Огненият престол

11.Как Картър прави невероятна глупост (и никой не се изненада)

Разбирам, Картър. Наистина.

Остави ме да разкажа най-болезнената част. Не мога, разбира се, да те виня. Онова, което се случи, беше ужасно за мен, но за теб… хм, не ми се говори и за това.

Тичахме презглава през Зимния дворец с лъснати мраморни коридори, които не са предназначени за бягане. Двуглавият tjesu heru зад нас се хлъзгаше и докато се опитваше да взима завоите, се блъскаше в стените точно както Кифличка, след като баба е мила подовете. Това е единствената причина чудовището да не ни хване веднага.

Бяхме се телепортирали в Малахитовата зала и нямах представа къде е най-близкият изход. Дори не бях сигурна дали наистина сме в Зимния дворец, или кабинетът на Меншиков е някакво хитроумно пространство, което съществува единствено в Дуат. Вече си мислех, че няма да излезем никога, когато завихме зад един ъгъл, хукнахме надолу по стълбището и зърнахме двойна врата от стъкло и желязо, извеждаща на Дворцовия площад.

Tjesu heru беше по петите ни. Подхлъзна се и се затъркаля по стълбището, като пътем счупи гипсовата статуя на някакъв нещастен цар.

Бяхме на десет метра от изхода, когато видях върху вратата верига.

— Картър — казах запъхтяна и махнах безпомощно с ръка към катинара.

Неприятно ми е да си призная колко слаба се чувствах. Нямах сили за още една магия. Последното ми „ура“ беше да счупя вазата на Сет в Малахитовата зала — добър пример защо не е хубаво да използвате магия при решаването на всичките си проблеми. Магическото слово, което призовах, за да натроша вазата, ми отне страшно много енергия и имах чувството, че съм копала дупки върху нажеженото слънце. Щеше да бъде много по-лесно просто да метна камък. Реших, ако доживея до сутринта, да добавя в чантата с нещата и няколко камъка.

Бяхме на три метра, когато Картър замахна с юмрук към вратата. Върху катинара светна Окото на Хор и вратата се отвори, сякаш е била ударена от великански пестник. Откакто се бяхме били при Червената пирамида, не бях виждала брат си да върши такива подвизи, но нямаше за кога да се изумявам. Изскочихме в зимната нощ, а tjesu heru продължи да реве зад нас.

Сигурно ще си помислите, че съм превъртяла, но първата ми мисъл бе: „Стана прекалено лесно“.

Въпреки чудовището, което ни преследваше, и онази история със Сет (при първа възможност ще го удуша — ама че гадняр, да ми забие нож в гърба!), имах чувството, че сме проникнали в светая светих на Меншиков и почти без всякакви усилия сме задигнали свитъка. Къде бяха капаните? Алармите? Проклятията с взривяващи се магарета? Бях сигурна, че сме откраднали истинския свитък. Чувствах по пръстите си същото щипане, както в Бруклинския музей, откъдето взехме първия (слава Богу, този път нямаше огън). Защо не пазеха по-добре папируса?

Бях много уморена и изостанах няколко крачки от Картър, което вероятно ми спаси живота. Усетих как настръхвам. Почувствах наоколо мрак — точно като сянката от крилете на Нехбет. Погледнах нагоре и видях, че tjesu heru се носи над нас като грамадна жаба и умува кога точно да се приземи…

— Спри, Картър! — извиках.

По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш върху заледения тротоар. Заковах се на едно място, но Картър тичаше много бързо. Падна по дупе и се хлъзна, а мечът му отхвърча встрани.

Tjesu heru се приземи точно върху него. Ако не беше извит на дъга, щеше да го премаже, но той го обгърна като огромни слушалки и го загледа с по една глава от двете страни.

Как такова голямо нещо можеше да скача толкова надалеч? Твърде късно си дадох сметка, че е трябвало да останем вътре, понеже там на чудовището му беше по-трудно да се движи. Тук, навън, нямахме шанс да го изпреварим.

— Картър — казах аз. — Стой и не мърдай.

Той застина на четири крака. От двете глави на чудовището капеше отрова, която, паднеше ли върху ледените камъни, съскаше и се издигаше на пара.

— Ой! — изкрещях.

Понеже нямах камъни, взех парче натрошен лед и го метнах по tjesu heru. То се знае, улучих не него, а Картър по гърба. Въпреки това привлякох вниманието на звяра.

Двете глави се обърнаха към мен и загънаха езици. Първата стъпка беше направена: да разсея tjesu heru.

Стъпка втора: да измисля хитър начин да го накарам да се махне от Картър. Тази част ми създаваше повече главоболия.

Реших да използвам единствената си отвара. Вече бях изразходвала повечето си неща за магии. Магическите ми запаси бяха на изчерпване и жезълът и вълшебната пръчка едва ли щяха да ми помогнат особено. Ножът, който ми беше дал Анубис? Съмнявах се обстоятелствата да налагат да отварям нечия уста.

Амулетът на Уолт? Нямах и понятие какво да правя с него.

За милионен път съжалих, че съм се отказала от духа на Изида. Сега пълният магически арсенал на богинята щеше да ми свърши добра работа. Но аз, разбира се, се бях разделила с нея именно заради това. Такава власт е опияняваща, човек се пристрастява опасно към нея. Тя може бързо да унищожи живота ти.

А ако създадях ограничена връзка? В Малахитовата зала бях успяла за пръв път от месеци да направя магията ha-di. Беше трудно, но не и невъзможно.

„И така, Изидо — помислих си. — Ето какво ми трябва…“

„Не мисли, Сейди — прошепна почти веднага гласът й, което си ме стъписа не на шега. — Божествената магия трябва да е инстинктивна, като дишането.“

„В смисъл… — Сама се спрях. — Не мисли.“ Е, не би трябвало да се затрудня особено. Вдигнах жезъла и във въздуха пламна златен йероглиф. Tyet с височина един метър освети като звезда върху коледно дърво двора.

Tjesu heru се озъби с жълти очи, втренчени в йероглифа.

— Не ти харесва, а? — извиках аз. — Това е символът на Изида, голяма тъпа грозотийо! А сега се махай от брат ми.

Това, разбира се, беше пълен блъф. Съмнявах се светещият знак да направи нещо полезно. Но се надявах тварта с вид на змия да не е чак толкова умна, че да се досети.

Картър започна да отстъпва бавно назад. Затърси с поглед меча, но той беше на десет метра — прекалено далеч.

Аз не свалях очи от чудовището. Очертах с върха на жезъла върху снега наоколо вълшебен кръг. Нямаше да ме защити особено, но пак беше по-добре от нищо.

— Картър — провикнах се аз. — Щом ти кажа „върви“, тичай обратно насам.

— Това нещо е много бързо — отвърна той.

— Ще се опитам да взривя йероглифа и да го заслепя.

И досега твърдя, че планът щеше да се увенчае с успех, просто нямах възможност да го задействам. Някъде вляво по леда заскърцаха ботуши. Чудовището се извърна към звука.

В светлината на йероглифа изтича младеж. Беше облечен в дебел вълнен шинел и на главата беше с полицейска фуражка, държеше пушка, но едва ли беше много по-голям от мен. Направо беше хлътнал в униформата. Видя чудовището и очите му се разшириха. Отстъпи назад и за малко да изпусне оръжието.

Кресна ми нещо на руски, вероятно:

— Какво търси тук това двуглаво чудовище с вид на змия и без задник?

Звярът изсъска и на двамата — справи се, нали беше двуглав.

— Това тук е чудовище — обясних на момчето от охраната. Бях почти сигурна, че не разбира, но се постарах да не се издавам, че се вълнувам. — Запази спокойствие и не стреляй. Опитвам се да спася брат си.

Момчето от охраната преглътна. Фуражката му се крепеше само на големите му уши. Момчето премести поглед от чудовището към Картър, а после и към tyet, блеснал над главата ми. После направи нещо, което не очаквах.

Каза една дума на древноегипетски: „Heqat“, заповедта, с която винаги призовавам жезъла си. Пушката се преобрази на двуметров дъбов прът с издълбана върху него глава на сокол.

„Страхотно — помислих си. — Мъжете от охраната са магьосници под прикритие.“

Човекът ми заговори на руски, сигурно ме предупреди. Чух името Меншиков.

— Я да видим дали ще се досетя — отвърнах аз. — Искаш да ме заведеш при вашия началник.

Tjesu heru тракна със зъби. Страхът му от пламтящия ми tyet се разсейваше бързо. Картър бе съвсем наблизо и не можеше да избяга.

— Виж какво — казах на мъжа от охраната, — шефът ти Меншиков е предател. Повика тази грозотия тук, за да ни убие и да не издадем намеренията му, че иска да пусне на свобода Апоп. Чувал ли си думата „Апоп“? Лош змей. Много лош! А сега или ми помогни да убием чудовището, или не ми се пречкай.

Магьосникът пазач се поколеба. Посочи ме притеснено.

— Кейн.

Не прозвуча като въпрос.

— Да — потвърдих. — Кейн.

Върху лицето му се четяха какви ли не чувства: страх, неверие, дори може би страхопочитание. Не знаех какво е чувал за нас, но докато той реши какво да прави, дали да ни помага, или да се бие с нас, нещата станаха неуправляеми.

Tjesu heru нападна. Вместо да се махне от пътя му, онзи смешник, брат ми, тръгна да се бие с него.

Стисна с ръце десния врат на тварта и се опита да се покатери на гърба й, но tjesu heru просто обърна другата си глава, за да го ръфне.

Какво ли изобщо беше намислил брат ми? Дали не беше решил да поязди звяра? Или може би се опитваше да ми спечели няколко секунди, през които да направя магия. Ако го попитате сега, той ще почне да твърди, че изобщо не си спомня случката. Но ако питате мен, този дебелоглав глупчо се мъчеше да спаси мен, дори и това да означаваше да жертва себе си. Ама че наглец!

/_Ох, да, сега се опитваш да се обясняваш, Картър. Мислех, че не помниш тази част. Хайде, млъквай и ме остави да разкажа до края._/

Та както споменах, tjesu heru нападна брат ми и всичко сякаш забави ритъма си. Помня, че изпищях и насочих жезъла към чудовището. Войникът вълшебник кресна нещо на руски. Тварта заби зъби в лявото рамо на Картър и той се свлече на земята.

Забравих за кръга, който бях очертала набързо. Спуснах се към брат си и жезълът ми светна. И аз не знам откъде съм намерила сили. Както каза и Изида, не мислех. Просто насочих целия си гняв и стъписване по жезъла.

Последната капка беше да видя Картър ранен. В баба и дядо се бяха вселили богове. Приятелките ми бяха нападнати и рожденият им ден беше съсипан. Но нямаше да допусна да навредят на брат ми.

Запратих сноп златиста светлина, която удари чудовището със силата на пясъчна вихрушка. То се разпадна на съставните си части и накрая от него не остана нищо освен ивичка пясък в снега, над която се виеше пара, и няколко трески от натрошения жезъл на Меншиков.

Изтичах при Картър. Той трепереше и беше забелил очи. Над двете дупчици от ухапване върху якето му се виеше дим.

— Кейн — каза със страхопочитание младият руснак.

Грабнах една треска и му я подадох — да я види.

— Направи го шефът ти. Работи за Апоп. Меншиков — Апоп. А сега СЕ РАЗКАРАЙ ОТТУК!

Дори и да не разбра думите, магьосникът схвана смисъла им. Обърна се и хукна.

Хванах главата на Картър. Не можех да го нося сама, но трябваше да го махна оттук. Бяхме на вражеска територия. Трябваше да намеря Бес.

Опитах се да вдигна брат си на крака. После някой го хвана за другата ръка и ни помогна. Видях Сет — хилеше ми се, все така облечен в смешния червен диско костюм, поръсен с малахитов прах. На главата му се бяха закрепили счупените бели очила с тъмни стъкла на Меншиков.

— Ти! — казах, бях заслепена от омраза и не успях да го заплаша както трябва със смърт.

— Аз — съгласи се весело той. — Хайде да изведем оттук брат ти, искаш ли? Владимир не е в добро настроение.

„Невски проспект“ беше хубаво място за пазаруване с тази малка подробност, че сега беше посред нощ, беше излязла снежна буря и аз носех отровения си брат, който беше изпаднал в кома. Улицата имаше широки тротоари, точно като за разходки — с какви ли не изумителни бутици, кафенета, църкви и големи къщи. Всички надписи бяха на руски и не виждах как ще намеря магазина за шоколади. Не виждах никъде и черния мерцедес на Бес.

Сет предложи да поноси Картър, но нямах намерение да му поверявам изцяло брат си, затова го влачехме двамата. Сет дърдореше весело за отровата на tjesu heru:

— Няма никакъв лек за нея! Смъртоносна до дванайсет часа. Изумителна е! — И за това как се е боричкал с Меншиков: — В главата му се счупиха шест вази, а той, моля ти се, пак прескочи трапа. Завиждам му за дебелия череп. — И за вероятността да живея достатъчно дълго, за да открия Бес: — О, ти, драга, си труп. Когато преминах в… хм… в стратегическо отстъпление, при Меншиков се събираха десетина много опитни магьосници. Не след дълго ще тръгнат да те гонят. Можех, разбира се, да ги изтребя всичките, но не исках да рискувам Владимир да употреби още веднъж тайното ми име. Може пък да получи амнезия и да го забрави. После, ако ти умреш — с един куршум, два заека. О, извинявай, сигурно прозвуча коравосърдечно. Хайде, да вървим!

Главата на Картър клюмна. Той дишаше почти толкова трудно, колкото и Влад Задъхания.

Само не си мислете, моля ви се, че съм тъпа. Помнех, разбира се, фигурката с вид на мъничък Картър, която ми беше дала Джаз. Осъзнавах — обстоятелствата са извънредни и тя може би ще ми свърши работа. Нямах представа как Джаз е предсказала, че Картър ще има нужда от лечение. Но фигурката вероятно можеше да изсмуче от него отровата въпреки твърденията на Сет, че за нея нямало лек. Какво ли знае за изцелението един бог на злото?

Имаше обаче проблеми. Първо, знаех много малко за целебните магии. Трябваше ми време, за да се досетя как точно се правят, а тъй като разполагах само с една статуетка, не можех да си позволя да сбъркам нещо. Второ, едва ли щях да се справя добре, докато ме гонеха Меншиков и неговите пълчища главорези магьосници, а и не исках да свалям гарда, докато Сет е наблизо. Не знаех защо ни в клин, ни в ръкав е решил да помага, но колкото по-скоро го отпратех, толкова по-добре. Трябваше да намеря Бес и да се скрия на сигурно място, ако изобщо имаше такова.

Сет продължаваше да дърдори и да описва всички вълнуващи начини, по които магьосниците можели да ме убият, след като ме настигнат. Накрая, на един замръзнал мост, видях черния мерцедес. Беше спрян точно по средата, а Бес се беше облегнал на капака и похапваше шоколадови шахматни фигури. До него имаше голям найлонов плик — надявах се да е с шоколади за мен.

Извиках му, но той беше погълнат от шоколада (разбирам го) и ни забеляза чак когато бяхме на няколко метра от него. После вдигна очи и видя Сет.

Започнах да му обяснявам:

— Бес, недей…

Твърде късно. Богът джудже реагира като скункс и включи защитата си по подразбиране. Очите му изскочиха. Устата му се отвори невъзможно широко. Той кресна: АУУ! толкова гръмогласно, че косата ми се раздели на път и от уличните лампи по моста запада дъжд от ледени висулки.

Сет си изглеждаше невъзмутим.

— Здрасти, Бес — поздрави той. — Всъщност с този шоколад, размазан по лицето ти, не си чак толкова страшен.

Бес се вторачи в мен.

— Какво прави той тук?

— Да не мислиш, че беше моя идея! — започнах да се оправдавам.

Разказах му набързо за срещата ни с Меншиков.

— И така, Картър беше ранен — обобщих аз, въпреки че си беше очевидно. — Трябва да го изведем оттук.

— Но първо — прекъсна ме Сет, като сочеше към плика до Бес. — Не понасям изненади. Какво има вътре? Подарък за мен ли?

Бес се свъси.

— Сейди искаше сувенир. Донесъл съм й главата на Ленин.

Сет се плесна радостно по бедрото.

— Какъв злодей си, Бес! Все още не всичко е загубено за теб.

— Не истинската глава — уточни джуджето. — Шоколадова е.

— О… жалко. В такъв случай ще ми дадеш ли малко от шахмата? Много обичам да си похапвам пешки.

— Разкарай се оттук, Сет — каза Бес.

— Е, мога да го направя, но тъй като приятелите ни ще дойдат всеки момент, си рекох, че може би ще се спазарим.

Той щракна с пръсти и пред него изникна кълбо червена светлина. В него се видяха холографските изображения на шестима мъже в униформи, които се качиха на две бели спортни коли. Фаровете им светнаха. Автомобилите завиха по паркинга, после минаха право през един каменен зид, сякаш е от дим.

— Според мен разполагате с две минути — усмихна се Сет и светещото кълбо угасна. — Ти, Бес, помниш главорезите на Меншиков. Сигурен ли си, че искаш да ги срещнеш още веднъж?

Лицето на джудженския бог помръкна. Той смачка в ръката си една шахматна фигура от бял шоколад.

— Ах, ти, лъжец, интригант, убиец…

— Спри! — рекох аз.

Картър простена в предизвикания от отровата унес. Или ставаше по-тежък, или аз се бях уморила да го държа.

— Нямаме време за спорове — напомних. — Какво предлагаш, Сет, да спреш магьосниците ли?

Той се засмя.

— Не, не. Още се надявам, че ще те убият. Но ще ти кажа къде е последният свитък от Книгата на Ра. Него търсиш, нали?

Предположих, че лъже. Обикновено го правеше… но ако говореше сериозно…

Погледнах Бес.

— Възможно ли е да знае?

Той изсумтя.

— Повече от възможно. Жреците на Ра са дали именно на него свитъка — да го пази.

— Защо, да го вземат мътните, са го направили?

Сет се постара да е скромен.

— Как така защо, Сейди! Бях верен заместник на Ра. На негово място и ти нямаше да искаш да те безпокоят стари магьосници, които се опитват да те събудят, и щеше да повериш ключа за мястото на най-страховития си слуга, нали така?

Беше прав.

— И къде е свитъкът?

— Не бързай толкова. Ще ти кажа мястото, ако си ми върнеш тайното име.

— Едва ли ще го направя!

— Лесно е. Казваш само: „Връщам ти името“. И ще забравиш как правилно да го изричаш…

— А след това няма да имам власт над теб! И ти ще ме убиеш.

— Трябва да ми повярваш на честната дума, че няма да го направя.

— Точно така. Много ценна препоръка. А ако изрека тайното ти име, за да те принудя да ми кажеш?

Сет сви рамене.

— Може и да успееш, ако няколко дни проучваш коя магия да направиш. За беда… — Той сложи длан до ухото си — да чува по-добре. В далечината изскърцаха гуми: два автомобила, които се задаваха бързо и бяха все по-наблизо. — Не разполагаш с няколко дни.

Бес изруга на египетски.

— Не го прави, малката. На Сет не може да се вярва.

— Можем ли да намерим свитъка и без него?

— Хм… може би. Но вероятно не. Не.

Фаровете на автомобилите завиха по „Невски проспект“ — бяха на някакви си шестстотин-седемстотин метра. Нямахме никакво време. Трябваше да изнеса Картър оттук, но ако Сет беше единственият ни начин да намерим свитъка, не можех току-така да го пусна да си върви.

— Така да бъде, Сет. Ще ти дам една последна заповед.

Бес въздъхна.

— Няма да издържа на такава гледка. Дай ми брат си. Ще го сложа в колата.

Джуджето пое Картър и го пренесе на задната седалка на мерцедеса.

Аз не свалях очи от Сет и се опитвах да реша кой е най-неужасният начин да се спазаря с него. Не можех просто да му кажа да не наранява никога роднините ми. Всяка дума в един магьоснически договор трябваше да бъде премерена внимателно, той трябваше да има ясно очертани условия и краен срок на изпълнение, иначе цялата магия щеше да се развали.

— Ти, Ден на злото, няма при никакви обстоятелства да вредиш на семейство Кейн. Ще поддържаш с нас примирие най-малкото докато… докато Ра не бъде вдигнат от сън.

— Или, по-точно, докато ти не се опиташ да го вдигнеш от сън и не се провалиш, нали? — попита невинно Сет.

— Ако това се случи, ще настъпи краят на света — казах аз. — Защо не? Ще направя каквото поискаш с името ти. В замяна ти ще ми кажеш къде точно се намира последната част от Книгата на Ра, но без номера и измами. После ще се отправиш към Дуат.

Сет се зае да обмисля предложението. Двете бели спортни коли вече бяха само на няколко пресечки. Бес затвори вратата откъм страната на Картър и притича при нас.

— Разбрахме се — съгласи се Сет. — Ще намериш свитъка в Бахария. Бес знае какво имам предвид.

Джуджето не изглеждаше щастливо.

— Мястото е строго охранявано. Ще се наложи да използваме Александрийския портал.

— Да — ухили се Сет. — Би трябвало да е интересно! Колко можеш да стоиш без въздух, Сейди Кейн?

— В смисъл?

— Както и да е, както и да е. Сега, струва ми се, ми дължиш едно тайно име.

— Връщам ти името — заявих аз.

И веднага усетих как магията ме напуска. Още знаех името на Сет: Ден на злото. Но, кой знае защо, не помнех как точно съм го изричала и как то е действало при магия. Споменът се беше заличил.

За моя изненада Сет не ме уби още там. Само се усмихна и ми метна тъмните очила на Влад Меншиков.

— Надявам се все пак да се спасиш и да живееш, Сейди Кейн. Много си забавна. Но ако те убият, поне нека ти бъде приятно.

— Майко мила, благодаря.

— И само защото си ми много симпатична, ти давам безплатно информация за брат ти. Предай му, че селото на Зия Рашид се е казвало ал-Хамра Макан.

— Какво…

— На добър път! — пожела той и изчезна в облак кървава на цвят мъгла.

Двата спортни автомобила бяха стигнали първата пресечка и се носеха устремно към нас. Един от магьосниците подаде глава от шибидаха на предния автомобил и насочи към нас жезъла си.

— Време е да тръгваме — подкани Бес. — Качвай се.

За Бес ще кажа едно: караше като луд. В най-добрия смисъл на думата. Изобщо не се притесняваше, че улиците са заледени. Не обръщаше внимание на пътните знаци, на тротоари и пешеходни зебри, на канали, които прескочи два пъти — не си даде труда да търси мостове. Добре че по това време на нощта в града нямаше почти никой, иначе не се знае колко народ щяхме да прегазим.

Закриволичихме през центъра на Санкт Петербург, а двата спортни автомобила ни следваха неотлъчно. Опитах се да придържам Картър, който беше до мен на задната седалка. Очите му бяха притворени, роговиците му бяха в най-ужасния оттенък на зеленото. Въпреки студа той направо гореше от високата температура. Успях да разгърна зимното му яке — ризата отдолу беше наквасена с пот. От раните, останали от ухапването върху рамото му, се процеждаше… Е, май е по-добре да не описвам тази част.

Погледнах назад. Магьосникът, показал се през шибидаха, насочи жезъла — което не беше никак лесно при тази бясна автомобилна гонитба — и от върха му се изстреля светещо бяло копие, което се устреми като ракета към нас.

— Наведи се! — креснах и бутнах Картър към облегалката.

Копието счупи задното стъкло и излетя право през предното. Ако беше с нормален ръст, Бес щеше да получи безплатен пиърсинг на главата. Но копието се размина с него.

— Аз съм джудже — промърмори той. — Не се навеждам!

Зави надясно. Зад нас се пръсна витрина. Обърнах се и видях как цялата стъклена стена се срутва и се превръща в купчина живи змии. Преследвачите ни продължаваха да се приближават.

— Да се махаме оттук, Бес — извиках.

— Опитвам се, малката. Ей сега сме на Египетския мост. Построен е още през XIX век, но…

— Все ми е едно! Карай!

Наистина е изумително колко много неща в Санкт Петербург са свързани с Египет и колко малко ме вълнуваха. Ако те преследват зли магьосници, които мятат копия и бомби във вид на змии, си изясняваш кое е важно за теб и кое — не.

Достатъчно е да кажа: да, на Фонтанка наистина има Египетски мост, по който се излиза от центъра на града. Защо ли? Нямам представа. И ми е все тая. Докато се носехме шеметно към него, видях от двете му страни сфинксове от черен камък — женски сфинксове с позлатени фараонски корони, — но единственото, което ме вълнуваше, бе, че чрез тях можеше да се измагьоса портал.

Бес ревна нещо на египетски. В горния край на моста блесна синя светлина. Появи се пясъчна вихрушка.

— За какво намекваше Сет, когато попита колко мога да стоя без въздух? — рекох аз.

— Да се надяваме, че няма да е за дълго — отвърна Бес. — Ще бъдем само на девет метра.

— На девет метра под водата ли?

ТРЯС! Мерцедесът климна на една страна. Чак по-късно се досетих, че поредното копие е уцелило задната ни гума. Завъртяхме се по леда и след като се преобърнахме, се плъзнахме във вихрушката.

Аз си ударих в нещо главата. Отворих очи и се постарах да не губя съзнание, но или бях сляпа, или се бяхме озовали в непрогледен мрак. Чух как през счупеното от копието стъкло се процежда вода и покривът на мерцедеса се смачква като кутия от алуминий.

Имах достатъчно време, за да си помисля: „Преди по-малко от ден станах тийнейджърка, а ето че сега ще се удавя“.

После припаднах.