Огненият престол

3.Как сладоледаджията кроеше да ни убие

Странно колко лесно забравя човек, че ръката му гори.

О, извинявайте, аз съм, Сейди. Нали не сте смятали, че ще оставя брат си да дърдори до второ пришествие? Ама моля ви се, никой не заслужава чак такова ужасно проклятие.

Прибрахме се в Бруклинската къща и всички се струпаха около мен заради ръката ми, залепена за горящия свитък.

— Добре съм — повтарях. — Погрижете се за Джаз!

Да ви призная, и на мен ми е приятно от време на време да ме обграждат с внимание, но едва ли бях най-интересното, което се случваше. Намирахме се в голямата къща, която сама по себе си е страхотна атракция: пететажен куб от варовик и метал, нещо средно между древноегипетски храм и художествен музей върху изоставен склад край реката в Бруклин. Да не говорим пък, че е пълна с какви ли не магии и е невидима за обикновените простосмъртни.

Цял Бруклин под нас гореше. Докато бяхме летели от музея, моят дразнещ вълшебен свитък беше нарисувал в квартала широк сърп от призрачни пламъци. Всъщност не гореше нищо и пламъците не бяха горещи, но въпреки това бяхме посели паника. Пищяха сирени. По улиците се тълпяха хора, които гледаха изумени пламналите покриви. Кръжаха хеликоптери с прожектори.

Сякаш това не беше достатъчно вълнуващо, ами брат ми обуздаваше грифон, като се опитваше да го развърже от рибарска лодка и същевременно да не допусне Звярът да излапа учениците ни.

Но най-голяма бе тревогата ни за Джаз. Бяхме установили, че тя още диша, но явно е изпаднала в нещо като кома. Отворихме й очите и те блеснаха в бяло, което обикновено не беше на добре.

Докато се бяхме возили на лодката, Хуфу се беше постарал да й направи някои от песоглавските си магии: потупа я по челото, издаде груби звуци, опита се да пъхне в устата й желирани бонбони. Сигурна съм, смяташе, че помага, но не допринесе особено да се подобри положението й.

Сега за Джаз се грижеше Уолт. Той я вдигна внимателно и я премести на носилка, после я зави с одеяла и след като и другите ученици се събраха, започна да я гали по косата. И в това нямаше нищо лошо. Ама нищо.

Изобщо не ме вълнуваше колко красиви изглеждат на лунната светлина лицето на Уолт и мускулите му под тениската без ръкави, както и това, че той държи ръката на Джаз…

Извинявайте. Изгубих си мисълта.

Свлякох се в другия край на покрива, чувствах се изстискана като лимон. Бях държала много дълго папируса и дясната ми длан беше изтръпнала. Вълшебните пламъци лижеха пръстите ми.

Пипнах се по левия джоб и извадих восъчната фигурка, която Джаз ми беше дала. Беше една от целебните й статуетки, с които се прогонват болести и се развалят проклятия. Обикновено восъчните статуетки не приличат на никого, но Джаз се бе постарала доста, докато изработи тази. Тя очевидно беше предназначена за изцелението на конкретен човек, което означаваше, че действа по-силно и по всяка вероятност трябва да се използва при обстоятелства, когато животът на този човек виси на косъм. Познах къдравата коса на фигурката, чертите на лицето, меча, сложен в ръцете му. Върху гърдите Джаз дори му беше написала с йероглифи името: КАРТЪР.

„Скоро ще ти трябва“, беше казала.

Доколкото знаех, тя не бе гадателка. Не можеше да предсказва бъдещето. Как щях да разбера кога да използвам човечето? Взрях се в мъничкия Картър и изпитах ужасното чувство, че съвсем в буквалния смисъл на думата животът на брат ми е поверен в ръцете ми.

— Добре ли си? — попита женски глас.

Побързах да прибера фигурката.

Над мен се беше надвесила старата ми приятелка Баст. С едва загатната усмивка и блеснали жълти очи — върви, че разбери дали е угрижена, или развеселена. Може ли да е наясно човек с една богиня котка? Черната й коса беше завързана отзад на конска опашка. Както обикновено, Баст беше по трико с десен като леопардова кожа, сякаш се канеше да направи задно салдо. Нямаше да се учудя, ако наистина го направеше. Както вече споменах, човек никога не е наясно с котките.

— Добре съм — излъгах. — Само че… — размахах безпомощно пламтяща ръка.

— Хммм. — Тя явно беше притеснена от свитъка. — Я да видя какво мога да направя.

Баст приклекна до мен и започна тихичко да напява. А аз си помислих колко е странно, че някогашната ми котка ми прави магия. Години наред Баст се беше правила на мой домашен любимец — Кифличка. Дори не ми беше хрумвало, че нощем на възглавницата ми спи богиня. После, след като в Британския музей татко пусна на свобода всички онези богове, Баст реши да ми каже коя е.

Обясни, че е бдяла над мен цели шест години, още откакто майка и татко са я освободили от Дуат, където е била пратена да се бие за вечни времена със змията Апоп — повелител на хаоса.

Дълго е за обясняване, но мама предсказала, че накрая Апоп ще избяга от своя затвор и че това всъщност е равнозначно на гибел за всички. Ако Баст останела да се сражава сам-самичка с него, тя щяла да бъде унищожена. Мама била убедена, че ако освободят Баст, тя ще изиграе ключова роля в предстоящата битка с Хаоса. Затова мама и татко я пуснали на свобода още преди Апоп да я е победил. Мама загинала, когато отворила, а после и побързала да затвори тъмницата на Апоп, затова Баст съвсем естествено се чувстваше задължена на родителите ни. Беше се превърнала в моя закрилница.

Сега пазеше не само мен, но и Картър, придружаваше ни, докато бяхме на път, и понякога се нагърбваше със задълженията на главен готвач (да ви предупредя: ако ви предложи като специалитет на деня „Фрискис“, не се съгласявайте).

Но малко ми е мъчно за Кифличка. Понякога едвам съм се сдържала да не почеша Баст зад ушите и да не й дам вкусна котешка бисквита, макар и да съм доволна, че вече не ми спи нощем на възглавницата. Щеше да бъде малко странно.

Тя спря да напява и пламъците, обхванали свитъка, изпукаха. Папирусът се отлепи и тупна в скута ми.

— Боже, благодаря ти — казах аз.

— Богиньо — поправи ме Баст. — Винаги на твое разположение. Не можем да допуснем силата на Ра да подпали града, нали така?

Огледах квартала. Пожарите бяха угаснали. Небето над Бруклин пак си изглеждаше нормално, ако не броим светлините на прожекторите и тълпите обикновени простосмъртни по улиците. Сега, като си помисля, наистина беше, горе-долу, нормално.

— Силата на Ра ли? — повторих. — Пък аз смятах, че свитъкът е следа, която трябва да ни насочи. Това ли е Книгата на Ра?

Конската опашка на Баст се надигна като настръхнала козина — така ставаше всеки път, когато Баст се притеснеше. С времето бях разбрала, че си връзва косата, за да не прилича в главата на морско свинче винаги, щом се уплаши.

— Свитъкът е… част от книгата — отговори тя. — И те предупредих. Силата на Ра е почти неуправляема. Ако продължавате с опитите да го събудите, следващите пожари, които ще подпалите, едва ли ще бъдат толкова безобидни.

— Но нали той е твоят фараон? — учудих се аз. — Не искаш ли да бъде вдигнат от сън?

Баст сведе поглед. Дадох си сметка колко глупави са били думите ми. Ра беше повелител и господар на Баст. Преди много, много време я беше избрал за своя защитница и любимка. Но пак Ра я беше пратил в онази тъмница, за да отклонява с битки за вечни времена вниманието на най-заклетия му враг Апоп и Ра да се оттегли с чиста съвест. Мен ако питате, е постъпил доста себично.

Благодарение на майка и татко Баст е избягала от Дуат, но това означава и че е загърбила задължението да се бие с Апоп. Нищо чудно, че изпитваше смесени чувства при мисълта да види отново някогашния си господар.

— По-добре да продължим разговора утре сутринта — предложи Баст. — Трябва да си починеш, пък и свитъкът може да се отвори само на дневна светлина, когато силата на Ра е по-управляема.

Погледнах към скута си. Папирусът още димеше.

— По-управляема… а няма ли да ме подпали?

— Сега вече е безопасно да го пипаш — увери ме Баст. — Няколко хилядолетия свитъкът е бил държан в пълен мрак и просто е бил много чувствителен, реагирал е на всякаква енергия: вълшебна, електрическа, емоционална. Понамалила съм чувствителността му, сега вече няма да лумне отново.

Взех свитъка. За щастие Баст се оказа права. Той не се лепна пак за дланта ми и не подпали града.

Баст ми помогна да се изправя.

— Поспи малко. Ще предам на Картър, че всичко е наред. Пък и… — успя да се усмихне тя. — Утре те чака голям ден.

Точно така, помислих си натъжена. Поне някой помни и този някой е котката ми.

Погледнах към брат си, който и досега се мъчеше да укроти грифона. Звярът стискаше в човката си връзките на обувките му и явно не искаше да ги пусне.

Повечето от учениците ни, общо двайсет на брой, бяха наобиколили Джаз и се опитваха да я събудят. Уолт стоеше неотклонно до нея. Погледна ме смутен за миг, сетне отново насочи вниманието си към лицето й.

— Май си права — промърморих на Баст. — Тук не съм нужна.

Стаята ми беше подходящо място да се цупя колкото си искам. Последните шест години живях в таванското помещение в апартамента на баба и дядо в Лондон и макар че сега ми липсваха някогашният живот и най-вече моите съученички Лиз и Ема и почти всичко в Англия, нямаше как да отрека, че стаята ми в Бруклин е много по-лъскава.

От балкона ми се откриваше гледка към река Ист. Имах си огромно меко легло, отделна баня и стаичка-дрешник с безброй нови дрехи, които се появяваха като с вълшебна пръчка и сами се перяха и чистеха, ако се налага. Имах си и вграден хладилник с любимите ми напитки, внесени от Великобритания, и шоколадови бонбони само за мен (е, всички момичета трябва да си угаждат). Уредбата беше направо суперска, а на стените беше направена магия, за да са звуконепроницаеми — да си надувам до дупка музиката, без да притеснявам онзи сухар, брат ми, в съседната стая. Върху тоалетката стоеше едно от малкото неща, които си бях донесла от лондонската стая: очукан касетофон, който баба и дядо ми бяха подарили преди цяла вечност. Да, беше безнадеждно стар, но го пазех от сантиментални подбуди. Все пак именно на него записахме с Картър разказа за премеждията си при Червената пирамида.

Включих айпода и затърсих из плейлиста. Избрах си по-стар микс, озаглавен ТЪЖНИ, понеже се чувствах точно така.

Пуснах си „19“ на Адел. Божичко, не бях слушала албума от…

Най-неочаквано ми се доплака. Слушах този микс точно в навечерието на Коледа, когато татко и Картър минаха да ме вземат, за да отидем в Британския музей — вечерта, когато животът ни се промени завинаги.

Адел пееше така, сякаш някой й изтръгваше сърцето. За момчето, по което си падала и все се чудела какво да направи, за да го накара да отвърне на чувствата й. Разбирах я напълно. Но миналата Коледа покрай тази песен се бях сетила и за семейството си: за мама, починала, когато съм била съвсем малка, за татко и Картър, които обикаляха света заедно, а мен ме бяха зарязали в Лондон при баба и дядо — явно не им липсвах.

Знаех, разбира се, че не е толкова просто. Беше се провела гнусна съдебна битка за родителски права с адвокати и удари под кръста, а пък татко искаше да не сме заедно с Картър, за да не включваме взаимно магическите си способности, докато не сме се научили да направляваме силата им. И да, оттогава станахме по-близки. Сега татко присъстваше малко повече в живота ми, макар и да беше бог на подземния свят. Колкото до мама… срещнах се с нейния призрак. Пак е нещо.

Въпреки това музиката съживи цялата болка и гняв, които ме бяха обзели по Коледа. Явно не се бях отървала от тях докрай, както си мислех.

Застинах с пръст над копчето за превъртане, но после реших да изслушам песента до края. Метнах върху тоалетката нещата си: свитъка папирус, миниатюрния восъчен Картър, чантата за магии, вълшебната пръчка. Пресегнах се да взема и жезъла, после се сетих, че вече не е у мен. Грифонът го беше изял.

— Гадняр с мозъче на пиле — промърморих.

Започнах да се преобличам, за да си легна. Бях облепила отвътре вратата на гардероба със снимки — предимно със съученичките от миналата година. Имаше една, на която бяхме трите с Лиз и Ема и правехме физиономии в една будка за моментални снимки на „Пикадили“. Изглеждахме много малки и смешни.

Не можех да повярвам, че утре сигурно ще ги видя за пръв път от много месеци. Баба и дядо ме бяха поканили на гости и смятах да поизляза само със съученичките — най-малкото докато Картър не пусна бомбата, че сме „разполагали с пет дни, за да спасим света“. Сега не се знаеше какво ще се случи.

Само две от снимките, украсили вратата на гардероба ми, не бяха с Лиз и Ема. На едната бяхме с Картър и чичо Еймъс в деня, преди той да замине за Египет на… хмм, как му се казва, когато някой е бил обсебен от зъл бог и отива на лечение? Едва ли е „почивка“.

На последната снимка имаше рисунка с Анубис. Вероятно сте го виждали: един с глава като на чакал, бог е на погребенията, на смъртта и така нататък. Присъства, кажи-речи, по всички древноегипетски изображения: въвежда душите на покойниците в Залата на Съда, приклекнал е край космическите везни, мери кое ще натежи — сърцето или перото на истината.

Защо съм сложила картинката ли?

/_Добре де, Картър, ще си призная всичко, само млъкни._/

Бях си паднала мъничко по Анубис. Знам, звучи смешно момиче от нашето време да се прехласва по момче с кучешка глава на пет хиляди години, но когато погледнах снимката му, видях съвсем друго. Помнех Анубис във вида, в който ми се беше явил първия път в Ню Орлиънс — момче на около шестнайсет години в черна кожа и дънки, със сплетена тъмна коса и невероятни очи с цвят на разтопен шоколад. Нямаше нищо общо с разни кучешки глави.

Пак ви е смешно, знам си аз. Той е бог. Нямахме нищо общо. Не съм го чувала и виждала още от приключението при Червената пирамида и това не би трябвало да ме изненадва. Въпреки че навремето той като че ли проявяваше интерес към мен и дори може би ми го намекваше… Не, със сигурност си въобразявам.

От месец и три седмици, откакто Уолт Стоун пристигна в Бруклинската къща, си мисля, че вероятно ще успея да забравя Анубис. Е, да, Уолт ми беше ученик и се предполага, че не го възприемам като потенциално гадже, но първия път, когато се видяхме, бях почти сигурна, че между нас е прелетяла искра. Сега обаче той май биеше отбой. Държеше се много потайно, ходеше гузен-гузен и все си говореше нещо с Джаз.

Животът ми беше съсипан.

Докато Адел продължаваше да пее, си облякох пижамата. Нима всичките й парчета бяха за това, че момчетата не я забелязват? Изведнъж ми се стори много дразнещо.

Спрях музиката и се пъхнах в леглото.

За беда, веднага щом заспах, нощта стана още по-неприятна.

В Бруклинската къща спим с какви ли не магии и заклинания — да ни предпазват от кошмари, от промъкващи се духове и от това душите ни да тръгнат да се скитат, както понякога им се иска. Дори си имам вълшебна възглавница, за да съм сигурна, че душата ми — или ba, ако ви интересува как я наричат египтяните — ще си остане прикрепена към тялото.

Но системата не е от най-съвършените. Доста често усещам как някаква външна сила се опитва да привлече вниманието ми. Или душата ми намеква, че има да ходи и на друго място, на важна сцена, която на всяка цена трябва да ми покаже.

Тъкмо заспах, и веднага ме обзе такова усещане. Представете си, че някой ви търси по телефона и не вие, а съзнанието ви решава дали да вдигне, или да не вдигне. Обикновено е за предпочитане да не реагираш, особено пък ако номерът е непознат.

Но някои от тези обаждания са важни. И утре имах рожден ден. Ами ако мама и татко се опитваха да се свържат с мен от отвъдното? Представих си ги в Залата на Съдилището: татко се е разположил на престола като бог Озирис, а до него е мама с призрачните си бели одежди. Нищо чудно да си бяха сложили и хартиени шапки и да пееха „Честит рожден ден“, а през това време Амит Поглъщачката, изключително мъничкият им домашен любимец-чудовище, да подскача нагоре-надолу и галено да ръмжи.

Имаше и възможност, макар и малка, да се обажда Анубис: „Здрасти, хм, помислих си, че може би ти се ходи на погребение“.

Е… не беше изключено.

Затова вдигнах. Оставих духът ми да ме отведе където иска и моята ba се зарея над тялото ми.

Ако никога не сте пътували със своята ba, не ви го препоръчвам. Освен, ако, разбира се, не обичате да се превръщате в призрачна птица и да се носите неуправляемо по теченията на Дуат.

Обикновено ba е невидима за останалите, което е добре, понеже приема вид на великанска птица, към която е прикрепена обичайната ви глава. Навремето знаех да правя така, че моята ba да приема не чак толкова стряскащ вид, но откакто Изида се махна от главата ми, изгубих тази способност. Сега, след като се извисих, не можех да се помръдна от птичата си форма по подразбиране.

Вратите на балкона се отвориха рязко. Подхвана ме вълшебен ветрец, който ме отнесе в нощта. Светлините на Ню Йорк се размазаха и помръкнаха и аз се озовах в познато помещение в подземното царство: Залата на епохите в щабквартирата на Дома на живота под Кайро.

Залата беше много дълга — в нея преспокойно можете да проведете и маратон. В средата имаше син килим, който проблясваше като река. Между колоните от двете страни мъждукаха завеси от светлина: холографски изображения от богатата история на Египет. Светлината променяше цвета си и това отразяваше различните епохи — от бялото сияние на Епохата на боговете чак до аленото зарево на новото време.

Таванът беше по-висок дори отколкото в балната зала в Бруклинския музей и огромното пространство бе осветено от носещи се йероглифи и ярки енергии. Сякаш някой беше запратил във въздуха няколко килограма детско мюсли при нулево земно притегляне и пъстроцветните захаросани късчета летяха и се удряха бавно едно в друго.

Прелетях до другия край на залата, точно над подиума с престола на фараона. Това беше почетно място, което след падането на Египет стоеше празно, но на стъпалото под него седеше Главният лектор, владетел на Първи ном и началник на Дома на живота, който освен другото беше и най-нелюбимият ми магьосник: Мишел Дежарден.

Не бях виждал Господин Неотразимия още от онзи път, когато нападнахме Червената пирамида, и се изненадах колко е остарял. Беше станал Главен лектор едва преди няколко месеца, а ето че загладената му черна коса и раздвоената брада вече бяха прошарени. Той се подпираше с цялата си тежест на жезъла, сякаш наметалото от леопардова кожа върху раменете му е от олово.

Не бих казала, че ми е домъчняло за него. Не се бяхме разделили като приятели. Наистина, бяхме се съюзили, за да разгромим бог Сет, но Дежарден и досега ни смяташе за опасни магьосници-мошеници. Предупреди ни, че ако и занапред продължим да следваме боговете (което и направихме), следващия път, когато се срещнем, той ще ни унищожи. Както разбирате, това не ни даде повод често да го каним на чай.

Лицето му беше изпито, затова пък очите му и досега блестяха злобно, докато се взираше в кървавочервените изображения по завесите от светлина, сякаш чакаше нещо.

— Est-il alle? — попита той, което с прогимназиалния си френски преведох или като „Тръгна ли?“, или може би „Оправихте ли острова?“

Е, сигурно беше първото.

За миг се притесних, че говори за мен. После иззад престола се чу пресипнал глас:

— Да, господарю.

От мрака излезе мъж. Беше облечен от глава до пети в бяло: костюм, шал, дори тъмните очила с огледални стъкла. Първото, което ми хрумна, беше: „Божичко, сладоледаджия злодей!“.

Имаше мила усмивка и валчесто лице, обрамчено от къдрава бяла коса. Можех да го помисля и за безобиден, дори приятелски настроен, ако той не беше свалил очилата.

Очите му бяха обезобразени.

Признавам си, очите ме плашат. Видео с операция на ретината? Веднага ще изхвърча от стаята. Настръхвам дори от мисълта за контактни лещи.

Но човекът в бяло изглеждаше така, сякаш в очите му са плиснали киселина, а после са пуснали котки да ги издерат. Клепачите му приличаха на пихтия от разранена тъкан и не се затваряха докрай. Веждите му бяха изгорени и нашарени с дълбоки белези. Кожата над скулите приличаше на маска от червени ивици, а самите очи се свеждаха до такова ужасно съчетание от кървавочервено и млечнобяло, че се съмнявах мъжът изобщо да вижда.

Той си пое въздух и издаде свистящ звук, от който чак ме заболяха гърдите. Върху ризата му проблясваше сребърен медальон с амулет във вид на змия.

— Преди малко той използва портала, господарю — изхриптя човекът. — Най-после си тръгна.

Гласът беше точно толкава ужасен, както и очите. Ако наистина бяха залели мъжа с киселина, тя явно беше проникнала и в белите му дробове. Но той продължаваше да се усмихва и изглеждаше спокоен и щастлив в снежнобелия си костюм: да си помислиш, че не го свърта да излезе да продава сладолед на добрите дечица.

Мъжът се доближи до Дежарден, който още се взираше в завесите от светлина, и проследи погледа му. Направих същото и разбрах какво гледа Главният лектор. Светлината при последната колона, точно при престола, се променяше. Червеникавият оттенък на новото време потъмня до наситеномораво, каквито са синините от удар. При първото посещение в Залата на епохите ми казаха, че с отминаващите години тя се удължава, и сега това ставаше пред очите ми. Подът и стените се загънаха като мираж, разшириха се бавно и ивицата мораво стана по-голяма.

— А! — възкликна сладоледаджията. — Сега е много по-ясно.

— Нова епоха — пророни Дежарден. — По-страшна. Цветът на светлината не се е променял, Владимире, от цяло хилядолетие.

Злодей продавач на сладолед, който се казва Владимир? Виж ти!

— Заради клана Кейн, разбира се — заяви Владимир. — Лично аз бих убил най-големия, докато още беше във властта ни.

Перата по моята ba настръхнаха. Разбрах, че той има предвид чичо Еймъс.

— Не — отсече Дежарден. — Той беше под наша закрила. Който търси изцеление, трябва да получи убежище… пък бил той и от клана Кейн.

Владимир си пое дълбоко въздух — прозвуча като запушена прахосмукачка.

— Но сега, след като той си тръгна, със сигурност трябва да действаме. Чу, господарю, новините от Бруклин. Децата са намерили първия свитък. Открият ли и другите два…

— Знам, Владимире.

— Унизили са Дома на живота в Аризона. Вместо да унищожат Сет, сключват мир с него. А сега са тръгнали да издирват Книгата на Ра. Ако разрешиш да се заема с тях…

От върха на жезъла на Дежарден лумна морав огън.

— Кой тук е Главен лектор? — извика той.

Владимир трепна и лицето му вече не беше толкова мило.

— Ти, господарю!

— И ще се заема с клана Кейн, когато му дойде времето, а сега най-голяма заплаха представлява Апоп. Трябва да насочим всичките сили към това да озаптим Змея. Ако има и най-малката вероятност кланът Кейн да ни помогне да възстановим реда…

— Но, господарю — прекъсна го Владимир. Сега вече гласът му беше напрегнат, в него се долавяше едва ли не магическа сила. — Кланът Кейн е част от проблема. Вдигна от сън боговете и така наруши равновесието в Маат. Учи другите на забранени магии. Сега ще върне на престола Ра, който не е управлявал още от възникването на Египет. Ще хвърли света в безредие. Това само ще помогне на Хаоса.

Дежарден примига, сякаш объркан.

— Може и да си прав. Трябва… трябва да помисля.

Владимир се поклони.

— Твоя воля, господарю. Ще свикам под знамената силите и ще чакам заповедта ти да разруша Бруклинската къща.

— Да я разрушиш ли… — свъси се Дежарден. — Да, изчакай заповедта ми. Аз, Владимире, ще избера времето за нападение.

— Така да бъде, господарю. А ако малките Кейн тръгнат да издирват другите два свитъка, за да разбудят Ра? До единия, разбира се, не могат да се доберат, но другият…

— Това ще оставя на теб. Пази го както сметнеш за добре.

Когато Владимир беше развълнуван, очите му бяха още по-ужасни: слузести и бляскави под обезобразените клепачи. Приличаха ми на любимата закуска на дядо: рохки яйца със сос „Табаско“.

/_Е, извинявай, Картър, ако е отблъскващо. Пък и по-добре не се опитвай да ядеш, докато разказвам!_/

— Мъдър си, господарю — каза Владимир. — Децата наистина ще тръгнат да търсят свитъците. Нямат друг избор. А като напуснат крепостта си и навлязат в моя територия…

— Нали току-що казах, че ще се отървем от тях! — възкликна Дежарден. — А сега ме остави. Трябва да помисля.

Владимир потъна в мрака. Успя да изчезне доста бързо за човек, облечен в бяло.

Дежарден отново насочи вниманието си към трепкащата завеса от светлина.

— Нова епоха… — каза замислено. — Безпросветна…

Моята ba се завъртя в теченията на Дуат и се втурна, за да се върне в заспалото ми тяло.

— Сейди! — повика някой.

Седнах с разтуптяно сърце в леглото. Прозорците се изпълниха със сивкава предизгревна светлина. В долния край на кревата се беше разположил…

— Чичо Еймъс! — изпелтечих аз.

Той се усмихна.

— Честит рожден ден, скъпа. Извинявай, ако съм те уплашил. Почуках на вратата, но никой не ми отговори. Притесних се.

Изглеждаше си напълно оздравял и както винаги, беше облечен по последна мода. Беше с очила с телени рамки, бомбе с ниско дъно и черен италиански костюм, с който изглеждаше по-висок и не толкова набит. Дългата му коса беше сплетена на тънки плитки, украсени с лъскави черни камъчета: вероятно обсидиан. Можеше да мине за джаз музикант (какъвто беше) или за Ал Капоне с африкански корени (какъвто не беше).

Понечих да попитам:

— Ама как…

Точно тогава осъзнах какво съм видяла в Залата на епохите и какво означава това.

— Всичко е наред — увери ме Еймъс. — Току-що се връщам от Египет.

Опитах се да преглътна, но дишах трудно, почти като онзи призрачен човек на име Владимир.

— Аз също, чичо Еймъс. И не всичко е наред. Идват да ни унищожат.