Луната, която убива

17.

Бирникът медитира, моли се, но това не е достатъчно. Никога не е достатъчно. Най-накрая, когато съзнанието изтрие молитвите, а способността за медитиране го напусне, у него остава единствено ужасяващият и неспирен ропот на безмилостна нужда. Едно-единствено нещо е в състояние да я заглуши. Те ще дойдат утре заран, те ще дойдат утре заран - това се превръща в причина за неговото съществуване. А дотогава няма да прави нищо - само ще търпи. Ще се разсейва. Едно момче лежи сковано в нозете му. Очите са затворени. Приношение. Бирникът вдига свободната си ръка, за да погали момчето по бузата, възхитен от красотата и невинността на младостта. Би могъл да погълне тази красота, да оцвети себе си с нейната невинност. Дали с това ще заличи греховете от своя живот? Може би ще разбере.

Не изпитва гняв, когато за пръв път забива юмрук в корема на момчето. Това е просто начин да се разведри, нищо повече. Но когато онези очи се отварят широко, изпълнени от смайване, страдание и онова страховито и гнусно предусещане за смъртта, която приближава, друго усещане измества пулсиращата кипнала нужда: облекчение. Момчето никога по-рано не е изпитвало подобна болка. То е изпаднало в ужас. Пред лицето на чуждата болка и страх тези у самия Бирник отслабват. Съвсем мъничко, но и това помага.

О, да. А какви прекрасни очи има това момче. Също като пустинен яспис.

И той вдига юмрук, за да го стовари отново и отново, да остане не след дълго възхитен от раболепния хленч на момчето, от неговите прегракнали и унизителни молби. Най-накрая се появява и кръв, а това му доставя по-голямо удоволствие от всичко останало.

Ехиру се пробуди с широко отворена уста, сърцето му щеше да се пръсне в студения мрак на Етисеровата къща.

Това не можеше да е сън. Останала му бе сънна кръв едва колкото да поддържа собствения си живот, но дори и да имаше повече, това не можеше да е сън. Той не бе сънувал от двайсет години насам. Тогава видение - само че ужасяващо, гадно. Ехиру седна в леглото и обхвана чело в длани, за да приглуши болката от изтощение - резултат от нарушения режим на сън, както и от все по-нарастващата нужда. От тази болка почти не можеше да разсъждава, но той познаваше добре параметрите на своята наркомансия. Повечето видения се раждаха от спомени. Ниджири никога не му бе прислужвал в пранаж, поради което Ехиру никога не го бе бил. Не би могъл. Преднамереното причиняване на подобно страдание другиму не бе просто проява на поквара, то бе неприсъщо на самото му същество.

Освен ако спомените му не бяха толкова ясни, колкото си въобразяваше, че са. Или ако кошмарите, населили времето му за почивка, не бяха видение от миналото, а прозрение за бъдещето.

Той простена, дотолкова лишен от покой, че не можеше да се отдаде на молитва.

- Ехиру-братко.

Стиснал юмруци, той се напрегна готов за атака. Само че седналата на кушетката в отсрещния край на терасата фигура не помръдна, изчака го да се успокои. Тази мисъл пропъди леността от съзнанието му и той най-сетне съумя отново да разсъждава. Ниджири.

Стомахът му се сви на топка. „Удрял ли съм те някога?“ Искаше да попита, но не можеше да събере сили да застане лице в лице с отговора.

Неясните очертания на момчето се раздвижиха и приближиха. Ниджири се сви пред кушетката му, окъпан в поток светлина от Будната Луна. Страховете на Ехиру се стопиха при вида на загрижеността му. Възможно ли бе човек, когото е използвал по такъв свиреп начин, все още да го обича? Ето го доказателството, от което се нуждаеше.

- Не си добре, Братко - обади се Ниджири. Шепнеше съвсем тихичко, също както при Вземане. - Трябва ти вливане.

- Трябва ми покой - отвърна Ехиру и трепна, когато гласът му наруши тишината, дрезгав и по-силен от обикновено. - Но Тя не ми го дава дори в съня.

Ниджири хвана ръката му, задържа я известно време в своята, а сетне я вдигна към лицето си. Раздалечи показалеца и средния пръст, като се опита да допре връхчетата им до своите клепачи. Приношение...

- Не! - Ехиру се дръпна назад. Момчето се смръщи. - Волята ми е отслабена, Ниджири. Може да не спра навреме.

- Тогава я вземи всичката, Братко. - Ниджири го гледаше втренчено. И с такова доверие! - Знаеш, че не ме е страх.

Думите извикаха спомена за първата им среща - пратеникът на смъртта и детето, което я очаква с благодарност. Този спомен носеше всеки път покой на Ехиру. Донесе го и сега, като отпъди надалеч объркването и мъката, причинени от мнимото ясновидство. Той изпусна въздуха от дробовете си.

- Хананджа още не те е избрала, а аз не мога да заложа живота ти на карта. Ще издържа още няколко дни. Ще се появят други, които подлежат на Вземане. Винаги се появяват.

Момчето помръкна.

- Този план не ми харесва, Ехиру-братко.

- Нито на мен. Само че единствената друга възможност е да се приберем в Хетава, което сега не можем да сторим. — Той замълча, докато осмисли най-накрая значението на чуждото присъствие на терасата. - Всъщност ти трябва сега да си там. Защо не си?

- Сонта-и-брат и Рабанех-брат ме пратиха да ти помогна в бягството от Стражата на Залеза.

-Какво?

Ниджири стисна ръката му, за да го принуди да замълчи. Ехиру бе твърде смаян, за да владее силата на гласа си.

- Жътваря е мерзост пред лицето на Богинята - прошепна момчето. - Супериорът и Принцът не изпълниха своя дълг да го унищожат, поради което ние - ти и аз - трябва да го намерим и убием. - След кратко колебание добави: - С това ще докажем и твоята чистота, Братко. И ще можем да се върнем в Хетава.

„Благословена Хананджа, и аз ли съм бил същият глупак на шестнайсет? Ако е така, благодаря ти, че ми позволи да доживея четирийсет.“

- Рабанех и Сонта-и е трябвало хубавичко да си помислят, преди да правят това. Дори да унищожим Жътваря, не можем да имаме повече доверие на Хетава. Защото някой там е създал чудовището.

- Веднъж щом се приберем в Хетава, ще открием този някой или някои - упорстваше Ниджири. Отвътре ще бъде по-лесно, отколкото отвън. Ще поискаме помощ от Съвета на Пътищата...

- Чиито членове може и да имат пръст в този кошмар...

- Тогава ще прочистим Хетава и от тях!

Слисан, Ехиру погледна Ниджири и забеляза, че на лицето му е изписана безсърдечна жестокост. Това бе мимолетно напомняне за Бирника, в когото щеше да се превърне Ниджири някой ден. Независимо от всичко Ехиру усети как сърцето му се изпълва с гордост.

- Сонта-и-брат ми напомни призванието на нашия Път продължи момчето. - Трябва ли аз да го напомням на теб? Ако в Хетава е проникнала поквара, наш дълг е да го пречистим в съгласие със Закона на Хананджа. Просто е като четири и четири, Братко. Толкова е просто.

Ехиру облегна гръб на стената, усетил целия свой свят да се преобръща още един път. Възможно ли бе това? Подхвана отново предишната си молитва, вместо да благодари на Богинята, че го дарява още веднъж с ясния поглед на шестнайсетгодишен, макар и непряко, през очите на Ниджири. Тежестта на две денонощия объркване и нещастие се свлече от сърцето му и за първи път откакто му се струваше - векове насам той се усмихна.

- Понякога е разумно наставникът да се вслуша в думите на своя чирак вместо обратното. - Ехиру стисна ръката на момчето, а след това махна към кушетката в отсрещния край на терасата. - Почини си. Утре заран ще тръгнем заедно с кисуатката. Отиваме в Кисуа.

- Кисуа? Но нали Жътваря е тук?

Той беше тук, само че отговорите на въпросите - кой, как и защо — не бяха. Ликвидирането на съществото нямаше да премахне покварата, която лежеше в основата на всичко. Ехиру не можеше да се довери никому в Гуджааре. А ето че тази жена, Сунанди, се стремеше към същата истина като него. Може би в нейната страна щяха да се намерят източници, които да хвърлят достатъчно светлина върху всички загадки. Покварена или не, тя щеше бъде от полза за собствената му кауза.

-После ще се върнем - каза на Ниджири, - но най-напред трябва да изведем до край случая с отсрочката на жената. Ако казаното от нея е истина, то Жътваря може да се окаже симптом на много по-сериозно заболяване.

- В какъв смисъл?

Ехиру въздъхна, а усещането за покой го напусна. Знаеше си, че то ще се окаже мимолетно.

- Може да се наложи пречистване на цяла Гуджааре.

„А докато привършим, запасите от сънна кръв на Хетава ще прелеят. “