Луната, която убива

6.

Ехиру наблюдаваше децата на Принца вече почти час, когато Рабанех го откри. Повечето от тях не го забелязваха, понеже беше застанал отвъд очертанията на припокриващите се светли кръгове от факли около тронния павилион. Едно от тях обаче - красиво момче на около седем - отправяше от време на време поглед в сянката, която скриваше жреца, примигваше и бърчеше лице, сякаш усетило нещо, което не може да съзре.

- Изпратих Ниджири да си върви - съобщи Рабанех. Говореше тихо. Такъв бе навикът и на двама им, когато са на тъмно. - Заприличал бе на тафур, преследван твърде дълго от ловците.

- Хм. Издържа повече, отколкото аз при първата си обществена проява.

- Ти така и не се научи на такт. Този твой чирак е поне благоразумен. Малко прекалено всъщност - силно му влияе кастата на слугите, независимо от гордостта. - Рабанех въздъхна. -Скоро ще преодолее това, надявам се.

- Ние сме слуги, Рабанех. Може би е редно да се поучим от Ниджири.

Рабанех го погледна малко особено - Ехиру забеляза това с крайчеца на окото си.

- Още ли те притеснява мисълта за бромартеца, Братко? Изтече цяло осмодневие.

- Унищожих човешка душа.

- Знам. Но дори боговете не са съвършени...

Ехиру въздъхна.

- Това момче има дар за сънища.

-Кое?

Ехиру кимна към детето на стълбите на павилиона. То май засега бе изоставило търсенията си.

- Онова там. Стана ми ясно още щом го видях.

Рабанех се размърда нетърпеливо.

- Ами кажи тогава на Супериора да го изиска, Ехиру...

- Супериорът е наясно. Видях го да поднася приветствието си на Принца малко след като пристигна процесията. Детето наблюдаваше една нощна пеперуда, напълно забравило околния свят. Дори сляп мирянин би забелязал, че в онзи миг бе наполовина в Ина-Карек.

Рабанех въздъхна и разтри врата си.

- Супериорът трябва да се съобразява с интересите на цял Гуджааре, не само на Хетава. Не можем да принизяваме статута на Принца в момент, когато търговските дружества на Кисуа заплашват с ембарго.

- Прекрасно разбирам това, Рабанех. Само че то не прави нещата по-малко неприятни. - Ехиру скръсти ръце пред гърди и видя, че момченцето от стълбите отново впива остър поглед в тъмата, навярно доловило някакъв намек за движение. -Едно дете с истински потенциал ще бъде оставено неоткрито и необучено. Ще порасне, за да се превърне в пореден слуга от висша каста, в жертва на прищевките на следващия Принц. Ако порасне.

- Това ли щеше да сполети и теб? - Рабанех му хвърли кос поглед с известна доза дързост в него. Те всички се бяха научили да не разпитват много-много за миналото. - Ако Хетава не те беше изискал?

Ехиру въздъхна, а лицето му бе помрачено от внезапна умора.

- Щях да умра млад - това е истината. А може би така щеше да е най-добре.

Рабанех замълча за малко, но Ехиру усети погледа на по-младия Бирник върху себе си. Когато Рабанех докосна рамото му с ръка, той я отблъсна.

- Остави това, Рабанех.

- Но мъката те изяжда отвътре...

- Така да бъде. - Извърна се, неспособен да понесе погледа на своя Спътник. Това ли виждаха длъжниците, когато се изправеха пред лицето на Бирник? Съчувствие за твърде голямата загуба, за непоносимата болка? Как понасяха подобно безполезно съжаление?

- Връщам се в Хетава - каза той. - Остани с мир, Братко.

Ехиру се отдалечи, без да дочака Рабанех да отвори уста да отговор, като избра дългия маршрут покрай очертанията на двора вместо прекия през тълпата и на светло. Неколцина гуляйджии споделиха тъмата с него. Едни търсеха кратък отдих от шумно общуване, други - малко уединение за по-интимен разговор. Те не го заговориха, а той ги пренебрегна с облекчение. Ако не бе разпознал гласа на Супериора, когато чу името си, нямаше да обърне внимание и на него.

Но сега Ехиру спря и сдържа желанието да въздъхне дълбоко, докато другият приближаваше откъм осветеното пространство и се препъваше в мрака. Ехиру пристъпи напред и го хвана за лакътя.

- Тъмата е стихията на Бирниците и сънищата, Супериор. Не на най-висшата светлина в Хетава.

Супериорът се засмя и кимна с благодарност, докато възстановяваше равновесието си.

- Светлината на Хетава струи по-скоро от тебе, Ехиру. Аз съм само един прехвален чиновник, а понякога и майстор в разни игри. - Въздъхна, а когато зрението му се приспособи и видя лицето на Ехиру, усмивката му помръкна. - Ядосан си от нещо.

- Нищо съществено.

- Посветените мъже лъжат нескопосно. - Изражението на Супериора омекна. - Но в твоя случай истината е достатъчно болезнена, така че мога да ти простя, предполагам. Което ме кара да съжалявам още повече, че трябва да направя това.

-Кое?

Супериорът обърна взор към тълпата, която нямаше никакво намерение да се разотива въпреки късния час. Най-гъста бе около павилиона, където личеше фигурата на Принца, приклекнал върху стълбите, за да се сбогува поотделно с децата си. Група странници, черни като шуна, но издокарани в чуждестранни одеяния в различни оттенъци на виолетовото, чакаха наблизо - кисуатци. Демонстрацията на бащина привързаност можеше да се окаже сценична постановка, ако се съдеше по жадните погледи на чужденците и по оживените им коментари. Ехиру смръщи вежди при събудените горчиви спомени, преди следващите слова на Супериора да го върнат грубо към действителността:

- Имаш поръчка. Много съжалявам.

Отначало Ехиру бе твърде стреснат и разгневен, за да отговори. Той погледна втренчено Супериора от височината на своя ръст.

- Аз оскверних приношение преди броени дни.

- Известно ми е. Само че в качеството си на Супериор трябва да ти обърна внимание върху практическите последици от твоето самоналожено покаяние. Уна-уне отдаде своята Последна Дан преди три месеца. Ниджири не ще бъде готов най-малко до следващия сезон. Помолих Рабанех и Сонта-и да поемат твоите задачи, като взех предвид последните събития, както и обстоятелството, че ти се нагърби с Ниджири, но просто няма да е честно да искам това от тях прекалено дълго. Двама Бирници не могат да се справят с работа за четирима.

Ехиру потръпна. Чувството за вина надмогна гнева. Обърнал поглед към тълпата, той проговори:

- Не искам да товаря излишно своите братя. Но трябва да ме разбереш... аз се съмнявам, Супериор. Вече не усещам волята на Хананджа в сърцето си. Вече не съм сигурен дали... - гласът му секна, но жрецът намери сили да изкаже страховете, които терзаеха съзнанието му от нощта, в която загина бромартският търговец. - Вече не знам дали съм годен, дали съм достоен да изпълнявам своите задължения.

- Както Рабанех, така и Сонта-и са проваляли Вземания, Ехиру. Сонта-и - два пъти. По-голям ли е твоят грях, или техният е по-малък? Повече ли изискваш от себе си, отколкото от тях?

Да. Но той не го каза гласно, за да не бъде обвинен в надменност.

Супериорът го наблюдаваше в очакване. Ясно бе, че всякакъв отказ е неприемлив.

- Както заповядаш, Супериор - промълви най-подир Ехиру с въздишка. - Остава ми само да се моля такава да бъде волята и на Хананджа. Поне Ниджири ще остане доволен - вече цяло четиридневие ме увещава да изляза.

Супериорът кимна одобрително и се обърна с лице към тълпата. Погледът му блуждаеше известно време, преди да спре на стълбите на павилиона.

- Виждаш ли там ония чужденци в жалейни цветове? Киеуатци са и отбелязват Хамиан както трябва.

Ехиру ги виждаше. Сега, след като децата бяха отведени от жените, телохранителите на Принца бяха застанали на по-горни стъпала. Той бе заел отново тържествено мястото си в овалния трон и ореолът пак се извисяваше зад главата му. Неколцина от чужденците се покланяха раболепно пред него, но една жена от групата оставаше изправена в цял ръст. Другите се гънеха край нея като тръстика около лодкарски прът.

- Жената.

Ехиру се намръщи.

- Жените не се нуждаят от помощта на Бирник, за да стигнат до Ина-Карек...

- В дадения случай поръчката се възлага като услуга - за нея самата, но и за града. Възложителят каза, че душата й е покварена.

- Направена ли е Проба за истинност?

- Излишно е. Репутацията на молителя е извън всякакво съмнение.

Ехиру завъртя глава, за да погледне Супериора в профил.

Той се усмихна на неговия скептицизъм, но Ехиру забеляза, че погледът му остана безизразен.

- Поисках доказателства за обвинението в поквара. И те ми бяха представени. Но една официална експертиза отнема време и остава в архивите. В дадения случай това би довело до още по-голяма беда.

Съмнение се прокрадна в съзнанието на Ехиру и още по-плътна сянка помрачи лицето му.

- Коя е тя?

- Казва се Сунанди. Дже Калаве съгласно тяхната терминология - дъщеря от родословието на Калаве. Или от кастата сона - съобразно нашата. Тя е Глас на Протектората Кисуа, отскоро акредитирана в Гуджааре. Обвинена е в злоупотреба със служебно положение с цел шпионаж, кражба и покваряване на наши длъжностни лица. С действията си подклажда смут в отношенията между Гуджааре и Кисуа.

- Нашата нагласа е духовна, не политическа. - Ехиру скръсти ръце пред гърдите си. - Ако Залеза желае да я ликвидира, то за подобни цели има на разположение убийци.

- Ами ако Протекторатът обяви война? Едно убийство на посланик би представлявало нарушение на договора между нашите две страни. Целият град ще пострада, ако те изпратят армията си да търси възмездие. Къде остава тогава покоят според тебе, Слуга на Хананджа?

„Отдавна напусна моя живот“ - каза си Ехиру с горчивина.

- А няма ли да обявят война така или иначе, ако бъде намерена мъртва с моя печат върху тялото? - попита той. - Вземането не е техен обичай.

- Но го приемат като наш. Кисуа почита и Хананджа, макар да разводняват вярата си със служене и на други божества едновременно с Нея. Ако тази жена бъде Взета, в Кисуа ще протестират, спор няма, само че не до такава степен, че да обявят война. Това би подразнило собствените им хананджисти, а тогава вътрешните им проблеми ще се изострят. - Супериорът се обърна с лице към него. - Не отричам, че това е политически акт, Ехиру. Но в него е налице и духовен момент. Жената наистина е извършила кражба, измама, проявила е злонамереност. Ако бе каквато и да е друга, но не посланик, как би я преценил?

- Покварена.

Супериорът кимна така, сякаш е все още Учител, а Ехиру -изключително надарен ученик.

- Както сам каза - нашата нагласа следва да бъде преди всичко духовна.

Ехиру въздъхна.

- Къде пребивава?

- Тук, разбира се, в Яна-ян. Дипломатическото крило, най-големия апартамент. Искаш ли карта?

- Не. Помня пътя.

- Ще вземеш ли Ниджири? Дворцовата охрана първо използва меча, а след това задава въпроси.

- За него ще е добре да се запознае с рисковете на нашия Път. - Ехиру понечи да тръгне, но се задържа още миг. - Ще изпълня поръчката утре вечер.

- Толкова скоро?

- Ако наистина е дотолкова покварена, колкото казваш -отвърна Ехиру, - с всеки пропуснат ден болестта на душата се задълбочава. Да удължа ли нейните страдания?

- Не, разбира се, че не. Върви с мир, Бирник.

Вместо това Ехиру си тръгна в мълчание.