Луната, която убива

8.

Във фонтана бе паднало листо. Ромоленето на водата по неговата повърхност наподобяваше дъжд. Ехиру затвори очи и цял потъна в слух, приседнал върху ръба на фонтана.

Дъждът спохождаше Гуджааре само веднъж годишно -през пролетта. Когато завалеше, Кръвта на Богинята заливаше бреговете си и наводняваше цялата долина - от Морето на сланата чак до североизточните покрайнини на Кисуа. Повечето гуджаарейци ненавиждаха дъждовния сезон с неговите дребни неудобства - повсеместната кал, освирепелите насекоми, принудителното преселване по горните етажи или върху покрива, докато водите се оттеглят. Самият Ехиру открай време харесваше наводненията. Те прочистваха, независимо от първоначалната мръсотия и опалените от слънце градски стени грейваха с нова сила, след като прахът на сухия сезон се отмиеше от тях. Носеха обновление, защото без ежегодните приливи тясната ивица плодородна земя на Гуджааре щеше да бъде бързо погълната от съседната пустиня.

„От момчето ще излезе чудесно ново попълнение, след като привърша с обучението му“ - каза си Ехиру.

Само че щеше да замести Уна-уне. Тази мисъл го накара да се намръщи. Имаше едно-две обещаващи момчета сред послушниците, които биха могли да заменят самия Ехиру. Те не бяха така очевидно призвани за Служение, какъвто бе някога Ниджири, но въпреки това ставаха. На Рабанех и Сонта-и щеше да им бъде трудно, докато новите Бирници добият опит, но не след дълго по-младите братя щяха да бъдат готови да тръгнат по най-трудния Път на Богинята. И тогава съставът на Бирниците на Хананджа щеше да се обнови. Изчистен най-подир от слабости и позорни петна.

- Ехиру-братко.

Ромоленето на фонтана можеше и да заглуши шума от стъпките на момчето, но не и шепота на палмовите клони. Те бяха избуяли така нагъсто във Водната градина, че нямаше как да ги заобиколи човек. И все пак Ниджири бе приближил незабелязан. Доволен, Ехиру се усмихна вътрешно.

- Хананджа ни е орисала един другиму, Ниджири. - Гласът му бе премерен, колкото да надделее шума от фонтана. В накъсаната тишина Ехиру долови тихото вдишване на момчето. - Мене на тебе, когато ти имаше нужда, а сега - тебе на мене. Ще остана дотогава, докато вече не ще имаш нужда от мене. Разбери това.

Нова тишина и пак само за миг.

- Може би ще имам нужда от тебе още много години, Ехиру-братко.

- Няма да са чак толкова много. Само докато свърши чиракуването ти.

- И след това!

Ехиру се извърна от фонтана, за да погледне момчето, изненадан от настойчивия му тон. Ниджири бе застанал на две-три стъпки, полускрит в сянката на палмите, с вид на младеж oт висша каста в шитата по мярка риза и препаска от фино трико. Никой не би подозрял низкия му произход, като види изисканите му маниери и съвършената му красота. У него имаше нещо изначално подвеждащо - тънките кости скриваха голяма физическа сила, развита с упражнения в хода на дълги години, а гладкото красиво лице отвличаше вниманието от очите, които - Ехиру знаеше това - можеха да станат неумолимо сурови, ако обстоятелствата го изискват. Очи на Бирник още от най-ранна възраст.

Не и в този момент обаче. Сега лицето на Ниджири изглеждаше спокойно, но тялото му бе напрегнато. Издаваше чувства, които навярно още не можеше да осмисли сам докрай.

„В никакъв случай не трябваше да позволявам да ме избереш за свой наставник. Колко себично от моя страна и колко объркващо за тебе. Бедно дете!“

- Един Бирник трябва да има достатъчно сили, за да остане сам, Ниджири - каза Ехиру. През лицето на момчето премина тръпка толкова недоловима, колкото и скритото в изречените думи предупреждение. Ехиру не бе в състояние да прочете мислите му. - Най-великите уроци ще получиш дълго след края на чиракуването си. Ще ти ги предаде самият живот. Аз не мога да остана между тебе и тях.

- Знам това, Братко. - В гласа на Ниджири се появи нотка, която бе неочаквана за Ехиру. - През всички тия години вървях с тебе, защото вече го бях разбрал. Ти ме научи на главното - любов означава жертви, избор на доброто за другите, дори да плащаш сам за него. - Момчето внезапно сведе поглед. От цялото му същество струеше мъка. - Аз мога да направя това. Но не виждам защо трябва да го правя без причина.

Ехиру бе обзет от желание да го прегърне. Би било грешка - твърде фамилиарно, прекалено покровителствено. Ниджири бе негов спътник, а не син. В някой много близък ден неговата дума щеше да има същата тежест като тази на самия Ехиру. Взаимоотношенията между наставник и чирак изискваха внимателно уравновесяване на привързаност и уважение и за двете страни. Но след провала с душата на бромартеца и непосилната борба със злочестото самобичуване оттогава насетне, съзнанието за това, че Ниджири и днес продължава да питае същото дълбоко уважение, го караше да се чувства смирен и унижен. Унижен, защото не заслужаваше възхищението на момчето и смирен, понеже съзнаваше, че не може току-така да се отметне от своите задължения- момчето му вярваше и се нуждаеше от него. Трябваше по някакъв начин да се покаже достоен за това доверие — да стане достоен, независимо по какъв начин, и да остане достоен достатъчно дълго време, та да обучи чирака докрай.

Тежък товар бе тази нежелана причина да остава жив. Но същевременно в най-съкровената ниша на своето сърце той не можеше да се самозалъгва - момчето му носеше и облекчение. Супериорът бе прав да изисква това от него.

—Имаме работа за вършене — проговори най-накрая Ехиру и миг по-късно момчето пое дълбоко дъх, за да се успокои, а сетне кимна. Чудесен заместник наистина - поне по дух.

Ехиру се завъртя и го поведе навън от Водната градина. Спряха в смълчаната притъмняла Зала на Благослова, за да коленичат в нозете на Хананджа и да Я помолят да отклони частица внимание от Своето вечно съновидение и да ги напътства в тяхното начинание. След това излязоха от Хетава през Дверите на Бирниците и потънаха в нощта.

Този път Ехиру реши да не вървят пешком по улиците, нито да използват градските покриви. Рано бе още - твърде много жители бяха навън в търсене на развлечения или заети с труд, след като дневният зной бе отслабнал. И двамата се бяха дегизирали като заможни представители на висша каста и затова се придвижваха както се полага на ранга им — наеха малка каляска, теглена от млад здравеняк, издънка от кастата на слугите. Ехиру му плати с пари на Хетава, за да ги закара пред бронзовите порти на Яна-ян.

Пред двореца бяха скупчени други каляски, оставили своите пътници, а известен брой чакащи гости кръжаха из двора и около портите. Повечето бяха издокарани в коприна и в чуждестранни облекла с ярки багри - официални гости на града за Хамиан. Всички те разправяха оживено и гръмогласно за чудесни гледки и изпитани удоволствия, както и за изумителното гостоприемство на Принца. Ехиру бе избрал за себе си одеяния на заможен шуна, което му даде възможност да се понесе през тълпата с надменно мълчание. Презрителното отношение на шуна към чужденците бе печално известно - никой дори не понечи да завърже разговор. Ниджири припкаше подире му като на буксир, сякаш бе прислужник или фаворит, и наставникът му забеляза със задоволство, че момчето изпълнява своята роля съвършено, свело поглед в мълчание. Маскировката бе толкова удачна, че стражниците при портала ги пропуснаха без много приказки, но Ехиру спря, за да покаже скритата в шепата си плочка с емблемата на Хетава. Стражникът, който я съзря, застина за миг с вторачен в тях поглед, след което отново им даде знак с глава да минават.

Новината щеше да се разчуе, Ехиру знаеше това - най-напред сред стражата, след това сред прислугата и низшите касти. До заранта даже членовете на династическото семейство щяха да знаят, че в двореца бе влизал Бирник по дела на Хетава. Така когато трупът бъдеше намерен, никой нямаше да заподозре ръка на съперник или престъпник, а стражата нямаше да отговаря за немарливост. Законът на Хананджа бе над всичко, но това обстоятелство не забраняваше на Нейните Слуги да засвидетелстват професионална вежливост.

Когато влязоха, Ехиру поведе по стълбища и лабиринт от вити коридори в търсене на отредените за гости покои. Той не бързаше - шуна никога не бързаха. Стражите ги наблюдаваха, но не проговаряха, а Ехиру не си даваше труд да ги осведомява относно действителната си самоличност. Съображенията от практически характер вече бяха взети предвид - сега на преден план излизаше дългът.

Помещенията за гости бяха подредени едно до друго, като пред входа към всяко от тях висеше плътна завеса. Зад завесите бяха разположени идентично мебелирани апартаменти. Етажът отгоре приютяваше още по-луксозни помещения, след които беше и тяхната цел, но именно оттук щяха да минат, за да стигнат до нея. Тук имаше осем апартамента. Два от тях бяха тихи и тъмни. Ехиру избра първия. Дръпна завесата встрани, без да позволи на нито едно от пришитите към долния й ръб звънчета да се обади, и влезе.

Той бе нащрек. Възможно бе апартаментът да се окаже зает, но стаите имаха изоставен и безличен вид. Струяща през прозирната балконска завеса лунна светлина очертаваше златоткани възглавници и плюшени кушетки, което даваше възможност да намират с лекота пътя си в мрака. Ехиру запали свещ, а момчето се огледа с безизразно лице. Бирникът съзнаваше, че чиракът му надали е виждал някога подобно великолепие.

- Етажите над нас са отредени за най-низшите членове на династическото семейство, както и за най-високопоставените гости - обясни Ехиру. - При наличие на толкова много външни лица тази нощ, стражата ще съсредоточи усилията си главно върху охраната на Принца, където и да е той. Това прави всички останали участъци - включително този етаж - уязвими. -Започна да се съблича, като трупаше встрани помпозни части на костюма си и скъпи бижута. - Длъжницата трябва да се намира в някой от апартаментите на етажа над нас.

Ниджири наблюдаваше подготовката на своя наставник и сам започна да съблича маскировката. Ехиру забеляза с одобрение, че момчето е намазало тялото си с козметичен балсам, чиято кафява пигментация прикриваше подозрително светлата му кожа.

- Знаем ли в кой точно? - попита делово Ниджири.

-Помещенията на кисуатския посланик са точно над главите ни.

-Я-ясно, Ехиру-братко... - Докато се опитваше да я прикрепи към себе си, Ниджири изпусна джунгисата - неговата собствена, наскоро официално утвърдена, изваяна във форма на водно конче. Ехиру изтръпна, но момчето се наведе и улови скъпоценния камък, преди да е докоснал пода. Изправи, се и този път я закрепи както трябва, а раменете му увиснаха от срам.

Ехиру го наблюдаваше. Известно напрежение бе напълно разбираемо, но ако Ниджири не съумееше да се успокои, щеше да се наложи да го остави тук и сам да се качи горе, за да събере Вземането.

Усетил погледа му или пък сам осъзнал проблема, Ниджири се изправи в цял ръст и отиде да седне на близката кушетка. Очите му бяха затворени, устните му потръпваха в молитва. Силното напрежение скоро напусна до този момент опънатото му като струна тяло.

Доволен, Ехиру отиде на балкона. Отдолу се простираше дворът на Яна-ян. Съвсем празен, ако не се броеше моделираният в декоративни форми пясък и павилионът на Слънцето. Не бе останал и помен от снощния гуляй, който да смущава тази картина на съвършен покой. Гледката бе до такава степен близка, че за момент съзнанието му се отклони от дълга, за да извика спомена за друг живот, онзи от неговото детство. Идвал бе в Яна-ян само два-три пъти, но всяко посещение бе отпечатано ясно като слънчев ден в неговата памет. В ония времена Бирниците не бяха нищо повече от призрачни герои на майчини приказки, а тогавашният Принц бе в неговите очи много повече бог, нежели Хананджа.

Раздвижване в края на полезрението привлече вниманието му. Вдигна поглед и забеляза сянка, която прелиташе пред ивиците на лика на Сънната Луна. Скайрер, една от нощните хищни птици на пустинята. Те рядко ловуваха в самата речна долина - предпочитаха покрайнините в близост до пустинята, където гъмжеше от гущери и четинести мишки. Хората от кастата на земеделците смятаха за лоша поличба да видиш скайрер над населено място извън дъждовния сезон. Това бе знак, че нещо някъде е нарушило равновесието.

„Силует на хищник се откроява върху осветен от Луната покрив...“

Зад гърба му Ниджири привърши своята молитва.

- Братко? Прости ми това забавяне.

Ехиру затвори очи и целият потъна в слух. Сънната Луна се бе издигнала до зенита си - гигантско четирицветно око запълваше нощния небосклон. Той усети неуловима промяна в атмосферата, докато хората се настаняваха в леглата си, а животните затихваха в своите обори. Секнали бяха и неясните звуци откъм по-близките помещения за гости. За миг му се стори, че вятърът донася някакъв шепот - видение. Разбираемо бе с оглед колко време бе минало от последното му Вземане, но и неважно. Мобилизира волята си и заблудата избледня. Навред цареше тишина.

- Време е - проговори Ехиру и Ниджири застана точно зад него.

Съвсем лесно бе да стъпи върху парапета и да се хване за перваза горе, но въпреки това движенията му бяха предпазливи. По балконите няколко етажа над тях със сигурност имаше стража, която пазеше покоите на Принца. Ехиру се набра на мускули и се сви на перваза, за да впери поглед към балкона над него. Ниджири го последва. Стаята тънеше в мрак. Когато вятърът поклати копринената завеса, до него стигна едва доловимо ухание - женски парфюм.

Босите стъпала на Ниджири тупнаха меко върху камъка, когато момчето се прехвърли върху балкона. Ехиру го погледна и се убеди, че лицето му е безизразно, съсредоточено. Отлично.

Нов порив на вятъра и завесата се изду леко навън. Ехиру й помогна с пръст и се промъкна през разширения процеп, за да застине край най-близката стена в очакване очите му да привикнат към мрака. Ниджири направи същото и двамата приклекнаха. Сетне се отделиха от стената и тръгнаха опипом през помещението. Спалнята бе разположена в съседство.. От рамката на прозореца се полюшваха няколко дървени камбанки, които издаваха кухи тонове през неравномерни интервали. Откъм леглото се чуваше шумолене и неясно мърморене - сънят й бе неспокоен. Дишаше един човек - беше сама.

Даде знак с глава на Ниджири и двамата приближиха леглото.

Ехиру усети със закъснение неуловимото движение, което издаваните от жената звуци прикриваха до този миг - шумолене от дрехи, леки стъпки. Косъмчетата по дясната му ръка настръхнаха от топлия гъдел на шумно издишване. Той реагира без да мисли, като се хвърли напред в мига, когато нещо студено и остро драсна гърба му, за да гравира тъничка нишка огън по кожата му.

Сподавеният вик на Ниджири разчупи тишината:

- Братко!

Ехиру изостави правилата за секретност, щом усети приближаването на своя нападател. Загубил равновесие, той се хвана за ръба на леглото и нанесе силен удар с крак. Стъпалото му се удари в плът и отхвърли нещо назад. Чу приглушена ругатня и в лицето го блъсна остър дъх на чесън. Жената подскочи задъхана в леглото.

Сега покрай него прелетя Ниджири, неясен силует, който блъскаше и удряше друг, наполовина по-нисък от него. Ярък блясък в мрака - нож, готов да прониже момчето отстрани. Ехиру бе по-бърз. Кракът му усети съприкосновение с кост и ножът изтрополя на пода. В същия миг Ниджири направи рязко движение и по-малкият силует литна към завесата на спалнята, за да я съдере шумно. Ниджири го последва по петите...

Лумна светлина от фенер - почти болезнена в полумрака -и всички застинаха като парализирани.

- В името на хилядата изчадия на Слънцето, какво става тук? - попита жената.