Огненият престол

21.Как спечелихме малко време

След като се сбогувахме при Хеопсовата пирамида със Зия, си мислех, че е невъзможно да се чувствам по-потиснат. Грешах.

Докато стоях на брега на Огненото езеро, имах усещането, че не ми остава друго, освен да цопна като топовно гюле в лавата.

Не беше честно. Бяхме извървели дълъг път, бяхме се изложили на какви ли не опасности колкото да загубим, защото се бяхме забавили. Играта беше свършила. Как изобщо очакваха някой да успее да върне Ра? Беше невъзможно.

„Това, Картър, не е игра — каза в главата ми гласът на Хор. — Никой не очаква да е възможно. Трябва да продължите.“

Не виждах защо да го правим. Портата на Осми дом вече беше затворена. Меншиков беше отплавал нататък и ни беше оставил тук.

Може би още от самото начало планът му е бил такъв. Да ни остави да събудим Ра само отчасти, така че той да си бъде стар и немощен. След това да ни зареже, хванати като в капан, в Дуат, и ще приложи каквито черни магии знае, за да пусне на свобода Апоп. Щом се зазори, няма да има изгрев, няма да има завръщане на Ра. Вместо това ще се въздигне Апоп, който ще унищожи цивилизацията. Приятелите ни в Бруклинската къща щяха да са се сражавали безсмислено цяла нощ. След двайсет и четири часа, когато накрая щяхме да успеем да се измъкнем от Дуат, щяхме да видим, че светът се е превърнал в тъмен замръзнал пущинак във властта на Хаоса. Щеше да е изчезнало всичко, което ни е мило. После Апоп щеше да погълне Ра и да затвърди победата си.

Защо да продължаваме с толкова усилия нататък, щом битката беше изгубена?

„Един пълководец никога не проявява отчаяние — каза Хор. — Той вдъхва на войската си увереност. Води я напред, пък било то и в лапите на смъртта.“

„Какъв оптимизъм само — заядох се аз. — Кой те е канил отново в главата ми?“

Но колкото и да ме дразнеше, Хор беше прав. Сейди беше споменала надеждата, вярата, че можем от Хаоса да сътворим Маат, колкото и невъзможно да изглежда. Вероятно това беше всичко, което можехме да направим: да продължаваме с опитите, да продължаваме да се уповаваме, че можем да спасим нещо въпреки сполетялата ни беда.

Еймъс, Зия, Уолт, Джаз, Баст и малките ни ученици… всички те разчитаха на нас. Ако приятелите ми още бяха живи, не можех да се откажа. Дължах им нещо повече.

Таурт ни изпрати до лодката на Слънцето, а двама от нейните shabti качиха Ра.

— Ужасно съжалявам, Бес — каза тя. — Иска ми се да мога да направя повече.

— Ти нямаш никаква вина — увери я Бес, после протегна ръка — да се здрависа, но когато пръстите им се докоснаха, той стисна нейните. — Никога не си била виновна за нищо, Таурт.

Тя застина.

— О, Бес…

— Ухааа — прекъсна я Ра, докато shabti го наместваха на лодката. — Виждам зебри! Ухааа!

Бес се прокашля.

Таурт пусна ръцете му.

— Вие… вие… не е зле да тръгвате. Иару може би ще даде отговор.

— Иару ли? — намесих се и аз. — Кой е Иару?

Таурт не се усмихна, но очите й омекнаха от доброта.

— Не кой, миличък. А къде. Това е Седмият дом. Поздрави от мен баща си.

Поободрих се мъничко.

— Там ли ще бъде?

— Успех, Картър и Сейди.

Таурт ни целуна и двамата по бузата и на мен ми се стори, че съм бил блъснат от приятелски настроен космат и леко влажен дирижабъл.

Богинята погледна Бес и аз бях сигурен, че ще се разплаче. Но тя се обърна и забърза нагоре по стълбите, следвана от своите shabti.

— Улулиците са болни — изрече замислен Ра.

След това проявление на божествена мъдрост всички се качихме на кораба. Екипажът, състоящ се от светещи клъбца, грабна веслата и лодката на Слънцето се отдалечи от пристана.

— Я да хапна — каза Ра и заръфа едно въже.

— Не, това не е за ядене, дърт глупако — скара му се Сейди.

— Ей, малката! — подвикна Бес. — Хубава работа, да наричаш царя на боговете дърт глупак!

— Е, такъв си е — започна да се оправдава сестра ми. — Хайде, Ра. Ела в шатрата. Искам да видя нещо.

— Не шатра — изпелтечи той. — Зебри.

Сейди се опита да го сграбчи за ръката, но той й се изплъзна и й се изплези. Накрая тя взе (без да пита, разбира се) фараонската гега от пояса ми и я размаха, както размахваме кокал пред куче.

— Искаш ли гегата, Ра? Хубава вкусна гега.

Ра се опита немощно да я отскубне от ръката й. Сейди се дръпна назад и накрая успя да го прилъже в шатрата. Веднага щом той стигна при празния подиум, около него се пръсна ярка светлина, която ме заслепи напълно.

— Виж, виж, Картър! — викна сестра ми.

— Де да можех!

Примигах, за да се махнат жълтите петна пред очите ми.

На подиума стоеше престол от разтопено злато, огнен трон с изрязани по него светещи бели йероглифи. Приличаше на онзи, който Сейди беше съгледала във видението си и беше описала, но в истинския живот беше най-прекрасният и страхотен от всички, които бях виждал. Клъбцата светлинка, от които се състоеше екипажът, се застрелкаха развълнувано, по-ярки отвсякога.

Ра май не забелязваше стола или той просто не го вълнуваше. Болничният му халат се беше превърнал в царска дреха със златна огърлица, самият той обаче пак имаше вид на съсухрен старец.

— Седни — покани го Сейди.

— Не искам пък — промърмори Ра.

— Почти цяло изречение — отбелязах аз. — Може би е добър знак?

— Зебри! — Ра грабна от Сейди гегата и закуцука по палубата с виковете: — Ухаааа! Ухаааа!

— Господарю Ра! — кресна Бес. — Внимавай!

Мина ми през ума да хвана бога на Слънцето, докато той не е паднал зад борда, но не знаех как ще го изтълкува екипажът. Точно тогава Ра реши вместо нас проблема. Блъсна се в мачтата и се свлече на палубата.

Всички се завтекохме към стария бог, той обаче явно беше само замаян. Заточи лиги и замърмори, докато го влачехме обратно към павилиона и го намествахме на престола. Беше си сложно, защото престолът беше нажежен сигурно до хиляда градуса, а аз не исках да се подпалвам (отново), Ра обаче явно не се притесняваше от горещината.

Отдръпнахме се и загледахме царя на боговете, който седеше сгърбен, похъркваше и държеше гегата така, сякаш е плюшено мече. Сложих върху коленете му и бойното млатило с надеждата, че точно то ще промени нещата — например ще му върне окончателно силата. Нямахме такъв късмет.

— Болни улулици — изпелтечи Ра.

— Вижте го — измърмори горчиво Сейди. — Славният Ра.

Подразнен, Бес я стрелна с поглед.

— Точно така, малката. Подигравай се. Ние, боговете, много обичаме обикновените простосмъртни да ни се присмиват.

Лицето на сестра ми омекна.

— Извинявай, Бес. Не исках да…

— Както и да е.

Той отиде с тежка стъпка на носа на лодката.

Сейди ме погледна умолително.

— Наистина не исках…

— Той просто не издържа на напрежението — успокоих я аз. — Като всички нас. Всичко ще бъде наред.

Сейди избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Скоро ще настъпи краят на света, ние сме хванати като в капан в Дуат, а ти смяташ, че всичко ще бъде наред, така ли?

— Ще видим татко. — Постарах се да го кажа, все едно съм убеден, макар да не беше така. „Един пълководец никога не проявява отчаяние“. — Той ще ни помогне.

Плавахме из Огненото езеро, докато то се стесни и пламтящото течение отново се превърна във вода. Сиянието на езерото помръкна зад нас. Реката стана по-бърза и аз разбрах, че сме навлезли в Петия дом.

Замислих се за татко и дали той наистина ще успее да ни помогне. От няколко месеца, кой знае защо, мълчеше. Сигурно не би трябвало да се изненадвам, защото той сега бе властелин на Подземния свят. Там долу вероятно нямаше добро покритие за мобилния му. Въпреки това обаче се притесних при мисълта, че ще ме види в мига на най-големия ми провал.

Реката беше тъмна, затова пък огненият престол беше толкова ярък, че човек почти не можеше да го гледа. Лодката ни хвърляше по бреговете меко сияние.

От сумрака отстрани на реката изникнаха призрачни села. Към бреговете се завтекоха залутани души — да погледат как минаваме. След толкова хилядолетия мрак бяха изумени, че виждат бога на Слънцето. Мнозина се опитваха да извикат от радост, но устата им не издаваха никакви звуци. Други протягаха ръце към Ра. Усмихнати, те се къпеха в топлата му светлина. Силуетите им като че ли придобиха плът. Цветовете се завърнаха по лицата и дрехите им. Душите започнаха да се сливат с тъмнината, но аз продължих да си представям признателните им лица и протегнатите ръце.

От това, кой знае защо, ми стана по-добре. Ако не друго, поне им бяхме показали Слънцето за последен път, преди Хаосът да разруши света.

Запитах се дали Еймъс и приятелите ни са още живи, дали отбраняват Бруклинската къща от взвода на Влад Меншиков и чакат да се появим. Прииска ми се да видя Зия още веднъж — поне да й се извиня, че съм я подвел.

Прекосихме бързо Пети и Шести дом, въпреки че не бях сигурен колко точно време е минало. Видяхме още призрачни села, плажове от кости, цели пещери от кости, където крилатите ba кръжаха объркани, блъскаха се в стените и се трупаха около лодката на цели рояци — точно като мушици около лампа на веранда. Спуснахме се по страшни бързеи, макар и екипажът от бляскави светлинки да ги преодоля така, че да изглежда лесно. От реката на няколко пъти се показваха чудовища с вид на змейове, но Бес им кресваше: „Ауу!“, след което те заскимтяваха и се потапяха под водата. Ра проспа всичко — току похъркваше върху огнения си престол.

Накрая реката стана по-бавна и широка. Водата вече беше гладка като разтопен шоколад. Лодката на Слънцето навлезе в поредната пещера — таванът й беше от ослепителни сини кристали, които отразяваха светлината на Ра — създаваше се впечатлението, че истинското Слънце прекосява яркосиньо Небе. По брега растяха блатни растения и палми. Полегатите зелени хълмове по-нататък бяха осеяни с уютни бели къщи. Над нас прелетя ято гъски. Във въздуха се носеше ухание като на жасмин и току-що опечен хляб. Цялото ми тяло се отпусна, както се чувстваш след дълъг преход, когато се прибираш и най-после се свличаш върху леглото.

— Иару — оповести Бес. Сега вече не изглеждаше толкова кисел. Угрижените бръчки по лицето му се бяха заличили. — Задгробният живот на Египет. Седми дом. Вие сигурно ще го наречете Рай.

— Не че се оплаквам — каза Сейди. — Тук е много по-хубаво, отколкото в Слънчевите селения, и най-сетне Надушвам прилична храна. Но какво означава това, че сме мъртви ли?

Бес поклати глава.

— Това си е част от обичайния нощен маршрут на Ра: вие сигурно ще кажете, че е спирал тук, за да презареди батериите. Гостувал е малко на домакина си, хапвал е, пийвал е и си е почивал преди последния отрязък от пътуването, който е бил най-опасният.

— Какъв домакин? — попитах аз, въпреки че бях почти сигурен кого има предвид Бес.

Лодката зави към пристан, където стояха и ни чакаха един мъж и една жена. Татко беше в обичайния си кафяв костюм. Лъскавата му кожа беше със синкав оттенък. Мама беше в трепкаща призрачнобяла рокля, краката й не докосваха земята.

— Разбира се — каза Бес. — Това е Домът на Озирис.

— Сейди, Картър! — възкликна татко и ни притисна в обятията си, сякаш бяхме мънички деца, но и двамата не възразихме.

Почувствах го като човек от кръв и плът — приличаше толкова много на баща ни отпреди време, че трябваше да впрегна цялата си воля, за да не се разрева. Козята му брадичка беше старателно подравнена. Голата му глава лъщеше. Дори одеколонът му си миришеше както някога: едва доловимо на кехлибар.

Той ни отдалечи на една ръка разстояние, за да ни огледа с блеснали очи. Бях на път да повярвам, че си е обикновен простосмъртен, но се взрях по-внимателно и видях под външния му вид друг пласт, наподобяващ мътно изображение: мъж със синя кожа в бяла дреха и с корона на фараон. На врата му висеше амулетът djed, символ на Озирис.

— Татко — подхванах аз. — Ние се провалихме.

— Шшшт — спря ме той. — Не говори за тези неща. Сега е време за почивка и обновление.

Мама се усмихна.

— Следим как напредвате. И двамата проявихте смелост.

Да видя нея, ми беше още по-тежко и от това да видя татко. Не можех да я прегърна, защото тя не беше от плът, а когато ме докосна по лицето, изпитах чувството, че допирът й не е нищо друго освен топъл ветрец. Изглеждаше точно както я помнех — с руса коса, падаща свободно по раменете, със сини очи, изпълнени с живот, сега обаче тя беше само дух. Бялата й рокля сякаш бе изтъкана от мъгла. Погледнех ли право в нея, мама като че ли се разтваряше в светлината, струяща откъм лодката на Слънцето.

— Много се гордея с вас двамата — рече тя. — Елате, приготвили сме угощение.

Бях зашеметен, когато стъпихме на брега. Бес се нагърби със задължението да пренесе бога на Слънцето, който, след като си беше фраснал главата в мачтата и си бе подремнал, изглеждаше в добро настроение. Ра се усмихна с беззъба уста на всички и заяви:

— О, прекрасно. Угощение? Зебри?

Призрачната прислуга в древноегипетско облекло ни поведе към павилион на открито, отстрани на който имаше статуи в естествен ръст на богове. Минахме по мостче над ров, където беше пълно с крокодили албиноси, и покрай тях се сетих за Филип Македонски и какво се случва в Бруклинската къща.

После влязох в павилиона и зяпнах от учудване.

Дългата махагонова маса — някогашната ни маса от къщата в Лос Анджелис, беше отрупана с какво ли не. Видях рязката, която бях дялнал върху дървото с първото си сгъваемо ножче — единствения път, когато си спомням татко наистина да ми се е ядосал. Столовете бяха от неръждаема стомана и с кожена тапицерия, точно каквито ги помнех, и когато погледнах навън, всичко затрепка и се задвижи напред-назад: появяваха се ту тревистите хълмове и проблясващото синьо небе на задгробния живот, ту белите стени и огромните прозорци в старата ни къща.

— О! — ахна тихо Сейди.

Беше вперила очи в средата на масата. Сред големите чинии с пица, купите с поръсени със захар ягоди и какви ли не още вкуснотии се виждаше синьо-бяла сладоледена торта, съвсем същата като онази, която бяхме взривили на шестия рожден ден на сестра ми.

— Дано нямате нищо против — каза мама. — Помислих си — колко жалко, че така и не я опитахте. Честит рожден ден, Сейди.

— Заповядайте, седнете! — покани ни татко с разперени ръце. — Бес, стари ми друже, нали ще сложиш Ра на челно място?

Понечих да седна на стола най-далеч от Ра, защото не исках да ме олигави, докато дъвче, но мама ме спря:

— О, не там, скъпи. Седни до мен. Този стол е за… друг гост.

Изрече последните две думи така, сякаш оставяха горчив вкус в устата й.

Огледах масата. Имаше седем стола, а ние бяхме само шестима.

— Кой още ще дойде?

— Анубис ли? — попита обнадеждена Сейди.

Татко прихна.

— Не Анубис, макар и да съм сигурен, че стига да можеше, щеше да бъде тук.

Сейди се смъкна на стола, сякаш я бяха изпразнили от въздух. /_Да, Сейди, толкова очевидно беше._/

— В такъв случай къде е този гост? — попита тя.

Татко се поколеба за миг, достатъчен, за да доловя притеснението му.

— Няма го. Хайде да хапнем, искате ли?

Седнах и поех от призрака сервитьор резен от тортата. Сигурно ще си помислите, че изобщо не ми се е ядяло — все пак скоро щеше да настъпи краят на света, а ние се бяхме провалили и сега седяхме в Земята на мъртвите на маса от моето минало, с призрака на мама до мен, а баща ми беше с цвят на боровинки. Но стомахът ми нехаеше за тези неща. Показа ми, че още съм жив и се нуждая от храна. Тортата беше шоколадова със сметанов сладолед. Беше страхотна на вкус. Още преди да съм се усетил, ометох парчето и започнах да си слагам в чинията от пицата с наденица. Статуите на боговете отзад: Хор, Изида, Тот, Себек, стояха като безмълвни стражи, докато се хранехме. Извън павилиона селенията на Иару се бяха разпрострели докъдето поглед стига, сякаш пещерата беше безкрайна: зелени хълмове и поляни, стада угоен добитък, засети с жито ниви, овощни градини, пълни с фурми. Мочурищата бяха прорязани от потоци, които образуваха плетеница от островчета — точно като по делтата на Нил, — с живописни селца за блажените мъртви. По реката плаваха платноходи.

— Ето как изглежда всичко тук за древните египтяни — обясни татко, сякаш разчел мислите ми. — Но всяка душа вижда Иару малко различно.

— Както аз виждам къщата ни в Лос Анджелис ли? — попитах аз. — И цялото ни семейство, което отново се е събрало около масата? Това истинско ли е?

Очите на татко се натъжиха както едно време, когато го питах за смъртта на мама.

— Тортата за рождения ден е хубава, нали? — попита той. — Момиченцето ми на тринайсет години! Не мога да повярвам…

Сейди бутна чинията си от масата. Тя се натроши на каменния под.

— Не е ли все едно? — извика сестра ми. — Тъпият слънчев часовник… гадната порта… провалихме се!

Тя захлупи лице върху ръцете си и се разрида.

— Сейди! — Мама се надвеси над нея като приятелски настроен облак мъгла. — Всичко е наред.

— Шоколадов зефир — точно като луна — притече се на помощ Ра, който си беше направил около устата брада от размазаната глазура на тортата.

Тръгна да се свлича от стола и Бес го намести обратно.

— Сейди е права — намесих се и аз. — Ра е в по-лошо състояние, отколкото си представяхме. И да успеем да го върнем в света на простосмъртните, той никога няма да разгроми Апоп… освен ако Апоп не си умре от смях.

Татко се свъси.

— Въпреки това, Картър, той пак си е Ра, фараон на боговете. Проявявай известно уважение.

— Не обичам балончета! — заяви Ра и замахна да удари светещото клъбце — слугата, който се опитваше да му избърше устата.

— Помниш ли ме, господарю Ра? — попита татко. — Аз съм Озирис. Навремето спираше да похапнеш на трапезата ми и да си починеш всяка нощ, преди да продължиш пътуването си към зората. Помниш ли?

— Искам улулица — заяви Ра.

Сестра ми удари с длан по масата.

— Какво изобщо означава това?

Бес загреба с шепа от някакви нещица с шоколадово покритие — притесних се, че май са скакалци — и ги метна в устата си.

— Не сме приключили с Книгата на Ра. Трябва да намерим Хепри.

Татко погали козята си брадичка.

— Да, богът на скарабеите, проявлението на Ра като изгряващо Слънце. Ако намерите Хепри, Ра може би ще се прероди докрай. Но се налага да минете през портата на Осми дом.

— Която е затворена — напомних аз. — Май трябва да обърнем хода на времето.

Бес спря да дъвче скакалците. Очите му се разшириха, сякаш той току-що е получил откровение. Погледна невярващо баща ми.

— Него ли си поканил? Него?

Взрях се в татко, но той не пожела да ме погледне в очите.

— Какво, татко? — попитах настойчиво. — Има начин да се мине през портата ли? Да ни телепортираш от другата страна?

— Де да можех, Картър. Но трябва да продължите нататък. Това е част от прераждането на Ра. Не мога да се намеся. Ала си прав: трябва ви още време. Би могло да има начин, въпреки че не бих го предложил никога, ако залогът не беше толкова голям…

— Опасно е — предупреди мама. — Според мен е прекалено опасно.

— Кое е прекалено опасно? — намеси се и Сейди.

— Предполагам, че аз — каза някой зад мен.

Обърнах се и видях мъж, който стоеше с ръце върху облегалката на стола ми. Или се беше приближил внезапно и не го бях чул, или се бе появил направо от въздуха.

Изглеждаше някъде на двайсетина години, беше слаб, висок и доста красив. Лицето му беше точно като на човек, само ирисите му бяха сребърни. Главата му беше обръсната, ако не броим лъскавата черна опашка отстрани, каквито навремето са носели младежите в Древен Египет. Сребристият му костюм явно беше шит по мярка в Италия (знам го, защото Еймъс и татко обръщаха наистина голямо внимание на костюмите). Платът трептеше като странна смесица от коприна и алуминиево фолио. Ризата му беше черна, без яка, на врата му бяха накачени няколко килограма платинени верижки. Най-големият амулет представляваше сребърен полумесец. Забарабанеше ли с пръсти по облегалката на стола ми, пръстените и платиненият му ролекс проблясваха. Ако го бях видял в света на простосмъртните, сигурно щях да реша, че е млад милионер, собственик на казино, от коренното население на Америка. Но тук, в Дуат, с този амулет във вид на полумесец на врата…

— Шоколадов зефир във вид на луна — викна пресипнало и радостно Ра.

— Ти си Хонсу — предположих. — Богът на Луната.

Младежът ме озари с вълча усмивка и ме изгледа така, сякаш съм вкусно мезе.

— На вашите услуги — рече той. — Искате ли да изиграем една игра?

— Не може да бъде — ти! — изръмжа Бес.

Хонсу разпери ръце като за голяма прегръдка.

— Бес, стари ми друже! Как си?

— Не ме стародружеросвай, мошеник такъв.

— Засегнат съм. — Хонсу седна от дясната ми страна и се наведе съзаклятнически към мен. — Преди цяла вечност клетият Бес игра с мен на комар. Искаше да спечели повечко време с Баст. Заложи няколко педи от ръста си. Опасявам се, че загуби.

— Не се е случило нищо такова! — ревна с цяло гърло Бес.

— Господа — каза татко с най-строгия си бащински тон. — И двамата сте гости на моята трапеза. Няма да допусна караници.

— Точно така, Озирис — озари го с усмивка Хонсу. — За мен е чест да бъда тук. Ето ги и прочутите ти деца! Прекрасно! Готови ли сте да играем, малките?

— Те, Джулиъс, не осъзнават рисковете — възрази мама. — Не можем да допуснем да го направят.

— Я чакайте — прекъсна ги Сейди. — Какво по-точно „да правим“?

Хонсу щракна с пръсти и всичката храна по масата изчезна, а на нейно място се появи бляскава сребърна дъска за сенет.

— Не си ли чувала за мен, Сейди? Изида не ти ли е разказвала? Или Нут? Леле, каква комарджийка беше богинята на Небето. Не спря да играе, докато не спечели от мен цели пет дни. Знаете ли каква е вероятността да спечелиш чак толкова много време? Астрономическа! И, да, Нут е покрита със звезди, значи наистина е астрономическа.

Хонсу се засмя на собствената си шега. Явно не се притесни, че никой не пожела да му прави компания.

— Помня — казах аз. — Играл си с Нут и тя е спечелила достатъчно лунна светлина, за да създаде още пет дни — Демонските. Така е заобиколила указа на Ра, забранил й да ражда в който и да е ден на годината.

— Дрън-дрън — промърмори Ра. — Голямо дрън-дрън.

Богът на Луната вдигна вежда.

— Майко мила, Ра не е в блестяща форма, нали? Иначе да, Картър Кейн. Съвсем прав си. Аз съм бог на Луната, но имам и известно влияние над времето. Мога да удължавам и да скъсявам живота на обикновените простосмъртни. Дори боговете понякога се влияят от способностите ми. Луната е променлива. Светлината й намалява и се засилва. В ръцете ми времето също може да се увеличава и да намалява. Имате нужда от колко допълнителни часа… три ли? Мога да ви ги изтъка от лунна светлина, ако вие със сестра ти имате желание да играете с мен на залог. Мога да направя така, че портата на Осми дом да не се е затворила все още.

Не проумявах как може да го направи: да върне времето назад, да вмести в нощта още три часа, но за пръв път, откакто бяхме напуснали Слънчевите селения, усетих как проблясва искрица надежда.

— Щом можеш да помогнеш, защо просто не ни отпуснеш още малко време? На карта е заложена съдбата на света.

Хонсу се засмя.

— Виж го ти него! Да съм му отпуснел малко време! Я стига! Ако започна да раздавам нещо толкова ценно, Маат ще се срине. Освен това не можеш да играеш сенет, без да залагаш. Бес ще го потвърди.

Джуджето изплю крака на един шоколадов скакалец.

— Не го прави, Картър. Знаеш ли какво са разправяли едно време за Хонсу? Върху камъните в някои пирамиди е изсечено стихотворение, посветено на него. Казва се „Канибалски химн“. Ако му се заплати, Хонсу е помагал на фараона да съсече всеки бог, който му е създавал неприятности. Поглъщал е душите им и си е присвоявал силата им.

Богът на Луната завъртя очи.

— Стара работа, Бес! Не съм погълнал нито една душа от… кой месец сме? Март ли? При всички положения съм се приспособил напълно към съвременния свят. Сега вече съм напълно цивилизован. Само да ми видиш апартамента в хотел „Луксор“ в Лас Вегас. О, не, без тия. Америка си има хубава цивилизация. — Той ми се усмихна и сребърните му очи блеснаха като на акула. — Е, какво ще кажеш, Картър? Сейди? Хайде да играем на сенет. Три пула за мен, три за вас. Трябват ви три часа лунна светлина, затова освен вас още някой трябва да направи залог. За всеки пул, който успеете да извадите от дъската, ще ви отпусна по един допълнителен час. Ако победите, това прави три допълнителни часа — достатъчно време, за да успеете да минете през портата на Осми дом.

— А ако загубим? — поинтересувах се аз.

— О… знаете. — Хонсу махна с ръка, сякаш това бе досадна техническа подробност. — За всеки пул, който извадя от дъската, ще взема ren на някого от вас.

Както седеше, Сейди се наведе напред.

— Ще вземеш тайните ни имена… значи трябва да ги споделим с теб, така ли?

— Да ги споделите ли? — Хонсу заглади конската си опашка, сякаш се опитваше да си спомни какво означава думата. — Не, не да ги споделите. Аз ще погълна вашия ren.

— Ще заличиш част от душата ни — поясни сестра ми. — Ще ни вземеш спомените, истинската ни същност.

Богът на Луната сви рамене.

— Ако го погледнете откъм положителната му страна, няма да умрете. Само ще…

— Ще се превърнем в нещо като зеленчук — предположи Сейди. — Като Ра ей там.

— Не искам зеленчуци — замърмори подразнен Ра.

Опита да се изплюе върху ризата на бога джудже, той обаче се дръпна навреме.

— Три часа — казах аз. — Срещу залог от три души.

— Картър, Сейди, не сте длъжни да го правите — намеси се мама. — Не очакваме от вас да се излагате на такава опасност.

Виждал съм я много пъти на снимки и в спомените си, но за пръв път се изумих колко прилича на Сейди… или по-точно, колко започва Сейди да прилича на нея. И двете бяха с очи, в които се четеше пламенна решителност. И двете вдигаха брадичка, когато очакваха битка. И двете не бяха особено добри, когато се налагаше да прикриват чувствата си. От треперливия глас на мама усетих, че тя е разбрала какво трябва да се случи. Казваше ни, че имаме избор, макар и да знаеше много добре, че не е така.

Погледнах Сейди и двамата се споразумяхме мълком.

— Не се притеснявай, мамо — казах аз. — Ти жертва живота си, за да затвориш тъмницата на Апоп. Как сега да бием отбой?

Хонсу потърка ръце.

— А, да, тъмницата на Апоп! В този момент вашият приятел Меншиков е там и разхлабва оковите му. Имам да правя толкова много облози какво ще се случи! Дали ще стигнете там навреме, за да го спрете? Ще върнете ли Ра на света? Ще разгромите ли Меншиков? Залагам сто към едно.

Отчаяна, мама се извърна към татко.

— Кажи им, Джулиъс! Прекалено опасно е.

Татко още държеше чинията с недоядената торта. Погледна топящия се сладолед, сякаш той беше най-тъжното нещо на този свят.

— Картър и Сейди — подхвана накрая, — довел съм тук Хонсу, за да можете да направите своя избор. Но каквото и да предпочетете, пак се гордея с вас. Това няма да се промени, дори и довечера да настъпи краят на света.

Погледна ме в очите и аз разбрах колко го боли при мисълта, че може да ни загуби. Миналата Коледа, в Британския музей, беше жертвал живота си, за да пусне на свобода Озирис и да възстанови равновесието в Дуат. Беше ни оставил сами със Сейди и аз дълго го бях мразил. Сега вече си давах сметка какво би било да съм на негово място. Татко беше готов да се раздели с всичко, дори с живота си, в името на по-голямата цел.

— Разбирам, татко — казах му. — Ние сме от семейство Кейн. Не бягаме от трудния избор.

Той не отговори, само кимна бавно. В очите му пламтеше яростна гордост.

— Както никога Картър е прав — отбеляза Сейди. — Хонсу, ще ти играем на тъпата игра.

— Отлично! — зарадва се той. — Това прави две души. Можете да спечелите два часа. А ви трябват три, за да минете навреме през портата, нали така? Хмм. Опасявам се, че не можете да използвате Ра. Не е в нужното настроение. Майка ви вече е мъртва. Баща ви раздава правосъдие в Подземния свят, затова е дисквалифициран от залозите с душите…

— Ще го направя аз — заяви Бес.

Лицето му беше мрачно, но решително.

— Стари ми друже — викна Хонсу. — Много се радвам.

— Спести си любезностите, боже на Луната — рече джуджето. — Не ми харесва, но ще го направя.

— Ти, Бес, направи достатъчно за нас — намесих се и аз. — Баст едва ли очаква да…

— Не го правя заради Баст! — промърмори той. После си пое дълбоко въздух. — Вижте какво, малките, важни сте именно вие. Последните два-три дни… за пръв път от цяла вечност се почувствах отново необходим. Важен. А не панаирджийска атракция. Ако нещо се обърка, само предайте на Таурт… — Бес се прокашля и погледна многозначително Сейди. — Предайте й, че съм се опитал да върна назад часовника.

— О, Бес! — извика Сейди, после стана и заобиколи тичешком масата.

Прегърна бога джудже и го целуна по бузата.

— Добре де, добре — промърмори той. — Не се размеквай заради мен. Дайте да я изиграем тази игра.

— Времето е пари — съгласи се Хонсу.

Майка и татко станаха от столовете.

— Не можем да останем — обясни татко. — Но, деца…

Явно не знаеше как да си довърши мисълта. Сигурно беше достатъчно и да ни пожелае успех. Виждах вината и тревогата в очите му, той обаче правеше всичко възможно да не ги показва. „Добър пълководец“, би отсъдил Хор.

— Ние ви обичаме — довърши мама. — Ще надделеете.

След тези думи мама и татко се превърнаха в мъгла и изчезнаха. Всичко извън павилиона потъна в мрак, сякаш беше на сцена. Дъската за сенет засия по-ярко.

— Лъскаво — отбеляза Ра.

— Три сини пула за вас — рече Хонсу. — Три сребърни за мен. И така, кой се чувства късметлия?

Играта започна доста добре. Сейди умееше да хвърля пръчиците. Бес имаше няколко хилядолетия опит. На мен се падаше да мърдам пуловете и да внимавам Ра да не ги изяде.

В началото не личеше кой побеждава. Само хвърляхме пръчиците и местехме пуловете — беше трудно да повярваме, че играем за душите си или за истинските си имена, или както искате го наречете.

Върнахме един от пуловете на Хонсу в самото начало, не пролича обаче той да е разстроен. Изглеждаше така, сякаш се радва на всичко.

— Не се ли притесняваш? — попитах аз по едно време. — Да поглъщаш невинните ни души?

— Всъщност не. — Той се зае да лъска амулета във вид на полумесец. — Защо пък да се притеснявам?

— Но ние се опитваме да спасим света — напомни сестра ми, — Маат, боговете — всичко. Нима ти е безразлично, че светът може да се срине и да се превърне в Хаос?

— О, няма да е чак толкова страшно — възрази Хонсу. — Промените настъпват на етапи, Маат и Хаос, Хаос и Маат. Все пак съм бог на Луната и ценя разнообразието. Колкото до Ра, този клетник, той винаги се е придържал към разписания. Всяка нощ един и същ маршрут. Толкова предсказуемо и отегчително. Най-интересното, което е правил някога, бе да се оттегли в заслужен отдих. Струва ми се, че ако Апоп надделее и погълне Слънцето, Луната пак ще си остане да свети.

— Ти си безумец — отсече Сейди.

— Ха! Обзалагам се на пет допълнителни минути лунна светлина, че съм си съвсем нормален.

— Както и да е — каза сестра ми. — Хвърляй.

Хонсу метна пръчиците. Лошата новина: той напредваше притеснително. Хвърли пет и премести почти до края на дъската един от пуловете си. Добрата новина: пулът заседна в Дома на трите истини, което означаваше, че Хонсу можеше да го извади оттам само ако му се паднеха три.

Бес се взря съсредоточено в дъската. Онова, което видя, явно не му хареса. Имахме един пул още в началото и два на последния ред квадратчета върху дъската.

— Сега внимавайте — предупреди джуджето. — Оттук нататък става интересно.

Сейди хвърли четири, след което имахме две възможности. Да извадим изтегления напред пул от дъската или с втория пул да бутнем от Дома на трите истини пула на Хонсу и да го върнем в началото.

— Бутни го — казах аз. — По-безопасно е.

Бес поклати глава.

— Тогава ние ще заседнем в Дома на трите истини. Малко вероятно е на Хонсу да му се паднат три. Извадете първия пул. Така със сигурност ще получите поне един допълнителен час.

— Но с него няма да постигнем нищо — напомни Сейди.

Хонсу явно злорадстваше, че сме толкова нерешителни. Пийваше си винце от сребърен бокал и се подсмихваше. През това време Ра се забавляваше, като се опитваше да изтръгне шиповете от бойното си млатило.

— Ох, ох, ох!

По челото ми избиха капчици пот. Как изобщо беше възможно да се потя заради игра на сенет?

— Сигурен ли си, Бес?

— Това е най-добрият ход — потвърди той.

— Бес най-добрият! — прихна Хонсу. — Страхотно, няма що!

Идеше ми да ударя бога на Луната, но реших да си мълча. Извадих от игра първия ни пул.

— Поздравления! — каза Хонсу. — Дължа ви един час лунна светлина. Сега е мой ред.

Той метна пръчиците и те изтракаха по масата, а аз изпитах чувството, че някой е скъсал вътре в гърдите ми въже на асансьор и сърцето ми е паднало на дъното на дълбока шахта. Хонсу беше хвърлил три.

— Говняна работа — заяви Ра и изпусна млатилото.

Хонсу извади от игра пула си.

— О, жалко. И така, чий ren ще взема най-напред?

— Недей, много те моля! — отговори Сейди. — Дай да върнем играта назад. Вземи си обратно часа, който ни дължиш.

— Правилата не са такива — скара й се богът на Луната.

Погледнах рязката, която осемгодишен бях направил върху масата. Знаех, че този, а и всички други мои спомени ще изчезнат. Ако дадях на Хонсу своя ren, Сейди щеше да успее ако не друго, то поне да каже последната част от заклинанието. Тя имаше нужда от Бес — да я закриля и съветва. Аз бях единственият, без когото можеха да се справят.

Понечих да кажа:

— Аз…

— Аз — прекъсна ме Бес. — Аз настоях за такъв ход.

— Не, Бес! — извика сестра ми.

Джуджето се изправи. Стъпи здраво на земята и стисна юмруци, сякаш се канеше да нададе гръмогласно: АУУ! Много ми се искаше да го направи, да подплаши Хонсу и да го прогони оттук, но вместо това той ни погледна примирено.

— Това си влизаше в стратегията, малките.

— Кое? — попитах. — Нарочно ли го направи?

Бес си свали хавайската риза и след като я сгъна старателно, я остави на масата.

— Най-важното е да махнете и трите пула от дъската и да не губите повече от един. Нямаше друг начин. Сега вече ще го биете лесно. Понякога се налага да загубиш пул, за да спечелиш играта.

— Вярно си е — съгласи се Хонсу. — Каква прелест! Ren на бог! Готов ли си, Бес?

— Недей, Бес — примолих се и аз. — Не е хубаво да го правиш.

Той ме погледна свъсен.

— Ей, малкият, ти беше готов да се жертваш. Нима твърдиш, че не съм смел колкото някакъв си второстепенен магьосник? Пък и съм бог. Знае ли човек? Случва се и да се върнем. А сега спечелете играта и се махайте оттук. Изритайте Меншиков от мое име.

Опитах се да измисля нещо, което да кажа, нещо, което да спре всичко това, но Бес заяви:

— Готов съм.

Хонсу затвори очи и си пое дълбоко въздух, сякаш се наслаждаваше на свеж планински въздух. Очертанията на Бес трепнаха. Той се разпадна на съединени едно с друго, бързо сменящи се светлинни изображения: трупа джуджета, които танцуват в светлината на огъня в храм, тълпа египтяни, които, качили на раменете си Бес и Баст, празнуват по време на тържества, Бес и Таурт, които, облечени в тоги, ядат в римска вила грозде и се смеят заедно на канапе, Бес, който, издокаран като Джордж Вашингтон — с напудрена перука и копринен костюм, — прави цигански колела пред английски войници в червени куртки…

След като силуетът му се стопи, се занизаха по-скорошни трепкащи образи: Бес в шофьорска униформа и с надпис КЕЙН, Бес, който ни изважда от лимузината, потънала в Средиземно море, Бес, който, след като ме отровиха в Александрия, ми прави магия и отчаяно се мъчи да ме спаси, ние двамата с Бес — седим отзад в бедуинския пикап, похапваме заедно ярешко и пием вода с дъх на вазелин, докато пътуваме по брега на Нил. Последният му спомен: две деца — ние със Сейди, които го гледат с обич и загриженост. После изображението избледня и Бес изчезна. Вече я нямаше дори хавайската му риза.

— Взе му всичко! — креснах аз. — Тялото, всичко. Не сме се разбирали така!

Хонсу отвори очи и въздъхна тежко.

— Стана прекрасно! — Усмихна ни се, сякаш не се е случило нищо. — Мисля, че е ваш ред.

Сребърните му очи бяха студени и лъскави и аз изпитах чувството, че докато съм жив, няма да ми е приятно да гледам Луната.

Не знам защо, дали от гняв, дали заради стратегията на Бес или просто ни провървя, но ние със сестра ми разгромихме с лекота Хонсу. При първа възможност му бутахме пуловете. След пет минути и последният ни пул вече беше извън дъската.

Хонсу разпери ръце.

— Браво на вас! Получавате три часа. Ако побързате, ще успеете да минете през портата на Осми дом.

— Мразя те — заяви Сейди. Това беше първото, което каза, откакто Бес беше изчезнал. — Ти си студен, пресметлив, ужасен…

— И точно такъв, какъвто ви трябвам. — Хонсу си свали платинения часовник и върна назад времето: един, два, три часа. Статуите на боговете около нас трепнаха и подскочиха, сякаш светът е обърнат наопаки. — Нима искате да пропилеете часовете, които спечелихте с толкова труд, в това да се оплаквате? — каза Хонсу. — Или искате да спасите този клет стар глупак, водещ се за цар?

— Зебри? — промърмори обнадежден Ра.

— Къде са майка и татко? — попитах аз. — Нека поне се сбогуваме.

Хонсу поклати глава.

— Времето е безценно, Картър Кейн. Би трябвало вече да си усвоил този урок. Най-добре да ви пратя да си продължите по живо, по здраво нататък, но ако някога решите да поиграете на комар още веднъж с мен — за секунди, часове и дори дни, — само ми кажете. Представихте се добре.

Вече не издържах. Стрелнах се към бога на Луната Хонсу, но той беше изчезнал. Целият павилион се стопи и ние със Сейди се озовахме на пристана, в лодката на Слънцето и се понесохме с нея по тъмната река. Около нас кръжаха блещукащите светлинки на екипажа, които натискаха греблата и опъваха платното. Ра седеше на огнения си престол и си играеше с гегата и млатилото, сякаш бяха кукли, които провеждат въображаем разговор.

От мрака пред нас изникнаха две огромни каменни порти с изсечени в тях осем грамадни змии — по четири от двете страни. Портите се затваряха бавно, но лодката на Слънцето се провря през тях точно навреме и ние навлязохме в Осми дом.

Трябва да призная, че Домът на предизвикателствата не изглеждаше особено предизвикателен. Да, сражавахме се с чудовища. От реката се надигнаха змии. Появиха се демони. Кораби, пълни с призраци, се опитаха да ни обкръжат. Унищожихме ги всички до последния. Бях толкова разгневен, толкова опустошен, задето сме изгубили Бес, че виждах във всяка опасност бога Хонсу. Нашите противници нямаха никакъв шанс.

Сейди направи магии, каквито и не подозирах, че владее. Призова ледена градушка, която вероятно съответстваше на чувствата й, и ние оставихме след себе си няколко айсберга с демони, замръзнали вътре в тях. После сестра ми превърна цял кораб призраци пирати в кукли с огромни глави като на Хонсу, после с мъничък ядрен взрив ги направи на пара. През това време Ра си играеше щастлив с куклите си, а клъбцата светлина — прислужниците, прехвърчаха развълнувани из палубата, явно усетили, че пътуването ни достига решителна фаза. Прекосихме като в мъгла Девети, Десети и Единайсети дом. От време на време чувах във водата отзад плисък като от гребло на друга лодка. Обръщах се да проверя дали случайно Меншиков не е отново по петите ни, но не виждах нищо. И да ни следваше нещо, то бе достатъчно разумно, че да не се показва.

Минахме под нисък свод, изсечен от камък така, че да прилича на богинята Нут, която бе разпростряла закрилнически осеяните си със звезди ръце и се усмихваше гостоприемно. Останах с впечатлението, че навлизаме в Дванайсети дом, последната част от Дуат, преди да се изправим пред новия изгрев.

Надявах се в съвсем буквален смисъл да зърна светлинка в края на тунела, но вместо това пътуването ни бе осуетено. Виждах откъде би трябвало да минава реката. Тунелът продължаваше нататък и криволичеше бавно, за да излезе от Дуат. Дори долових миризмата на свеж въздух — уханието на света на простосмъртните. Но в другия край на тунела имаше не вода, а кално поле. Реката пред нас се спускаше в огромен трап, в дупка в земята, която сякаш беше оставена от астероид и в която се стичаше водата. Ние се носехме с шеметна бързина към ръба на бездната.

— Можем да скочим — предложи Сейди. — Да изоставим кораба…

Но ми се струва, че стигнахме до еднакво заключение. Не можехме без лодката на Слънцето. Не можехме без Ра. Налагаше се да следваме течението на реката, където и да ни водеше тя.

— Това е капан — отсъди сестра ми. — Заложил го е Апоп.

— Знам — потвърдих. — Хайде да идем и да му кажем, че не ни харесва какво е забъркал.

И двамата се вкопчихме в мачтата, защото корабът тръгна да пада във водовъртежа.

Имах усещането, че падаме цяла вечност. Нали знаете как се чувства човек, когато се гмурне на дъното на дълбок басейн и носът и ушите му сякаш ще се пръснат, а очите му ще изскочат от главата? Представете си това чувство, само че стократно по-силно. Потъвахме в Дуат на дълбочини, каквито не бяхме достигали — на каквито не би трябвало да ходи никой простосмъртен. Молекулите в тялото ми сякаш се нажежаваха и се движеха със скорост, при каквато нищо чудно и да се разлетят коя накъдето види.

Не се разбихме. Не усетихме дъното. Лодката просто смени посоката, сякаш долу се бе превърнало във встрани, и навлязохме в пещера, озарена от ослепителна червена светлина. Магическото налягане беше толкова голямо, че ушите ми запищяха. Повдигна ми се, мислите ми се размътиха, въпреки това обаче познах брега отпред: плаж от милиони мъртви обвивки от скарабеи, които мърдаха и се надигаха, сякаш отдолу се опитваше да излезе някаква сила, огромна змия. Десетки демони копаеха с лопати из мъртвите скарабеи. И на брега стоеше и търпеливо ни чакаше Влад Меншиков с овъглени пушещи дрехи и с жезъл, озарен от зелена светлина.

— Добре дошли, деца — провикна се той през водата. — Насам, насам! Елате да посрещнем заедно края на света.