Огненият престол

6.Как за малко да ме убие една поилка за птици

Еймъс започна да върти между пръстите си мъртвия скарабей.

— Така значи, триглава змия.

Почувствах се виновен, че го занимавам с такива неща. От Коледа насам той беше минал през какви ли не перипетии. Когато накрая се излекува и се прибра, в класната стая да вземе да нахълта чудовище. Но не знаех с кого друг да поговоря. Малко съжалих, че Сейди не е тук.

/_Добре де, Сейди, недей да злорадстваш. Казах, не съм съжалявал чак толкова._/

— Да — потвърдих, — с криле и огнедишаща. Виждал ли си някога такава чудесия?

Еймъс остави върху масата изсъхналия скарабей. Побутна го, сякаш очакваше той да оживее. Бяхме сами в библиотеката, което беше необичайно. Голямото кръгло помещение обикновено беше пълно с ученици, които издирваха по нишите свитъци или пращаха shabti по цял свят — да им донесат реликви, книги или пица. Върху пода беше нарисуван Геб, богът на Земята, с тяло, изпъстрено с дървета и реки. Над нас по тавана се беше разпростряла Нут, богинята на Небето, с кожа, цялата на звезди. В това помещение обикновено се чувствах в безопасност, закрилян между бога и богинята, които в миналото се бяха държали с нас като с приятели. Но сега все поглеждах към наслаганите из библиотеката shabti и се питах дали няма да се превърнат в изсъхнали скарабеи и да решат да ни нападнат.

Накрая Еймъс даде заповед:

— A’max.

„Изгори.“

Над скарабея припламна малък червен йероглиф:

Сухото телце лумна и се превърна в купчинка пепел.

— Спомних си една рисунка в гробницата на Тутмос III — каза Еймъс. — На нея се виждаше триглава крилата змия като тази, която описваш. Но какво означава… — Той поклати глава. — В древноегипетските предания змиите могат да са добри, могат и да са лоши. Могат да са врагове на Ра или негови защитници.

— Тази не беше защитница — отвърнах аз. — Искаше си свитъка.

— Въпреки това е била с три глави, които може би олицетворяват трите проявления на Ра. И се е родила от парчетата, останали от статуята на Ра.

— Не я е пратил Ра — продължих да упорствам аз. — За какво му е да ни спира да го издирим? Пък и познах гласа на змията. Беше твоят… — Усетих се навреме и замълчах, после уточних: — Исках да кажа, гласът на помагача на Сет от Червената пирамида — онзи, в когото се беше вселил Апоп.

Очите на Еймъс се замъглиха.

— Ужасноликия — спомни си той. — И смяташ, че Апоп е разговарял чрез тази змия с теб, така ли?

Кимнах.

— Смятам, че именно той е наслагал капаните в Бруклинския музей. Там разговаря с мен чрез bau. Щом има силите да проникне тук…

— Не, Картър. Дори да си прав, не е бил самият Апоп. Ако той се беше измъкнал от затвора си, по Дуат щяха да плъзнат вълни, каквито ще усети всеки магьосник. Но е много по-лесно да обсебиш съзнанието на своите помагачи, дори да ги пратиш със съобщение на защитени места. Мисля, че змията не е могла да ти навреди особено. Едва ли е била силна, след като е преодоляла защитата. Най-вероятно е пратена да те предупреди и уплаши.

— Успя — признах си аз.

Не попитах Еймъс откъде знае толкова много за обсебването и за похватите на Хаоса. Преди време в него се беше вселил богът на злото Сет и може би покрай това Еймъс беше минал ускорен курс по такива неща. Сега си бе върнал предишния вид, но нали и аз бях делил съзнанието си с Хор и от собствен опит знаех: веднъж приютиш ли в себе си бог — по своя воля или не, — вече никога не си същият. Запазваш спомена, дори отчасти могъществото на бога. Неволно забелязах, че магията на Еймъс е с променен цвят. Преди беше синя. А сега, след като той призова йероглифите, те пламтяха в червено: цвета на Сет.

— Ще подсиля защитата, направена на къщата — обеща той. — Крайно време е да я осъвременя. Ще направя така, че Апоп да не може да праща свои помагачи.

Кимнах, но не ми олекна особено от думите му. Утре, стига Сейди да се върнеше здрава и невредима, двамата щяхме да тръгнем да издирваме другите два свитъка от Книгата на Ра.

Е, да, спасихме се при последното премеждие, докато се сражавахме срещу Сет, но Апоп беше в съвсем друг лагер. И вече нямаше богове, вселили се в нас. Бяхме си деца, изправили се срещу зли магьосници, демони, чудовища, духове и неизтребимия Повелител на Хаоса. В колонката с плюсовете имах сестра особнячка, меч, песоглавец и грифон с душевно заболяване. Съотношението на силите не ми харесваше.

— Ами ако грешим, Еймъс? — попитах аз. — Ами ако не се получи, дори и да вдигнем от сън Ра?

Отдавна не бях виждал чичо да се усмихва. Не приличаше много на баща ми, но когато се усмихна, около очите му се образуваха същите бръчици.

— Виж, момчето ми, какво си постигнал. Вие със Сейди преоткрихте магии, каквито не са правени от хилядолетия. За два месеца отведохте учениците си по-далеч, отколкото повечето посветени в Първи ном стигат за две години. Изправихте се в битка с богове. Постигнахте повече от всеки друг от живите магьосници — дори от мен, дори от Мишел Дежарден. Довери се на шестото си чувство. Ако бях хазартен тип, постоянно щях да залагам на теб и на сестра ти.

На гърлото ми заседна буца. От времето, когато татко беше жив, никой не ме беше хвалил така и вероятно не съм си давал сметка каква нужда имам от това.

За съжаление покрай името на Дежарден се сетих, че освен Апоп имаме и други проблеми. Още щом тръгнехме да издирваме свитъците, един магьосник — сладоледаджия на име Влад Задъхания, щеше да се опита да ни убие. А щом той беше третият по могъщество магьосник в света…

— Кой е вторият? — попитах.

Еймъс се свъси.

— В смисъл?

— Каза, че онзи руснак, Влад Меншиков, е третият по могъщество магьосник в света. Дежарден е най-могъщият. Затова те питам: кой е вторият? Искам да знам дали не трябва да се пазим от още един враг.

Еймъс като че ли се развесели от въпроса ми.

— Не се притеснявай за това. И въпреки отношенията ви с Дежарден в миналото не бих казал, че той е истински враг.

— Кажи му го на него — промърморих.

— Казвал съм му го, Картър. Разговаряхме няколко пъти, докато бях в Първи ном. Според мен той е силно разтърсен от онова, което вие със Сейди постигнахте при Червената пирамида. Знае, че не е могъл да разгроми сам Сет. Още е против вас, но ако разполагахме с повечко време, сигурно щях да го убедя…

Стори ми се точно толкова вероятно, както Апоп и Ра да станат приятели във Фейсбук, но реших да не казвам нищо.

Еймъс прокара ръка отгоре по масата и изрече заклинание. Появи се червен холограф на бога на слънцето Ра — беше съвсем същият, както на статуята в класната стая. Приличаше на Хор: мъж с глава на сокол. Но за разлика от него носеше слънчевия диск като корона и държеше овчарска гега и бойно млатило — двата символа на фараона. Беше не по бойни доспехи, а в мантия и седеше спокойно и царствено върху престола, сякаш му доставяше удоволствие да наблюдава как другите се бият. В червено изображението на бога изглеждаше странно — това беше цветът на Хаоса.

— Трябва да отчетеш и друго — предупреди ме Еймъс. — Казвам ти го не за да те обезсърча, но ти попита за какво му е на Ра да те спира да го вдигаш от сън. Книгата на Ра не е разделена току-така. Това е направено съвсем преднамерено, за да стане трудна за намиране и да успеят само достойните. Докато я издирваш, очаквай предизвикателства и спънки. Другите два свитъка са пазени поне толкова строго, както и първият. И не е зле да се запиташ: какво ще се случи, ако събудиш бог, който не иска да бъде буден?

Вратите на библиотеката се отвориха внезапно и аз само дето не скочих от стола. Влязоха Клио и още три момичета, носеха свитъци, бъбреха си и се смееха.

— Започва часът по разчитане на свитъци. — Еймъс махна рязко с ръка и образът на Ра изчезна. — Ще поговорим пак, Картър, може би след обяда.

Кимнах, макар и още тогава да се усъмних, че едва ли ще имаме възможност да довършим разговора. На вратата на библиотеката се обърнах и видях, че Еймъс поздравява учениците и нехайно измита с ръка от масата пепелта, останала от мъртвия скарабей.

Отидох в стаята си и заварих Хуфу — беше се изтегнал на леглото и сменяше с дистанционното спортните канали. Беше облечен в любимата си фланелка на „Лейкърс“ и беше сложил върху корема си купичка царевични пръчици със сирене. Откакто бяха пристигнали нашите ученици, в Голямата зала беше станало много шумно и Хуфу не можеше да гледа на спокойствие телевизия, затова бе решил да се нанесе при мен.

Това сигурно беше комплимент, но не беше лесно да делиш помещението с песоглавец. Мислите, че кучетата и котките пускат много косми? Опитайте се да махнете от дрехите си косми на маймуна и ще ви видя тогава.

— Нещо ново-старо? — попитах аз.

— Хрр!

Все това повтаряше.

— Страхотно — отвърнах. — Ще бъда на балкона.

Навън още беше студено и дъждовно. Откъм Ист ривър духаше така, че щяха да потреперят и пингвините на Феликс, но аз нямах нищо против. За пръв път онзи ден можех да поостана сам.

Откакто в Бруклинската къща се бяха нанесли учениците, имах чувството, че постоянно съм на сцена. Трябваше да се държа самоуверено дори когато бях изпълнен със съмнения. Не можех да си изпускам нервите пред никого (е, сигурно от време на време само пред Сейди), а когато нещо се объркваше, не можех да недоволствам с цяло гърло. Другите деца бяха пристигнали отдалеч. По пътя много от тях се бяха сражавали с чудовища или магьосници. Не можех да си призная, че нямам представа какво правя, или да се запитам дали заради това обучение по „божествения път“ няма да загинем всички. Нямаше как да кажа: „Вече сте тук, но не знам, дали изобщо е трябвало да идвате“.

Ала много често се чувствах именно така. След като Хуфу се беше нанесъл в стаята ми, балконът беше единственото място, където можех да страдам в самота.

Погледнах през реката към Манхатън. Гледката беше страхотна. Когато двамата със Сейди дойдохме за пръв път в Бруклинската къща, Еймъс ни обясни, че магьосниците се опитват да не се застояват много-много в Манхатън. Там имало други проблеми — така и не разбрах какви. И понякога, погледнех ли натам, бях готов да се закълна, че виждам разни неща. Сейди все се смееше, но веднъж ми се стори, че виждам летящ кон. Може би магическите защитни прегради на къщата създаваха зрителна измама, но пак си беше необичайно.

Извърнах се към единственото нещо на балкона — купичката ми за гадаене. Приличаше на поилка за птици: месингова чинийка на каменно столче, но въпреки това ми беше любимата магическа вещ. Уолт ми я беше направил веднага след пристигането си.

Един ден споменах колко хубаво ще бъде, ако има начин да разберем какво става по другите номове, и той изработи купичката.

В Първи ном бях виждал как учениците ги използват, но винаги ми се беше струвало, че е доста трудно да го усвоиш. Добре че Уолт е специалист по заклинанията. Ако купичката ми беше автомобил, щях да я опиша като кадилак с автоматично предаване, въздушна възглавница и парно отдолу под седалката — да ти топли дупето. Единственото, което трябваше да направя, бе да я напълня с чист зехтин и да кажа заповедта. И купичката щеше да ми покаже всичко, стига да си го представех и то да не бе защитено с магия. Трудно виждах места, където не съм ходил никога. По-лесно бе да изникнат хора и местности, които познавам или които значат много за мен.

Стотици пъти съм търсил Зия — без резултат. Знаех само, че предишният й наставник — Искандар, я е приспал с магия и я е скрил някъде, а после, за да не пострада тя, я е заменил с shabti, но нямах и понятие къде всъщност спи истинската Зия.

Опитах нещо ново: прокарах длан над купичката и си представих Мястото с червените пясъци. Не се случи нищо. Никога не бях ходил там и нямах представа как изглежда местността, знаех само, че вероятно е червена, с пясък. Зехтинът не ми показваше друго освен собственото ми отражение.

И така, не можех и не можех да видя Зия. Затова реших да направя друго. Съсредоточих се и си представих тайната й стая в Първи ном. Бях влизал само веднъж, но помнех всичко до най-малките подробности. Това бе първото място, където почувствах Зия близка. Зехтинът се нагъна отгоре и се превърна в магически видеоекран.

В стаята не се беше променило нищо. Върху масичката пак горяха вълшебни свещи. Стените бяха покрити с фотографии на Зия: снимки на родното й село на Нил, на майка й и баща й, на самата Зия като малка.

Тя ми беше разказала как баща й е намерил случайно в земята древноегипетска реликва и без да иска, е пуснал на свобода чудовище, което се е нахвърлило върху селото. Дошли магьосници, които разгромили чудовището, но то първо разрушило цялото селище. Спасила се само Зия — родителите й я скрили. Предишният Главен лектор Искандар я прибрал в Първи ном и я обучил. Бил й като баща.

После миналата Коледа боговете и богините излязоха на свобода в Британския музей. Една от богините — Нефтида, избра да се засели в Зия. В Първи ном наказваха със смърт, ако в теб се засели бог — независимо дали си приютил само духа му, затова Искандар скри Зия. Вероятно е смятал да я върне, след като оправи нещата, но още преди да е успял, почина.

Ето защо Зия, която познавах, беше само копие, но бях повече от убеден, че shabti и истинската Зия имат еднакви мисли. Където и да беше, Зия щеше да си спомни кой съм, след като се събуди. Щеше да знае, че нещо ни свързва — и че това може би е началото на страхотни отношения. Не можех да се примиря, че съм си влюбил в кукла от глина. И още повече, че нямам сили да спася Зия.

Съсредоточих се върху изображението на повърхността на зехтина. Пренесох се светкавично при снимката, на която Зия се е качила върху раменете на баща си. На фотографията беше мъничка, но пак си личеше, че ще стане красавица, щом порасне. Лъскавата й черна коса беше подстригана на черта, както когато познавах Зия. Очите й пламтяха като кехлибар. Фотографът я беше уловил как се смее и се опитва да закрие с длани очите на баща си. Усмивката й излъчваше закачлива игривост.

„Ще унищожа момичето, което издирваш, както унищожих неговото село“, се беше заканила триглавата змия.

Със сигурност говореше за селото на Зия. Но какво общо имаше това нападение отпреди шест години с възхода на Апоп сега? Ако това не бе просто съвпадение — ако Апоп наистина се беше заканил да унищожи дома на Зия, — защо го беше направил?

Трябваше на всяка цена да намеря момичето. Вече не ставаше дума само за лични чувства. Зия беше свързана някак с предстоящата битка с Апоп. Ами ако заканата на змията не беше празни приказки, ами ако трябваше да избирам дали да намеря Книгата на Ра, или да спася Зия? Е, вече бях изгубил мама, татко и стария си живот, само и само да спра Апоп. Нямах намерение да губя и Зия.

Тъкмо си мислех колко ли силно ще ме изрита Сейди, ако ме чуе да говоря така, когато някой почука по стъклената врата на балкона.

— Здрасти — каза Уолт, който стоеше на прага и държеше за ръка Хуфу. — Хм, дано не възразяваш. Хуфу ме пусна в стаята.

— Хрр — потвърди песоглавецът.

Изведе Уолт навън, после скочи върху перилата — нехаеше, че до реката долу има цели трийсет метра.

— Няма проблем — отвърнах.

Не че имах избор. Хуфу обичаше Уолт вероятно защото той играеше баскетбол по-добре от мен.

Момчето кимна към купичката.

— Върши ли работа?

Отгоре още се виждаше нагънатото изображение — стаята на Зия. Махнах с длан над купичката и се появи друго. Понеже си мислех за Сейди, избрах всекидневната на баба и дядо.

— Върши, и още как. — Извърнах се отново към Уолт. — Как се чувстваш?

Кой знае защо, той застана нащрек. Погледна ме така, сякаш се опитвах да го притисна в ъгъла.

— В смисъл?

— След произшествието в класната стая. И триглавата змия. А ти за какво си помисли, че те питам?

Сухожилията по врата му се отпуснаха.

— А, да… извинявай, странна сутрин. Еймъс обясни ли нещо?

Запитах се какво ли съм казал, че той се е разстроил толкова, но реших да не обръщам внимание. Разказах му за разговора с Еймъс. Обикновено Уолт беше доста спокоен. Умееше да изслушва. Но пак ми се стори напрегнат и притеснен.

След като приключих с разказа, той отиде при перилата, където беше застанал Хуфу.

— Апоп ли е пуснал в къщата онова нещо? Ако не го бяхме спрели…

— Според Еймъс змията не е била особено силна. Дошла е колкото да ни предаде съобщението и да ни уплаши.

Разстроен, Уолт поклати глава.

— Е… сега тя, предполагам, знае на какво сме способни. Знае, че ако се ядоса, Феликс мята обувки.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Да. С тази малка разлика, че не мислех точно за тази способност. Сивата светлина, с която ти взриви змията… и начинът, по който се справи с shabti за упражнения, който превърна в пепел…

— Как го направих? — сви Уолт безпомощно рамене. — Да ти призная, Картър, не знам. Оттогава си мисля за това и… просто го направих инстинктивно. В началото си помислих, че в shabti просто има вградена някаква магия за самоунищожение, която случайно съм задействал. Понякога го правя с магически предмети — успявам да ги задействам или да ги изключа.

— Но това не обяснява как го направи още веднъж и със змията.

— Да, не обяснява — съгласи се Уолт.

Явно бе притеснен от случилото се повече и от мен. Хуфу се зае да го пощи и да търси в косата му въшки, а той дори не го спря.

— Уолт… — Поколебах се, не исках да го притискам. — Тази нова способност — да превръщаш нещата в прах, — тя да не е свързана по някакъв начин с онова, което… сам се досещаш… което каза на Джаз.

Той отново ме погледна като хванат в клетка звяр.

— Знам, знам — побързах да кажа. — Не ми влиза в работата. Но напоследък си разстроен. Ако има нещо, което мога да направя…

Уолт погледна надолу към реката. Изглеждаше толкова потиснат, че Хуфу изсумтя и го потупа по рамото.

— Понякога недоумявам защо изобщо дойдох — рече момчето.

— Ти шегуваш ли се? — възкликнах. — Много те бива за магии. Един от най-добрите си. Имаш бъдеще.

Той извади от джоба си нещо — един от изсъхналите скарабеи в класната стая.

— Благодаря. Но времето… все едно е лоша шега. Нещата за мен, Картър, са сложни. А бъдещето… не знам.

Останах с впечатлението, че говори не само за крайния срок след четири дни, докогато трябваше да спасим света.

— Виж какво, ако има проблем… — подхванах. — Ако е нещо за начина, по който преподаваме ние със Сейди…

— Разбира се, че не. Ти си страхотен. А Сейди…

— Тя те харесва много — споделих. — Знам, понякога ти идва в повечко. Ако искаш да не те притиска толкова…

/_Добре де, Сейди. Може би не трябваше да го казвам. Но не си от най-потайните, когато харесваш някого. Помислих си, че сигурно момчето се смущава._/

Уолт се засмя.

— Не, няма нищо общо със Сейди. И аз я харесвам. Просто…

— Хрр — викна Хуфу толкова силно, че чак подскочих.

После оголи зъби. Обърнах се и видях, че всъщност се зъби на купичката за гадаене.

Там пак се виждаше всекидневната на баба и дядо. Но когато се взрях по-внимателно, разбрах, че има нещо гнило. Осветлението и телевизорът бяха изключени. Канапето беше преобърнато.

Загорча ми в устата — като от метал.

Съсредоточих се, за да преместя образа и да видя входната врата. Тя беше натрошена на парчета.

— Какво има? — попита Уолт и дойде да застане до мен. — Какво е това?

— Сейди…

Съсредоточих волята си, за да намеря сестра си. Познавах я отлично и обикновено я откривах на мига, този път обаче зехтинът почерня. Зад очите ме прониза остра болка и повърхността на зехтина лумна.

Уолт ме издърпа назад, докато лицето ми не е обгоряло. Хуфу излая разтревожен и преобърна през перилата месинговата чинийка, която политна шеметно към река Ист.

— Какво стана? — попита Уолт. — Никога не съм виждал една купичка да…

— Портал за Лондон — казах така, сякаш кашлям, а в ноздрите ми запари от изгорелия зехтин. — Най-близкият. Незабавно!

Уолт като че разбра. Върху лицето му се изписа сурова решителност.

— Нашият портал още не се е охладил. Както личи, трябва да се върнем в Бруклинския музей.

— Грифонът — напомних аз.

— Да. Ще дойда и аз.

Извърнах се към Хуфу.

— Иди да кажеш на Еймъс, че излизаме. Сейди е в беда. Няма закога да обяснявам.

Песоглавецът извика и скочи направо отстрани на балкона — взе експресния асансьор, за да слезе долу.

Ние с Уолт изхвърчахме от стаята ми и се завтекохме към стълбището за покрива.