Огненият престол

14.В гробницата на Зия Рашид

Саркофагът беше направен от вода.

Беше във формата на огромно човешко тяло със заоблени ходила, широки плещи и грамадно усмихнато лице, точно като някои други египетски ковчези, които бях виждал, но бе изваян изцяло от течност. Стените бяха украсени с египетски рисунки — също от вода, аз обаче не им обърнах особено внимание.

Зия Рашид се носеше в бяла дреха вътре в саркофага. Ръцете й бяха кръстосани върху гърдите. Тя стискаше в едната длан пастирска гега, а в другата — бойно млатило, символи на фараона. Отстрани до нея плаваха жезълът и вълшебната й пръчка. Късата й черна коса се беше разпиляла около лицето, все тъй красиво, както го помнех. Ако сте виждали прочутата скулптура на царица Нефертити, Зия ми приличаше на нея с вдигнатите си вежди, високите скули, изваяния нос и съвършените червени устни.

/_Сейди твърди, че преувеличавам в описанието, но си е самата истина. Нефертити не току-така е смятана за най-красивата жена на света._/

Когато се приближих до саркофага, водата затрепка. Отстрани се загъна течение, което изписваше отново и отново един и същ символ:

Бес издаде гърлен звук.

— Не си ми казвал, че е божество.

Не се бях сетил да го спомена, но именно заради това, разбира се, Искандар беше скрил Зия. След като в Британския музей татко пусна на свобода боговете, един от тях — богинята на реката Нефтида — избра Зия, за да се всели в нея.

— Това сигурно е символът на Нефтида — предположих аз.

Бес кимна.

— Нали спомена, че момичето знае да борави със стихията на огъня?

— Да.

— Хм. Съчетанието не е от най-добрите. Не се учудвам, че Главният лектор я е положил тук. Ако в магьосница, боравеща с огън, се всели богиня на водата, това може да я погуби, освен ако… хм, доста находчиво.

— Кое?

— Съчетанието на вода с огън би могло да прикрие силата и способностите на Зия. Ако Искандар се е опитвал да я скрие от Апоп… — Очите му се разшириха. — Пресвета майко Нут! Това там какво е, гега и млатило ли?

— Според мен да. — Не знаех защо се прави на толкова стъписан. — Нали мнозина изтъкнати личности са били погребвани с тях?

Бес ме погледна невярващо.

— Ти, малкият, не разбираш. Това са първите гега и млатило, царските регалии не на друг, а на самия Ра.

Изведнъж ми се стори, че съм глътнал стъклено топче. Едва ли щях да се изненадам повече, ако Бес ми беше казал: „Между другото, си се облегнал на водородна бомба“. Гегата и млатилото на Ра бяха най-мощните символи на най-могъщия от всички египетски богове. Но в ръцете на Зия не изглеждаха нищо особено. Гегата приличаше на огромна златистосиня захарна пръчка. Млатилото бе направено от дървена пръчка с три вериги с шипове в края. Те не светеха, върху тях не пишеше: СОБСТВЕНОСТ НА РА.

— Защо са тук? — попитах аз.

— Не знам — призна си Бес, — но са именно те. Последното, което знам за тях, е, че бяха заключени в хранилищата на Първи ном. До тях достъп имаше само Главният лектор. Предполагам, че Искандар ги е заровил тук заедно с приятелката ти.

— За да я защитават ли?

Бес сви рамене, явно бе озадачен.

— Все едно да съединиш охранителната система у вас с атомна ракета. Който се опита да проникне, е обречен на сигурна смърт. Нищо чудно, че Апоп не е могъл да нападне момичето. Сигурна защита срещу Хаоса.

— Какво ще стане, ако събудя Зия?

— Магията, която я защитава, ще бъде развалена. Вероятно заради това Апоп те е насочил насам. Веднъж излезе ли от саркофага, Зия се превръща в по-лесна плячка. Но едва ли знам повече от теб защо Апоп я иска мъртва, а Искандар е хвърлил толкова усилия да я защити.

Взрях се в лицето на Зия. От три месеца мечтаех да я намеря. А сега се страхувах да я събудя. Докато развалях магията за сън, можех, без да искам, да я нараня или да я направя уязвима за Апоп. И да успеех, какво щеше да стане, ако тя се събудеше и решеше, че ме мрази? Искаше ми се да вярвам, че има общи спомени със своя shabti и ще си спомни времето, което сме прекарали заедно. Нямаше да го преживея, ако ме отхвърлеше.

Докоснах водния ковчег.

— Внимателно, малкият — предупреди Бес.

През мен на вълна премина магическа енергия. Беше едва доловима — както върху лицето на водния демон, — но аз усетих мислите на Зия. Тя беше хваната като в капан в сън, че се дави. Опитваше се да се вкопчи в последния си хубав спомен: доброто лице на Искандар, когато той е сложил в ръцете й гегата и млатилото: „Дръж го, скъпа. Ще имаш нужда от тях. И не се страхувай. Няма да те притесняват сънища.“

Но се беше оказало, че е грешал. В съня й бяха нахлули кошмари. Гласът на Апоп съскаше в мрака: „Унищожих семейството ти. Сега идвам за теб.“ Зия виждаше отново и отново как селото й се руши, докато Апоп се смее, а духът на Нефтида се бунтува вътре в нея. С магията си Искандар беше направил така, че и богинята да потъне в сън, и тя се опитваше да защити Зия, като призоваваше Нил — да покрие помещението, така че Змеят да не ги намери. Но не можеше да спре сънищата. Вече три месеца Зия сънуваше един и същ хаотичен кошмар и бе на ръба на лудостта.

— Трябва на всяка цена да я пусна на свобода — заявих аз. — Отчасти е в съзнание.

Бес всмука през зъбите си въздух.

— Не би трябвало да е възможно, но ако е вярно…

— Зия е в сериозна беда.

Бръкнах по-надълбоко в саркофага. Насочих същата енергия, която бях използвал, за да разделя реката, само че в по-малък мащаб. Лека-полека водата изгуби формата си, разтопи се като кубче лед. Хванах Зия, която бе на път да се претърколи от подиума. Тя изпусна гегата и млатилото. Жезълът и вълшебната й пръчка паднаха с трополене на пода.

Саркофагът изтече на тънка струйка и Зия отвори очи. Опита се да си поеме въздух — безуспешно.

— Какво й е, Бес? — попитах аз. — Какво да правя?

— Богинята — отвърна той. — Тялото на Зия отхвърля духа на Нефтида. Отнеси я на реката.

Лицето на Зия започна да посинява. Грабнах я на ръце и хукнах по хлъзгавите стъпала, което не беше никак лесно, защото през цялото време тя ме риташе и удряше. Успях да мина през тинята, без да падна, и я положих на брега на реката.

С очи, пълни с уплаха, Зия се хвана за гърлото, но след като тялото й докосна Нил, около нея затрепка синьо сияние. Лицето й си върна обичайния цвят. От устата й бликна вода, сякаш Зия се беше превърнала в човешки фонтан. Сега, като си помисля, гледката си беше доста грозна, но тогава толкова ми олекна, че не се замислих за това.

От повърхността на реката се издигнаха течните очертания на жена в синя рокля. В течаща вода повечето египетски богове губеха силата си, но Нефтида очевидно беше изключение. Излъчваше могъщество. Беше със сребърна корона върху дългата черна коса. Подобно на Изида, и Нефтида беше с царствено лице, но бе с по-мила усмивка и по-добри очи.

— Здравей, Бес — поздрави тя с глас, тих и нашепващ, като ветрец в тревата покрай реката.

— Нефтидо! — отвърна джуджето. — Отдавна не сме се виждали.

Богинята на водата погледна надолу към Зия, която трепереше в ръцете ми и още се опитваше да си поеме въздух.

— Съжалявам, че я използвах да се вселя в нея — рече тя. — Не биваше да го правя, за малко да унищожа и двете. Бди добре над нея, Картър Кейн. Тя има добро сърце и важна съдба.

— Каква съдба? — попитах аз. — Как да я пазя?

Вместо да отговори, духът на Нефтида се стопи и се сля с Нил.

Бес изсумтя одобрително.

— В Нил й е мястото. Там е истинското й тяло.

Зия се задави и се преви на две.

— Още не може да диша!

Предприех единственото, за което се сетих: започнах да й правя изкуствено дишане уста в уста.

Да, да, знам как звучи, но не разсъждавах трезво.

/_Стига си се смяла, Сейди._/

Честно ви казвам, не се опитвах да се възползвам. Просто се опитвах да помогна.

Зия не го възприе по този начин. Удари ме с юмрук по гърдите толкова силно, че издадох звук като писукаща играчка. После се обърна на една страна и повърна.

Не мислех, че дъхът ми е чак толкова лош.

Когато Зия насочи отново вниманието си към мен, очите й пламтяха от гняв — точно както едно време.

— Как смееш да ме целуваш! — успя да изрече тя.

— Аз такова… не исках…

— Къде е Искандар? — попита Зия. — Мислех, че… — Очите й се разфокусираха. — Сънувах, че… — Тя се разтрепери. — Вечен Египет, Искандар не е… Не може да е…

— Зия…

Опитах се да я хвана за рамото, тя обаче ме избута. Извърна се към реката и се разрида с пръсти, заровени в тинята.

Исках да й помогна. Не издържах да я гледам да страда така. Но се извърнах към Бес и той се пипна с пръст по окървавения нос, сякаш ме предупреждаваше: „По-кротко, че ще вземе да те разкраси ето така“.

— Имаме да говорим за много неща, Зия — подхванах, като се постарах да не личи от гласа ми, че съм сломен. — Нека те махна от реката.

Тя седеше на стъпалата на собствената си гробница, беше обгърнала раменете си с ръце. Дрехите и косата й вече бяха изсъхнали, но въпреки топлата нощ и сухия вятър откъм пустинята още трепереше.

По моя молба Бес й донесе от гробницата жезъла и вълшебната пръчка заедно с гегата и млатилото, но явно не бе особено щастлив. Подаде й нещата така, сякаш са отровни.

Опитах да обясня на Зия как стоят нещата: за shabti, за смъртта на Искандар и как Дежарден е станал Главен лектор, какво се е случило през трите месеца след битката със Сет, но не съм сигурен доколко ме е чула. Все клатеше глава, беше си запушила с длани ушите.

— Искандар не може да е мъртъв — рече с треперлив глас. — Не може да… не би ми причинил такова нещо.

— Постарал се е да те защити — възразих аз. — Не е знаел, че ще сънуваш кошмари. Издирвам те…

— Защо? — попита Зия. — Какво искаш от мен? Помня те от Лондон, но след това…

— В Ню Йорк срещнах твоя shabti. Той… тя… ти ни заведе със Сейди в Първи ном. Зае се с обучението ни. Работихме заедно в Ню Мексико, после при Червената пирамида…

— Не. — Тя стисна силно очи. — Не съм била аз.

— Но ти помниш какво е правил shabti. Просто се постарай да…

— Ти си от семейство Кейн! — извика Зия. — Самозванци! И си тук… с това там — посочи тя Бес.

— Това там си има име — промърмори джуджето. — Започвам да се питам защо изобщо съм прекосил половината Египет, за да те вдигна от сън.

— Ти си бог! — отсече Зия. После се извърна към мен. — И ако си го призовал ти, ще бъдеш умъртвен!

— Изслушай ме, моето момиче — продължи Бес. — Беше приела в тялото си духа на Нефтида. И ако има някой, който ще бъде умъртвен…

Зия грабна жезъла.

— Махай се оттук!

Добре че не си беше върнала цялата сила. Успя да изстреля стълб слаб огън в лицето на бога джудже, който го отмести с лекота.

Стиснах края на жезъла й.

— Престани, Зия! Той не е враг!

— Мога ли да я ударя? — попита Бес. — Ти, малкият, удари мен. Струва ми се справедливо.

— Няма да се биете! — отсякох аз. — И да се замервате с огън. Ние, Зия, сме в един лагер. Равноденствието започва утре по залез-слънце и Апоп ще избяга от затвора си. Наумил си е да те унищожи. Тук сме, за да те спасим.

Името Апоп се стовари върху нея с все сила. Тя се опита да си поеме въздух, сякаш белите й дробове отново се бяха напълнили с вода.

— Не. Не, не може да бъде. Защо да ти вярвам?

— Защото…

Аз се поколебах. Какво можех да кажа? Защото преди няколко месеца сме се харесали ли? Защото сме преживели заедно толкова много неща и сме си спасили един на друг живота? Тези спомени не бяха нейни. Тя ме помнеше — донякъде. Но времето, което бяхме прекарали заедно, приличаше на филм, който е гледала, с актриса, изпълнила нейната роля, и в който е правила неща, каквито не би извършила за нищо на света.

— Ти не ме познаваш — заяви горчиво Зия. — А сега си върви, иначе ще се видя принудена да се бия с теб. Сама ще се върна в Първи ном.

— Може би е права, малкият — намеси се пак Бес. — Не е зле да тръгваме. Тук направихме толкова много магии, че сигурно сме включили достатъчно аларми.

Стиснах юмруци. Бяха се оправдали най-големите ми страхове. Зия не ме харесваше. Всичко, което бяхме преживели заедно, се бе превърнало на прах заедно с глиненото й копие. Но както сигурно съм споменавал, ставам вироглав, ако ми кажат, че не мога да правя нещо.

— Няма да те оставя. — Посочих с ръка развалините на родното й село. — Това място тук, Зия, е било разрушено от Апоп. Не е станало случайно. Не е станало по вина на баща ти. Змеят се е целил в теб. Искандар те е отгледал, защото е усещал, че имаш важна съдба. Скрил те е заедно с фараонската гега и млатило по същата причина: не просто защото в теб се е вселила богиня, а защото е щял да умре и се е страхувал, че вече няма да може да те защитава. Не знам каква точно е съдбата ти, но…

— Спри! — Тя запали още веднъж върха на жезъла. Този път той се разгоря по-ярко. — Изопачаваш мислите ми. Същият като кошмарите си.

— Знаеш, че не е така. — Сигурно нямаше да е зле да замълча, но не можех да повярвам, че Зия наистина ще ме подпали. — Преди да издъхне, Искандар е разбрал, че трябва да се върнат старите времена. Затова ни е оставил живи нас със Сейди. Боговете и магьосниците трябва да работят рамо до рамо. Ти… твоето shabti го проумя, докато се биехме заедно при Червената пирамида.

— Малкият! — подкани по-припряно Бес. — Наистина трябва да тръгваме.

— Ела с нас — казах на Зия. — Знам, че винаги си се чувствала самотна. Никога не си имала никой друг освен Искандар. Разбирам го, но съм твой приятел. Можем да те защитим.

— Никой не защитава мен! — Тя скочи на крака. — Аз съм книжник в Дома на живота!

От жезъла й се изстреляха пламъци. Понечих да грабна вълшебната пръчка, но я бях изгубил, разбира се, в реката. Стиснах инстинктивно символите на фараона: пастирската гега и бойното млатило. За да се защитя, ги кръстосах пред гърдите си и жезълът на Зия в миг стана на парчета. Огънят угасна.

Зия залитна назад и от дланите й се заизвива пушек.

Тя ме погледна донемайкъде стъписана.

— Как смееш да използваш символите на Ра?

Сигурно съм изглеждал не по-малко изненадан.

— Аз такова… без да искам! Искам само да поговорим. Вероятно си гладна. Отзад в пикала носим храна и вода…

— Картър! — Бес застана нащрек. — Тук нещо не е наред…

Когато се обърна, беше твърде късно. Около него като взрив блесна ослепително бяла светлина. След като кръговете пред очите ми изчезнаха, видях, че Бес е застинал в клетка с пръчки, които светеха като флуоресцентни лампи. До него стояха двамата души, които исках най-малко да срещам: Мишел Дежарден и Влад Задъхания.

Дежарден изглеждаше дори по-стар, отколкото във видението ми. Прошарената коса и раздвоената му брада бяха дълги и неподдържани. Бежовите одежди му бяха широки. Наметалото като леопардова кожа, каквото носят всички Главни лектори, се беше смъкнало от лявото му рамо.

Затова пък Влад Меншиков изглеждаше свеж и готов за една хубава игра на „Я да поизмъчваме Кейн“. Беше облечен в снежнобял ленен костюм и носеше нов жезъл във вид на змия. Сребърният медальон като змийче проблясваше върху вратовръзката му. Върху къдравата си побеляла коса беше нахлупил бяло бомбе, вероятно за да скрие раните, нанесени му от Сет. Усмихна се, сякаш се радваше да ме види, което можеше да мине и за убедително, ако беше със слънчевите очила. Но Меншиков не ги носеше и ужасните му очи зад съсипаната, изпъстрена с белези тъкан, пламтяха от омраза.

— Както ти казах, Главен лекторе — изрече той с дрезгав глас, — следващата стъпка на Кейн ще бъде да намери клетото момиче и да се опита да го вербува.

— Изслушай ме, Дежарден — казах аз. — Меншиков е предател. Призова Сет. Опитва се да пусне на свобода Апоп…

— Ето на! — викна руснакът. — Както предрекох, момчето се мъчи да прехвърли вината за магията, която е направило без право на това, от болната глава на здравата.

— Моля? — възкликнах аз. — Няма такова нещо.

Той се извърна и огледа Бес, който още беше застинал в светещата клетка.

— Картър Кейн, твърдиш, че си невинен, а те заварваме да общуваш в богове. Кого имаме тук? Джуджето Бес! За щастие дядо ми ме е научил на една страхотна магия за оковаване, която да прилагам именно за тази твар. Научил ме е и на много магии за изтезание, подействали… чудесно на бога джудже. Винаги съм искал да ги пробвам.

Дежарден сбърчи погнусен нос, но така и не разбрах заради кого, дали заради мен, или заради Меншиков.

— Картър Кейн — подхвана той, — знаех, че се домогваш до престола на фараона. Знаех, че си се сдушил с Хор. Сега обаче те заварвам да държиш гегата и млатилото на Ра, а съвсем наскоро се установи, че те са изчезнали от нашите хранилища. Дори за теб това е нагъл акт на агресия.

Погледнах оръжията в ръцете си.

— Не е това. Намерих ги току-що…

Замълчах. Не можех да му кажа, че символите са били скрити заедно със Зия. Дори и той да ми повярваше, можех да навлека неприятности на Зия.

Дежарден кимна, сякаш си бях признал. За моя изненада изглеждаше малко тъжен.

— Така си и знаех. Еймъс ме увери, че си бил почтен слуга на Маат. Вместо това откривам, че си и божество, и крадец.

— Зия — извърнах се аз към нея. — Трябва да ме изслушаш. В опасност си. Меншиков работи за Апоп. Ще те убие.

Руснакът се престори доста успешно на обиден.

— За какво ми е да я наранявам? Чувствам, че вече се е освободила от Нефтида. Тя няма никаква вина, че богинята е нахлула в тялото й. — Той вдигна ръка към Зия. — Радвам се, детето ми, че те виждам здрава и невредима. Ти не носиш никаква вина за странните решения, които Искандар взе в последните си дни — да те скрие тук и да смекчи отношението си към тези престъпници от семейство Кейн. Отдалечи се от предателя. Прибери се у дома заедно с нас.

Зия се поколеба.

— Сънувах… сънувах странни сънища…

— Объркана си — рече внимателно Дежарден. — Естествено е. Твоят shabti ти е предал спомените си. Видяла си как Картър Кейн и сестра му сключват при Червената пирамида споразумение със Сет. Вместо да унищожат Червения властелин, те го пускат да си ходи по живо, по здраво. Помниш ли?

Зия се взря притеснена в мен.

— Спомни си защо го направихме — помолих аз. — Хаосът се въздига. След по-малко от двайсет и четири часа Апоп ще се отскубне на свобода. Зия… Аз…

Думите заседнаха на гърлото ми. Исках да й кажа какво изпитвам към нея, но очите й станаха непреклонни и твърди като кехлибар.

— Не те познавам — пророни тя. — Съжалявам.

Меншиков се усмихна.

— Разбира се, че не го познаваш, детето ми. Нямаш работа с предатели. А сега с разрешението на господаря Дежарден ще отведем този млад еретик обратно в Първи ном, където той ще бъде изправен на справедлив съд. — Меншиков се извърна към мен, обезобразените му очи пламтяха тържествуващо. — А после екзекутиран.