Луната, която убива

21.

Ехиру възобнови своята дегизировка на пропаднал аристократ и отиде при Гехану в нейната палатка.

-Да ти се намира малко корен от етир, господарке? В някои страни му викат гете.

Гехану престана да ръфа от шиша някакво месо с подправки. По време на разтоварването сред хората от цирковата трупа се появиха местни жени, за да продават храна и питиета.

- Искаш да приспиш някого ли?

Ехиру се усмихна и докосна собственото си тяло точно под ребрата.

-Гете облекчава спазми в тази област. В някои случаи спира кашлица.

Жената вдигна вежди.

- Аха. За Талителе, че?

- Така ли се казва вашата старейшина? Да, господарке.

- Не ми приличаш на лечител.

- В семейството ми има лечители, господарке. Някои от тях дори работят за Хетава, в Гуджааре. Научил съм едно-друго.

- Ммм. Почакай малко. Канек! - При други обстоятелства ревът й би сащисал Ехиру, но в хода на последните дни той свикна с грубиянщините на тази жена. Отвън се чу тътрене на крака, а после в палатката цъфна начумерената физиономия на Канек. - Върви при старейшината да му поискаш корен от гете - нареди жената.

- Гете ли? Палмовото вино е по-добро на вкус, Майко.

- Прави каквото ти казват, невъзпитан шифа такъв! - Тя не свали огнен поглед от момчето, докато то не изчезна. Мърморенето заглъхна едновременно с шума от стъпките му.

- Благодаря, господарке. - Ехиру постави хоризонтално двете си ръце и се поклони над тях.

- Ете сову-сову. - Ехиру допусна, че казаното е на пенко, но не можеше да е сигурен. Тя говореше свободно гуджаарейски, макар речта й да бе прекалено бърза. Трябваше му време, за да отсее всички думи. - Ако успееш да облекчиш малко Талителе, ще си струва да задлъжнея към алчния дърт копелдак, дето управлява това място. — Тя остави шиша и започна да рови из дрехите си, докато най-накрая измъкна дълга лула. И отново нададе рев. - И въгленче от огъня! - Едничкият отговор бе почти недоловимо сърдито възклицание.

Ехиру се усмихна.

- Хубаво е да имаш синове, на които да разчиташ.

- А-че. Като твоето момче, нали? Гледам, все около тебе кръжи, пази никой да не те безпокои напразно, свършва всичко, преди да си поискал. - Тя не забеляза изненадата на своя гост, заета отново с ровене из дрехите си, откъдето този път измъкна сушени листа, с които започна да тъпче лулата си. -Де да бяха и моите синове толкова умни и грижовни. Макар че всъщност Нири не ти е син. - Вдигна към него острия поглед на своите големи и светли очи на южнячка.

- Не, господарке, не е.

Тя изсумтя и захапа ново парче месо от шиша.

- Грейка за леглото?

Ехиру се усмихна при това предположение.

- Възпитаник. Уча го на нещата от живота.

Гехану изгрухтя развеселена.

- И той те слуша? Мотро сани - такова чудо шашва самите богове.

- Слуша, когато му изнася - отвърна Ехиру с усмивка. Младежи.

- Мда. Твърде млад да му дадеш акъл, прекалено възрастен да го набиеш. Само че младите жени са още по-лоши, повярвай ми. Имам три щерки у дома плюс други трима синове. Може би трябва да му хвърля един пердах на моя мъж, задето ми ги е докарал до главата, ама нали е хубавец и не яде много, та си го държа. - Тя вирна глава и започна да разглежда своя гост. - И ти си хубав. Имаш ли си жена?

Ехиру пожела от все сърце Канек да побърза.

- Не, господарке.

- А търсиш ли си? - Тя се ухили и разкри голямата пролука между предните си зъби.

В южните краища това бе белег за особено жарка страст у жената. Поне Ехиру така бе чувал.

- Не, господарке.

- Защо не?

- Аз съм слуга, господарке. - Двамата с Ниджири бяха решили да се придържат неизменно към избраната легенда, макар Гехану отдавна да бе отгатнала, че не са това, за което се представят. Тя не знаеше цялата истина, а и нямаше как да се установи дали някой в момента не подслушва през тънката материя на палатката.

- Трябва да си направиш още слуги, че? Нефе е хубавка.

Ехиру се засмя насила.

- Вярно, но тя е от друг свят, господарке.

- Мда. Пък и точно тя няма време за деца. Вечно заета, вечно тревожна за нещо. Трябва й един добър, улегнал мъж като тебе, но никога не ще намери време за тая работа.

Платното на входа се отметна пак - за голямо облекчение на Ехиру - и Канек се вмъкна вътре.

- Ето ти гете. - Остави върху застлания под на палатката малък мехур, привързан с кожено ремъче.

- Какво ти поиска за него старейшината? - попита Гехану.

- Нищо. Толкова бе изненадан от нашето желание, че забрави да вземе нещо в замяна.

-Ха! Сигурно оглупява от старост. Добре. Утре ще продължа търговията с него. А сега върви в банята, че смърдиш.

Канек завъртя очи зад гърба на майка си, намигна и се усмихна на Ехиру, а после излезе. Ехиру се поклони в смирен израз на благодарност и посегна за мехура. Но Гехану го изпревари - ръката й тупна върху неговата.

- Нали знаеш, че при нас е по-различно от при вас, че? -Устните й се разтегнаха в нещо, което не бе съвсем усмивка. Очите останаха сериозни. - Известно ми е, че скоро ще удари нейният час - не съм глупачка. Но помни: тя не те е викала.

Ехиру замръзна, разбрал на мига какво има предвид жената. Умът не му побираше как се е сетила, но накрая реши, че всичко това е без значение. Тези неща ставаха по волята на Хананджа.

- Ще се отнеса с уважение към нейното желание - каза той, зарязал превзетия тон от преди малко. - Животът й не пречи никому, така че смъртта си остава неин избор.

Гехану го погледна дълго и изпитателно, а накрая кимна и освободи ръката му.

- Виждала съм един от твоята черга. Много отдавна - каза тя. - Дойде да вземе един гуджаарец от нашата трупа, чийто апендицит се бе спукал. Беше тих особняк - също като тебе -и в очите му имаше много топлина.

Ехиру пусна мехура с етир - и двамата знаеха, че няма никаква нужда от него. Ако старицата му откажеше, хората на Гехану можеха да й го сложат в чая.

- По това ли ме разпозна?

- Подозирах, но не бях сигурна. Той не бе тъжен. Не мислех, че такива като тебе могат да бъдат тъжни, луди или каквото и да е друго. - Погледна го с присвити очи. - А и не бива, нали? Какво ти има не тебе?

- Подготвям се да умра.

- И защо, в името на боговете?

Нямаше сили да излъже, макар да знаеше, че истината ще я разстрои.

- Унищожих една човешка душа.

Гехану задържа дъха си и се дръпна назад. На лицето й се изписа ужас. Сетне ужасът избледня, за да отстъпи място на тревожна загриженост.

- Случайно ли?

Малцина бяха ония, които задаваха този въпрос. Хубаво бе да не те гледат като неизбежно зло.

- Да. - Сведе поглед към ръцете си. - И не. Стана по недоглеждане. Забравих за миг дълга и допуснах страх и предразсъдъци да командват действията ми. Само за един миг, но и той стигна.

Тя посърна.

- Пак ли ще го направиш?

- Не, разбира се. Само че има...

- Тогава престани да хленчиш и действай. - Тя махна с ръка и внезапно забеляза незапалената лула в нея. - Дяволите да го вземат оня малък забраван. - Остави лулата. - Моята баба се нуждае от тебе, Бирник. Така че ставай и си върши работата. Тръгвай.

Той примигна от изненада.

- Вярваш, че ще се справя както трябва?

- Ти да не си глух?

Ехиру отвори уста и пак я затвори. Тя му бе дала своя отговор. Бе поразен. Имаше усещането, че сърцето му ще се пръсне от благодарност. Но и от страх, защото какво би станало, ако опропастеше това Вземане също както последното?

Но не. Гехану бе права. Талителе имаше нужда от Бирник Ехиру, а не от окаяния грешник, в какъвто се бе превърнал напоследък. Пое дълбоко въздух и изправи снага.

- Приемам поръчката ти. Ще се приготвя, а след това ще поговоря със старейшина Талителе, за да направя Проба за истинност.

Жената склони глава в знак на съгласие, а той стана на крака и излезе.

Там, естествено, се навърташе Ниджири.

- Най-напред баня - каза му Ехиру и без да обели дума, момчето тръгна подире му към градската къпалня. Жрецът плати за двамата и един от местните ги въведе вътре, за да се съблекат и да седнат, и започна да ги обработва с помощта на палмови клонки и домашен сапун. След като изплакна телата им, прислужникът ги заведе в друго помещение. Там можеха да се накиснат в басейн с топла вода с добавени благовония. Изпълнен от уважение, Ниджири пазеше тишина, за да посвети наставникът му тези скъпоценни мигове на смирена молитва. След като се накисна хубаво, Ехиру установи с изненада, че нищо не тревожи вече неговия разум, а сърцето му е в покой. Той вдигна глава. Ниджири го наблюдаваше и когато съзря очите на наставника си, се усмихна щастливо.

- Да вървим - каза Ехиру.

Двамата излязоха от басейна, изсушиха се, облякоха чисти дрехи и се отправиха към шатрата на Талителе.

- Почакай отвън - каза жрецът на своя чирак, а момчето кимна и се скри в сенките зад шатрата. Щеше да се появи, когато Ехиру го повика, а това щеше да стане само ако старицата го поискаше.

Цирковият керван бе утихнал в по-голямата си част, готов за нощувка, макар някои от по-младите участници да бяха започнали импровизирано представление - свиреха на лири и цимбали край самата вода. В шатрата цареше тишина. Помощницата на Талителе си бе тръгнала или пък спеше до нея. Ако двете бяха гуджаарейки, Ехиру би влязъл, без да моли за разрешение. Но сега почука със свити пръсти по опънатата кожа на шатрата.

- Старейшина, може ли да поговорим?

Отвътре се чу раздвижване. Последва пристъп от мъчителната кашлица на възрастната жена. След като премина, тя проговори:

- Ако речта може да помогне с нещо, влез, който и да си.

Ехиру се промъкна през завесата на входа. Отвътре шатрата бе просторна и удобна, осветена от восъчен фенер, който висеше под отвора в горната й част. Уханието на мед не бе в състояние да прикрие миризмата на старост и болест, но Ехиру не обърна внимание на това. Дебели животински кожи покриваха пода, за да не се усеща коравата хладина на каменната настилка. Шатрата бе украсена отвътре с геометрични фигури в светлите тонове на някакъв южняшки стил, който жрецът не можа да разпознае. По средата бяха разположени два дюшека, но само единият бе зает в момента. Върху него лежеше старицата, която се мъчеше да се изправи и да поздрави своя гост.

Ехиру побърза да помогне, като се наведе над нея и облегна снагата й върху оставена наблизо купчина възглавници.

- Прости ми, старейшина Талителе. Не исках да смутя почивката ти.

- Мира не ми дава тая пуста кашлица - промърмори тя. В говора й се долавяше акцентът на Гехану. Старата жена го измери с присвити очи. - А-че. Красивото момче, дето тръгна с нас от Гуджааре. Да не си дежурен по старица тази нощ?

Ехиру се усмихна.

- За мене щеше да е чест, Старейшина, ако бях, но не съм. За друго идвам. - Той замълча, когато жената се разтресе от нов пристъп на остра и видимо болезнена кашлица. Върху поднос край нея се виждаха шише с вода и чаша. Когато пристъпът заглъхна, Ехиру наля вода и поднесе чашата към устните й. Задържа я така, докато старицата отпиваше. Когато приключи, тя кимна с благодарност.

Ехиру остави чашата, изчака малко, а сетне бръкна в дрехите си за кесията. Извади я, развърза я и изсипа в дланта си своите служебни принадлежности.

Жената заразглежда полираните камъчета с блеснали от любопитство очи. Той взе житния бръмбар и го поднесе към нея, за да го види по-добре.

- Знаеш ли какво е това?

Нямаше как да се сбърка синьо-черният блясък на джунгисата, нито характерното жужене, което се разнесе, след като я чукна с пръст. Талителе разшири очи.

- Килефе, че? Онова, дето му викаме жив камък. Знам, че жужи, но никога не съм го чувала с ушите си.

Ехиру се усмихна.

- Ние го наричаме джунгиса. Бръмченето не е живот, а магия. Тези камъни падат от небето, но много рядко. Ние вярваме, че са остатъци от семето на Слънцето, пръснато из небесните селения. Десет години са отишли, за да се извае тази тук, а на мене ми трябваха още пет, за да овладея нейната сила. -Въртеше бръмбара между пръстите си, потънал в мисли. - В целия свят има само няколко джунгиси.

Тя кимна очарована, но след това сълзливите й очи се присвиха.

- По моя край се разправят легенди за килефе и за онова, което жреците воини от крайречните царства правят с тяхна помощ.

Ехиру кимна, вперил поглед в очите на възрастната жена.

- С тях задържаме магията на съня, докато странстваме със заспалия из Ина-Карек, което наричаме царство на сънищата.

- А-че. - Тя облегна гръб на възглавниците, потънала в размисъл. - Дошъл си да ме убиеш.

- Смъртта е само една част от онова, което нося. - Той вдигна ръка и докосна бузата й. Тя бе стара и мека. Ехиру усети колко е тънка нишката на живота, свързала душа и тяло. С лек напън на волята той я потопи в покрайнините на Ина-Карек и внимателно я поведе в сън на приятни спомени. Картината на нейното родно село разцъфтя в съзнанието и на двамата. Наоколо бяха пръснати хижи със сламени покриви, дечица гонеха кози, токачки кълвяха из прахоляка. От близкия хамбар се носеха миризми на животински изпражнения и сухо зърно. Ехиру видя висок и красив юноша, когото бе обичала толкова отдавна, и за миг го обикна заедно с нея.

С въздишка на съжаление сложи край на съня, като я върна много внимателно в Хона-Карек. Тя бе толкова близо до смъртта, че дори не му се наложи да я приспива за това кратко пътешествие. Жената примигна един-два пъти, а сетне го погледна втренчено.

- В Гуджааре моята задача е да направлявам душите в Ина-Карек, както ти показах току-що - каза той. Погали я по бузата, възхитен от красотата на всяка обветрена гънка по нейната кожа, преди да отпусне най-накрая ръце върху нейните. - Аз не съм в състояние да те излекувам, но мога поне да ти осигуря спокоен отвъден живот, изпълнен с обичани от тебе хора и любими места.

Тя го погледна и въздъхна дълбоко.

- Какъв съблазнител си само. През ум не ми е минавало, че пак ще бъда ухажвана на стари години, нито пък че толкова много ще ми се иска да се съглася. Колко жени си имал с тоя меден език?

Ехиру се усмихна.

- Нито една, Старейшина. Жените са забранен плод за такива като мене. Но... - Той сведе поглед, усетил прилив на гореща кръв към лицето си под нейния всичко разбиращ поглед. - Обичал съм много при изпълнение на задълженията си.

- Ти-сову? Обичал си ги, казваш. - Тя вирна кокетно глава. - А мене обичаш ли?

Той не можа да сдържи смеха си, макар приглушен, за да не наруши магията на покоя.

- Мисля, че бих могъл, Старейшина. Когато споделяш сън на друг човек, няма как да не го обичаш...

След като изрече тези думи, той потъна в мълчание и едва не подскочи от острата тръпка, която го прониза. Това ли било то? Да не би да бе опорочил Вземането на онзи бромартец, защото веднага след зловещото му ясновидство не съумя да обикне приносителя на Божествена Дан? Той не го хареса още отначало - без причина, просто защото бе варварин. А след това допусна предубеждението да надделее над чувството за дълг. Не успя да овладее собствените си страхове и отвращение, което щеше да стори без усилие за другиго.

Това прозрение го порази до такава степен, че вниманието му се разсея. Острата кашлица на Талителе го върна към действителността. Ехиру изруга наум и пропъди неуместните мисли. Имал бе намерение да я държи спокойна и безгрижна, за да предотврати кашлицата.

Когато пристъпът отшумя, старицата разголи с поглед цялата му душа.

- Нещо те тревожи, жрецо - отбеляза тя.

Той сведе глава.

- Прости ми, стара майко. Мисълта ми се лута.

- Няма за какво да ти прощавам. Една грешка е дребна работа. - Нова усмивка. - Но ти не знаеш това, нали? Бедничкият.

- Моля?

Тя обърна нагоре едната си длан и хвана неговата, а с другата започна да я гали.

- Ясно ми е как са те обработили. - Макар дрезгав, гласът й бе приятен. - Отнели са ти всичко, на което държиш, че! Отнели са целия ти свят, за да те оставят сам. И сега си мислиш, че любовта избуява с едно щракване на пръсти, а укротяването на болката е равносилно на доброта. Но ти си още млад.

Той свъси чело. Толкова бе разстроен, че забрави за магията, която сътворяваше в момента.

- Укротяването на болка наистина е доброта, стара майко. А чувствата ми към хората, на които помагам...

- Не се съмнявам в твоята любов - прекъсна го тя. - Ти си мъж, създаден за любов. Така мисля. Очите ти ме карат да поискам смъртта - толкова много любов има у тях. Само че не е истинска. Истинската любов трае дълги години. Тя причинява болка и я преодолява.

За известно време остана така поразен, че не можа да отговори. Когато най-накрая си върна дар слово, едва успя да промълви:

- Аз мога да приема, че болката... върви ръка за ръка с любовта, стара майко. Загубвал съм обичани хора, близки. Но те умираха бързо и аз благодаря всеки ден на моята Богиня за този благослов. Да не искаш да кажеш, че щеше да е по-добре, ако бяха оставени да страдат?

Тя изсумтя шумно.

- Страданието е част от живота. Всичките му части са размесени заедно - не можеш да отделиш само една. - Тя пак погали съчувствено ръката му. - Сега бих могла да те оставя да ме убиеш, добри ми приятелю, да потъна завинаги в покой и прекрасни сънища. Но може ли някой да каже какво ще ми се случи, ако река да остана? Ами ако дочакам ново внуче? Или пък чуя хубава шега, та да се смея дни наред? Може някой друг красавец да пофлиртува пак с мене. - Тя пусна беззъба усмивка, а сетне се разтресе в нов пристъп на ужасяваща и мъчителна кашлица. Ехиру я държеше с разтреперани ръце. - Искам си всеки миг от моя живот, хубавецо - както болките, така и сладостите. Чак до самия край. Ако това е всичко, което ще помня във вечността, искам да натрупам колкото може повече спомени, докато все още имам възможност.

Той не можеше да приеме тези думи. В съзнанието му отново изплува майчиният образ, аристократичен и красив, обезобразен от кървави жилки. Усети миризмата на тази кръв, на жлъч и зловоние от разкъсани черва. Видя очите на своята майка, отворени към нищото, без да има кой да склопи клепачите им. Жените бяха богини, които не се нуждаеха от чужда помощ, за да стигнат до най-прекрасните селения в Ина-Карек, но нейната смърт си бе ужасяваща - изобщо не оная царствена кончина, която заслужаваше тази жена.

Вдигна поглед към Талителе и в съзнанието му изникна картина на подобно унижение, което очакваше и нея. Щеше да кашля, докато дробовете й се пръснат на парченца, за да умре, удавена в собствената си кръв. Как да я остави на подобни мъки? Дори по-лошо - да стои тук и я гледа?

„Бих могъл да я прибера, така или иначе - каза си той. -Гехану никога не ще научи.“

Но по петите на тази мисъл напираше тръпката на най-чист ужас.

Принуден от пресъхналото си гърло да преглътне, Ехиру отдръпна ръце от нейните.

- Твое право е да откажеш приношението - прошепна той. Думите му се лееха по-скоро от само себе си, а не по негова воля. - Душата ти е здрава и животът ти не пречи. Остани си в Хона-Карек с благослова на Хананджа.

Той стана бързо, като си помагаше с опрени в кожите по пода ръце и понечи да напусне шатрата, но тя го спря с думите

- Жрецо, аз мога да понеса болката, но не съм богиня, каквото и да си мислят твоите сънародници по въпроса. Ще понеса по-леко последните си дни, ако не съм сама. Че!

Той долови жалостната надежда в този глас и едва не заплака. Отговори с разтреперан глас:

- Ще те посетя отново, стара майко.

Тя се усмихна.

- Значи все пак ме обичаш. Почини си добре.

- Почини си добре, стара майко.

Той излезе от шатрата и тръгна напред с отривиста крачка и стиснати край тялото юмруци. Почти веднага долови шляпане на ходила по каменна настилка - преодолял изненадата, Ниджири го следваше по петите. Момчето не зададе въпроси, за което той му бе безкрайно благодарен, докато бързаше към оградата на езерцето. Там падна на колене и вкопчи ръце в гладкия ръб на камъка с такава сила, сякаш се бореше за живота си. Можеше да танцува. Можеше да заплаче. Можеше да направи каквото и да е, стига то да отклонеше мисълта му от страшния грях, който едва не стори, както и от тръпчивия вкус на жажда за сънна кръв в устата си.

Но не направи нищо - само трепереше в прахта, докато Ниджири го хвана за ръка.

- Татунеп ниве Хананджа- изрече момчето началните думи на молитва. И терзанията на Ехиру започнаха да бледнеят начаса. За пореден път Ниджири показа на какво е способен.

„Няма повече време. Трябва да го приготвя да й служи още сега, защото не издържам вече.“

И склони глава над ръцете си, за да потъне в молитва.