Огненият престол

19.Отмъщението на Булуинкъл, бога на лосовете

Не е зле да спомена, че Картър беше по пола.

/_А, без тия! Няма да ми взимаш насила микрофона. Мой ред е._/

Той пропусна да ви го каже, но още щом навлязохме в Дуат, започнахме да изглеждаме различно и се оказа, че сме облечени в древноегипетски дрехи.

На мен ми отиваха много. Бялата ми копринена рокля проблясваше. Ръцете ми бяха окичени с какви ли не златни пръстени и гривни. Е, да, украсената със скъпоценни камъни огърлица беше малко тежичка — като оловните престилки, които ви дават да си сложите, ако при зъболекаря ви правят зъбни снимки, а косата ми беше сплетена и напръскана с толкова много лак, че щеше да се вкамени и голям бог. Но иначе съм сигурна, че съм изглеждала доста привлекателно.

Картър пък беше по поличка за мъже — най-обикновена ленена препаска с нещо като пояс, от който висяха гегата и млатилото. Гърдите му бяха голи, ако не броим златната огърлица — същата като моята. Очите му бяха очертани с черен молив и той нямаше обувки на краката.

Убедена съм, че за древните египтяни е щял да изглежда като истински цар и воин, един прекрасен екземпляр от човешкия род. /_Видя ли? Успях да го кажа, без да се засмея._/ И, предполагам, Картър не беше от момчетата, които изглеждат лошо без риза, което обаче не означаваше, че изгарям от желание да се впускам в приключения в подземния свят с брат, който е само по някаква си огърлица и плажна кърпа около кръста.

Още щом стъпихме на лодката на бога на Слънцето, и Картър се набоде на треска.

— Защо си бос? — попитах.

— Да не би на мен да ми е хрумнало да ходя бос! — свъси се той, докато вадеше треската с размери на клечка за зъби. — Сигурно защото в древността са се сражавали боси. От потта и кръвта сандалите са ставали хлъзгави.

— Ами полата?

— Хайде да тръгваме, не искаш ли?

Оказа се, че е по-лесно да го кажеш, отколкото да го направиш.

Лодката се отлепи от кея, а после, на няколко метра надолу по течението, заседна в едно тресавище. Започнахме да се въртим в кръг.

— Мъничък въпрос — казах аз. — Разбираш ли изобщо от лодки?

— Не — призна си Картър.

Опърпаното платно вършеше работа точно колкото разкъсана хартиена кърпичка. Греблата или бяха счупени, или се влачеха безполезно във водата, пък и изглеждаха доста тежки. Не виждах как само двамата с брат ми ще направляваме лодка, предвидена за екипаж от двайсет души, колкото и спокойна да беше реката. Последния път, когато бяхме идвали в Дуат, пътуването приличаше по-скоро на разходка с влакче на ужасите.

— Ами светещите кълба светлина? — попитах аз. — Като екипажа ни на „Египетска царица“?

— Можеш ли да измагьосаш няколко такива?

— Виж го ти него! — промърморих. — Вместо да отговори, прехвърля трудните въпроси обратно към мен.

Огледах лодката с надеждата да зърна бутон, на който пише: НАТИСНИ ТУК ЗА СВЕТЕЩИ ГРЕБЦИ! Не видях нищо, което да върши работа. Знаех, че навремето шлепът на бога на Слънцето е бил с екипаж от светлинки. Бяха ми се явили във видението. Но как да ги призова?

Шатрата беше празна. Огнения престол го нямаше. На лодката беше тихо, чуваше се само как през пробойните по корпуса шурти вода. От въртенето вече ми се гадеше.

После ме връхлетя една ужасна мисъл. Десетина тънички гласчета започнаха да шушукат в черепа ми: „Изида. Заговорница. Отровителка. Предателка.“

Разбрах, че ми се гади не само заради водовъртежите по течението. Целият кораб пращаше към мен злобни мисли. Дъските под краката ми, перилата, греблата и такелажът — всичко по ладията на Ра ме мразеше, задето съм тук.

— Лодката не ме харесва, Картър — оповестих аз.

— Искаш да кажеш, че има вкус ли?

— Ха-ха. Не, искам да кажа, че е надушила Изида. Все пак именно тя е отровила Ра и го е принудила да замине в изгнание. Лодката помни.

— Ами… извини се или нещо такова.

— Ей, лодко — подхванах — чувствах се последна глупачка. — Извинявай за оная история с отровата. Но нали виждаш… аз не съм Изида. Аз съм Сейди Кейн.

„Предателка“, прошепнаха гласовете.

— Разбирам защо мислите така — признах си аз. — Сигурно ви мириша на „магията на Изида“, нали? Но честно ви казвам, отпратих Изида да си върви по живо, по здраво. Тя вече не живее тук. Ние с брат ми ще върнем Ра.

Лодката се разтресе. Десетината гласчета млъкнаха, сякаш за пръв път в своя безсмъртен живот бяха наистина стъписани. (Е, срещаха мен за пръв път, нали така?)

— Ще бъде хубаво, нали? — престраших се да продължа. — Ра ще бъде отново тук и както едно време ще си плава по реката. Тук сме, за да оправим нещата, но за да успеем, трябва да прекосим Домовете на нощта. Ако ни съдействате…

Блеснаха десетина светещи кълба. Закръжиха около мен като разлютен рояк пламтящи топки за тенис и бяха толкова нажежени, че се притесних да не ми прогорят новата рокля.

— Сейди! — предупреди ме Картър. — Те не изглеждат особено щастливи.

А се чудеше защо съм го нарекла Капитан Очевидников.

Постарах се да запазя спокойствие.

— Я кротувайте — казах сериозно на светлинките. — Става дума не за мен. А за Ра. Ако искате фараонът ви да се завърне, ще заемете местата си.

Мислех, че ще ме опекат като пиле на грил, но не се паникьосах. Бях обкръжена и всъщност нямах избор. Задействах магическите си способности и се постарах да подчиня светлинките на волята си — по същия начин, както бих могла да превърна някого в плъх или гущер.

„Ще помагате — заповядах им. — Ще си вършите покорно работата.“

Вътре в главата ми се чу едно ясно „ссссс“, което означаваше или че ми е прегорял някой мисловен бушон, или че светлинките са се подчинили.

Всички от екипажа се пръснаха. Заеха местата си, запретнаха се да опъват въжетата, да потягат платното, да гребат със здравите гребла и да наглеждат румпела.

Продъненият корпус простена и лодката насочи нос надолу по течението.

Картър въздъхна от облекчение.

— Браво на теб. Добре ли си?

Кимнах, но още ми се виеше свят. Не бях сигурна дали съм убедила клъбцата, или те просто протакаха и чакаха да си отмъстят. При всички положения не си умирах от щастие, че съм поверила съдбата ни в ръцете им.

Заплувахме в тъмното. Очертанията на Лондон се стопиха. Докато навлизахме все по-надълбоко в Дуат, усетих в стомаха си познатото чувство, все едно съм в свободно падане.

— Навлизаме във Втори дом — предположих.

Картър сграбчи мачтата, за да не изгуби равновесие.

— Имаш предвид онези Домове на нощта, за които спомена Бес ли? Всъщност какво представляват?

Почувствах се странно, задето обяснявам точно на брат си древноегипетските митове. Хрумна ми, че може би се заяжда, но той изглеждаше наистина озадачен.

— Нещо, което прочетох в Книгата на Ра — рекох аз. — Всеки час от нощта представлява „дом“. Трябва да минем през дванайсетте прага на реката, които олицетворяват дванайсетте нощни часа.

Картър се взря в мрака отпред.

— Щом сме във Втори дом, искаш да кажеш, че вече е минал един час, така ли? Не ми се стори толкова дълго.

Беше прав. Наистина не бяхме пътували дълго. Но пък нямах представа как тече времето в Дуат. Не беше задължително един Дом на нощта да съответства точно на един час за обикновените простосмъртни в горния свят.

Веднъж Анубис ми беше казал, че е прекарал в Земята на мъртвите пет хилядолетия, а още се чувствал тийнейджър, сякаш времето изобщо не отминавало.

Потреперих. Ами ако стигнехме другия край на Реката на нощта и установяхме, че са минали няколко епохи? Току-що бях навършила тринайсет години. Не бях готова да съм на хиляда и триста.

Съжалих и че съм си помислила за Анубис. Пипнах амулета shen на врата си. След всичко, случило се с Уолт, при мисълта за Анубис се чувствах, кой знае защо, някак гузна, но и малко развълнувана. Той може би щеше да ни помогне в пътуването. Може би, както беше направил последния път, когато бяхме идвали в Дуат, пак щеше да ме отведе на прикътано местенце, за да си поприказваме — на малко романтично гробище, на вечеря в кафене „Ковчега“…

„Не мисли за такива неща, Сейди — спрях се аз. — Съсредоточи се“

Извадих от чантата Книгата на Ра и отново прегледах набързо указанията. Вече ги бях чела няколко пъти, но те звучаха тайнствено и объркващо, почти като в учебник по математика. Свитъкът гъмжеше от понятия като „пръв от Хаоса“, „дъх в глината“, „нощно стадо“, „прероден в огън“, „Слънчевите селения“, „целувката на ножа“, „който залага на светлината“ и „последният скарабей“, повечето от които не ми говореха нищо.

Схванах, че докато минаваме през дванайсетте прага на реката, ще се наложи на три различни места да прочета трите части от Книгата на Ра — вероятно, за да върна към живот различните проявления на бога на Слънцето, а всяко от тези проявления ще ни изправи пред различно предизвикателство. Знаех, че ако се проваля, ако, докато чета заклинанията, се запъна дори с една дума, ще свърша по-зле и от Влад Меншиков. Тази мисъл ме хвърляше в ужас. Просто трябваше да вярвам, че когато му дойде времето, несвързаните думи в свитъка ще ми говорят нещо.

Реката потече по-бързо. Водата, просмукваща се в продънената лодка — също. Картър показа способностите си за бойни магии, като измагьоса една кофа и се запретна да изгребва водата, а аз се съсредоточих върху екипажа — да не вземе да си зареже работата. Колкото по-навътре в Дуат навлизахме, толкова повече се бунтуваха кълбетата светлина. Правеха ми напук и си спомняха колко много им се иска да ме направят на пепел.

Притеснително си е да плаваш по вълшебна река и гласовете вътре в главата ти само да нашепват: „Умри, предателко, умри“. Все си мислех, че ни следят. Обръщах се и ми се струваше, че съм зърнала върху черното пространство белезникаво петно — отражение от светкавица, после обаче решавах, че само ми се е привидяло. Още по-притеснителен беше мракът отпред — никакъв бряг, никакви пътеуказатели, никаква видимост. Екипажът можеше да завие и да се блъснем право в някой огромен камък или да попаднем в пастта на чудовище, и то най-неочаквано. Просто продължавахме да се носим през непрогледната пустош.

— Защо е толкова… никакво? — прошепнах аз.

Картър изпразни кофата през борда. Беше странна гледка: момче, облечено като фараон и с царската гега и млатило, изгребва вода от продънена лодка.

— Може би Домовете на нощта следват циклите в човешкия сън — предположи той.

— Какви цикли на човешкия сън?

— Мама ни разказваше за тях, преди да заспим. Не помниш ли?

Не помнех. Но бях едва шестгодишна, когато мама почина. Тя беше не само магьосница, но и учен и не виждаше нищо лошо преди сън да ни чете за законите на Нютон и периодичната таблица. Повечето от тези неща ми се бяха изпарили от главата, аз обаче исках да си ги спомня. Открай време се дразнех, че Картър помни мама много по-добре от мен.

— Сънят има няколко фази — обясни брат ми. — През първите няколко часа мозъкът е, кажи-речи, като в кома — наистина дълбок сън, почти без сънища. Може би точно заради това тази част на реката е толкова тъмна и безформена. После, по-късно през нощта, мозъкът преминава през така нареченото БДО — бързо движение на очите. Тогава сънуваме. Циклите се ускоряват и стават по-ярки. Нищо чудно Домовете на нощта също да са подредени така.

Стори ми се малко изсмукано от пръстите. Но пък мама все беше повтаряла, че наука и магия не се изключват взаимно. Наричаше ги два диалекта на един език. Веднъж Баст беше споменала, че реката в Дуат е с милион най-различни притоци и разклонения. И че при всяко пътуване географията се мени — според мислите на пътника. Ако формата на реката наистина се определяше от всички заспали умове по Земята, ако с напредването на нощта течението й ставаше по-живо и налудничаво, ни чакаше доста тежък път.

Накрая реката се стесни. От двете страни се появиха брегове: черен вулканичен пясък, който проблясваше на светлината на вълшебния екипаж. Застудя. Дъното на лодката заора в скали и пясъчни плитчини, от което тя протече още повече. Картър се отказа да гребе с кофата и извади от чантата восък. Опитахме заедно да запушим дупките, като повтаряхме заклинания за залепване, с които лодката да не се разпадне. Ако ми се намираше дъвка, щях да използвам и нея.

Не минахме покрай никакви табели: НАВЛИЗАТЕ В ТРЕТИЯ ДОМ, ОБСЛУЖВАНЕ — НА СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД, но определено се бяхме озовали в различен участък на реката. Времето се изнизваше притеснително бързо, а ние и досега не бяхме направили нищо.

— Може би първото предизвикателство е скуката — казах аз. — Кога ли ще се случи нещо?

Толкова ли си нямах друга работа, че да го казвам на глас! Точно пред нас от мрака изникна силует. Върху носа на кораба ни се опря ходило в сандал с размерите на водно легло и ни закова на едно място.

На всичкото отгоре ходилото не бе особено привлекателно. Определено беше мъжко. Палците бяха напръскани с кал, а ноктите бяха жълти, напукани и неизрязани. Каишките на кожените сандали бяха покрити с лишеи и раковинки. Накратко, ходилото изглеждаше и миришеше така, сякаш няколко хилядолетия бе стояло на същото място насред реката.

За беда то беше прикрепено към крак, който пък беше прикрепен към тяло. Великанът се наведе, за да ни огледа.

— Така значи, скучно ви е? — изтътна гласът му, но не враждебно. — Мога да ви убия, ако това ще помогне.

Беше с поличка като на Картър, с тази разлика, че от великанската можеха да се ушият десет корабни платна. Тялото му беше мускулесто, като на човек, и бе покрито с гъсти косми — не ти трябва козина, да ти се прииска да отвориш благотворителна фондация за коламаска за свръхкосмати мъже. Главата беше като на овен: бяла муцуна с месингова халка на носа и дълги извити рога, накичени с десетки бронзови звънчета. Очите му бяха раздалечени, със светещи червени ириси и отвесни резки вместо зеници. Сигурно си звучи страшничко, но човекът овен не ми се стори черен като дявола. Всъщност, кой знае защо, ми се виждаше много познат. Изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото опасен, сякаш бе стоял на скалното островче насред реката толкова дълго, че е забравил защо е там.

/_Картър пита откога съм започнала да разбирам толкова от овни. Я млъквай, Картър._/

Честно ви казвам, наистина ми домъчня за мъжа овен. Очите му бяха пълни със самота. Не можех да повярвам, че ще ни направи нещо — докато не извади от пояса си два много големи ножа с остриета, извити като рогата му.

— Мълчите — отбеляза той. — Да го разбирам, че сте съгласни да ви убия?

— А, не, благодаря! — отвърнах, като се постарах да прозвучи така, сякаш сме му благодарни за предложението. — Една дума и един въпрос, ако обичаш. Думата е „педикюр“. Въпросът е: кой си ти?

— Беееее! — изблея той. — Ако знаехте името ми, нямаше да се налага да се запознаваме и щях да ви пусна да минете. За съжаление никой не знае името ми. Жалко. Виждам, че сте намерили Книгата на Ра. Върнали сте към живот екипажа му и сте успели да дойдете с неговата лодка до портите на Четвърти дом. Никой досега не е стигал толкова далеч. Ужасно съжалявам, но се налага да ви накълцам на парченца.

Той вдигна ножовете, както ги държеше по един във всяка ръка. Светещите ни кълбета се застрелкаха трескаво и зашушукаха: „Да! Накълцай я! Да!“

— Чакай малко! — викнах аз на великана. — Ако те назовем по име, можем ли да минем?

— Естествено — въздъхна той. — Но никой не може да ме назове по име.

Погледнах Картър. Не за пръв път ни спираха по Реката на нощта и ни отправяха предизвикателството да назовем по име някого от пазачите, ако не искаме да умрем. Както личеше, това не беше нещо необичайно за душите и магьосниците в Древен Египет, тръгнали да прекосяват Дуат. Но аз не можех да повярвам, че сме получили такова лесно изпитание. Сега вече бях сигурна, че съм познала човека овен. Бяхме видели статуята му в Бруклинския музей.

— Той е, нали? — попитах Картър. — Онзи, дето прилича на Булуинкъл.

— Не го наричай Булуинкъл! — изсъска брат ми. Той погледна нагоре към великана и каза: — Ти си Хнум, нали?

Великанът издаде гърлен звук като тътен. Прокара един от ножовете по перилата на кораба.

— Това въпрос ли е? Или окончателният ви отговор?

Картър примига:

— Хм…

— Не е окончателният ни отговор! — викнах аз, понеже разбрах, че за малко да се хванем в капан. — Дори не е близо до отговора. Хнум е името, с което те знаят всички, нали? А ти искаш от нас да ти кажем истинското име, твоя ren.

Хнум понаклони глава и звънчетата по рогата му издрънчаха.

— Щеше да бъде хубаво. Но, уви, никой не знае това име. Забравил съм го дори аз.

— Как е възможно да си забравиш името? — изуми се брат ми. — И да, въпрос е.

— Аз съм част от Ра — обясни богът овен. — Негово проявление в подземния свят, една трета от личността му. Но Ра престана да пътува всяка нощ и вече няма нужда от мен. Заряза ме тук, пред портата на Четвърти дом, захвърлен като старо палто. Сега пазя портата… Нямам друго предназначение. Ако успея да си спомня името, бих могъл да преотстъпя духа си на онзи, който ме освободи. Това би могло да ме обедини с Ра, дотогава обаче не мога да напускам това място.

Говореше ужасно потиснато, като мъничка изгубена овца, или по-скоро, като десетметрова изгубена овца с много големи ножове. Искаше ми се да му помогна. И още повече ми се искаше да намеря начин да не бъда накълцана на парченца.

— Щом не си помниш името, не можем ли да ти кажем което и да е старо име? — попитах. — Откъде ще разбереш дали отговорът е верен или не?

Хнум остави ножовете да се влачат във водата.

— Не съм се сетил за това.

Картър ме изгледа така, сякаш ме питаше: „Защо му каза?“.

Богът овен изблея:

— Мисля, че ще позная своя ren, когато го чуя, макар че не съм сигурен — отсъди той. — Само част от Ра съм, затова не мога да бъда сигурен за много неща. Загубил съм повечето си спомени, почти цялата си сила и облик. Сега не съм друго освен обвивка на старото си „Аз“.

— Старото ти „Аз“ явно е било огромно — промърморих.

Богът май се усмихна, но може ли да бъдеш сигурен при това овче лице?

— Жалко че не знаеш моя ren. Будно момиче си. Ти си първата, която стига толкова далеч. Първата и най-добрата. — Той въздъхна покрусено. — Както и да е. Май трябва да преминем към убийството.

„Първата и най-добрата.“ Мислите ми запрепускаха като обезумели.

— Я чакай — спрях го аз. — Знам името ти.

Картър викна:

— Наистина ли? Кажи му го!

Спомних си един ред от Книгата на Ра: „Пръв от Хаоса“. Навлязох в спомените на Изида, единствената богиня, която някога е знаела тайното име на Ра, и започнах да схващам природата на бога на Слънцето.

— Ра е бил първият бог, въздигнал се от Хаоса — казах аз.

Хнум се свъси.

— Това ли е името ми?

— Не, ти само слушай — отвърнах аз. — Каза, че не си съвсем без Ра в себе си, че си обвивка на предишното си „Аз“, но това важи и за всички други египетски богове. Ра е по-стар, по-могъщ. Именно от него води началото си Маат, той е като…

— Като главния корен на боговете — притече ми се на помощ Картър.

— Точно така — съгласих се аз. — Нямам представа какво е това „главен корен“, но си е вярно. През всичките тези епохи другите богове малко по малко залязват, губят мощ, защото го няма Ра. Може и да не го признават, но точно той е тяхното сърце. Зависят от него. През цялото време се чудехме дали си струва да връщаме Ра. Не знаехме защо е толкова важно, но сега вече разбирам.

Картър кимна, явно беше започнало да му харесва.

— Ра е ядрото на Маат. Трябва да се върне на всяка цена, ако боговете искат да победят.

— Именно по тази причина Апоп се домогва да върне Ра — започнах да налучквам аз. — Двете неща — Маат и Хаосът — са свързани. Ако Апоп успее да погълне бога на Слънцето Ра, когато той е стар и немощен…

— Всички богове ще умрат — отсъди Картър. — И светът ще се разпадне, ще се превърне в Хаос.

Хнум извърна глава, за да ме разгледа с едното си пламтящо червено око.

— Доста интересно — заяви той. — Но не си чувам тайното име. За да вдигнете от сън Ра, първо трябва да ме назовете по име.

Отворих Книгата на Ра и си поех дълбоко въздух. Зачетох първата част на заклинанието. Сигурно си мислите: „Я не се занасяй, Сейди. Нали не искаш да кажеш, че голямото ти изпитание е било да прочетеш няколко думи от някакъв си свитък? Какво толкова му е трудното?“

Ако си го мислите, явно не сте чели никога заклинание. Представете си, че сте на сцена и четете на глас пред хиляда враждебно настроени учителки, които само чакат да ви напишат двойката. Представете си, че можете да четете само по преобърнатото отражение в огледало. Представете си, че всички думи са разместени и в движение трябва да съберете от тях всички изречения. Представете си, че ако направите и една-едничка грешка, ако се запънете само веднъж, ако не произнесете нещо правилно, ще умрете. Представете си да вършите всичко това едновременно и ще добиете представа какво е да правиш магия по свитък.

Въпреки това се чувствах странно самоуверена. Изведнъж заклинанието ми се видя смислено.

— Назовавам те Първи от Хаоса — заявих. — „Хнум, който е Ра, вечерното слънце. Призовавам душата ти, за да вдигне от сън Всемогъщия, защото съм…“

Първата ми грешка, която за малко да ми струва живота: в свитъка пишеше нещо от рода на „тук си впиши името“. И аз бях на път да го прочета като „Защото тук мога и да ти впиша името, ама не съм много сигурна!“

Е, и да сгрешах, поне щях да съм откровена. Все пак успях да кажа:

— Аз съм Сейди Кейн и възстановявам Огнения престол. Назовавам те Дъх в глината, Овена от нощното стадо, Божествения…

Бях на косъм от това да се объркам още веднъж. Бях сигурна, че египетската титла е „Божествен гъз-чар“. Но не ми се стори смислено, освен ако Хнум не притежаваше магически способности, за които не знаех. Добре че си спомних нещо от Бруклинския музей. Хнум беше изобразен като грънчар, който прави от глина човек.

— … Божествения грънчар — поправих се аз. — Назовавам те Хнум, пазител на четвъртата порта. Връщам ти името. Връщам същността ти на Ра.

Огромните очи на бога се разшириха. Ноздрите му се издуха.

— Да — каза той и прибра ножовете в каниите. — Браво, драга ми госпожице. Можете да преминете в Четвърти дом. Но се пазете от огньовете и се пригответе за второто проявление на Ра. То ще ви бъде много признателно за помощта.

— В смисъл?

Но тялото на бога овен се разпадна на мъгла. Книгата на Ра беше разлюляна от струите дим и след като се завъртя, се нави отново на свитък. Хнум и островът му изчезнаха. Лодката навлезе в по-тесен тунел.

— Изумително, Сейди — каза Картър.

При обичайни обстоятелства щях да се зарадвам, че съм го смаяла с блестящите си способности. Но сърцето ми биеше лудешки. Ръцете ми бяха плувнали в пот и аз имах чувството, че ще повърна. За капак усещах, че екипажът от светещи кълбета излиза от стъписването и отново се надига срещу мен.

„Не беше разсечена — започнаха да недоволстват те. — Не беше.“

„Я си гледайте работата — отвърнах им наум. — И карайте лодката.“

— А, Сейди? — попита Картър. — Защо лицето ти почервенява?

Помислих, че ме обвинява в изчервяване. После забелязах, че и той е червен. Цялата лодка беше окъпана в рубинена светлина. Обърнах се, за да погледна напред, и издадох гърлен звук почти като блеенето на Хнум.

— О, не — казах. — Пак ли това място!

Приблизително на стотина метра от нас тунелът извеждаше в огромна пещера. Познах разпрострялото се кипнало Огнено езеро, но първия път не го бях виждала от такъв ъгъл.

Набирахме скорост и се насочвахме към няколко бързея, които наподобяваха водна пързалка. След тях водата се превръщаше в огнен водопад, който се спускаше от около осемстотин метра право долу в езерото. Носехме се шеметно към бездната и беше изключено да спрем.

„Продължавайте нататък с лодката — шушукаше злорадо екипажът. — Продължавайте нататък с лодката!“

Разполагахме вероятно с по-малко от минута, но ми се стори повече. Когато се забавляваш, времето направо лети, но наистина пъпли, ако си се устремил главоломно към смъртта си.

— Трябва да обърнем! — каза Картър. — И да не е огън, няма да останем живи след такова падане! — Той се разкрещя на светещите кълбета: — Обръщайте! Гребете! SOS!

Щастливи, те не му обърнаха внимание.

Взрях се в пламъците, през които щяхме да се устремим към своята гибел, и в Огненото езеро долу. Зъзнех въпреки талазите горещина, които се плискаха по нас като змейов дъх. Дадох си сметка какво трябва да се случи.

— Прероден в огън — казах.

— Моля? — учуди се брат ми.

— Ред от Книгата на Ра. Не можем да обърнем. Трябва да минем оттук — право през езерото.

— Ти да не си полудяла? Ще изгорим!

Грабнах магическата чанта и Затърсих из нещата.

— Трябва да прекараме кораба през огъня. Това е било част от пътя на Слънцето, което всяка нощ се преражда, нали така? Ра е щял да постъпи точно така!

— Ра не е бил лесно възпламеним!

Сега вече водопадът беше само на двайсет метра. Ръцете ми трепереха, докато наливах в мастилницата туш. Ако никога не сте се опитвали да използвате калиграфска палитра, докато стоите на лодка, не е никак лесно.

— Какво правиш? — попита Картър. — Завещание ли ще пишеш?

Поех си дълбоко въздух и топнах в черния туш пръчицата за писане. Представих си нужните йероглифи. Съжалих, че Зия не е с нас. Не само защото в Кайро бяхме намерили общ език… /_О, стига си се цупил, Картър. Какво съм виновна аз, задето тя се е досетила, че ако има някой с блестящи заложби в семейството, то това е Сейди?_/ … а защото Зия разбираше от йероглифи за огън, каквито сега ни трябваха.

— Вдигни си косата — казах на брат си. — Трябва да ти нарисувам нещо на челото.

— Нямам намерение да отида на сигурна смърт с надпис СМОТАНЯК върху челото.

— Опитвам се да те спася. Побързай!

Той си махна косата. Нарисувах върху челото му йероглифите за „огън“ и „щит“ и брат ми тутакси лумна.

Знам — беше като сбъднат сън и едновременно като кошмар. Той заподскача и забълва много творчески ругатни, после обаче усети, че не го боли от огъня. Просто беше обвит от защитен обръч пламъци.

— Ама какво точно… — Очите му се разшириха. — Хвани се за нещо!

Лодката се катурна от ръба на водопада така стремително, че чак ми се повдигна. Драснах набързо йероглифите върху дланта си, но копието не беше добро. Около мен запукаха слаби пламъци. Уви, нямах време за по-красиво писане. Стиснах с все сила перилата точно когато се понесохме право надолу.

Странно колко много неща ти минават през ума, докато падаш към сигурна гибел. Отгоре Огненото езеро изглеждаше много красиво, като повърхността на Слънцето. Запитах се дали, когато паднем, ще ме заболи, или просто ще се изпарим. Докато се носехме стремглаво през пепелта и пушека, не се виждаше почти нищо, но ми се стори, че съзирам на около километър и половина-два познат остров — черния храм, където за пръв път бяхме срещнали Анубис. Запитах се дали ме вижда оттам и дали ще се втурне да ме спасява. Запитах се и дали има по-голяма вероятност да се спася, ако се изтласкам от лодката и падна като с бънджи, но не намерих смелост да го направя. Бях се вкопчила с все сила в перилата. Не бях сигурна дали вълшебният огнен щит ме предпазва, но бях плувнала в пот и бях убедена, че съм оставила в горния край на водопада гърлото и повечето си вътрешни органи.

Накрая се ударихме в дъното със звук, който прозвуча като „буууум“, само че по-силен.

Как да ви опиша какво е да цопнеш в езеро течен огън? Ами… то гореше. Но беше и мокро. Не смеех да си поема дъх. След миг колебание отворих очи. Единственото, което видях, бяха въртопи червени и жълти пламъци. Още бяхме под водата… или може би под огъня? Осъзнах две неща: нямаше да изгоря и да умра и лодката се движеше напред.

Не можех да повярвам, че кривите ми защитни йероглифи наистина са свършили работа. Докато лодката се плъзгаше по бързеите и водовъртежите, гласовете на екипажа нашепваха в ума ми — сега вече по-скоро радостно, отколкото ядосано: „Обновление. Нов живот. Нова светлина.“

Прозвуча ми обнадеждаващо, докато не схванах някои не толкова приятни факти. Още не можех да дишам. А тялото ми обичаше да диша. Освен това ставаше много по-горещо. Усещах как защитният йероглиф вече не ме пази и тушът ме пари по дланта. Пресегнах се слепешката и сграбчих ръка — както предположих, на Картър. Хванахме се един за друг и макар да не го виждах, ми беше по-спокойно, задето той е до мен. Може само да си въобразявах, но май не беше вече толкова горещо.

Преди много време Еймъс ни беше казал, че когато сме заедно, магическите ни способности се засилват просто защото сме един до друг. Надявах се и сега да е така. Постарах се да се свържа по телепатия с Картър и да го помоля да ми помогне да поддържам огнения щит.

Корабът продължаваше да се носи през пламъците. Стори ми се, че започваме да се изкачваме, но може би просто ми се искаше да е така. Пред очите ми притъмня. Белите дробове ме заболяха. Запитах се дали, ако глътна огън, накрая ще стана като Влад Меншиков.

Точно когато бях сигурна, че ще припадна, лодката се устреми нагоре и се показахме на повърхността.

Ахнах — и не само защото имах нужда от въздух. Бяхме акостирали на брега на кипналото езеро, пред голяма порта от варовик — приличаше на входа на древния храм, който бях виждала в Луксор. Още стисках ръката на Картър. Доколкото можех да преценя, и двамата бяхме добре.

Лодката пък беше повече от добре. Платното й сияеше бляскаво бяло, а в средата му грееше златният символ на Слънцето. Греблата бяха поправени и изглеждаха току-що лъснати. Корабчето беше боядисано наскоро с черна, златна и зелена лакова боя. Корпусът вече не пропускаше вода, а прокъсаната шатра бе заменена с красив павилион. Нямаше престол, нямаше го и Ра, но екипажът светеше ярко и весело, докато завързваше въжетата за пристана.

Не се сдържах. Прегърнах Картър и изхлипах.

— Добре ли си?

Смутен, той се издърпа и кимна. Йероглифа върху челото му вече го нямаше.

— Благодарение на теб — призна си той. — Къде…

— Слънчевите селения — каза познат глас.

По стълбите на пристана слезе Бес. Беше облечен в нова, още по-крещяща хавайска риза, а от кръста надолу беше само по бански, затова не мога да кажа, че е бил балсам за очите. Грееше от сила, понеже се беше завърнал в Дуат. Косата му беше станала по-тъмна и къдрава, а в лице изглеждаше няколко десетилетия по-млад.

— Бес! — възкликнах аз. — Защо се забави толкова? Уолт и Зия…

— Добре са — прекъсна ме той. — А и ви обещах да се срещнем в Четвърти дом. — Той посочи рязко с палец табелата, изсечена върху варовиковия свод. — Навремето се наричаше Дом за отдих. Явно са сменили името.

Надписът беше с йероглифи, но аз не се затрудних да го разбера.

— „Селище за хора в зряла възраст «Слънчеви селения» — прочетох. — Бивш Дом за отдих. С ново ръководство“. Какво точно…

— Да тръгваме — подкани Бес. — Докато не се е появил преследвачът ви.

— Какъв преследвач? — попита Картър.

Бес посочи горния край на огнения водопад, който вече беше на цял километър и половина-два. В началото не видях нищо. После сред червените пламъци се появи бяла ивица, сякаш в езерото се беше гмурнал човек в костюм на сладоледаджия. Явно онова бяло петно в мрака не ми се беше привидяло. Преследваха ни.

— Меншиков ли? — попитах. — Ама това… това…

— Това е лошата новина — отвърна Бес. — А сега да тръгваме. Трябва да намерим бога на Слънцето.