Огненият престол

20.На гости у отзивчивата хипопотамка

Болници. Класни стаи. Сега ще добавя още нещо към списъка си с най-нелюбими места: домове на старци.

Сигурно ще ви прозвучи странно, все пак бях живяла с баба и дядо. Но тук имам предвид старческите домове. Те са най-ужасни. Миришат чудовищно, на нещо средно между храна в стол, миещи препарати и пенсионери. Обитателите им (извинете, пациентите) винаги изглеждат ужасно нещастни. И домовете са с нелепо радостни имена, например „Слънчевите селения“. Представяте ли си, моля ви се.

Минахме през варовиковия вход и влязохме в голям открит вестибюл — египетската му разновидност. По редиците колони във всякакви цветове бяха закрепени железни поставки със запалени факли. Тук-там, в безплоден опит мястото да изглежда по-весело, бяха наредени саксии с палми и нацъфтели китайски рози. Големите прозорци гледаха към Огненото езеро — изгледът вероятно беше хубав, ако си падаш по сярата. Стените бяха изрисувани със сцени от египетския задгробен живот, виждаха се и написани с йероглифи девизи от рода на ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА НА 3000 ГОДИНИ!

Наоколо сновяха светещи клъбца — персонал, и shabti в бели медицински униформи, които носеха табли с лекарства и тикаха инвалидни колички. Пациентите обаче не се движеха много. Из помещението седяха десетина съсухрени старци в ленени болнични халати, които се взираха невиждащо в пространството. Имаше и такива, които обикаляха из стаята, като влачеха стойки на колелца с физиологичен разтвор. Всички бяха с гривни, върху които с йероглифи бяха написани имената им.

Някои приличаха на хора, но мнозина имаха глави на животни. На сгъваем метален стол седеше старец, подобен на жерав, който се клатеше напред-назад и току климаше към дъската за сенет на масичката. Една старица с прошарена лъвска грива пък кръжеше на инвалидна количка и мърмореше:

— Мяу, мяу.

Спаружен мъж със синкава кожа, не много по-висок от Бес, беше прегърнал една варовикова колона и плачеше тихо, сякаш уплашен, че колоната ей сега ще вземе да го зареже там.

С други думи, гледката си беше доста потискаща.

— Какво е това място? — попитах аз. — Всички тези богове ли са?

Картър явно беше не по-малко озадачен от мен. Бес изглеждаше така, сякаш му идеше да изскочи от кожата си.

— Всъщност не съм идвал тук никога — призна си той. — Чувал съм слухове, но… — Той преглътна, все едно току-що е лапнал супена лъжица фъстъчено масло. — Елате. Ще питаме медицинските сестри.

Бюрото представляваше гранитен полумесец с няколко телефона (въпреки че не си представях на кого толкова ще се обаждат от Дуат), компютър, множество дъсчици с прихванати към тях листове папирус и каменен диск с размерите на голяма чиния с триъгълна стрелка: слънчев часовник, което си изглеждаше странно, защото там слънце нямаше.

Зад бюрото с гръб към нас стоеше ниска едра жена, която проверяваше графика с имената и времето, в което трябва да се дават лекарства. Лъскавата й черна коса беше сплетена на дълга плитка с вид на прекалено голяма боброва опашка, а касинката й едвам се крепеше върху широката й глава.

Бяхме преполовили пътя до бюрото, когато Бес се вцепени.

— Тя е.

— Коя? — попита Картър.

— Лоша работа — пребледня джуджето. — Би трябвало да се досетя… Ужас! Ами сега… Налага се да отидете без мен.

Взрях се по-внимателно в медицинската сестра, която още беше с гръб към нас. Наистина си изглеждаше внушителна, с огромни месести ръце, с врат, по-дебел и от кръста ми, и с кожа със странен виолетов оттенък. Но не проумявах с какво чак толкова е стреснала Бес.

Обърнах се да го попитам, той обаче се беше спотаил зад най-близката саксия с цвете. То не беше чак толкова голямо, че да го скрие, и хавайската му риза със сигурност прозираше.

— Престани, Бес — казах.

— Шшшт! Аз съм невидим!

Картър въздъхна.

— Нямаме време за такива неща. Идвай, Сейди. — Той тръгна пръв към медицинската сестра. — Извинете — подвикна през бюрото.

Тя се обърна и аз извиках. Постарах се да не издавам стъписването си, но беше трудно, защото жената не беше жена, ами хипопотамка.

Не го казвам като неласкателно сравнение. Беше си съвсем истинска хипопотамка. Дългата й зурла беше във вид на преобърнато сърце, каквито раздават на Свети Валентин, с щръкнали косми, мънички ноздри и уста с два големи кучешки зъба отдолу. Очичките й бяха малки и приличаха на мъниста. Обрамчено с лъскавата черна коса, лицето й изглеждаше доста странно, но къде-къде по-необичайно беше тялото й. Жената беше с разкопчана бяла престилка и отдолу се виждаше горнище на бански, с което — как ли да се изразя по-сдържано — се беше опитала да поприкрие с мъничко плат прекалено много плът. Мораворозовият й корем беше невероятно издут, сякаш тя беше бременна в деветия месец.

— Какво обичате? — попита медицинската сестра.

Беше с добър мил глас, не какъвто очаквате от една хипопотамка. Сега, като се замисля, всъщност не би трябвало да очаквам от хипопотамка никакъв глас.

— Хм, хипопотамка… в смисъл, здрасти! — изпелтечих аз. — Ние с брат ми тук търсим… — Извърнах се към него и видях, че той не гледа в лицето медицинската сестра. — Картър!

— Какво? — излезе Картър от унеса си. — А, да. Извинявай. Хм, ти не си ли богиня? Таурт или нещо от този род.

Хипопотамката оголи двата си огромни зъба — надявах се, в усмивка.

— Охо, колко мило, че са ме познали! Да, скъпи. Аз съм Таурт. Казахте, че търсите някого. Роднина ли? Богове ли сте?

Китайската роза в саксията отзад изшумоли, защото Бес я вдигна и се опита да я премести зад една колона. Таурт зяпна от изумление.

— Това там Бес ли е? Бес!

Джуджето застина на място и си изтръска ризата. Лицето му беше по-червено и от на Сет.

— Както гледам, добре го поливате това цвете — промърмори той. — Я да проверя и другите там!

Бес понечи да тръгне, но Таурт се провикна още веднъж:

— Бес! Аз съм, Таурт. Насам, насам!

Той се закова на място, сякаш хипопотамката го беше застреляла в гръб. Обърна се с изтерзана усмивка.

— Я… здрасти. Таурт. Олеле!

Тя излезе тромаво иззад бюрото — беше на високи токове, явно непрепоръчителни за бременен воден бозайник. Разпери за прегръдка пълнички ръце, докато Бес й подаде длан — да се здрависат. Накрая затанцуваха странен танц, при който хем се прегръщаха, хем се ръкуваха, и едно ми стана повече от очевидно.

— Така значи, двамата сте били гаджета, а? — попитах аз.

Бес ме погледна тъй, сякаш ме пронизваше с кинжали. Таурт се изчерви и се разбра, че това е първият път, когато една хипопотамка се е засрамила заради мен.

— Преди много време… — Таурт се извърна към бога джудже. — Как си, Бес? След онова ужасно време в двореца се притеснявах, че…

— Добре съм, добре! — викна той. — Да, благодаря. Добре. А ти добре ли си? Добре! Тук сме по важна работа, както се канеше да ти обясни и Сейди.

Той ме изрита по пищяла, което според мен си беше съвсем излишно.

— Да, точно така — потвърдих. — Търсим Ра, за да го вдигнем от сън.

Ако Бес се беше надявал да отклони мислите на Таурт в друга посока, планът му се увенча с успех. Хипопотамката отвори уста и ахна безмълвно, сякаш току-що й бях предложила нещо ужасно, например да ходим на лов за хипопотами.

— Как така да вдигнете от сън Ра? — учуди се тя. — О, майко мила… о, хубава работа! Помагаш ли им, Бес?

— Ъхъ — смотолеви той. — Просто, нали знаеш…

— Бес ни прави услуга — рекох аз. — Нашата приятелка Баст го помоли да ни наглежда.

Веднага видях, че само съм усложнила още повече нещата. Температурата на въздуха като че ли падна с десет градуса.

— Ясно — пророни Таурт. — Услуга на Баст.

И аз не знам какво толкова бях казала, но хвърлих всички усилия да замажа положението.

— Много те моля. Виж какво, на карта е заложена съдбата на света. Много е важно да намерим Ра.

Таурт кръстоса невярващо ръце.

— Миличка, от хилядолетия никой не знае къде е той. И ще бъде ужасно опасно да се опитвате да го вдигате от сън. Защо точно сега?

— Кажи й, Сейди. — Бес започна да отстъпва назад, сякаш се готвеше да се метне в китайската роза. — Тук нямаме тайни. Можете да имате пълно доверие на Таурт.

— Бес! — оживи се тя моментално и примига. — Наистина ли го мислиш?

— Говори, Сейди! — примоли се джуджето.

Речено-сторено. Показах на Таурт Книгата на Ра. Обясних защо трябва да събудим бога на Слънцето — за опасността Апоп да се въздигне, за повсеместния хаос и разруха, за това, че по изгрев ще настъпи краят на света. Беше ми трудно да разчета по хипопотамското й лице какво си мисли, но докато говорех, Таурт си играеше нервно с дългата си черна коса.

— Лоша работа — отсъди тя. — Много лоша.

Погледна слънчевия часовник отзад. Уж нямаше слънце, а стрелката хвърляше ясна сянка към написаното с йероглифи число пет:

— Нямате време — заяви хипопотамката.

Картър се свъси, загледан в слънчевия часовник.

— Това тук е Четвъртият дом на нощта, нали?

— Да, миличък — потвърди Таурт. — Познат е с различни имена: Слънчевите селения, Домът за отдих… но освен това се води и Четвърти дом.

— Защо тогава слънчевият часовник показва пет часа? — полюбопитства той. — Не трябва ли да сме замръзнали на четири часа?

— Не става така, малкият — включи се и Бес. — Времето в света на обикновените простосмъртни не спира само защото ти си се озовал в Четвърти дом. Ако искаш да минеш по пътя, по който е пътешествал богът на Слънцето, трябва да спазваш неговото време.

Усетих, че се задава обяснение, от което ще ми се пръсне главата. Бях готова да се примиря с блаженото неведение и да си продължа с издирването на Ра, но Картър, разбира се, не можеше да пропусне такъв случай.

— А какво ще стане, ако изостанем? — попита той.

Таурт провери още веднъж слънчевия часовник — стрелката бавно пъплеше по цифрата пет.

— Домовете са свързани с тяхното си нощно време. Можете да останете във всеки дом, докогато пожелаете, но можете да влезете или да излезете горе-долу само през часовете, на които те съответстват.

— Хм — разтърках аз слепоочия. — Сред лекарствата намира ли ви се нещо за глава?

— Не е чак толкова объркващо — възрази Картър колкото да ме дразни. — Като въртяща се врата е. Трябва да изчакаш за отвор, в който да скочиш.

— Общо взето, да — съгласи се Таурт. — За повечето Домове е предвидено и малко резервно време. Така например можете да си тръгнете от Четвърти дом почти когато искате. Има обаче и входове, през които можете да проникнете само в определеното време. В Първи дом можете да влезете само по залез. От Дванайсети дом можете да излезете само на зазоряване. А през портата на Осми дом, Дома на предизвикателствата… можете да минете само през осмия час.

— Дома на предизвикателствата ли? — повторих аз. — Още отсега настръхвам.

— О, нали Бес е с вас — погледна го замечтана Таурт. — Предизвикателствата едва ли ще ви затруднят.

Бес ме стрелна с уплашен поглед, все едно казваше: „Спаси ме!“.

— Но ако се забавите, портата ще се затвори още преди да сте стигнали там — продължи хипопотамката. — До утре вечер ще стоите заключени в Дуат.

— Но ако не спрем Апоп, утре вечер няма да съществува — казах аз. — Точно тази част я разбирам.

— Е, можеш ли да ни помогнеш? — попита Картър Таурт. — Къде е Ра?

Богинята пак започна да си играе с косата. Ръцете й бяха нещо средно между човешки и хипопотамски, с къси пухкави пръстчета и дебели нокти.

— Точно това е лошото, миличък — отвърна тя. — Не знам. Четвърти дом е огромен. Ра сигурно е тук някъде, но залите и вратите нямат чет. Имаме ужасно много пациенти.

— Нямате ли ги записани? — продължи с въпросите брат ми. — Например върху карта.

Таурт поклати тъжно глава.

— Правя всичко по силите си, но сме само ние с shabti и светлинките — прислугата… А има хиляди стари богове.

Изтръпнах. Едвам бях запомнила десетината главни бога, които бях срещала, а тя ми говореше за хиляди! Само в това помещение преброих десет пациенти, шест коридора, водещи в различни посоки, две стълбища и три асансьора. Може би само така ми се струваше, но някои от коридорите се бяха появили вече след като бяхме влезли в стаята.

— Нима всички тези старци са богове?

Таурт кимна.

— Дори в дълбока древност повечето са били второстепенни божества. Магьосниците са сметнали, че не си струва да ги затварят. През вековете те гаснеха, самотни и забравени. Накрая се добраха до това място. Просто чакат.

— Да умрат ли? — попитах аз.

Таурт погледна някак отнесено.

— Де да знаех! Понякога изчезват, но не знам дали просто не са се загубили, докато са обикаляли по коридорите, дали не са си намерили нова стая, в която да се скрият, или просто са угаснали. Тъжната истина е, че всъщност е все едно. Имената им са били забравени от света горе. За какво ти е да живееш, ако никой вече не изрича името ти?

Тя погледна Бес, сякаш се опитваше да му каже нещо. Богът джудже побърза да се извърне.

— Това там е Мехит, нали? — Богът джудже посочи старата жена лъвица, която обикаляше на инвалидна количка. — Май има храм край Абидос. Второстепенна богиня на лъвовете. Винаги са я бъркали със Сехмет.

Когато Бес произнесе името „Сехмет“, лъвицата изръмжа немощно. След това продължи да се придвижва с инвалидната количка, като мърмореше:

— Мяу, мяу.

— Тъжна работа — заключи Таурт. — Дойде тук заедно със съпруга си Онурис. Навремето бяха семейство знаменитости, много романтично. Веднъж той отиде да я спасява чак в Нубия. Ожениха се. Всички си мислехме: щастлив завършек. Но Онурис изчезна. След това Мехит започна да изкуфява бързо. Сега по цял ден се разхожда безцелно с количката. Не си помни името, нищо че все я подсещаме какво е.

Спомних си за Хнум, когото бяхме срещнали на реката, и колко тъжен бе, задето не знае тайното си име. Погледнах грохналата богиня Мехит, която мяукаше, ръмжеше и се въртеше, без да помни някогашната си слава. Представих си да се грижа така за хиляда божества — възрастни граждани, които така и не се оправяха, но и не умираха.

— Как издържаш, Таурт? — ахнах изумена. — Защо работиш тук?

Притеснена, тя докосна касинката си.

— Дълго е за обясняване, миличка. И разполагаме с много малко време. Не съм била винаги тук. Навремето бях богиня пазителка. Разгонвах демоните, макар и не така добре, както Бес.

— Доста страшна си беше — вметна богът джудже.

Богинята хипопотамка въздъхна възхитена.

— Толкова мило от твоя страна. Закрилях и родилките.

— Защото си бременна ли? — попита Картър, кимайки към огромния й корем.

Таурт се постъписа.

— Не. Защо?

— Ами…

— И така! — прекъснах ги аз. — Обясняваше ни защо се грижиш за застаряващи богове.

Таурт провери слънчевия часовник, а аз с тревога забелязах колко бързо пълзи сянката към цифрата „шест“.

— Винаги ми е харесвало да помагам на хората, но на горната земя, хм… разбра се, че вече няма нужда от мен. — Постара се да не поглежда към бога джудже Бес, но той се изчерви още повече. — Все някой трябваше да се грижи за застаряващите богове — продължи хипопотамката. — Вероятно разбирам тъгата им. Разбирам какво е да чакаш цяла вечност…

Бес се изкашля в юмрук.

— Погледни колко е часът! Да, за Ра. Виждала ли си го, откакто работиш тук?

Таурт се позамисли.

— Възможно е. В една стая в югоизточното крило видях бог с глава на сокол, но беше, ох… преди цяла вечност. Помислих го за Немти, ала няма да се учудя, ако е бил и Ра. Обичаше понякога да се разхожда във вид на сокол.

— Накъде? — попитах умолително. — Ако се приближим, Книгата на Ра може и да ни насочи.

Таурт се извърна към Бес.

— Молиш ли ме, Бес? Наистина ли смяташ, че е важно, или го правиш просто защото ти е казала Баст?

— Не! Да! — изду той отчаян бузи. — В смисъл да, важно е. Да, моля те. Имам нужда от помощта ти.

Таурт извади факлата от най-близката поставка.

— В такъв случай насам.

Тръгнахме да обикаляме из коридорите на безкраен вълшебен старчески дом, водени от медицинска сестра хипопотамка с факла в ръка. Наистина, нощ като всички останали за семейство Кейн.

Минахме покрай толкова много стаи, че им изгубих края. Повечето врати бяха затворени, имаше обаче и отворени и по леглата зад тях се виждаха немощни стари богове, които гледаха втренчено трепкащата синя светлина на телевизорите или просто лежаха на тъмно и плачеха. След двайсетина-трийсет такива стаи престанах да гледам. Беше прекалено потискащо.

Държах Книгата на Ра с надеждата, че ще стане по-топла, щом се приближим до бога на Слънцето, но не извадихме такъв късмет. На всяко място, където коридорите се пресичаха, Таурт се двоумеше. Виждах, че и тя не е много сигурна накъде ни води.

След още няколко коридора нищо в свитъка не се промени и аз започнах да изпадам в треска. Картър явно го забеляза.

— Няма страшно — успокои ме той. — Ще го намерим.

Спомних си колко бързо се е движела стрелката на слънчевия часовник върху бюрото на медицинската сестра. И се сетих за Влад Меншиков. Щеше ми се да вярвам, че когато е цопнал в Огненото езеро, се е превърнал в паниран руснак, но едва ли можех да разчитам чак на такъв късмет. Ако още ни преследваше, едва ли беше далеч.

Завихме по поредния коридор и Таурт застина.

— О, майко мила!

Пред нас скачаше старица с жабешка глава — като казвам „скачаше“, имам предвид, че се вдигаше на три метра височина, квакваше няколко пъти, после се мяташе към стената и се закрепваше на нея колкото да се устреми към отсрещната стена. Тялото и крайниците й си приличаха на човешки, тя беше облечена в зелен болничен халат, но главата й бе изцяло като на земноводно: кафява, влажна, брадавичеста. Изпъкналите й очи се въртяха във всички посоки и от тревожното й квакане предположих, че се е загубила.

— Хекет пак е напуснала стаята си — оплака се Таурт. — Извинете за малко.

Тя забърза към жената жаба.

Бес извади от джоба на хавайската си риза носна кърпа. Избърса припряно челото си.

— Пък аз се чудех какво е станало с Хекет. Богинята жаба де.

— Нямаше да се досетя за нищо на света — подметна Картър.

Загледах как Таурт се мъчи да успокои старата богиня. Утешаваше я, обещаваше да намери стаята й, ако тя спре да се блъска в стените.

— Невероятна е — казах. — Таурт де.

— Да — рече Бес. — Да, добро момиче е.

— Как така „добро момиче“ — учудих се аз. — Личи си, че те харесва. Защо си толкова…

Най-неочаквано истината ме блъсна в лицето. Почувствах се тъпа почти колкото Картър.

— О, разбрах. Таурт спомена ужасното време в двореца, нали? Именно тя те е освободила в Русия.

Бес си избърса с кърпата и врата. Много се потеше това джудже!

— З-защо го казваш?

— Защото си много притеснен от Таурт! Все едно… — Бях на път да кажа „Все едно те е видяла по долни гащи“, но се усъмних това да означава нещо за бога на банските костюми. — Все едно те е заварила в най-ужасния ти вид и ти искаш да забравиш.

Бес погледна към Таурт с измъчено лице, точно както беше гледал двореца на княз Меншиков в Санкт Петербург.

— Винаги ме спасява — каза горчиво. — И винаги е прекрасна, мила, добра. Едно време всички ни мислеха за гаджета. Все повтаряха, че сме страхотна двойка… двата бога, които отпъждат демони, такива несъразмерни, пък си пасват и така нататък. Е, излизали сме няколко пъти, но Таурт беше… беше прекалено добра. А аз се бях побъркал по друга.

— По Баст — предположи Картър.

Раменете на бога джудже се смъкнаха.

— Личи, нали? Да, по Баст. Обикновените хора обичаха най-много нея сред богините. И мен сред боговете. Затова се срещахме по празници и така нататък. Тя беше… хм, беше си хубавка.

„Мъжка му работа“, помислих си. Не виждат друго освен обвивката. Реших обаче да си държа езика зад зъбите.

— Но Баст се държеше с мен като с по-малко братче — въздъхна Бес. — И сега се държи така. Изобщо не се интересува от мен, но трябваше да мине много време, докато го проумея. Бях се прехласнал по нея и през годините не се държах особено добре с Таурт.

— И въпреки това тя е дошла да те спаси в Русия — напомних аз.

Той кимна.

— Пратих зов за помощ. Мислех, че Баст ще откликне. Или Хор. Или някой друг. Не знаех къде са всички, но едно време имах много приятели. Мислех, че все някой ще се появи. Направи го единствена Таурт. Изложи на опасност живота си, промъкна се в двореца по време на сватбата. Видя всичко, видя ме унизен пред важните клечки. През нощта счупи клетката и ме пусна на свобода. На нея дължа всичко. Но щом се почувствах свободен… взех, че избягах. Умирах си от срам, не можех да я погледна в очите. Сетя ли се за нея, и си спомням онази нощ, чувам смеха й.

Болката в гласа му беше съвсем осезаема, сякаш онова, което той описваше, се е случило не преди три века, а вчера.

— Тя няма никаква вина, Бес — казах предпазливо. — Държи на теб. Очевидно е.

— Късно е вече — отвърна джуджето. — Причинил съм й прекалено много болка. Де да можех да върна часовника, но…

Той не се доизказа. Към нас вървеше Таурт, хванала за ръка богинята жаба.

— А сега, скъпа, идваш с нас и ти намираме място — каза тя. — Не се налага да скачаш.

— Но това е скок на вярата — изквака примряла Хекет (пак добре, че беше само примряла, а не взе да опъне петалата направо пред нас). — Храмът ми е някъде тук. Беше в Куш. Красив град.

— Да, миличка — отвърна хипопотамката. — Но храма ти вече го няма. Няма ги всичките ни храмове. Затова пък ти си имаш хубава стаичка…

— А, не — пророни Хекет. — Жреците ще принесат жертви в моя чест. Длъжна съм да… — Тя впери в мен големите си жълти очи и аз разбрах как се чувства мухата непосредствено преди да се озове върху жабешки език. — Я, моята жрица! — ахна Хекет. — Дошла е да ме навести.

— Не, миличка — възрази Таурт. — Това е Сейди Кейн.

— Моята жрица — повтори Хекет и ме потупа по рамото с влажна ципеста ръка, при което впрегнах всичките си сили, за да не се смръщя погнусено. — Кажи в храма да започват без мен, чу ли? Аз ще дойда по-късно. Ще им кажеш, нали?

— Хм, да — отговорих аз. — Разбира се, господарко Хекет.

— Така, така. — Очите й се замъглиха. — Много ми се приспа. Тежка работа е да си спомняш…

— Да, миличка — прекъсна я Таурт. — Защо засега не полегнеш в някоя от тези стаи?

Тя поведе Хекет към най-близката свободна стая.

Бес тръгна натъжен след нея.

— Аз съм едно ужасно джудже.

Сигурно трябваше да го утеша, но мислите ми препускаха в съвсем друга посока. „Да започват без мен — беше казала Хекет. — Скок на вярата.“

Изведнъж усетих, че не мога да си поема въздух.

— Сейди! — извика Картър. — Какво ти е?

— Знам защо свитъкът не ни направлява — обясних аз. — Трябва да започна втората част на заклинанието.

— Но ние още не сме стигнали — възрази брат ми.

— Няма и да стигнем, ако не започна заклинанието. Иначе няма да намерим Ра.

— Какво става? — попита Таурт, която беше изникнала до Бес и за малко да му изкара ангелите.

— Заклинанието — повторих. — Аз също трябва да покажа скок във вярата.

— Богинята жаба май те е заразила — притесни се Картър.

— Не, глупчо такъв — възразих аз. — Това е единственият начин да намерим Ра. Сигурна съм.

— Ей, малката — подхвана Бес, — ако започнеш заклинанието и не сме намерили Ра, преди да го завършиш…

— Знам. Заклинанието ще се обърне срещу мен.

Когато го казах, имах предвид буквалния смисъл на „ще се обърне срещу мен“. Ако заклинанието не намереше истинската си цел, Книгата на Ра щеше да изригне с цялата си мощ в лицето ми.

— Няма друг начин — продължих да упорствам. — Нямаме време да обикаляме цяла вечност из коридорите, а Ра ще се появи само ако го призовем. Трябва да се докажем, като се изложим на опасност. Трябва да ме водите. Не мога да допусна да се препъна, докато изричам думите.

— Смела си, миличка — отбеляза Таурт и вдигна факлата. — Не се притеснявай, ще те водя. А ти си чети.

Отворих свитъка на втората част. Редовете йероглифи, които преди ми приличаха на произволно наслагани глупави изрази, сега ми звучаха съвсем смислено.

— „Призовавам по име Ра — зачетох на глас, — теб, заспалия бог, повелител на яркото слънце, седнал на огнен престол…“

Е, добихте представа. Описах как Ра се е въздигнал от морето на Хаоса, напомних как светлината му е огрявала първите египетски земи и е донесла живот в долината на Нил. Докато четях, ми стана по-топло.

— Сейди — стресна се Картър, — от теб излиза пушек.

Трудно е да не се паникьосаш, когато някой ти каже такова нещо, но аз видях, че Картър е прав. От тялото ми се виеха кълбета дим, които образуваха сив стълб, носещ се нататък по коридора.

— Дали само ми се струва, или пушекът наистина ни показва пътя? — попита брат ми. — Ау!

Последното го изрече, защото го настъпих с все сила по крака, а това неминуемо ме поразсея. Той схвана тънкия намек: „Млъквай и върви!“.

Таурт ме хвана за ръката и ме поведе напред. Бес и Картър застанаха като страж от двете ни страни. Още два коридора вървяхме по димната следа, после тръгнахме да се качваме по едно стълбище. Книгата на Ра стана неприятно топла в ръцете ми. Пушекът от тялото ми започна да замъглява йероглифите.

— Добре се справяш, Сейди — окуражи ме хипопотамката. — Този коридор ми се струва познат.

Не знам как е разбрала, но не отклоних вниманието си от свитъка. Описах как лодката на Ра е плавала по небето. Разказах какъв мъдър цар е бил и какви битки е водил срещу Апоп.

По лицето ми се застичаха капки пот. В очите ми запари. Надявах се да не горя в буквалния смисъл на думата.

Щом стигнах до реда: „Ра, зенитът на Слънцето…“, видях, че сме спрели пред някаква врата.

Не се различаваше от всички останали, аз обаче я отворих и влязох вътре. Продължих да чета, макар и да наближавах бързо края на заклинанието.

Стаята беше тъмна. В пукащата светлина от факлата на Таурт видях заспал най-стария човек на Земята: беше със спаружено лице, с ръце като клечки, с кожа, толкова прозрачна, че се виждаше всяка жилчица. Някои от мумиите в Бахария изглеждаха по-живи от тази стара обвивка тук.

— „Светлината на Ра се завръща“ — прочетох аз.

Кимнах към прозорците с тежки завеси и за радост Бес и Картър ме разбраха. Дръпнаха завесите и стаята беше окъпана от червената светлина на Огненото езеро. Старецът не се помръдна. Устните му бяха залепени — като зашити една за друга.

Тръгнах към леглото, без да спирам да чета. Описах как Ра се пробужда по изгрев и седи на престола си, докато лодката му се качва на Небето и растенията се обръщат към топлината на Слънцето.

— Не се получава — промърмори Бес.

Започнах да изпадам в ужас. Оставаха само два реда. Усещах как силата на заклинанието се насочва към мен и от нея тялото ми се нагорещява прекалено много. От мен още излизаше пушек, а никак не ми харесваше миризмата на опърлената Сейди. На всяка цена трябваше да вдигна от сън Ра, в противен случай щях да си изгоря жива.

Устата на бога… Ама разбира се.

Оставих свитъка върху леглото на Ра и направих всичко възможно да го държа отворен с едната ръка.

— „Хвала на бога на Слънцето!“

Пресегнах се със свободната ръка към брат си и щракнах с пръсти.

Пак добре, че ме разбра.

Затърси из чантата и ми подаде обсидиановото острие netjeri от Анубис. Ако имаше миг, когато трябваше да се отваря уста, то той беше точно сега.

Докоснах с ножа устните на стареца и изрекох последния ред от заклинанието:

— „Събуди се заедно с новия ден, царю честити.“

Ра ахна. В устата му на тънка струйка влезе дим и в тялото му се изля магията на заклинанието. Температурата ми спадна до нормалната. За малко да се свлека на пода от облекчение.

Ра примига и очите му се отвориха. Ужасена и възхитена загледах как по вените му отново потича кръв и от нея той се издува бавно като балон с горещ въздух.

Извърна се към мен с очи, замаяни и мътни от пердетата.

— Ъ?

— Пак си изглежда стар — отбеляза притеснен Картър. — Не трябва ли да се подмлади?

Таурт направи пред бога на Слънцето реверанс (какъвто не трябва да опитвате вкъщи, ако сте бременна хипопотамка на високи токчета) и го пипна по челото.

— Още не е цял — оповести. — Налага се да доведете докрай нощното пътуване.

— И да кажем третата част на заклинанието — предположи Картър. — Ра има още едно проявление, нали? Скарабея.

Бес кимна, макар и да не изглеждаше ужасно обнадежден.

— Бръмбарът Хепри. Ако намерим последната част от душата на Ра, той може би ще се възроди наистина.

Ра се ухили с беззъбата си уста.

— Обичам зебри!

Бях много уморена и се запитах дали не ми се е счуло.

— Моля, зебри ли каза?

Той грейна като дете, открило чудо.

— Улулиците са болни.

— А, даааа — отвърна Картър. — Дали не трябва да му дадем това тук…

Той извади от пояса си гегата и млатилото. Подаде ги на Ра. Старият бог доближи гегата до устата си и започна да я дъвче като невръстно дете, на което му никнат зъби.

Вече се притеснявах, и то не само от състоянието на Ра. Колко ли време беше минало и къде беше Влад Меншиков?

— Хайде да го пренесем на лодката — предложих. — Бес, можеш ли да…

— Ъхъ. Извинявай, господарю Ра. Налага се да те пренеса.

Той грабна бога от леглото и всички изхвърчахме от стаята. Ра едва ли тежеше много и въпреки късите си крака Бес не се затрудни да не изостава от нас. Завтекохме се по коридора — по същия път, откъдето бяхме дошли, а Ра бърбореше:

— Ухаааа! Ухаааа! Ухаааа!

На него може и да му беше забавно, аз обаче бях вцепенена от ужас. Бяхме минали през какви ли не трудности, това ли беше богът, който трябваше да вдигнем от сън? Картър изглеждаше мрачен, точно както се чувствах аз.

Минахме тичешком покрай още грохнали богове и всички те се развълнуваха. Някои започнаха да ни сочат с гъргорене. Някакъв стар бог с глава на чакал издрънча със стойката на системата за физиологичния разтвор и кресна:

— Ето го Слънцето! Слънцето изгрява.

Нахълтахме във вестибюла и Ра каза:

— Ох. Ох на пода.

Главата му климна. Помислих, че иска да го пуснем. После си дадох сметка, че той гледа нещо. На пода до крака ми лежеше проблясваща сребърна огърлица: познат амулет във вид на змия.

Уж допреди няколко минути бях нагорещена дотолкова, че от мен чак се вдигаше пушек, а сега направо ме побиха ледени тръпки.

— Меншиков — казах. — Бил е тук.

Картър извади вълшебната пръчка и огледа помещението.

— Но къде е? Защо е изпуснал това тук и си е тръгнал?

— Оставил го е нарочно — предположих аз. — За да ни примами.

Още щом го изрекох, и разбрах, че е точно така. Само дето не чух как Меншиков се кикоти, докато продължава пътуването надолу по реката, оставяйки ни назад.

— Да се качваме на лодката! — подканих. — Побързайте, докато…

— Сейди! — посочи Бес към бюрото на медицинската сестра.

Лицето му беше мрачно.

— О, не — завайка се Таурт. — Не, не, не…

Сянката на стрелката върху слънчевия часовник сочеше осем. Това означаваше, че вече е все едно — дори и да успеем да си тръгнем от Четвърти дом, дори и да минем през Пети, Шести и Седми. От разказа на Таурт се разбираше, че портата на Осми дом вече е затворена.

Нищо чудно, че Меншиков ни беше оставил тук, без да си прави труда да се сражава с нас.

Вече бяхме загубили.