Огненият престол

16.… Но още по-зли са римляните

Честно казано. Повечето мумии в онова помещение вече си бяха съсипани от капещата вода. Ако искате да получите наистина ужасна смрад, просто добавете към мумия малко вода.

Пропълзяхме през отломъците и намерихме коридор, който водеше по-надълбоко под земята. Не можех да определя дали си го е имало, или са го прокопали, но той се гънеше цели четиридесет метра през плътната скала и накрая извеждаше в друга погребална камера. Това помещение не беше повредено от водата. Всичко се бе съхранило изумително добре. Уолт носеше електрически фенерчета и в слабата светлина проблеснаха покрити със злато мумии, наслагани по каменни плочи и ниши в стените. Само в тази камера бяха поне сто, а във всички посоки имаше още и още коридори.

Уолт освети три мумии, положени заедно на подиум в средата. Телата им бяха целите омотани в ивици ленен плат, затова приличаха доста на кегли за боулинг. Върху ленения плат до най-малките подробности бяха нарисувани техни подобия: ръце, кръстосани върху гърдите, накити по вратовете, египетска пола и сандали, какви ли не защитни йероглифи и изображения на богове отстрани. Всички рисунки бяха в типично египетски стил, лицата им обаче бяха изобразени съвсем различно, като реалистични портрети, пренесени от другаде върху главите на мумиите. Вляво имаше мъж с дълго брадато лице и тъжни тъмни очи. Вдясно бе положена красива жена с къдрава кехлибарена коса. Но онова, което ме трогна най-много, беше мумията в средата. Тялото й беше мъничко — очевидно на дете. На портрета беше нарисувано момченце на около седем години. Беше с очите на баща си и с косата на майка си.

— Семейство — предположи Уолт. — Погребани са заедно.

Под десния лакът на малчугана беше пъхнато нещо — дървено конче, вероятно любимата му играчка. Въпреки че семейството бе мъртво от хилядолетия, не се сдържах и се просълзих малко. Беше си ужасно тъжно.

— От какво са умрели? — попитах учудена.

В коридора точно пред нас екна глас:

— От пелагра.

Жезълът се озова на мига в ръката ми. Уолт насочи електрическото фенерче към вратата и в помещението влезе призрак. Най-малкото предположих, че е призрак, защото беше прозрачен. Беше по-възрастен едър мъж с късо подстригана бяла коса, увиснали като на булдог бузи и сърдито лице. Беше облечен в римска туника, но очите му бяха очертани с черен молив, затова приличаше малко на някогашния министър-председател Уинстън Чърчил по бяла тога и с грим.

— Сега ли сте умрели? — огледа ни той предпазливо. — Отдавна не съм виждал новопристигнали. Къде са ви телата?

Ние с Уолт се спогледахме.

— Всъщност си ги носим — заявих аз.

Веждите на призрака се изстреляха нагоре.

— Di immortales. Живи ли сте?

— Засега — отвърна Уолт.

— Значи носите дарове? — потърка ръце мъжът. — О, казаха, че ще дойдете, но ние чакахме цяла вечност. Къде бяхте?

— Хм… — Не исках да разочаровам един призрак, особено при положение че той бе започнал да свети по-ярко, което в магията често вещае, че ще се пръсне. — Дали да не се представим? Аз съм Сейди Кейн. Това тук е Уолт…

— Ама, разбира се! Името ми ви трябва, за да правите с него заклинания. — Призракът се прокашля. — Аз съм Апий Клавдий Ират.

Останах с чувството, че от мен се очаква да съм възхитена.

— Чудесно. Доколкото схващам, името не е египетско, нали?

Призракът се обиди.

— Римско е, разбира се. Озовахме се тук заради проклетите египетски обичаи. Какъв ужас, да ме зачислят към този забравен от бога оазис, сякаш на Рим му е притрябвало цял легион да пази стопанства за фурми! После имах нещастието да се поболея. На смъртния си одър казах на жената: „Старовремско римско погребение, Лобелия. Никакви местни тъпотии.“ Ама кой да слуша! Наложи се да ме мумифицира и сега моята ba е заседнала тук за вечни времена. Женска му работа! Съпругата ми сигурно се е върнала в Рим и е умряла както си му е редът.

— Лобелия ли? — попитах, защото всъщност не бях чула почти нищо след това.

Що за родители ще дадат на детето си името Лобелия?

Призракът изсумтя недоволно и кръстоса ръце.

— Но сигурно не ви се слуша как фуча. Можете да ме наричате Клод Побеснелия. Така се превежда на вашия език.

Учудих се, че римски призрак знае английски — може би го разбирах по някаква телепатия. При всички положения не ми олекна, щом разбрах, че призракът се казва Клод Побеснелия.

— Хм… — Уолт вдигна ръка. — Наричат те Побеснелия, защото си ядосан ли? Или защото си луд?

— Да — отвърна Клод. — Та за даровете. Виждам жезли, вълшебни пръчки и амулети, затова предполагам, че сте жреци от местния Дом на живота. Добре, добре. В такъв случай знаете какво да правите.

— Какво да правим! — съгласих се на мига. — Да, да, как да не знаем!

Клод присви очи.

— О, Юпитер! Новаци сте, нали? В храма поне обясниха ли ви какъв е проблемът?

— Хм…

Той отиде като хала при семейството мумии, които бяхме разглеждали.

— Това тук са Луций, Флавия и малкият Пурпенс. Починаха от пелагра. Тук съм от много отдавна, мога да ви разкажа практически за всеки.

— Разговарят ли с теб? — попитах и се дръпнах от семейството мумии.

Изведнъж малкият Пурпенс не ми се стори чак толкова сладък.

Клод Побеснелия махна нетърпеливо с ръка.

— Понякога разговарят. Но не както едно време. Сега духовете им спят почти непрекъснато. Важното в случая е, че при каквито и ужасни обстоятелства да са починали тези хора, съдбата им след смъртта е още по-ужасна! Всички ние — всички римляни, живели в Египет, — сме погребани като египтяни. Според местните обичаи, с местни жреци, с тела, мумифицирани за следващия живот, и така нататък. Смятахме, че играем на сигурно — две религии, два пъти по-голям залог. Лошото е, че вие, смотаните египетски жреци, вече не знаехте какво правите! Когато дойдохме ние, римляните, вече бяхте загубили почти всичките си познания за магията. Но казахте ли ни го? Не! Взимахте ни с удоволствие монетите, а работехте през пръсти.

— О! — Отдръпнах се още малко от Клод Побеснелия, който вече светеше доста опасно. — Е, сигурна съм, че в Дома на живота има бюро „Жалби на потребителите“…

— Не можете да правите половинчато египетските обреди — промърмори той. — Накрая ни мумифицираха телата и привързаха за тях вечните души, но дотук! Никой не каза молитвите, с които да ни помогне да се прехвърлим в следващия живот. Никой не принесе дарове, с които да нахрани нашите ba. Знаете ли колко съм гладен?

— Намира ни се малко телешка пастърма — предложи му Уолт.

— Не успяхме като благочестиви римляни да отидем в Плутоновите селения — продължи Клод, — защото телата ни са били подготвени за друг задгробен живот. Не можехме да отидем в Дуат, защото не ни бяха направили подходящите египетски обреди. Душите ни заседнаха тук, привързани към тези тела. Имате ли представа колко скучно е тук, долу?

— Щом си ba, защо не си с тяло на птица? — полюбопитствах аз.

— Нали ти казах! При нас всичко се е смесило, аз не съм нито истински римски призрак, нито истинска ba. Повярвай, ако бях с криле, отдавна да съм отлетял оттук! Между другото, коя година сме? Кой сега е император?

— О, казва се… — Уолт се закашля, сетне продължи припряно: — Знаеш ли, Клод, сигурен съм, че можем да ти помогнем.

— Можем ли? — намесих се и аз. — О, добре! Можем, можем.

Уолт кимна насърчително.

— Лошото само е, че първо трябва да намерим едно нещо.

— Един свитък — уточних аз. — От Книгата на Ра.

Клод се почеса по огромните си бузи.

— И това ще ви помогне да пратите душите ни в следващия живот?

— Ами… — рекох аз.

— Да — потвърди Уолт.

— Възможно е — казах. — Всъщност първо трябва да го намерим и чак тогава ще разберем. Той би трябвало да вдигне от сън Ра, а това ще помогне на египетските богове. Според мен ще увеличи и шансовете ви да се доберете до задгробния живот. Пък и съм в добри отношения с египетските богове. От време на време наминават — да пийнем чай. Ако ни помогнеш, мога да поговоря с тях.

Честно казано, си съчинявах. Сигурна съм, че ще се изненадате, но когато съм притеснена, имам навика да си дърдоря.

/_О, стига си се смял, Картър._/

При всички положения лицето на Клод Побеснелия стана по-лукаво. Запитах се дали в Римската империя е имало търговци на колесници и дали той не е бил от тях. Представих си го в римска реклама — по долнопробна карирана тога: „Трябва да съм луд, за да давам колесниците на такива цени!“.

— Значи си в добри отношения с египетските богове — повтори замислен Клод. — И казваш, че можеш да поговориш с тях. — После се извърна към Уолт. Върху лицето му се четеше такава пресметливост и нетърпение, че чак ме побиха тръпки. — Ако свитъкът, който търсите, е от дълбока древност, значи се намира в по-старата част на катакомбите. Там много преди да дойдем ние, римляните, са погребани някои от местните хора. Сега вече техните ba са се преселили. На тях не им беше трудно да отидат в Дуат. Но гробниците им и досега си стоят непокътнати заедно с много реликви и така нататък.

— Искаш ли да ни ги покажеш? — попита Уолт с много повече вълнение, отколкото можех да проявя аз.

— О, да. — Клод Побеснелия се усмихна с най-лъчезарната си усмивка на „най-добрия търговец на колесници“. — После ще обсъдим съответното възнаграждение, а? Елате, приятели. Не е далеч.

Запомнете: когато един призрак ви предлага да ви отведе навътре в гробница и в името му присъства думата „Побеснелия“, е за предпочитане да откажете.

Докато вървяхме през тунелите и погребалните камери, Клод Побеснелия ни разказваше за различните мумии. За Калигула, търговеца на фурми:

— Ужасно име! Но веднъж нарекат ли те на император, пък бил той и психар, няма отърване. Умря, след като се обзаложи с един, че може да целуне скорпион. — За роба Варенс: — Отблъскващ човек. Опита да се хване гладиатор. Дадеш ли на един роб меч, не е трудно да се досетиш как ще умре! — За Октавия, жената на пълководец на легион: — Стана като местните! Даде да й мумифицират котката. Дори повярва, че е потомка на фараони, и се опита да повика духа на Изида. Излишно е да казвам, че смъртта й беше мъчителна.

Той ми се ухили, сякаш е много смешно. Постарах се да не издавам колко съм ужасена.

Онова, което ме изуми най-много, беше колко много са мумиите и колко различни са една от друга. Някои бяха увити в истинско злато. Портретите им бяха толкова правдоподобни, че те сякаш ни следяха с очи, докато минавахме. Седяха на богато украсени мраморни плочи, сред какви ли не ценни вещи: накити, вази, дори shabti. Други от мумиите изглеждаха така, сякаш са ги рисували деца от забавачница. Бяха увити как да е и нашарени с криви йероглифи и мънички богове само с личица и чертички за тяло, ръце и крака. Портрети като техните можех да рисувам дори аз, а аз рисувам ужасно. Телата им бяха напъхани по три в тесни ниши или просто бяха струпани по ъглите на помещението.

Когато попитах за тях, Клод Побеснелия отговори пренебрежително:

— От простолюдието са. Да не видят нещо! Нямаха пари за художници и погребални обреди, затова опитаха подхода „Направи си сам.“

Погледнах надолу към портрета на най-близката мумия — лицето й беше нарисувано набързо и боите бяха нанесени с пръсти. Запитах се дали не са го правили покрусените й деца: последен дар за майка им. Въпреки лошото качество ми се стори трогателен. Не са имали пари и художническа дарба, но бяха направили всичко по силите си, за да я изпратят с много любов в задгробния живот. Щях да питам Анубис следващия път, когато го видех. Дори и да не можеше да си плати, такава жена заслужаваше да бъде щастлива в отвъдното. На този свят имаше достатъчно снобизъм, защо да го пренасяме и в задгробния живот?

Уолт вървеше бавно след нас, без да казва нищо. Осветяваше с електрическото фенерче ту една, ту друга мумия, сякаш размишляваше върху съдбата им. Запитах се дали не си мисли за прочутия си праотец Тутанкамон — гробът му беше в пещера, която не се различаваше особено от тези катакомби тук.

След още няколко дълги тунели и претъпкани с мумии помещения влязохме в погребална камера, която очевидно беше много по-стара. Рисунките по стените бяха избелели, но изглеждаха по-египетски, с хора, които вървяха на една страна, и йероглифи, образуващи думи, а не просто сложени за украса. Мумиите бяха не с реалистични портрети, а с нарисувани най-общо усмихнати лица с големи очи, каквито бях виждала по повечето египетски посмъртни маски. Някои се бяха разпаднали на прах. Други бяха сложени в каменни саркофази.

— Местни хора — потвърди Клод Побеснелия. — Египетски благородници от времето, преди ние римляните да превземем страната. Онова, което издирвате, би трябвало да е някъде наоколо.

Огледах помещението. Имаше само още една врата, препречена с големи камъни и отломъци. Уолт тръгна да търси, а през това време аз си спомних какво е казал Бес — че първите два свитъка от Книгата на Ра може би ще ми помогнат да намеря третия. Извадих ги от чантата с надеждата да ми посочат като пръчка за търсене на вода пътя, но не се случи нищо.

Уолт извика от другия край на помещението:

— Какво е това тук?

Стоеше пред нещо като светилище: ниша в стената със статуя на мъж, повит като мумия. Фигурата беше от дърво и беше украсена със скъпоценни камъни и благородни метали. В светлината на фенерчето ивиците плат около нея проблясваха като седеф. Човекът държеше златен жезъл отгоре със сребърния символ djed. Около краката му стояха гризачи, вероятно плъхове. Кожата на лицето блещукаше в тюркоазносиньо.

— Баща ми — предположих аз. — Ъъъ… Имах предвид Озирис де.

Клод Побеснелия вдигна вежди.

— Как така баща ти?

Добре че Уолт ме спаси от обясненията.

— Не — рече той. — Виж му брадата.

Тя беше доста необичайна. Бе тънка като молив, започваше от бакенбардите и продължаваше по очертанията на челюстта и бе със съвсем прав дълъг връх, сякаш някой я беше очертал с пастел и после го беше залепил отдолу на брадичката.

— И огърлицата — продължи Уолт. — Отзад е с пискюл. Озирис не носи такива. И животните в краката… плъхове ли са? Помня една история с плъхове…

— Мислех, че сте жреци — прекъсна го недоволно Клод Побеснелия. — Това очевидно е бог Птах.

— Какъв Птах? — Бях чувала доста на брой странни имена на египетски богове, но това беше ново за мен. — Птах, синът на бога на плюенето Пу ли?

Клод ме изгледа лошо.

— Винаги ли си толкова смотана?

— Обикновено още по-смотана.

— Новачка и за капак еретичка — отсече той. — Голям късметлия съм. Е, малката, не би трябвало точно аз да те уча за собствените ти богове, но доколкото знам, Птах е бог на занаятчиите. Сравняваме го с римския бог Вулкан.

— Какво тогава търси в гробница? — попита Уолт.

Клод се почеса по несъществуващата брада.

— Всъщност и аз недоумявам. Не го виждаме в повечето египетски погребални обреди.

Уолт посочи жезъла на статуята. Когато го разгледах по-внимателно, видях, че символът djed е съчетан с още нещо, с извит връх, който изглеждаше странно познат.

— Това е символът was — обясни Уолт. — Означава „могъщество“. Много от боговете са имали такива жезли, но чак сега забелязах, че той прилича на…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Клод. — На обредния нож, с който жреците отварят устата на мъртвите. Да ви призная, вие, египетските жреци, сте безнадежден случай. Нищо чудно, че ви покорихме толкова лесно.

Ръката ми сякаш се раздвижи сама: бръкна в чантата и извади черното острие netjeri, което ми беше дал Анубис.

Очите на Клод Побеснелия блеснаха.

— А, значи не сте безнадежден случай. Отлично! С този нож и със съответното заклинание би трябвало да успеете да докоснете мумията ми и да ме пуснете в Дуат.

— А, не — възразих аз. — Не е само това. Ножът, Книгата на Ра, статуята на бога на плюенето. Всичко това е свързано някак.

Лицето на Уолт грейна.

— Птах е бил не само бог на занаятчиите, нали, Сейди? Не са ли го наричали Бога на отварянето?

— Хм… възможно е.

— Мислех, че си ни го казала ти по време на обучението. Или може би беше Картър.

— Такава скучна информация? Вероятно е бил Картър.

— Но е важно — настоя Уолт. — Птах е бил бог демиург. Според някои предания е сътворил душите на хората просто като е изрекъл една дума. Могъл е да върне към живот всяка душа и да отвори всяка врата.

Преместих поглед към задръстената с отломъци врата, единствения друг изход в помещението.

— Да отвори всяка врата ли? — Вдигнах двата свитъка на Ра и тръгнах към срутения тунел. Свитъците станаха неприятно топли. — Последният свитък е от другата страна — съобщих. — Трябва да минем през натрошените камъни.

Стиснах в едната ръка черния нож, а в другата — свитъците. Изрекох заповедта за отваряне. Не се случи нищо. Върнах се при статуята на Птах и опитах същото. Пак ударих на камък.

— Ехо, Птах! — извиках. — Извинявай, че те нарекох бог на плюенето. Виж какво, опитваме се да открием третия свитък на Ра, който е от другата страна, ето там. Предполагам, че си сложен тук, за да разчистиш пътя. Затова нали нямаш нищо против да го направиш?

Пак не се случи нищо.

Клод Побеснелия сграбчи края на тогата си, сякаш искаше да ни удуши с нея.

— Вижте, не проумявам за какво ви е притрябвал свитъка, можете да ни освободите и с ножа. Но защо не опитате с дарове? Всички богове чакат дарове.

Уолт затърси из запасите си. Сложи в краката на статуята мях със сок и малко от телешката пастърма. Статуята не направи нищо. Дори на златните плъхове в краката му явно не им се ядеше пастърма.

— Проклет бог на плюенето!

Хвърлих се на прашната земя. От двете ми страни имаше мумии, но вече ми беше все едно. Не можех да повярвам, че след като сме се сражавали с демони, богове и убийци руснаци, сме толкова близо до последния свитък, а сега ме е спряла купчина камъни.

— Не че ми харесва, но би могла да проникнеш със заклинание ha-di — каза Уолт.

— И да съборя върху нас тавана ли? — отговорих аз.

— Ще умрете — съгласи се Клод. — Не ви го препоръчвам.

Уолт коленичи до мен.

— Все трябва да има нещо…

Той разгледа амулетите си.

Клод Побеснелия тръгна да кръстосва из помещението.

— Пак не разбирам. Нали сте жреци. Носите обредния нож. Как така не можете да ни пуснете?

— Ножът не е за вас! — троснах се аз. — За Ра е!

Уолт и Клод ме изгледаха. Дотогава не го бях осъзнавала, но още щом го изрекох, разбрах, че е истина.

— Извинявай — казах. — Но ножът се използва за обреда Отваряне на устата — за освобождаване на душата. Трябва ми, за да вдигна от сън Ра. Анубис ми го е дал за това.

— Значи познаваш Анубис! — плесна радостно с ръце Клод. — Той може да ни освободи всички! А ти… — посочи призракът Уолт. — Ти си сред избраниците на Анубис, нали? Можеш да ни доставиш още ножове, ако са ви нужни! Още щом се запознахме, усетих около теб присъствието на бог. Кога пое служението му, когато той е разбрал, че умираш ли?

— Я чакай, какво?… — попитах аз.

Уолт не посмя да ме погледне в очите.

— Не съм жрец на Анубис.

— Но чак пък да умреш? — задавих се аз. — Как така ще мреш?

Клод Побеснелия явно не можеше да повярва.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Над него тежи проклятието на някогашния фараон. По мое време не сме го виждали често, но пак го разпознах. Случва се някой потомък на старите царски династии в Египет…

— Млъквай, Клод — прекъснах го аз. — Говори, Уолт. Как действа това проклятие?

В слабата светлина той изглеждаше по-слаб и голям. Сянката му отзад върху стената беше надвиснала като разкривено чудовище.

— Родът ми е получил в наследство проклятието, тегнещо над Ехнатон — обясни той. — То е нещо като вродено заболяване. Не поразява всяко поколение и всеки потомък, но прояви ли се, няма спасение. Тутанкамон е починал на деветнайсет години. Повечето от останалите… на дванайсет, на тринайсет. Сега аз съм на шестнайсет. Татко… е бил осемнайсетгодишен. Никога не съм го виждал.

— Как така на осемнайсет? — Дори само тези думи породиха цяла гмеж от нови въпроси, аз обаче се постарах да не се разсейвам. — Не може ли да се излекува? — Плисна ме вина, сякаш бях кръгла глупачка. — О, боже. Значи заради това си разговарял с Джаз. Тя е лечителка.

Уолт кимна мрачно.

— Мислех, че може да знае някакви заклинания, които не съм успял да открия. Семейството на татко… години наред са търсели лек. Мама също — още откакто съм се родил. Лекарите в Сиатъл не успяха да направят нищо.

— Лекарите — повтори отвратен Клод Побеснелия. — Имах един в легиона, обичаше да ми слага пиявици по краката. Само ми ставаше още по-зле. А сега за връзката с Анубис и за този нож, който можете да използвате…

Уолт поклати глава.

— Ще се опитаме, Клод, да ви помогнем, но не с ножа. Разбирам от магически вещи. Почти сигурен съм, че ножът може да се използва само веднъж, а няма как да изработим друг. Щом той е нужен на Сейди за Ра, тя не може да рискува и да го използва преди това.

— Оправдания! — ревна Клод.

— Ако не млъкнеш — предупредих го аз, — ще намеря мумията ти и ще нарисувам върху портрета ти мустаци.

Клод пребледня като… е, като призрак.

— Само да си посмяла!

— Уолт — продължих аз, като се постарах да не обръщам внимание на римлянина, — Джаз успя ли да ти помогне?

— Направи всичко по силите си. Но вече три хилядолетия това проклятие се оказва непреодолимо за лелителите. Днешните лекари смятат, че е свързано със сърповидно-клетъчната анемия, но не са сигурни. От десетилетия се опитват да установят от какво е починал цар Тутанкамон, не могат обаче да постигнат съгласие. Според някои той е отровен. Според други е умрял от вродено заболяване. Отишъл си е заради проклятието, те обаче не могат, разбира се, за го признаят.

— Няма ли начин? Все пак познаваме богове. Може би ще успея да те излекувам, както Изида е излекувала Ра. Ако знаех тайното ти име…

— Мислил съм за това, Сейди — прекъсна ме той. — Мислил съм за всичко. Проклятието не може да се развали. Действието му може само да се забави, ако… ако избягвам да правя магии. Ето защо се заех с талисмани и амулети. В тях магията се залага предварително и те не изискват толкова много усилия от човека, който ги използва. Но това ми помогна съвсем малко. Роден съм да правя магии, затова, както и да постъпвам, проклятието подкопава силите ми. Някои дни не е толкова страшно. В други ме боли цялото тяло. Направя ли магия, състоянието ми се влошава.

— И колкото повече правиш…

— Толкова по-бързо ще умра.

Аз го ударих с юмрук по гърдите. Не се сдържах. Цялата ми скръб и вина се изляха в гняв.

— Глупак такъв! Защо тогава си тук? Трябваше да ми кажеш! Бес те предупреди да стоиш в Бруклин. Защо не го послуша?

Какво ви казах, че не се разтопявам от очите на Уолт ли? Взимам си думите обратно. Когато той ме погледна в онази прашна гробница, очите му бяха точно толкова тъмни, нежни и тъжни, както на Анубис.

— Така и така ще умра, Сейди. Искам животът ми да значи нещо. Пък и… ми се ще да прекарам възможно най-много време с теб.

От това ме заболя повече, отколкото от удар в гърдите. Много повече.

Сигурно щях да го целуна. Или може би да му ударя плесница.

Но Клод Побеснелия не беше състрадателна публика.

— Сигурно е много мило, но ми обещахте да се отплатите. Хайде да се върнем в римските гробници. И да пуснем духа от мумията ми. После да освободим и другите. След това правете каквото щете.

— На какви други? — попитах аз. — Ти да не си полудял?

Той се взря в мен.

— Смешен въпрос — съгласих се. — Но има хиляди други. Разполагаме само с един нож.

— Обещахте!

— Не сме обещавали нищо! — възразих аз. — Ти каза, че ще обсъдим възнаграждението, след като намерим свитъка. Тук не намерихме нищо освен задънена улица.

Призракът изръмжа по-скоро като вълк, отколкото като човек.

— Щом вие не искате да дойдете при нас, ние ще дойдем при вас — закани се той.

Призракът му заблестя, после в миг изчезна.

Погледнах притеснена Уолт.

— Какво искаше да каже?

— Не знам — призна си той. — Но не е зле да измислим как да минем през отломъците и да се махнем оттук — бързо.

Колкото и да се стараехме, нищо не се случи бързо. Не можехме и не можехме да махнем отломъците. Имаше прекалено много големи камъни. Не успявахме да направим проход отстрани, над или под тях. Не се престрашавах да кажа заклинанието с ha-di или да направя магията с черния нож. Уолт нямаше амулети, които да помогнат. Наистина не знаех какво да предприема. Статуята на Птах ни се усмихваше, но не предлагаше нищо полезно, нито пък проявяваше интерес към телешката пастърма и сока.

Накрая, покрита с прах и плувнала в пот, се свлякох върху един каменен саркофаг и огледах наранените си пръсти.

Уолт седна до мен.

— Не се отказвай. Все има начин.

— Така ли? — попитах, бях много ядосана. — Точно както има лек за теб? Ами ако няма? Ако…

Гласът ми заглъхна. Уолт извърна лице така, че то се скри в здрача.

— Извинявай — казах. — Беше ужасно. Но нямаше да го понеса, ако… — Бях толкова объркана, че не знаех какво да кажа и как се чувствам. Единственото, което знаех, бе, че не искам да губя Уолт. — Искрен ли беше… — подхванах. — Когато каза, че искаш да прекараш повече време с… сещаш се нататък.

Той сви рамене.

— Не е ли очевидно?

Не отговорих, но, много ви моля… с момчетата нищо не е очевидно. За такива несложни същества са доста озадачаващи.

Представих си как се изчервявам като домат, затова реших да сменя темата.

— Клод каза, че е усетил около теб аурата на Анубис. Често ли разговаряш с него?

Уолт започна да си играе с пръстените.

— Мислех, че Анубис може би ще ми помогне. И ще ми осигури още малко време преди… преди края. Исках да съм по-дълго тук, за да ти помогна да разгромиш Апоп. Тогава вече щях да имам чувството, че съм направил нещо с живота си. Имаше и други причини… за желанието ми да поговоря с него. За едни… способности, които развивах.

— Какви способности?

Беше ред на Уолт да смени темата. Той си погледна ръцете, сякаш бяха опасно оръжие.

— Там е работата, че бях на път да не дойда в Бруклин. Когато получих амулета djed, картичката, с която ни повикахте, мама не искаше да ме пуска. Знаеше, че ако тръгна да уча магия, това само ще засили действието на проклятието. Дълбоко в себе си се страхувах да дойда. И бях ядосан. Звучеше ми като жестока шега. Вие ми предлагахте да ме обучите за магьосник, а аз знаех, че няма да остана жив повече от година-две.

— Как така година-две?

Едвам си поемах дъх. Винаги бях смятала, че една година е невероятно много време. Сякаш бях чакала цяла вечност да стана на тринайсет. И всички учебни срокове ми се виждаха безкрайни. Изведнъж обаче ми се стори, че две години са съвсем малко. Щях да бъда едва на петнайсет, още нямаше да имам право дори да си извадя шофьорска книжка. Не си представях какво е да зная, че след две години — дори по-скоро, ще умра, ако и занапред се занимавам с онова, за което съм родена — да правя магии.

— Защо тогава дойде в Бруклин?

— Нямах друг избор — отвърна Уолт. — Цял живот бях живял с мисълта, че всеки момент мога да умра. Мама изкарваше всичко много сериозно, много важно. Но когато дойдох в Бруклин, изпитах чувството, че имам съдба, цел в живота. Заслужаваше си, дори и въздействието на проклятието да се засилеше.

— Не е никак честно.

Уолт ме погледна и аз забелязах, че се усмихва.

— Такъв е моят път. От години повтарям, Сейди, че искам да бъда тук. През последните два месеца имам чувството, че всъщност съм жив за пръв път. И след като те опознах… — Той се прокашля. Притеснен, беше доста привлекателен. — Започнах да се тревожа за дребни неща. За косата си. За дрехите. Дали съм си измил зъбите. Представяш ли си, умирам, а се притеснявам за зъбите си.

— Хубави са ти.

Той се засмя.

— Точно това имах предвид. Една забележка от този род, и се чувствам по-добре. Всички дребни неща изведнъж ми се струват важни. Нямам чувството, че умирам. Щастлив съм.

Аз пък бях нещастна. От месеци си мечтаех Уолт да признае, че ме харесва, но не така… сякаш казваше: „Мога да съм откровен с теб, защото бездруго умирам“.

Не ми даваше мира и още нещо, което беше казал. Напомняше ми за един урок, който бях обяснявала в Бруклин, и в съзнанието ми започна да се избистря една мисъл.

— Изведнъж дребните неща изглеждат важни — повторих аз. Погледнах надолу към купчинката отломъци, които бяхме разчистили от входа. — О, едва ли е чак толкова лесно!

— Кое — попита Уолт.

— Камъните.

— Току-що си изплаках душата, а тя седнала да мисли за камъните.

— За вратата — възразих аз. — Сходна магия. Как мислиш, дали…

Той примига.

— Ти, Сейди Кейн, си гений.

— Е, зная. Но дали ще успеем?

Ние с Уолт се запретнахме да събираме още камъчета. Отчупихме малко от по-големите молози и го добавихме към нашата купчинка. Хвърлихме всички усилия да създадем мъничко копие на камарата отломъци, препречили входа.

Надявах се, разбира се, да създадем сходство, връзка, както бях постъпила в Александрия с восъчната фигурка на Картър. Камъните в купчинката ни идваха от срутения тунел, така че тя и първоначалната купчина вече бяха свързани като вещество, благодарение на което би трябвало да създадем лесно връзка. Но винаги е сложно да преместиш нещо много голямо с помощта на нещо съвсем малко. Ако не внимавахме, можехме да съборим цялото помещение. Не знаех на каква дълбочина под земята сме, но предполагах, че над нас има достатъчно камъни и пръст, за да ни погребат завинаги.

— Готов ли си? — попитах аз.

Уолт кимна и извади вълшебната си пръчка.

— О, не, прокълнато момче — спрях го аз. — Ти само ми пази гърба. Ще се включиш, ако таванът започне да пада и ни трябва щит. Но ще правиш магии само при крайна необходимост. Аз ще разчистя входа.

— Не съм толкова немощен, Сейди — възрази той. — Не ми трябва закрилница.

— Глупости — отсякох аз. — Мъжкарски дрънканици, пък и всички момчета имат нужда от грижи.

— Моля? Божичко, колко си досадна!

Усмихнах се мило.

— Нали уж искаше да прекараш известно време с мен.

Преди да е възразил, вдигнах вълшебната пръчка и започнах да правя магията.

Представих си, че нашата купчинка камъни е свързана с отломъците при вратата. Представих си, че в Дуат двете са едно и също. Казах заповедта „съедини се“:

— Hi-nehm.

Символът заблещука върху мъничката купчинка.

Махнах бавно и предпазливо няколко камъчета от камарата пред входа. Отломъците в коридора изтрополиха.

— Получава се — каза Уолт.

Не смеех да погледна и да се разсейвам. Бях насочила цялото си внимание към задачата да преместя малко по малко камъните и да разпределя камарата при входа на по-малки могилки. Беше трудно — сякаш местех самите молози. Почувствах се замаяна. Когато Уолт ме хвана за рамото, нямах представа колко време е минало. Бях толкова изтощена, че не възприемах ясно нещата.

— Готово — каза той. — Справи се блестящо.

Входът беше разчистен. Отломъците бяха избутани по ъглите на помещението, където лежаха, струпани на по-малки купчини.

— Чудесно, Сейди.

Уолт се наведе и ме целуна. Вероятно просто изразяваше възхищението или щастието си, но от целувката се замаях още повече.

— Хм — казах: пак тия мои невероятни словесни умения.

Уолт ми помогна да се изправя. Насочихме се към коридора за следващото помещение. Бяхме хвърлили огромни усилия да попаднем в него, а то не се оказа особено интересно: някакви си пет квадратни метра с нищо върху тях, ако не броим една лакирана кутия, сложена върху пиедестал от пясъчник. Отгоре имаше резбована дървена дръжка във вид на демонска хрътка с щръкнали уши — звяра Сет.

— О, това едва ли вещае нещо добро — отбеляза Уолт.

Аз обаче отидох право при кутията, вдигнах капака и грабнах свитъка вътре.

— Сейди! — викна Уолт.

— Какво? — обърнах се аз. — Това тук е кутията на Сет. Ако е искал да ме убие, е могъл да го направи в Санкт Петербург. Не, той иска да взема този свитък тук. Сигурно си мисли, че ще бъде забавно да погледа как се убивам, докато се опитвам да вдигна от сън Ра. — Погледнах към тавана и креснах: — Нали така, Сет?

Гласът ми прокънтя из катакомбите. Вече нямах сили да повикам Сет с тайното му име, но пак останах с чувството, че съм привлякла вниманието му. Въздухът стана по-студен. Земята се разтресе, сякаш под нея се смееше нещо, нещо много голямо.

Уолт ахна.

— По-добре не рискувай.

— И това ми го казва момче, което е готово да умре, само и само да прекара известно време с мен?

Уолт уж ми се поклони дълбоко.

— Взимам си думите обратно, госпожице Кейн. Умолявам те, продължавай с опитите да се убиеш.

— Благодаря.

Погледнах трите свитъка в ръцете си: цялата Книга на Ра, събрана на едно място вероятно за пръв път, откакто Клод Побеснелия е носел малки римски памперси. Бях събрала свитъците, бях направила невъзможното, бях удържала невъобразима победа. Но пак не беше достатъчно, освен ако не намерехме Ра и не го събудехме, преди Апоп да се е въздигнал.

— Нямаме време за губене — казах аз. — Хайде да…

Коридорите се огласиха от гърлен стон, сякаш нещо — или цели пълчища от неща, — се бяха събудили много кисели.

— Да се махаме оттук — довърши вместо мен Уолт. — Добре си се сетила.

Докато тичахме през предишното помещение, погледнах статуята на Птах. Изкуших се да си взема обратно пастърмата и сока — Колкото за да бъда гадна, — но после се отказах.

„Сигурно нямаш вина — помислих си. — Едва ли е лесно да се казваш Птах. Хапни си сладко, макар че ми се искаше да ни помогнеш.“

Продължихме да тичаме нататък. Не беше лесно да си спомним пътя. Наложи се два пъти да се връщаме, докато открием помещението с мумиите на семейството, където бяхме срещнали Клод Побеснелия.

Понечих да притичам слепешката през него и да вляза в последния тунел, но Уолт ме спря и ми спаси живота. Насочи електрическото фенерче към изхода, после към коридорите от двете страни.

— Не — казах аз. — Не, не и не.

И трите изхода бяха препречени от човешки фигури, омотани в ленен плат. Коридорите — докъдето ги виждах — бяха задръстени с тях. Някои още бяха увити от глава до пети в плата. Подскачаха, тътрузеха крака и напредваха бавно като грамадни пашкули, които се надбягват с чували. Други мумии се бяха освободили отчасти. Куцукаха с изпосталелите си крака, дърпаха с пръсти като сухи вейки ивиците лен. Повечето и досега бяха с портретите и въздействието беше зловещо: реалистични маски, усмихващи се ведро в горния край на възкръснали плашила от кости и изрисуван плат.

— Мразя мумии — изхлипах аз.

— Може би огнена магия — предложи Уолт. — Би трябвало да изгорят лесно.

— Ще изгорим и ние! Тук е много тясно!

— Измислила ли си нещо по-добро?

Приплака ми се. Свободата беше само на хвърлей, а точно както се бях опасявала, ние бяхме хванати като в капан с цяла гмеж мумии. Но тези тук бяха по-страшни от мумиите по филмите. Не казваха нищо и се движеха бавно — съсипани клетници, които някога са били хора.

Една от тях ме сграбчи от пода за крака. Още преди да съм изпищяла, Уолт се наведе и я удари леко по китката. Мумията в миг се превърна на пепел.

Погледнах го изумена.

— Това ли са способностите, заради които се тревожеше? Беше страхотно! Хайде пак!

Веднага се почувствах ужасно, задето съм го предложила. Лицето на Уолт се беше изкривило от болка.

— Не мога да го направя още хиляда пъти — отвърна той натъжен. — Може би, ако…

Точно тогава семейството мумии върху подиума в средата се размърдаха.

Няма да лъжа. Когато мумията с детски размери на невръстния Пурпенс седна, за малко да претърпя злополука, от която новите ми дънки щяха да станат на дрипи. Стига да можеше, моята ba щеше да смъкне кожата и да отлети.

Вкопчих се в ръката на Уолт.

В дъното на помещението изникна проблясващият призрак на Клод Побеснелия. Докато вървеше към нас, другите мумии също се размърдаха.

— Браво на вас, приятели — изхили ни се той безумно. — Ba се вълнува много, когато се завръща в съсухреното си старо тяло. Но просто не можем да ви пуснем да си ходите, докато не ни освободите, за да отидем в задгробния живот. Използвайте ножа, направете магията и после можете да си ходите.

— Няма как да ви освободим всичките! — извиках аз.

— Жалко — отвърна Клод. — В такъв случай ще вземем ножа и ще се освободим сами. Според мен още два трупа в катакомбите няма да променят нищо.

Той каза нещо на латински и всички мумии се юрнаха към нас, като влачеха крака и се препъваха, падаха и се търкаляха. Докато се опитваха да ходят, някой ставаха на парчета. Други се свличаха на земята и събратята им ги прегазваха. Но повечето се приближаваха.

Отстъпихме назад към коридора. Аз държах в едната ръка жезъла. С другата бях стиснала Уолт за ръката. Никога не ме е бивало да измагьосвам огън, но все пак успях да запаля върха на жезъла.

— Ще опитаме по твоя начин — казах на Уолт. — Ще ги подпалим и ще избягаме.

Знаех, че не е разумно да го правим. В тази теснотия лумналият огън щеше да засегне и нас не по-малко, отколкото мумиите. Щяхме да загинем от дима, от задушаване или от горещината. И да успеехме да се изтеглим назад в катакомбите, просто щяхме да се загубим и да се натъкнем на още мумии.

Уолт също запали жезъла си.

— Броим до три — предложих аз. Загледах ужасена как мумията на детето се приближава — портретът на седемгодишното момченце ми се усмихваше от отвъдното. — Едно, две…

Запънах се. Мумиите бяха само на един метър, но отзад се чу нов звук, все едно тече вода. Не, все едно някой тича бързо. Към нас на талаз се носеха някакви твари, които потракваха по камъка с хиляди и хиляди мънички нокти, може би насекоми или…

— Следва три — напомни притеснен Уолт. — Ще ги подпалваме ли?

— Залепи се за стената! — изписках аз.

Не знаех какво точно се задава, знаех обаче, че не искам да му заставам на пътя. Избутах Уолт при камъка и се залепих до него — и двамата бяхме с лице към стената, когато в нас се блъсна вълна от нокти и козина, която се търкаляше отзад — цяло войнство гризачи, които тичаха по пет в редица по пода и препускаха хоризонтално по стената, отправяйки предизвикателство към земното притегляне.

Плъхове. Хиляди плъхове.

Бягаха точно над нас, без да ни вредят, ако не броим по някоя драскотинка тук-там. Сигурно ще си помислите: не е чак толкова страшно, но случвало ли ви се е някога да стоите прави и да ви газят цели пълчища мръсни плъхове? Не плащайте за такова изживяване.

Плъховете задръстиха погребалната камера. Нахвърлиха се на мумиите: започнаха да ги драскат и гризат с тих боен цвъркот. Те се загънаха под нападателите, но нямаха никакъв шанс. В помещението вилнееше истински ураган от козина, зъби и накъсан ленен плат. Беше като термитите по старите анимационни филмчета, които нападат някое дърво и направо го унищожават.

— Не! — кресна Клод Побеснелия. — Не!

Но пищеше само той. Мумиите се гънеха безмълвно под разярените плъхове.

— Ще ми паднете в ръчичките — озъби се Клод, а духът му започна да примигва. — Ще ви отмъстя!

И с един последен настървен поглед образът му помръкна и изчезна.

Плъховете разделиха силите си и хукнаха и по трите коридора, като пътем гризяха мумиите, докато накрая помещението притихна и се опразни и по пода останаха само прах, парчета разкъсан плат и някоя и друга кост.

Уолт беше разтърсен. Свлякох се върху него и го прегърнах. Сигурно съм се разплакала от облекчение. Бях неописуемо радостна, че държа топъл, жив човек.

— Всичко е наред — загали ме той по косата и на мен ми стана страшно приятно. — Ето го… ето го преданието за плъховете.

— Моля? — успях да попитам.

— Те… те спасиха Мемфис. Градът беше обсаден от вражеска войска и хората се молеха за помощ. Богът покровител им изпрати цели пълчища плъхове. Те прегризаха тетивите на врага, сандалите, всичко, което им се изпречи. Нападателите се видяха принудени да преминат в отстъпление.

— Богът покровител… имаш предвид…

— Мен.

От коридора при изхода в другия край на помещението се появи египетски селянин. Беше в мръсна дреха, чалма на главата и сандали. Държеше отстрани на хълбока си пушка. Ухили ни се и когато се приближи, видях, че очите му са съвсем бели и слепи. Кожата му беше със синкав оттенък, сякаш той се задушаваше и му беше страшно приятно.

— Извинявайте, че не откликнах по-рано — подхвана селянинът. — Аз съм Птах. И не съм бог на плюенето, Сейди.

— Заповядайте, седнете — каза богът. — Извинявайте, че е толкова разхвърляно, но какво можем да очакваме от римляните? Никога не чистят след себе си.

Не седнах нито аз, нито Уолт. Идваше ни малко в повечко пред нас да стои ухилен бог с пушка.

— А, добре тогава — примига Птах с невиждащи бели очи. — Бързате.

— Извинявай — подхванах аз. — Но фурми ли отглеждаш?

Птах погледна мръсната си дреха.

— Заселил съм се за малко в клетия селянин, разбирате. Реших, че няма да възразявате, тъй като той бездруго идваше да ви застреля, задето сте му съсипали водната кула.

— Да, не възразяваме, продължавай — подканих аз. — Но мумиите… какво ще стане с тяхната ba?

Птах се засмя.

— Не бери грижа за тях. Тленните им останки са унищожени и предполагам, че ba ще отиде в задгробния живот на римляните. Както си му е редът.

Той си закри с длан устата и се оригна. Издигна се облак бял газ, който се сгъсти на светеща ba и отлетя по коридора.

Уолт посочи духа птица.

— Какво направи току-що, наистина ли…

— Да — въздъхна Птах. — Опитвам се да не говоря. Нали разбираш, сътворявам така, с думи. Те могат да ми навлекат неприятности. Веднъж, колкото да се позабавлявам, съчиних думата „птицечовка“ и…

На пода тутакси се появи пересто нещо с вид на птицечовка, което задраска уплашено с нокти.

— Олеле! — възкликна Птах. — Да, случи се точно това. Изтървах се. Такова нещо всъщност може да бъде сътворено само по този начин. — Той махна с ръка и птицечовката изчезна. — При всички положения трябва да внимавам, затова не мога да разговарям дълго. Радвам се, че намерихте Книгата на Ра! Старчето винаги ми е било симпатично. Щях да помогна и по-рано, когато помолихте, но ми трябваше известно време, за да стигна дотук от Дуат. Освен това мога да отварям само по една врата на клиент. Рекох си, че този препречен коридор ви е само добре дошъл. Но ви е нужна много по-важна врата.

— Моля? — попитах аз.

— Брат ти — продължи Птах. — Има си големи главоболия.

Бях изтощена, мръсна, цялата в драскотини от плъховете, затова нервите ми се опънаха още повече. Брат ми Картър имаше нужда от помощ. Трябваше да спася смешната му кожа.

— Можеш ли да ни прехвърлиш там? — попитах.

Птах се усмихна.

— Мислех си, че така и няма да попиташ. — Той посочи най-близката стена. Камъните се разпаднаха на портал — пясъчна вихрушка. — И няколко думи — за съвет, скъпа. — Мътните му очи се впериха в мен. — Смелост. Надежда. Жертвоготовност.

Не знаех дали е видял тези качества в мен, или ме насърчава, или може би създава у мен чертите, от които се нуждая — както е създал ba и птицечовката. Какъвто и да беше случаят, изведнъж усетих как отвътре ми става по-топло и съм се изпълнила с нови сили.

— Започваш да разбираш — каза ми Птах. — Думите са извор на цялото могъщество. И имената са нещо повече просто от набор букви. Браво на теб, Сейди. Може и да успееш.

Погледнах пясъчната фуния.

— Пред какво ще се изправим от другата страна?

— Пред врагове и приятели — отговори той. — Но не мога да кажа кой какъв е. Ако се спасиш, се качи на върха на Хеопсовата пирамида. Това е добра точка да влезеш в Дуат. След като прочетеш Книгата на Ра… — Той се задави, преви се на две и изпусна пушката. — Трябва да вървя — обясни, а после се изправи с голямо усилие. — Човекът, в когото съм се вселил, вече не издържа. Но, Уолт… — Птах се усмихна тъжно. — Благодаря за телешката пастърма и сока. За теб има отговор. Няма да ти хареса, но това е най-добрият начин.

— В какъв смисъл? Какъв отговор?

Селянинът примига. Изведнъж очите му си станаха нормални. Той ни погледна изненадан, после извика нещо на арабски и вдигна пушката.

Сграбчих Уолт за ръката и двамата скочихме заедно в портала.