Луната, която убива

След като чу по-важните истории, трябва да започна с по-незначителните, защото виждам, че вече се уморяваш и разсейваш. Няма нужда да се извиняваш. Ние сме мъже на Хетава все пак - сънят не може да ни попречи. Ето там -използвай кушетката. Спи, ако искаш. Аз ще вплета разказа в сънищата ти.

Всичко започва от един луд. В дните, когато Гуджааре била още млада - имали сме само лечение на плътта в ония времена, - започнали да се оформят градските касти. Пристигналите от Кисуа аристократи сона се разделили в две групи: от една страна шуна, които държали да следват обичаите на Кисуа колкото е възможно по-стриктно, и от друга - жина, които искали да превърнат Гуджааре в нещо ново. Първите запазили най-същественото от културното наследство на старата родина, а вторите се смесили с чужденци, като възприели в голяма степен тяхната култура. Всяка от двете групи се нуждаела от другата, понеже без това смесване на традиция и напредък Гуджааре никога не би могла да се утвърди толкова бързо като могъща търговска държава. Но и всяка презирала другата, тъй като разделението помежду им било твърде дълбоко.

Две са нещата, които ги свързвали една с друга - любов към Хананджа и омраза към нашите врагове. В ония дни Гуджааре живеела под угрозата на шадуните, гордо племе от пустинята, което станало свидетел на растящото благоденствие в страната и го пожелало за себе си. Имали ни за мекушави заради цивилизования ни начин на живот и вярата ни в спящата богиня. Само че всеки път, когато предприемали набези с цел да изпитат здравината на нашата отбрана, ние сме ги прогонвали назад. В онези времена армията се намирала под командването на великия генерал Маханасет - чистокръвен шуна по рождение и голям познавач на чуждоземните обичаи. Победите му били блестящи, бойните му умения - легендарни. Всички го обичали - от простите войници до най-безкомпромисните старейшини.

Но с течение на времето ръководната му роля започнала да бъде поставяна под съмнение. Първо загубил една битка, след това друга. От бойните полета започнали да пристигат слухове за странното му поведение. Маханасет издавал заповеди на войници, които били отдавна мъртви, устремявал се с диви викове срещу противник, който никой друг не виждал. Протекторите на града - в ония дни сме били организирани по подобие на Кисуа — започнали да се безпокоят от мисълта за належащата му замяна, която би нанесла тежък удар на духа на народа. Ако паднел в битка, градът щял продължи да го тачи, а армиите щели се сражават още по-упорито, та да отмъстят за него. Но ако просто го отстранели, народът щял потъне в скръбно униние. А пред лицето на кръжащите като хиени наоколо шадуни не сме можели си позволим и най-малка слабост.

И тогава Инунру, основоположник на нашата вяра и глава на Хетава по онова време, предложил един възможен изход от създалото се положение. Древните познания в областта на наркомансията, донесени от Кисуа, включвали една тайна методика за лечение, която била забранени в старата родина, тъй като носела не само живот, но и смърт. Ако се приложело правилно обаче, това тайно изкуство било в състояние да постигне непостижимото за лечителите от Хетава - да върне покоя на една сломена душа.

Да, вече започваш да разбираш. Изглежда удивително, като си помислиш, че нещо така високо ценено в нашето общество днес е могло да бъде обект на страхове и неразбиране тогава... но промените едва започвали. Маханасет бил доведен в Хетава тежко болен - бръщолевел несвързано, не можел да различи реалност от видение. Един от жреците на Хетава, поел към отвъдното старец, сам предложил да стане донор на съня. Прехвърлянето от единия към другия осъществил сам Инунру. Докато извършвал това, градът станал свидетел не на едно, а на две чудеса. Първото било връщането на разсъдъка у Маханасет. Той скочил от болничното легло напълно излекуван и здрав. Второто неочаквано чудо била радостта, с която си тръгнал от този свят старият жрец. Казват, че преди края извикал в съня си: „Аз идвам, Хананджа!“ Няма съмнение, че старецът умрял щастлив, тъй като Инунру споделил неговата радост с всеки един от присъстващите. Мнозина се разридавали, осъзнали величието на последния покой.

За останалото можеш сам да се досетиш. Маханасет отново застанал непоклатим начело на своята армия, за да нанесе съкрушителен удар на шадуните, като ги принудил да плащат налог, забранил им достъп до местните пазари и гарантирал могъщество за света на Гуджааре. Умиращите, предпочели покой пред болка и мъка, започнали да се стичат в Хетава - отначало по четворки, след това на тълпи. В Хетава докарвали и болни, за да бъдат отпратени след това със здрав разум или излекувано тяло. Когато Маханасет се завърнал от своите победоносни походи, хората били толкова щастливи, че го избрали за владетел вместо Протекторите и го назовавали Крал, както варварите наричали своите господари. Но той отказал.

-Това е град на Хананджа, както аз съм слуга на Хананджа - заявил славният пълководец. - Само Тя може да бъде едничкият истински управник тук. Аз ще управлявам от Нейно име като Принц, а Крал ще се назова, когато заема мястото си до нея в Ина-Карек. И ще управлявам с напътствията на Хетава, без чиято мъдрост Гуджааре можеше да падне.

Така и станало. При владичеството на Маханасет законът на Хетава станал закон на Гуджааре, а покоят на Хананджа се превърнал в дар от Принца за народа. Ето така сме започнали да отдаваме почит на Хананджа като най-велика сред всички.