи, богиньо.

Изида се наведе напред. Помислих си, че Ра ще прошепне на ухото й тайното си име, той обаче я сграбчи за ръката, която допря по съсухреното си чело. От върховете на пръстите й започна да излиза дим. Тя опита да се отдръпне, но богът на Слънцето здраво стискаше китката й. Сияеше целият от образите на дългия си живот: първия изгрев, лодката му, която грее по земите на наскоро въздигналия се Египет, сътворението на другите богове и на обикновените простосмъртни, безкрайните битки, които Ра е водил всяка нощ с Апоп, за да даде отпор на Хаоса. Бяха прекалено много, за да ги осмисля — столетия, които се изнизваха за един удар на сърцето. Тайното му име беше сбор от неговия опит, а дори тогава, в тези праисторически времена, Ра бе немислимо стар. Огнената аура се разпростря до дланта на Изида и тръгна нагоре по ръката й, докато цялото й тяло не бе обгърнато от пламъци. Тя изпищя. После огънят угасна. Изида се свлече в краката му, а от роклята й се заизвива пушек.

— И така — каза Ра. — Оживя.

Не можех да кажа какво чувства — дали разочарование, или неволно уважение.

Изида колебливо се изправи. Изглеждаше замаяна и сякаш току-що беше минала през бойно поле, въпреки това обаче вдигна ръка. Върху дланта й пламтеше ярък йероглиф: тайното име на Ра, сведено до една-единствена дума с невероятна мощ.

Тя положи ръка върху отровения крак на Ра и каза заклинание. Зелената отрова се отдръпна от вените му. Отокът спадна. Превръзката се смъкна и двете следи от зъби се заличиха.

Ра се облегна на престола и въздъхна от облекчение.

— Най-после. Вече не ме боли.

— Господарят се нуждае от почивка — предложи Изида. — От дълга-предълга почивка.

Богът на Слънцето отвори очи. Сега вече в тях нямаше огън. Те приличаха на мътните очи на обикновен смъртен старец.

— Баст! — извика той.

До него изникна богинята на котките. Беше в египетски доспехи от кожа и желязо и изглеждаше по-млада — вероятно защото още не бе изживяла вековете на затвор в бездната, където се е сражавала с Апоп. Изкушавах се да й извикам и да я предупредя какво й предстои, но бях изгубила дар слово.

Баст погледна с крайчеца на окото Изида.

— Господарю, тази… жена да не ти създава неприятности?

Ра поклати глава.

— Не след дълго вече нищо няма да ми създава неприятности, вярна ми котко. Ела при мен. Преди да си отида, имаме да обсъждаме важни дела.

— Господарю! Къде ще ходиш?

— Оттеглям се на принудителен отдих. — Ра изгледа лошо Изида. — Това ли искаш, богиньо на магията?

Тя се поклони.

— За нищо на света не бих го поискала, господарю!

Баст извади ножовете и пристъпи към нея, но Ра я спря с ръка.

— Достатъчно, Баст — рече й. — Предвидил съм за теб друга битка — последна, решаваща. Колкото до теб, Изидо, сигурно си въобразяваш, че си спечелила, защото си узнала тайното ми име. Даваш ли си сметка на какво си сложила начало? Озирис може и да стане фараон, но царуването му ще бъде кратко и горчиво. Неговото царско място ще бъде бледо отражение на моя огнен престол. Тази лодка вече няма да плава през Дуат. Равновесието между Маат и Хаоса малко по малко ще се наруши. Самият Египет ще претърпи крушение. Имената на боговете му ще избледнеят и ще се превърнат в далечен спомен. После един прекрасен ден целият свят ще се озове на ръба на разрухата. Ти ще призоваваш Ра, а мен няма да ме има. Когато настъпи този ден, си спомни, че си го причинила именно ти — със себелюбието и амбициите си.

— Господарю — поклони се почтително Изида, аз обаче знаех, че не мисли за далечното бъдеще.

Беше опиянена от победата си. Смяташе, че Озирис ще властва за вечни времена в Египет и че Ра не е нищо повече от стар глупак. Не подозираше, че не след дълго победата й ще се превърне в трагедия. Че Озирис ще бъде убит от брат си Сет. И че някой ден ще се сбъднат и другите пророчества на Ра.

— Да вървим, Баст — подкани той. — Вече не сме желани тук.

Престолът се пръсна на огнен стълб, който изпепели навеса в златисто и синьо. Към небето се издигна огнено кълбо, което се изгуби, погълнато от блесналото слънце.

Когато димът се разсея, Изида стоеше сама и се смееше радостно.

— Успях! — възкликна тя. — Ти, Озирис, ще бъдеш цар! Научих тайното име на Ра!

Идеше ми да й кажа, че не е научила нищо, но не бях в състояние да правя друго, освен да наблюдавам как Изида танцува на лодката. Беше много доволна от успеха си и не забеляза, че вълшебните светлинки — слугите — са изчезнали. Въжетата се разхлабиха. Платното увисна. Греблата се завлачиха по водата, а лодката на Слънцето се понесе напосоки по реката.

Видението ми помръкна и аз потънах в мрак.

Събудих се в меко легло. За един блажен миг си помислих, че се намирам отново в стаята си в Бруклинската къща. Че мога да стана и да отида да закуся вкусно-вкусно заедно с приятелите си, Еймъс, Филип Македонски и Хуфу, а после цял ден да преподавам на учениците и да им обяснявам как да се превръщат взаимно във влечуги. Звучеше страхотно.

Но не си бях, разбира се, у дома. Седнах в леглото и ми се зави свят. Намирах се в огромен креват с меки памучни чаршафи и купчина пухени възглавници. Спалнята беше много елегантна — цялата ослепително бяла, от което главата ми се замая още повече. Изпитах чувството, че отново съм в дома на небесната богиня Нут. И че всеки момент стаята ще се разпадне на облаци.

Краката ми бяха вдървени, но аз успях да стана от леглото. Бях по хотелска хавлия, от онези пухкавите и тежките, и приличах на мъпет албинос. Отидох с несигурна крачка до вратата и видях уютна всекидневна, и тя яркобяла. Плъзгащата се стъклена врата водеше към доста висока веранда с изглед към морето — бях на петнайсетия или може би на двайсетия етаж. Небето и морето бяха невероятно сини.

Трябваше да мине известно време, докато очите ми свикнат със светлината. На една маса наблизо старателно бяха подредени вещи — моите и на Картър: намачканите дрехи, с които бяхме облечени преди, магическите чанти и двата свитъка от Книгата на Ра заедно с плика, който Бес беше взел от Музея на шоколада.

Картър беше увит в бяла хавлия като моята. Лежеше със затворени очи на дивана. Цялото му тяло трепереше. До него седеше Бес, който бършеше с влажна кърпа челото му.

— Как… как е той? — успях да попитам аз.

Бес вдигна очи. Приличаше на миниатюрен турист в ярка хавайска риза, светъл къс панталон и джапанки. На съвсем мъничък грозен американец.

— Крайно време беше — каза той. — Вече си мислех, че няма да се събудиш никога.

Пристъпих към него, но стаята се разклати.

— Внимавай — предупреди Бес, после се спусна и ме хвана за ръката. — Имаш ужасна цицина на главата.

— Чудо голямо — промърморих аз. — Трябва да помогна на Картър.

— Зле е, Сейди. Не знам дали…

— Мога да му помогна. Вълшебната ми пръчка и восъчната фигурка…

— Да. Да, добре. Ще ги донеса.

С негова помощ докуцуках при Картър. Бес ми донесе нещата, а аз пипнах брат си по челото. Имаше още по-висока температура отпреди. От отровата вените по врата му бяха позеленели — точно като на Ра от видението ми.

Погледнах свъсена Бес.

— Колко съм спала?

— Вторник сме, наближава обяд. — Той подреди в краката на Картър нещата ми за правене на магии. — Значи приблизително дванайсет часа.

— Дванайсет часа? Бес, според Сет Картър няма да издържи повече и ще бъде погубен от отровата. Защо не ме събуди по-рано?

Лицето му почервеня като хавайската риза.

— Опитах! Извадих ви и двамата от Средиземно море и ви пренесох в хотела. Приложих всички заклинания за събуждане, които знаех! Но ти продължи да бълнуваш нещо за Уолт, Анубис, тайни имена…

— Добре тогава! — прекъснах го аз. — Помогни ми…

На входната врата се позвъни.

Бес ми показа с ръка да запазя спокойствие. Извика нещо на чужд език — може би на арабски — и в стаята влезе сервитьор от хотела. Поклони се ниско на Бес, сякаш той беше джудже султан, после вкара количка, отрупана с тропически плодове, току-що опечен хляб и бутилирани газирани напитки.

— Чудесно — рече ми Бес. — Връщам се ей сега.

— Губиш време! — троснах се аз.

Той, естествено, не ми обърна внимание. Донесе от масата в трапезарията плика и извади шоколадовата глава на Владимир Ленин. Очите на сервитьора се разшириха. Бес остави главата в средата на количката и кимна доволно, сякаш тя се вписваше отлично там.

Даде на арабски още няколко нареждания на сервитьора, после му връчи няколко златни монети. Той запелтечи, като цяло изглеждаше ужасен. Без да спира да се кланя, излезе заднишком.

— Къде точно се намираме? — попитах аз. — И защо тук си цар?

— В Александрия, Египет — отвърна Бес. — Извинявай за грубото пристигане. Трудно е да се телепортираш тук. Това е някогашната столица на Клеопатра, където се е разпаднала Египетската империя, затова магиите понякога не се получават. Работят само порталите в стария град недалеч от брега, на десет метра под водата.

— А това място тук? Както личи, е луксозен хотел, но как ти…

— Мезонет във „Фор Сийзънс“, Александрия. — Каза го леко смутен. — Египтяните и досега помнят старите богове, макар и да не си го признават. Едно време ме обичаха, затова като цяло мога да разчитам на отзивчивостта им, ако се нуждая от нея. Жалко че не разполагах с повече време. Щях да уредя да отседнем във вила.

— Как смееш! — възкликнах аз. — Да ни доведеш в петзвезден хотел. А сега се постарай да не ни прекъсват, докато лекувам Картър.

Грабнах восъчната фигурка, която ми беше дала Джаз, и приклекнах до брат си. Статуетката се беше смачкала в чантата. Но и Картър изглеждаше ужасно. Надявах се магическата връзка още да действа.

— Картър — подхванах. — Сега ще те изцеря. Но имам нужда от помощта ти.

Долепих длан до пламналото му чело. Сега вече знаех защо Джаз ми се е явила като ren, частта от душата, олицетворяваща името й. Знаех защо ми е показала видението с Изида и Ра.

„Ти си на крачка от това да разбереш как да се справиш, Сейди“, беше ми казала тя.

Никога дотогава не ми беше хрумвало, но ren беше същото, както тайното име. То не се свеждаше само до специална дума. Тайното име всъщност бяха най-тъмните ти мисли, най-смущаващите мигове, най-големите ти мечти, най-ужасните страхове, всички обединени в едно. Сумата от всичко, което си преживял, дори онова, което не искаш да споделяш. Тайното ти име се свежда до това, което всъщност представляваш.

Затова притежава сила. Пак по тази причина не е достатъчно да чуеш как някой повтаря нечие тайно име, за да схванеш как да го използваш. Трябва да познаваш човека и да разбираш живота му. Колкото повече разбираш човека, толкова повече сила откриваш в името му. Можеш да научиш как е тайното име на някого единствено от самия него — или от човека, който му е най-скъп на сърцето.

И небето да ми е на помощ, но за мен този човек беше брат ми.

„Как е тайното ти име, Картър?“, помислих си.

Той уж беше болен, а съзнанието му пак се съпротивляваше. Човек не може просто да съобщи тайното си име. Всеки си има такова — точно като боговете, но повечето хора така и не го разбират до края на живота си и не изразяват с думи най-съкровената си същност. Всъщност си е разбираемо. Опитайте се да обобщите с пет или по-малко думи всичко, което сте преживели. Не е съвсем лесно, нали?

— Можеш го — прошепнах аз. — Ти си мой брат. Аз те обичам. Най-притеснителното, най-дразнещото в теб, което всъщност преобладава в характера ти — хиляда Зии сигурно ще избягат от теб, стига да знаят истината. Аз обаче ще остана. Пак ще бъда до теб. А сега, глупчо такъв, ми кажи името си, за да ти спася живота.

Дланта, която бях долепила до челото му, ме сърбеше. През пръстите ми минаваше целият му живот: призрачни спомени от времето, когато бяхме малки и живеехме с родителите си в Лос Анджелис. Видях рождения си ден, на който тортата се пръсна. Видях и мама, която, преди да заспим, ни четеше от учебник за колежа, видях и татко, който свиреше джаз и танцуваше с мен из стаята, а Картър си запушваше ушите и крещеше: „Тати!“. Видях и мигове, които не бях изживявала заедно с брат си: Картър и татко, попаднали във водовъртежа на размириците в Париж; Картър и Зия, които си говорят на свещи в Първи ном; Картър, който стои сам в библиотеката в Бруклинската къща, гледа вторачено в Окото на Хор и се бори с изкушението да вземе от могъществото на бога. Изобщо не ми беше споменавал, но на мен ми олекна. Бях смятала, че само аз съм се изкушавала да го направя.

Малко по малко Картър се отпусна. През мен минаха най-ужасните му страхове, най-притеснителните му тайни. Той ставаше все по-немощен: отровата бе сковала сърцето му. С последно усилие на волята брат ми ми съобщи тайното си име.

/_Не, разбира се, че няма да ви го кажа. Не че можете да го използвате, след като сте го чули на запис, но не искам да рискувам._/

Вдигнах восъчната фигурка и изрекох тайното име на Картър. Отровата се отдръпна тутакси от вените му. Восъчното човече позеленя и се стопи в ръцете ми. Картър вече нямаше температура. Потрепери, пое си дълбоко дъх и отвори очи.

— Точно така — казах угрижено. — И само да си посмял някога отново да яхнеш някое гадно чудовище с вид на змия.

— Извинявай… — отвърна той прегракнало. — Как го направи, с тайното ми име ли?

— Да.

— И всичките ми тайни…

— Да.

Брат ми простена и закри лицето си, сякаш искаше отново да изпадне в кома, но, честно казано, нямах намерение да се заяждам с него. Едно е да покажеш на някого си къде му е мястото, съвсем друго — да си жесток с него. Аз не съм жестока. Пък и след като надзърнах в най-тъмните кътчета на съзнанието му, се позасрамих, дори може би започнах да го уважавам повече. Там всъщност нямаше почти нищо. В сравнение с моите страхове и отблъскващи тайни… майко мила! Картър беше съвсем хрисим. Дано никога не си разменяме местата и дано не се налага той да лекува мен.

Бес дойде при нас, носеше върху свивката на лакътя си главата на Ленин. Явно си похапваше от нея, защото челото го нямаше: Ленин бе станал жертва на фронтална шоко-лоботомия.

— Браво на теб, Сейди! — Той отчупи носа на Ленин и го подаде на Картър. — Хапни си, малкият. Заслужаваш го.

Брат ми се свъси.

— Да не би шоколадът да притежава вълшебни целебни свойства?

Бес прихна.

— Ако притежаваше, щях да съм най-здравото джудже под слънцето. Не. Просто е вкусен.

— И имаш нужда от сили — добавих аз. — Трябва да обсъдим много неща.

Въпреки сроковете, които ни притискаха: до равноденствието и края на света оставаха само още два дни, — Бес настоя до утре сутринта да сме си починели. Предупреди, че ако дотогава Картър се преуморява физически или магически, това може да го погуби след отравянето.

Развълнувах се, че ще изгубим толкова много време, но бях хвърлила доста усилия да върна брат си към живот и го предпочитах жив. Пък и да си призная, не бях в по-добра форма от него. След магиите, които бях направила, бях капнала от умора и едва ли щях да стигна по-далеч от верандата.

Бес се обади на регистратурата и поръча на една от служителките в хотела да ни купи в града дрехи и други неща. И аз не знам как точно е на арабски „кубинки“, но жената от хотела успя да намери нови. След като донесе покупките, понечи да даде кубинките на Картър, а после се ужаси, защото Бес посочи мен. Доставиха ми и червена боя за коса, удобни дънки, памучна тениска без ръкави в пустинни камуфлажни цветове и кърпа за глава, за каквато египтянките сигурно умираха, аз обаче реших да не я нося, защото едва ли щеше да отива на новите морави кичури, които смятах да си направя в косата.

Картър получи дънки, обувки и тениска, на която отпред на английски и арабски пишеше: „Собственост на Александрийския университет“. Както личеше, дори служителките в хотела, натоварени да напазаруват, веднага се досещаха колко е смотан.

Жената беше успяла да намери и някои неща за магьосническите ни чанти: парчета восък, връв, дори папирус и туш, въпреки че се съмнявам Бес да й е обяснил за какво са ни.

След като служителката си тръгна, ние с Бес и брат ми си поръчахме от рум сървиса нещо за ядене. После седнахме на верандата и загледахме как отминава следобедът. Откъм Средиземно море подухваше приятен прохладен ветрец. Съвременна Александрия се простираше вляво: странна смесица от лъскави небостъргачи, бедняшки порутени къщурки и древни развалини. От двете страни на крайбрежната магистрала растяха палми и по нея вървяха какви ли не превозни средства, от бмв-та до магарета. От апартамента всичко изглеждаше някак нереално: неподправената енергия на града, суматохата и врявата долу, а ние си седяхме на верандата и похапвахме пресни плодове и последните разтопени остатъци от главата на Ленин.

Запитах се дали и боговете се чувстват така, докато наблюдават от тронната зала в Дуат света на обикновените простосмъртни.

Докато си говорехме, оставих на масата двата свитъка от Книгата на Ра. Изглеждаха съвсем безобидни, а ние за малко да загинем, докато ги вземем. Трябваше да открием само още един и тогава вече щеше да настане голямата веселба: да се досетим какво да направим с тях, за да вдигнем от сън бога на Слънцето. Изглеждаше невъзможно за четиридесет и осем часа да успеем да свършим толкова много неща, а ето че седяхме тук — изтощени, на резервната скамейка, принудени да почиваме до сутринта. С тъпия си героизъм Картър си беше навлякъл ухапване от змията на Доктор Дулитъл… а после наричаше мен импулсивна! През това време Еймъс и нашите ученици, които бяха съвсем неподготвени, бяха оставени на произвола на съдбата в Бруклинската къща и се стягаха за защита срещу Влад Меншиков — магьосник, толкова безпощаден, че тайното му име сигурно беше като на бога на злото.

Обясних на брат си какво се е случило в Санкт Петербург, след като са го ухапали: как съм върнала на Сет тайното име и в замяна той ми е казал къде е последният свитък — на място с името Бахария. Описах и видението си с Анубис и Уолт, разговора с духа на Джаз и как съм пътувала с ладията на Ра. Единственото, което затаих: как Сет ми е казал, че селото на Зия се казва ал-Хамра Макан. Да, знам, не постъпих добре, но току-що бях посетила главата на Картър. Вече знаех колко важна е за него Зия. Давах си сметка, че каквото и да му съобщя за нея, то ще го разтърси.

Брат ми седеше на креслото и слушаше напрегнато. Лицето му отново имаше нормален цвят, с ясни и будни очи. Беше ми трудно да повярвам, че преди броени часове е бил на смъртен одър. Искаше ми се да си припиша заслугите на целителка, но имах чувството, че Картър се е възстановил в не по-малка степен благодарение на почивката, на няколкото безалкохолни напитки и на чийзбургера с картофки, който му донесоха от рум сървиса.

— Бахария… — каза той и погледна Бес. — Името ми е познато. Откъде ли?

Бес се почеса по брадата. Откакто бях преразказала разговора си със Сет, той седеше мрачен и мълчалив. Както личеше, най-много го притесняваше името „Бахария“.

— Това е един оазис навътре в пустинята — обясни Бес. — До 1996 година погребаните там мумии тънат в тайна. После едно глупаво магаре стъпило в дупка в земята, счупило капака на една гробница и я отворило.

— Точно така! — възкликна Картър и ме погледна грейнал, а аз разчетох в блесналите му очи: „Историята е страхотно нещо!“, от което разбрах, че явно се чувства по-добре. — Казва се Долината на златните мумии.

— Обичам златото — оповестих аз. — И не чак толкова мумиите.

— О, просто не си срещала достатъчно мумии — отбеляза Бес.

Не разбрах дали се шегува, но реших да не питам.

— Значи последният свитък е скрит там, така ли?

Бес сви рамене.

— Логично е. Оазисът е затънтен. Открит е съвсем наскоро. Направени са му и мощни заклинания, за да се предотвратят придвижванията през портали. Археолозите, подвластни на смъртта, са проучили при разкопки някои от гробниците, но пак има огромен лабиринт от тунели и помещения, които от хилядолетия не е отварял никой. Много мумии.

Представих си мумиите от филмите на ужасите, които стенат и преследват с протегнати ръце и размотани ленени ивици пищящи изгряващи кинозвезди.

— Какво точно означава „много мумии“? — престраших се да попитам.

— При разкопки са открили няколкостотин, но общо сигурно са десет хиляди — отговори Бес.

— Как така десет хиляди? — погледнах аз Картър, но той дори не трепна.

— Сейди — рече ми, — няма вероятност те да оживеят и да те убият.

— Да — съгласи се Бес. — Май няма. Почти е сигурно.

— Благодаря — изпелтечих аз. — Чувствам се много по-добре.

/_Да, знам, вече заявих, че не се страхувам от мъртъвци и гробища. Но чак пък десет хиляди мумии? Бяха множко._/

— При всички случаи повечето са от римско време — поясни Бес. — Дори не са точно египетски. Римляни, които се опитват да се напъхат в нашия задгробен свят, защото е по-интересен. Но някои от по-старите гробници… е, налага се да проверим. Вече две части от Книгата на Ра са у вас и вероятно, щом се приближите, ще откриете лесно третата.

— Как по-точно? — поинтересувах се аз.

Бес сви рамене.

— Ако разделиш няколко свързани помежду си вълшебни предмета, те се привличат като магнит. Колкото по-близо са, толкова по-силно се притеглят.

От това не ми олекна особено. Представих си как тичам по каменен тунел с пламтящи свитъци, залепнали за двете ми длани.

— Прекрасно — рекох. — Значи от нас се иска само да се промъкнем през лабиринт от гробници, покрай десет хиляди златни мумии, които, май, почти сигурно няма да оживеят и да ни убият.

— Да — потвърди Бес. — Е, те всъщност не са от чисто злато. Повечето са само покрити с варак. Но иначе — да.

— Това е съвсем различно.

— В такъв случай взехме решение — намеси се и Картър, който очевидно бе много развълнуван в положителния смисъл на думата. — Можем да тръгнем утре сутрин. Далеч ли е?

— Малко над триста и двайсет километра — отговори Бес, — но пътищата са лоши. И порталите… хм, както вече казах, на оазиса са му направени заклинания и никой не може да проникне там през портал. А и да нямаше заклинания, отново ще навлезем в Първи ном. Разумно е да използваме възможно най-малко магия. Ако ви открият на територията на Дежарден…

Не беше нужно да се доизказва.

Взрях се в очертанията на Александрия, разпростряла се по брега на проблясващото Средиземно море. Опитах се да си я представя в древността, във времената преди още Клеопатра — последния египетски фараон, да застане на страната на губещите в гражданската война в Древен Рим и да загуби живота и царството си. Именно в този град бе настъпил краят на Древен Египет. Мястото не бе най-подходящата отправна точка в търсенето на древна реликва.

За съжаление нямах друг избор. Налагаше се да измина триста и двайсет километра през пустинята, за да отида в отдалечен оазис и в копа не от сено, а от мумии да намеря игла… свитък де. Не виждах как ще успеем за времето, което ни оставаше.

И още по-лошо, не бях казала на Картър последното, което имах да му съобщавам — за селото на Зия. Можех просто да си замълча. Щях да постъпя егоистично. И дори вероятно правилно, защото се нуждаех от помощта му и не можех да си позволя той да се разсейва. Но нямах право да не му казвам. Бях нахлула в съзнанието му и бях научила тайното му име. Най-малкото, което можех да направя, беше да съм откровена с него.

— Картър… има още нещо. Сет искаше да знаеш. Селото на Зия се е казвало ал-Хамра Макан.

Той сякаш позеленя.

— И просто забрави да ми кажеш ли?

— А ти нали не си забравил, че Сет е лъжец? — попитах аз. — Не ни е помагал особено. Съобщил ми го е, защото иска да създаде между нас хаос.

Усетих, че отново губя брат си. Мислите му бяха понесени от мощно течение: мисълта, че може да спаси Зия. Сега, след като бях проникнала в съзнанието му, знаех, че Картър няма да се успокои — че няма да може да се успокои, — докато не я открие. Не само защото я харесваше. Беше си втълпил, че тя е част от съдбата му.

Една от страшните му тайни? Дълбоко в себе си брат ми още не беше простил на татко, задето не е спасил мама, въпреки че тя беше загинала за благородно дело и сама беше избрала да се жертва. Картър просто не искаше да подведе Зия по същия начин, колкото и висок да беше залогът. Изпитваше нужда някой да вярва в него, изпитваше нужда да спаси някого и беше убеден, че този човек е Зия. Сякаш казваше: извинявай, но някаква си по-малка сестричка не ми върши работа.

Беше ми болно, още повече, че не бях съгласна с него, но знаех, че е безсмислено да споря. Направех ли го, само щях да го тласна още повече да го направи.

— Ал-Хамра Макан… — каза той. — Арабският ми не е много добър. Но „Макан“ означава „червен“.

— Да — съгласи се Бес. — „Ал-Хамра“ означава „пясъци“.

Очите на Картър се разшириха.

— Мястото с червените пясъци! Гласът в Бруклинския музей каза, че Зия спи в Мястото с червените пясъци. — Той ме погледна с молба. — Това, Сейди, са развалините на родното й село. Ето къде я е скрил Искандар. Трябва на всяка цена да я намерим.

Съдбата на света беше изхвърлена с лекота през парапета на верандата. Трябвало на всяка цена да намерим Зия.

Можех да изтъкна доста неща: Картър се хващаше на думите на един зъл дух, който вероятно говореше направо от името на Апоп. Щом Апоп знаеше къде държат Зия, защо ще ни казва точно на нас, освен ако не иска да отклони вниманието ни? А ако искаше да види Зия мъртва, защо вече не я беше убил? Освен това името ал-Хамра Макан ни беше дадено от Сет. Сет никога не мислеше някому доброто. Очевидно разчиташе, че ще ни раздели. Пък и това, че знаехме как се казва селото, още не означаваше, че ще го намерим. То беше изравнено със земята преди цяло десетилетие.

Но докато гледах Картър, осъзнах, че няма да го убедя. Не беше разумно. Той бе видял възможност да спаси Зия и смяташе да се възползва от нея.

Казах само:

— Не е хубаво да ходиш там.

И да, почувствах се доста странно, задето съм принудена да се вживявам в ролята на отговорната сестра.

Картър се извърна към Бес.

— Можеш ли да намериш селото?

Богът джудже подръпна хавайската си риза.

— Може би, но ми трябва време. Разполагате с малко повече от два дни. Равноденствието започва по залез-слънце вдругиден. Ще пътуваме цял ден, докато стигнем в оазиса Бахария. Трябва ни още един, докато открием разрушеното село, а ако то се намира на Нил, значи е на отсрещния бряг. След като се сдобиете с Книгата на Ра, ви е нужен най-малко още един ден, докато разберете какво да правите с нея. Гарантирам ви, че ако искате да вдигнете от сън Ра, ще се наложи да отидете в Дуат, където времето винаги е непредсказуемо. Трябва да се върнете заедно с него по изгрев-слънце след началото на равноденствието…

— Не разполагаме с достатъчно време — обобщих аз. — Или Книгата на Ра, или Зия.

Защо ли не притиснах Картър, при положение че знаех какво ще каже?

— Не мога да я зарежа току-така. — Той погледна слънцето, което вече се спускаше към хоризонта. — На нея, Сейди, й е отредена роля. Не знам каква, но Зия е важна. Не можем да я загубим.

Зачаках. Беше очевидно какво трябва да се случи, но Картър нямаше да го каже.

Поех си дълбоко въздух.

— Налага се да се разделим. Вие с Бес ще отидете да издирвате Зия. А аз ще потърся свитъка.

Бес се прокашля.

— Понеже стана дума какво не е хубаво да се прави…

Картър нямаше сили да ме погледне в очите. Знаех, че държи на мен. Не че искаше да се отърве от сестра си, но аз усетих облекчението му. Брат ми искаше да бъде освободен от отговорностите си, за да тръгне да търси Зия.

— Ти ми спаси живота — рече ми. — Не мога да те пусна сама в пустинята.

Свалих от врата си огърлицата с shen.

— Няма да ходя там сама. Уолт предложи да ми помогне.

— Не може — възрази Бес.

— Но ти отказваш да ми обясниш защо — заядох се с него.

— Аз такова… — изпелтечи той. — Виж какво, обещах на Баст да те наглеждам и пазя.

— А аз очаквам да наглеждаш много добре Картър. Заради него трябва да намериш селото. Колкото до мен, ние с Уолт все ще се справим.

— Но…

— Каквато и да е тайната на Уолт, от каквото и да се опитваш да го предпазиш, той се чувства нещастен. Иска да помогне. И аз ще му дам тази възможност.

Джуджето ме изгледа, сигурно се питаше дали да не ми ревне едно „АУУ!“ и така да спечели спора. Сигурно се досети, че съм си вироглава.

Въздъхна примирено.

— Двама младежи, които пътуват сам-сами из Египет… момче и момиче. Ще изглежда странно.

— Ще кажа просто, че Уолт ми е брат.

Картър се смръщи. Не исках да съм груба, но явно го обидих с тези думи. Сега, като се замисля, съжалявам, но тогава бях ужасена и ядосана. Картър ме поставяше в невъзможно положение.

— Върви — подканих аз твърдо. — Спаси Зия.

Той се опита да разчете по лицето ми какво чувствам, аз обаче се извърнах. Сега не му беше времето за безмълвните ни разговори. На брат ми не му трябваше да знае какво мисля.

— Как ще се намерим? — попита той.

— Хайде да се срещнем пак тук — предложих аз. — Ще тръгнем по изгрев-слънце. Ще търсим двайсет и четири часа, не повече — аз свитъка, а ти — селото на Зия, и после ще се върнем и двамата в Александрия.

Бес изсумтя.

— Времето не е достатъчно. Дори и всичко да мине по вода, ще разполагате само с около дванайсет часа, през които да съберете в едно Книгата на Ра и да я използвате преди началото на равноденствието.

Беше прав. Беше невъзможно.

Въпреки това Картър кимна.

— Това е единственият ни шанс. Длъжни сме да опитаме.

Погледна ме обнадежден, но сякаш още тогава знаех: няма да се срещнем в Александрия. Бяхме от семейство Кейн, а това означаваше, че всичко ще се обърка.

— Добре тогава — промърморих. — А сега ще ме извините, но отивам да си приготвя багажа.

Побързах да вляза вътре, докато не съм се разплакала.