Предполагам, вече сме квит, Сейди. Първо ние с Уолт се втурнахме да те спасяваме в Лондон. После вие с Уолт се втурнахте да спасявате мен. Само на него му се наложи да участва и двата пъти. Клетият Уолт, да прекосява надлъж и шир света, за да ни вади от затруднено положение. Но ще призная, имах нужда от помощ.
Бес беше заключен в светеща флуоресцентна клетка. Зия беше убедена, че сме врагове. Мечът и вълшебната ми пръчка ги нямаше. Държах гега и млатило, които очевидно бяха чужди и бяха откраднати, а двама от най-могъщите магьосници на света, Мишел Дежарден и Влад Задъхания, се готвеха да ме задържат под стража, да ме изправят пред съд и да ме екзекутират — не непременно в тази последователност.
Тръгнах да отстъпвам назад по стъпалата в гробницата на Зия, но нямаше къде да се задържа. Във всички посоки се беше разпростряла червена тиня, осеяна с отломъци и мъртва риба. Не можех да избягам или да се скрия, затова имах само две възможности: да се предам или да се бия.
Обезобразените очи на Меншиков блеснаха.
— Чувствай се свободен да се съпротивляваш, Кейн. Работата ми ще се улесни значително, ако приложиш смъртоносна сила.
— Престани, Владимире — спря го уморено Дежарден, който се беше подпрял на жезъла си. — Не постъпвай като глупак, Картър. Предай се още сега.
Преди три месеца Дежарден сигурно щеше да ме направи с огромно удоволствие на кайма. Сега изглеждаше тъжен и уморен, сякаш екзекуцията ми беше нещо неприятно, което се налага да направи. Зия стоеше до него. Тя погледна предпазливо Меншиков, сякаш долавяше в него злото.
Де да можех да се възползвам от това и да спечеля малко време…
— Какъв е планът ти, Влад? — попитах. — Остави ни да се измъкнем твърде лесно от Санкт Петербург. Да си рече човек, че искаш да вдигнем от сън Ра.
Руснакът се засмя.
— За това ли съм пропътувал половината свят, за да те спра?
Меншиков направи всичко възможно да изглежда преизпълнен с презрение, но в ъгълчетата на устата му заигра усмивка, сякаш той беше казал шега, която разбирахме само ние двамата.
— Не си дошъл да ме спреш — предположих. — Разчиташе да намерим вместо теб свитъците и да ги обединим. Може би ти трябва и да събудим Ра, за да пуснеш на свобода Апоп?
— Стига, Картър — прекъсна ме Дежарден с равен глас, като пациент преди операция, който брои отзад напред и чака да го хване упойката.
Не проумявах защо се държи толкова вяло, но Меншиков изглеждаше ядосан и за двамата. От омразата в очите му схванах, че съм го настъпил по болното място.
— Така е, нали? — попитах. — Маат и Хаосът са свързани. За да пуснеш на свобода Апоп, трябва да събудиш Ра, но искаш да държиш под контрол всичко, за да се увериш, че Ра ще се завърне стар и немощен.
Новият дъбов жезъл на Меншиков избухна в зелени пламъци.
— Нямаш представа какво говориш, момче.
— Сет се заяде с теб за някаква грешка от миналото — спомних си аз. — Вече си се опитвал да вдигнеш от сън Ра, нали? С какво… само с един свитък, който е бил у теб ли? Така ли си изгори лицето?
— Картър! — прекъсна ме Дежарден. — Влад Меншиков е герой на Дома на живота. Опита се да унищожи свитъка, за да попречи на другите да го използват. Ето как се нарани.
За миг бях толкова вцепенен, че онемях.
— Не… не може да е вярно.
— Не е зле да си учиш уроците, момче — погледна ме вторачено с увредените си очи руснакът. — Ние в рода Меншиков сме потомци на жреците на Амон-Ра. Чувал ли си за този храм?
Помъчих се да си спомня какво ми е разказвал татко. Знаех, че Амон-Ра е друго име на бога на слънцето Ра. И храмът му…
— Векове наред те всъщност владеят Египет — сетих се аз. — Възпротивили са се, когато Ехнатон е забранил старите богове, може би дори са го убили.
— Точно така! — рече Меншиков. — Предците ми са отстоявали боговете! Именно те са създали Книгата на Ра и са скрили трите й части с надеждата, че някога ще се намери достоен магьосник, който да събуди отново техния бог на Слънцето.
Постарах се да го осмисля. Веднага си представих Влад Меншиков като древен кръвожаден жрец.
— Но щом си потомък на жреците на Ра…
— Защо се опълчвам срещу боговете ли? — Руснакът погледна Главния лектор така, сякаш съм задал предвидимо глупав въпрос. — Защото боговете унищожиха нашата цивилизация! По времето, когато Египет изживя упадък и господарят Искандар забрани Пътя на боговете, дори моето семейство вече бе прогледнало за истината. Старите обичаи трябва да се забранят. Да, опитах се да унищожа свитъка, за да изкупя греховете на предците си. Трябва да се изтребят всички, които призовават боговете.
Аз поклатих глава.
— Видях те как призоваваш Сет. Чух те как говориш за освобождаването на Апоп. Дежарден, Зия… този тип тук лъже. Ще ви убие и двамата.
Дежарден ме погледна някак замаяно. Еймъс твърдеше, че Главният лектор е умен, защо тогава не виждаше опасността?
— Стига вече — рече той. — Ела с мир, Картър Кейн, в противен случай ще бъдеш унищожен.
Още веднъж погледнах умоляващо Зия. Виждах съмненията в очите й, тя обаче не беше в състояние да ми помогне. Току-що се беше събудила от кошмар, продължил три месеца. Искаше й се да вярва, че Домът на живота и досега е и неин дом и че Дежарден и Меншиков са от добрите. Не й се слушаше повече за Апоп.
Вдигнах гегата и млатилото.
— Няма да дойда с мир.
Меншиков кимна.
— Тогава унищожение.
Насочи жезъла си към мен и инстинктите ми надделяха. Замахнах с гегата.
Бях далеч и не го стигнах, но някаква невидима сила изтръгна жезъла от ръцете на руснака и го запрати в Нил. Той вдигна вълшебната пръчка, аз обаче разсякох още веднъж въздуха и Меншиков отхвърча. Приземи се по гръб толкова силно, че остави отпечатък върху калта.
— Картър! — извика Дежарден и изтика Зия зад себе си. И неговият жезъл запламтя в мораво. — Как смееш да използваш оръжието на Ра?
Погледнах изумен ръцете си. Никога дотогава не бях усещал такава сила да струи през тях с толкова лекота, сякаш бях орисан за цар. Дълбоко в съзнанието си чух гласа на Хор, който подканяше: „Това е твоят път. Това ти се полага по право“
— Бездруго ще ме убиеш — казах на Дежарден.
Тялото ми засия. Издигнах се над земята. За пръв път от Нова година бях отново в аватара на бога сокол: воин с глава на сокол и с размери, три пъти по-големи от моите. Той държеше огромни холографски копия на гегата и млатилото. Не бях обърнал особено внимание на млатилото, но то беше страховито оръжие, предназначено да причинява болка: дървена дръжка с три шипести вериги, в края на всяка от които имаше малък метален боздуган, нещо средно между камшик и чук за месо. Замахнах към земята и воинът сокол повтори действията ми. Светещото млатило направи на прах каменните стъпала в гробницата на Зия и запрати късове варовик, които се разлетяха из въздуха.
Дежарден вдигна щит — да се предпази от парчетата. Очите на Зия се разшириха. Знаех, че вероятно я плаша и тя се убеждава, че съм от лошите, но бях длъжен да я защитя. Не можех да допусна Меншиков да я отведе.
— Бойна магия — рече с омраза Дежарден. — Точно такъв беше Домът на живота, когато следвахме пътя на боговете, Картър Кейн: магьосници се биеха с магьосници, различните храмове воюваха и се боричкаха помежду си. Нима искаш това време да се завърне?
— Не е задължително да бъде така — отвърнах аз. — Не искам да се бия с теб, Дежарден, но Меншиков е предател. Махни се оттук. Остави ме аз да се разправям с него.
Руснакът стана от калта — хилеше се, сякаш му беше приятно да го хвърлят.
— Така значи, да се разправяш с мен! Колко самонадеяно! Главен лекторе, на всяка цена остави хлапето да опита. Ще гледам да събера парчетата, щом приключим.
Дежарден подхвана:
— Не, Владимире. Нямаш работа да…
Но Меншиков не го изчака. Тропна с крак по земята и цялата тиня около него изсъхна и побеля. Към мен като змийчета се устремиха две еднакви черти втвърдена пръст, които се преплетоха като спиралата на ДНК. Не бях сигурен какво ще направят, но знаех, че не искам да ме докосват. Замахнах към тях с млатилото и откъснах буца кал, която беше толкова голяма, че щеше да стигне за топла кална баня. Белите черти продължиха да се приближават: проправиха си път по трапа и се прекатериха от другата страна, а после се устремиха към мен. Опитах да се махна от пътя им, бойният ми аватар обаче не беше от най-бързите.
Магическите черти стигнаха до краката ми. Започнаха да се увиват като пълзящи растения по глезените на аватара и накрая ме омотаха чак до кръста. Стиснаха ме и изцедиха от мен всичката магия, а аз чух как гласът на Меншиков прониква насила в съзнанието ми.
„Змия — пошушна гласът. — Ти си гънещо се влечуго.“
Помъчих се да се преборя с ужаса. И друг път се бях превръщал против волята си в животно и това бе едно от най-неприятните изживявания в живота ми. Този път се случваше бавно. Бойният аватар се стараеше да запази вида си, но магията на Меншиков беше силна. Светещите бели пълзящи растения продължиха да се качват нагоре и да се омотават около гърдите ми.
Замахнах с гегата към Меншиков. Невидимата сила го хвана за врата и го вдигна от земята.
— Направи го! — подкани той задавено. — Покажи ми… силата си… божество!
Вдигнах млатилото. Стига да се прицелех точно, и щях да размажа като буболечка Влад Меншиков.
— Все тая! — продължи той със сетни сили, като се държеше за врата. — Заклинанието така и така… ще те разгроми. Покажи ни, Кейн… че си убиец!
Погледнах към ужасеното лице на Зия и след това се колебах прекалено дълго. Белите пълзящи растения се бяха омотали около ръцете ми. Бойният аватар се свлече на колене и аз пуснах Меншиков.
В цялото тяло ме прониза болка. Кръвта ми се вледени. Крайниците на аватара се смалиха, главата на сокола лека-полека се превърна в змийска. Усетих как сърцето ми бие по-бавно, пред очите ми притъмня. Устата ми се изпълни с вкус на отрова.
Зия извика:
— Спри! Прекаляваш!
— Обратното — възрази руснакът, докато разтъркваше ожуления си врат. — Той заслужава и по-лошо. Видя, Главен лекторе, как това хлапе ме заплашваше. Домогва се до престола на фараона. Трябва да бъде унищожено.
Зия се опита да изтича при мен, но Дежарден я задържа.
— Прекъсни заклинанието, Владимире — нареди той. — Момчето може да бъде спряно и с по-човечни средства.
— Човечни ли, господарю? Какъв човек е той!
Двамата магьосници се вторачиха един в друг. Не знам какво щеше да се случи, ако точно тогава под клетката с Бес не се отвори портал.
Виждал съм много портали, но не и като този. Вихрушката се изви на едно равнище със земята и всмука участък с размерите на мрежа за акробатични номера с червен пясък, мъртва риба, стари парчета дърво, натрошени грънци и светеща флуоресцентна клетка с бог джудже вътре. След като клетката влезе във въртопа, пръчките й се натрошиха на блеснали трески. Бес се отърси от вцепенението, видя, че е потънал до кръста в пясъка, и подходи много творчески към ругатните. След това от портала право нагоре се изстреляха сестра ми и Уолт, които увиснаха хоризонтално, сякаш тичаха към небето. После земното притегляне надделя, те замахаха с ръце и отново паднаха на пясъка. Смерчът сигурно щеше да ги всмуче надолу, но Бес ги сграбчи и двамата и успя да ги издърпа.
Върна ги на земята. После се обърна към Влад Меншиков, стъпи здраво и разкъса хавайската риза и късите панталони, сякаш бяха от оризова хартия. Очите му блестяха от гняв. Върху банския му костюм, който предпочитах да не бях виждал, бяха избродирани думите „Гордостта на джуджетата“.
Меншиков имаше време да каже само:
— Ама как…
— АУУ! — ревна Бес.
Прозвуча като взривната вълна на водородна — или на грозноджуджевска — бомба. Земята се разтресе. Реката се надипли на вълнички. Аватарът ми се свлече и заедно с него се развали и магията на руснака: вкусът на отрова в устата ми изчезна, вече не усещах такова напрежение в гърдите си и можех да си поемам въздух. Сейди и Уолт вече бяха на земята. Зия беше побързала да се отдръпне. Но вълната на грозния справедлив гняв удари право в лицата Меншиков и Дежарден.
Със стъписано изражение и двамата се разпаднаха направо пред очите ни.
След миг на изумление Зия ахна:
— Ти ги уби!
— Не съм. — Бес си изтръска ръцете от прахта. — Само ги уплаших и ги върнах у дома. Няколко часа може и да са в безсъзнание, докато мозъците им се опитват да осмислят великолепната ми физика, но иначе ще прескочат трапа. Ала по-важното… — Той погледна свъсен Сейди и Уолт. — Бива ли такова нещо, да насочите портала към мен! На реликва ли ви приличам?
Двамата предпочетоха благоразумно да не отговарят. Станаха на крака и се изтръскаха от пясъка.
— Не сме го измислили ние! — започна да недоволства сестра ми. — Прати ни Птах — да ви помогнем.
— Кой Птах? — попитах аз. — Богът ли?
— Не, Птах селянинът, който отглежда фурми. Ще ти обясня по-късно.
— Какво ти има на косата? — попитах. — Все едно я е лизала камила.
— Я млъквай. — Точно тогава тя забеляза Зия. — Божичко, това да не е тя? Истинската Зия?
Зия се отдръпна, залитайки, назад и се опита също да запали жезъла си.
— Махай се!
Огънят запука немощно.
— Няма да те нараним — обеща Сейди.
Краката на Зия се подкосяваха. Ръцете й трепереха. После тя направи единственото логично нещо за такъв ден след тримесечна кома. Забели очи и припадна.
Бес изсумтя:
— Силно момиче. Издържа на мощното ми фронтално АУУ! И все пак не е зле да я вдигнем на ръце и да се махаме оттук. Дежарден няма да стои вечно надалеч.
— Взе ли свитъка, Сейди? — попитах аз.
Тя извади от чантата и трите свитъка. Олекна ми. Но и се уплаших.
— Трябва да се доберем до Хеопсовата пирамида — обясни сестра ми. — Много те моля, кажи ми, че имаш автомобил.
Имахме не само автомобил, а и цяла тълпа бедуини. Доста след мръкнало им върнахме пикапа, но те ни се израдваха, нищо че водехме със себе си още хора, единият в безсъзнание. Бес успя да се разбере някак с тях да ни откарат в Кайро — поговориха няколко минути в шатрата им, а после той излезе, облечен в нови дрехи. Те пък изскочиха секунда след него и разкъсаха хавайската му риза на парченца, които внимателно завързаха по ръцете си, на антената за радиото и огледалото за обратно виждане — против уроки.
Сместихме се отзад в пикапа. Вътре беше претъпкано и шумно, затова по пътя за Кайро не говорихме много. Бес ни каза да поспим, той щял да бди. Обеща да се държи добре със Зия, ако тя дойде на себе си.
Сейди и Уолт заспаха веднага, аз обаче погледах малко звездите. Усещах до болка силно Зия — истинската Зия, — която спеше на пресекулки точно до мен, и вълшебните оръжия на Ра — гегата и млатилото, които бях прибрал в чантата си. Тялото ми още не се беше успокоило от битката. Магията на Меншиков беше развалена, ала аз още чувах в главата си гласа му, с който той се беше опитал да ме превърне в студенокръвно влечуго — същото като него.
Накрая успях да затворя очи. Без вълшебна защита моята ba се понесе веднага щом заспах.
Озовах се в Залата на епохите, пред престола на фараона. Между колоните от двете страни трепкаха холографски изображения. Точно както беше описала и Сейди, от червен краят на вълшебната завеса ставаше наситеноморав — знак за нова епоха. Изображенията в мораво почти не се различаваха, но ми се стори, че виждам два силуета, които се боричкат пред горящ стол.
— Да — каза гласът на Хор. — Битката наближава.
Той изникна във вълна от светлина — стоеше на стъпалата при подиума, където обикновено седеше Главният лектор. Беше във вид на човек, на мускулест младеж с бронзова кожа и бръсната глава. По кожените му бойни доспехи блещукаха скъпоценни камъни, отстрани бе окачен неговият khopesh. Очите му — едното златно, другото сребърно — блестяха.
— Как си дошъл тук? — попитах аз. — Това място не е ли защитено от богове?
— Не аз съм тук, Картър, а ти. Но навремето бяхме едно. Аз съм ехо в съзнанието ти — онази част от Хор, която никога не те е напускала.
— Не разбирам.
— Слушай. Положението ти се промени. Ти стоиш пред прага на величието.
Той посочи към гърдите ми. Погледнах се и видях, че не съм в обичайния вид на своята ba. Бях не птица, а човек, облечен като Хор в египетски доспехи. Държах гегата и млатилото.
— Те не са мои — казах. — Бяха погребани заедно със Зия.
— Могат да станат и твои — обясни Хор. — Това са регалиите на фараона, нещо като жезъл и вълшебна пръчка, но стотици пъти по-мощни. Без дори да си се упражнявал, успя да насочиш силата им. Представи си какво можем да постигнем заедно. — Той показа с ръка празния престол. — Като водач на Дома на живота можеш да го обединиш. Можем да сразим враговете.
Защо да отричам: през мен премина сладка тръпка. Допреди няколко месеца самата мисъл да съм водач ме плашеше до смърт. Сега обаче нещата се бяха променили. Бях започнал да разбирам повече от магия. От три месеца преподавах и превръщах учениците в сплотен отбор. Схващах по-ясно пред каква заплаха сме изправени и започвах да разбирам как да насочвам могъществото на Хор, без да се страхувам от него. Ами ако той беше прав и бях в състояние да поведа боговете и магьосниците срещу Апоп? Допадаше ми мисълта, че ще смажем враговете и ще си отмъстим на силите на Хаоса, които преобърнаха живота ни наопаки.
После си спомних как ме погледна Зия, когато бях на път да убия Влад Меншиков — така, сякаш чудовището съм аз, а не той. Спомних си и какво е казал Дежарден за отминалите тежки дни, когато магьосници са се биели с магьосници. Щом Хор беше ехо в съзнанието ми, дали не бях повлиян от ламтежа му за власт? Сега вече го познавах добре. В много отношения беше добър — бе смел и честен. Но освен това беше амбициозен, сребролюбив, завистлив и много вироглав в постигането на целите си. И най-голямото му желание беше да властва над боговете.
— Гегата и млатилото принадлежат на Ра — напомних аз. — Длъжни сме да го вдигнем от сън.
Хор понаклони глава.
— Въпреки че същото иска и Апоп? Въпреки че Ра е немощен и стар? Предупредих те за разделението между боговете. Сам видя как Нехбет и Баби се опитаха да вземат нещата в свои ръце. Битката само ще се ожесточи. Хаосът се подхранва от множеството слаби водачи, от разцеплението между онези, които са им останали верни. Точно това цели Владимир Меншиков.
Залата на епохите се разтресе. Завесата от морава светлина се разля по всички стени. Докато холографската сцена се разширяваше, видях, че столът всъщност е огнен трон като онзи, който Сейди беше описала от видението си за лодката на Ра. Два смътни силуета се боричкаха, опитваха се да надделеят един над друг, само не разбрах дали се бутат взаимно към престола, или си пречат да седнат на него.
— Меншиков наистина ли се е опитал да унищожи Книгата на Ра? — попитах аз.
Сребърното око на Хор проблесна. Винаги изглеждаше малко по-ярко от златното и това ме объркваше, сякаш целият свят беше изкривен на една страна.
— Подобно на повечето неща, които Меншиков говори, и това е истина само отчасти. Навремето той имаше същите убеждения като теб. Смяташе, че е по силите му да върне Ра и да възстанови Маат. Представяше си, че е първожрец на славен нов храм, още по-всесилен и от предците си. Възгордя се и реши, че може да възстанови Книгата на Ра само по единия свитък, който беше у него. Грешеше. Ра беше взел мерки да не го вдигат от сън. Проклятията, които тегнеха над свитъка, прогориха очите на Меншиков. Слънчевият огън опърли гърлото му, защото той се осмели да прочете думите на заклинанието. И той се озлоби. В началото кроеше да унищожи Книгата на Ра, но не притежаваше такава сила. После измисли друг план. Да вдигне от сън Ра, но за да му отмъсти. Чака през всичките тези години. Точно заради това иска да съберете свитъците и да възстановите Книгата на Ра. Иска да види как Апоп поглъща стария бог. Иска да види света потопен в мрак и хаос. Безумец.
— О!
/_Знам, знам, страхотен отговор. Но ми е интересно какво ще кажете вие след такъв разказ?_/
Празният престол на фараона върху подиума до Хор сякаш се нагъна в моравата светлина. Той винаги ме беше плашил. Навремето фараонът е бил най-могъщият владетел. Оглавявал е империя, съществувала двайсет пъти по-дълго от моята родина САЩ. Нима бях достоен да седя на неговия трон?
— Можеш, Картър — подкани ме Хор. — Можеш да поемеш властта. Защо да рискуваш и да призоваваш Ра? Знаеш, ще се наложи сестра ти да прочете Книгата. Видя какво е сполетяло Меншиков само заради един свитък. Представяш ли си какво ще се случи, ако върху сестра ти се стовари три пъти по-голяма сила?
Устата ми пресъхна. Мъчех се от угризения, че съм пратил Сейди да намери без мен последния свитък. Как можех да допусна да се излага на опасност, която можеше да я обезобрази, както бе обезобразила Влад Меншиков, че и по-лошо?
— Сега вече виждаш истината — продължи Хор. — Поискай за себе си гегата и млатилото. Качи се на престола. Заедно можем да победим Апоп. Можем да се върнем в Бруклин и да защитим приятелите и дома ти.
Дома ми. Звучеше примамливо. Приятелите ни бяха в ужасна опасност. Бях видял с очите си на какво е способен Меншиков. Представих си как невръстният Феликс и свитата Клио се опитват да отблъснат такъв вид магия. Представих си как Меншиков превръща в безпомощни змии малките ни ученици. Дори не бях сигурен, че Еймъс е в състояние да му устои. Докато с оръжията на Ра аз щях да защитя Бруклинската къща.
След това погледнах моравите изображения, трепкащи по стената: два силуета, които се биеха пред огнения престол. Това беше нашето бъдеще. Ключът към успеха бях не аз и дори не Хор, а Ра, първият цар на египетските богове. До огнения престол на Ра фараонският трон изглеждаше точно толкова значим, колкото и плажен шезлонг.
— Не сме достатъчни — отговорих аз на Хор. — Имаме нужда и от Ра.
Богът се втренчи в мен със златното и сребърното си око — сякаш бях дребна плячка на километри под него и той се двоуми дали изобщо си струва да се спуска към нея.
— Не разбираш за каква заплаха става въпрос — каза той. — Остани, Картър. И слушай враговете си, които кроят да те убият.
Хор изчезна.
В здрача зад престола чух стъпки, сетне познатото пресипнало дишане. Надявах се моята ba да е невидима. В светлината се появи Владимир Меншиков, който направо влачеше шефа си Дежарден.
— Още малко, и сме там, господарю — каза руснакът.
Изглеждаше доста освежен, в нов бял костюм. Единствената следа от неотдавнашната ни схватка бе превръзката върху врата му — там, където го бях хванал с гегата. Дежарден обаче изглеждаше така, сякаш за няколко часа се бе състарил с цяло десетилетие. Едвам пристъпваше и се беше отпуснал върху Меншиков. Косата му беше съвсем побеляла, но според мен не защото бе видял Бес по бански.
Меншиков се опита да го настани върху престола на фараона, но Дежарден възрази.
— За нищо на света, Владимир. Стъпалото. Стъпалото.
— Но, господарю, при твоето състояние със сигурност…
— За нищо на света!
Дежарден се отпусна върху стъпалата в долния край на престола. Не можех да повярвам, че изглежда толкова зле.
— Маат е изнемощял — каза той и протегна ръка. От върховете на пръстите му на облаче изникнаха едва забележими йероглифи, които се понесоха във въздуха. — Навремето, Владимире, ме поддържаше именно неговото могъщество. А сега той сякаш пие жизнените ми сили. Това е всичко, което мога да направя.
Гласът му заглъхна.
— Няма страшно, господарю — успокои го руснакът. — Веднъж да се справим със семейство Кейн, и всичко ще се нареди.
— Наистина ли? — Дежарден вдигна очи и за миг в тях както едно време припламна гняв. — Никога ли, Владимире, нямаш съмнения?
— Да, господарю, никога — потвърди руснакът. — Жертвал съм живота си, за да се бия с боговете. Ще го правя и занапред. Извинявай за дързостта, Главен лекторе, но не допускай до себе си Еймъс Кейн. Думите му са като отрова.
Дежарден хвана от въздуха един йероглиф и започна да го разглежда, докато той се въртеше в дланта му. Не разпознах символа, но ми напомняше светофар и мъж с палка, застанал до него.
— Menhed — каза Главният лектор. — Палитра на писар.
Погледнах символа, проблясващ едва-едва, и видях, че прилича на приспособленията за писане, които носех в чантата си. Правоъгълникът беше палитрата с дупки за черния и червения туш. Чертичката отстрани беше пръчицата за писане, прихваната с връв.
— Да, господарю — каза Меншиков. — Колко… интересно.
— Любимият символ на дядо ми — отбеляза замислен французинът. — Нали се сещаш, Жан-Франсоа Шамполион. С Розетския камък е разчел ключа към йероглифите — пръв от хората извън Дома на живота.
— Точно така, господарю. Чувал съм.
„Хиляди пъти при това“, беше изписано на лицето му.
— Тръгнал е от нулата и се е издигнал до велик учен — продължи Дежарден, — а също и до велик магьосник, уважаван и от обикновени простосмъртни, и от магьосници.
Меншиков се усмихна, сякаш угаждаше на дете, което вече го дразни.
— А сега ти си Главен лектор. Дядо ти щеше да се гордее.
— Дали? — попита замислен французинът. — След като прие семейството ми в Дома на живота, Искандар каза, че новата кръв и новите идеи са само добре дошли. Надяваше се да влеем в Дома на живота свежи сили. Но с какво можехме да помогнем? Не променихме нищо. Не оспорихме нищо. Домът беше омаломощен. От година на година учениците намаляват.
— О, господарю — оголи зъби Меншиков. — Нека ти покажа, че не сме немощни. Взводът е мобилизиран.
Той плесна с ръце. Огромната бронзова врата в дъното на залата се отвори. В началото не повярвах на очите си, но когато малкото войнство тръгна с маршова стъпка към нас, тревогата ми започна да нараства.
Десетината магьосници бяха най-нестряскащата част от групата. Бяха главно по-възрастни мъже и жени в традиционните ленени дрехи. Повечето бяха с очертани с черен молив очи и йероглифи, татуирани по дланите и лицата им. Някои се бяха окичили с повече амулети и от Уолт. Мъжете бяха с бръснати глави, някои от жените бяха с къса коса, други я бяха вързали отзад на конска опашка. Всички бяха мрачни и приличаха на разгневена тълпа селяни, дошли да изгорят това чудовище, Франкенщайн, само че въоръжени не с вили, а с жезли и вълшебни пръчки. Имаше и такива, които носеха мечове.
От двете им страни крачеха демони — общо двайсетина на брой. И друг път се бях сражавал с демони, но нещо в тези беше различно. Те се движеха по-самоуверено, сякаш ги тласкаше обща цел. Излъчваха злоба и моята ba изпита чувството, че е опарена от огън. Кожата им беше във всякакви цветове, от зелена до черна и виолетова. Някои бяха с доспехи, други — с животински кожи, трети — по фланелени пижами. Един беше не с глава, а с електрическа пила. Друг пък — с гилотина. На трети между раменете му стърчеше ходило.
Още по-страшни и от демоните бяха крилатите змии. Да, знам, знам, мислите си: „Пак ли змии?“. Повярвайте, след като в Санкт Петербург ме ухапа tjesu heru, и аз не им се израдвах. Тези тук не бяха триглави и не бяха по-големи от обичайните змии, но само като ги погледнах, и настръхнах. Представете си кобра с орлови криле. Представете си и че тя се носи бързо из въздуха и бълва дълги струи огън. Пет-шест такива чудовища бяха наобиколили взвода: стрелкаха се насам-натам и плюеха огън. Беше истинско чудо, че още не бяха подпалили никого от магьосниците.
Когато групата се приближи, Дежарден се изправи с усилие. Магьосниците и демоните паднаха на колене пред него. Една от крилатите змии полетя и застана пред Главния лектор, който я сграбчи с учудваща бързина. Змията се загъна в юмрука му, но не се и опита да го клъвне.
— Uraeus? — попита Дежарден. — Опасно е, Владимире. Това са твари на Ра.
Меншиков наклони глава.
— Навремето, Главен лекторе, те са служели в храма на Амон-Ра, но ти не се притеснявай. Благодарение на потеклото си имам власт над тях. Сметнах за уместно да използваме твари на бога на Слънцето за унищожаването на онези, които се домогват да го събудят.
Дежарден пусна змията, която блъвна огън и отлетя.
— Ами демоните? — попита Дежарден. — Откога използваме и твари на Хаоса?
— Те ми се подчиняват, господарю. — В гласа на Меншиков се долови напрежение, сякаш вече му беше втръснало да угажда на шефа си. — Магьосниците тук знаят нужните магии за спиране. Лично съм ги подбрал из номовете в цял свят. Притежават големи способности.
Главният лектор се взря в един азиатец в синя дреха.
— Куай, нали?
Мъжът кимна.
— Доколкото си спомням, ти беше заточен в ном номер триста в Северна Корея — за убийството на свой събрат, магьосник. А ти, Сара Джейкъби — посочи той жена в бяла дреха и остра като клечки коса, — ти беше пратена на Антарктида, защото предизвика цунамито в Индийския океан.
Меншиков се прокашля.
— Да, господарю, много от тези магьосници са създавали в миналото проблеми, но…
— Те са безпощадни убийци и крадци — прекъсна го Дежарден. — Най-големите отрепки в Дома на живота.
— Но изгарят от нетърпение да докажат, че са му верни — увери го руснакът. — С огромно удоволствие! — Той се ухили на помагачите си, сякаш ги насърчаваше да подкрепят думите му с вида си. Те не го направиха. — Пък и ако искаш Бруклинската къща да бъде разрушена, господарю, трябва да бъдем безмилостни. За доброто на Маат.
Дежарден се свъси.
— Ами ти, Владимире? Ще ги поведеш ли?
— Не, господарю. Напълно убеден съм, че тази… хм, чудесна група може да се справи и сама в Бруклин. Ще нападнат по залез-слънце. Колкото до мен, аз ще проследя Кейн в Дуат и ще се заема лично с тях. Ти, господарю, не е зле да останеш тук и да си почиваш. Ще пратя в покоите ти купа за гледане, за да наблюдаваш напредъка ни.
— Така значи, да остана тук — повтори огорчен Дежарден. — И да наблюдавам.
Меншиков се поклони.
— Ние ще спасим Дома на живота. Заклевам се. Онези от семейство Кейн ще бъдат унищожени, боговете отново ще бъдат пратени в изгнание. Маат ще бъде възстановен.
Надявах се Дежарден да се опомни и да отмени нападението. Вместо това раменете му се смъкнаха. Той обърна гръб на Меншиков и се загледа в празния престол на фараона.
— Върви — каза уморено. — Махни ги тези твари, да не ги гледам.
Руснакът се усмихна.
— Слушам, господарю.
Обърна се и тръгна през Залата на епохите, а личното му войнство го последва.
След като излязоха, Дежарден вдигна ръка. От тавана се спусна кълбо светлина, което кацна върху дланта му.
— Донеси ми книгата „Как да се разгроми Апоп“ — нареди Дежарден на светлината. — Трябва да се допитам до нея.
Вълшебното кълбо се спусна надолу — все едно се поклони, — сетне се понесе нанякъде.
Дежарден се извърна към завесата морава светлина — образа на двата силуета, които се биеха за огнения престол.
— Ще „понаблюдавам“, Владимире — промълви Дежарден на себе си. — Но няма да „остана тук и да си почивам“.
Сцената избледня и моята ba се завърна в тялото ми.