Луната, която убива

33.

Покрайнините на гуджаарейеките територии бяха на девет дни път по течението на Кръвта на Богинята. По-голямата част от това време Ниджири прекара в изпълнение на отредените му задачи върху палубата на търговската баржа, която ги отнасяше на север към дома. Когато не въртеше дългото кормило весло или не ловеше риба за вечеря, той убиваше времето, загледан в зелените поля от двете страни на реката, докато водите й се влачеха бавно към океана. Понякога се развличаше с тетет - игра на числа, в която трябваше да блъфира и лъже членовете на кисуатския екипаж. Без да иска, той спечели симпатии, като губеше всяка партия.

Тези занимания отвличаха мислите му от бъдещето, макар и само докато бе зает с тях. Понякога вдигаше поглед, за да съзре Ехиру, който прекарваше по-голямата част от свободното си време на носа на баржата, застинал като величествена статуя и потънал в света, който напоследък го бе обсебил. Друг път корабчето минаваше покрай скупчени къщици и пред погледа се появяваха селяни, подготвящи нивя за втора сеитба, както и дечица, довели добитък на водопой.

Тогава Ниджири изпитваше мъчителна болка, предизвикана от вида на тази прекалена нормалност. Необхватни по мащаб и страховитост заговори клокочеха нечути отвъд пределите на тези плодородни поля - придвижваха се армии, чудовища се пускаха на воля, безпределна смърт се готвеше да погълне всички земи. Но за простолюдието в Кисуа и Гуджааре животът си течеше такъв, какъвто го знаеха от векове - недосегаем за време и тревоги.

„Ето за това се борим“ - казваше си Ниджири в подобен момент, докато махаше с ръка и се усмихваше на някое детенце или на хубаво момиче. Този прост и подреден живот бе израз на божествения покой в най-изчистен вид. На неговата защита посвещаваха своите дни и нощи жреците от Хетава поколения наред. Това именно означаваше да бъдеш Слуга на Хананджа

После поглеждаше Ехиру и си спомняше какво ги очаква в Гуджааре. Тогава малкото спечелен покой се изпаряваше за миг.

Така минаваха дните му, докато вместо селца не започнаха да се появяват търговски пунктове, заменени по-нататък от малки и големи градове. На десетия ден в далечината изникнаха гигантските очертания и кули на столицата. Капитанът на баржата - някогашен офицер от армията на Кисуа - бе оптимистично настроен към рисковете, докато екипажът се подготвяше за края на плаването.

- Прекарал съм през портите на Гуджааре повече контрабанда, отколкото се полага за един живот - каза той на Ниджири, докато подреждаха стоката за обмитяване. - Вие не сте по-различни от останалите, така че не се бой.

Само че Ниджири се боеше. Видът на познатите градски стени събуди у него едновременно носталгия и страх, а колкото повече приближаваха, толкова по-силен ставаше страхът. И това не бе боязън пред неизбежното задължение, което предстоеше да срещне лице в лице, удари ли часът за събиране на Последната Дан на Ехиру. Тази особена мъка бе вездесъща, по-остра, по-притеснителна.

Обзет от силна тревога, той отиде при Ехиру, който работеше с второто кормилно весло. Двамата по-лесно щяха да направляват корабчето сред все по-често изникващите други съдове. Речният трафик се оживи видимо, докато приближаваха главното пристанище на Гуджааре. Момчетата от екипажа се шегуваха, че скоро ще могат да минават от единия до другия бряг на реката, като скачат от палуба на палуба.

- Сърцето ми пърха като криле на нощна пеперуда, Братко - каза той едва чуто, докато хващаше веслото, за да помага на Ехиру. - Никога не съм бил ясновидец, но завръщането в този град плаши всяка частица у мене.

- Няма причина да се страхуваме - отвърна Ехиру също толкова тихо. - Никой не ни издирва или най-малкото - не тук. Гуджааре е станала богата заради доброто отношение към търговците. Остава ни само да запазим спокойствие, за да преминем безпрепятствено през градските порти.

- А след като ги преминем?

- Бих желал да намерим нашите Спътници, но не знам как да стигнем при тях в Хетава, без да разберат останалите, на които нямам вяра. Като Супериора например. - За момент изражението му стана кисело, но след това въздъхна. - Засега елементът на изненадата е на наша страна. Все е нещо.

Ниджири се намръщи.

- Значи искаш да отидем право в Яна-ян. И какво? Да Вземем на бърза ръка Принца? Без...

- Да, Ниджири - отвърна Ехиру, като му хвърли тежък поглед. - Точно това искам.

„Бирникът громи покварата - и властта, ако е необходимо“ - каза му някога Рабанех. И бе прав да припомни на момчето, че е време да забрави мисленето на низшите касти. Покоят изискваше постоянно присъствие на справедливост, а не само липса на конфликти.

И така, Ниджири прехапа устни, подчини онази част oт себе си, която потръпваше при мисълта за извършване на нещо толкова дръзко, и съсредоточи цялото си внимание върху предстоящата задача.

- Трябва да открием Сестра Мелиатуа - каза той. - Тя и другите Сестри имат безброй приятели из целия град. Биха могли да ни помогнат.

- Хм. - Ехиру обмисли предложението. - Ако може да занесе съобщение в Хетава... или да скрие човек... - Погледна Ниджири и момчето мигом отгатна за какво си мисли.

Намръщи се.

- Няма да стъпваш в Яна-ян без мене.

Ехиру понечи да възрази, но явно размисли. Поклати глава, а в очите му се четеше задоволство.

- Ти си станал един груб и невъзпитан чирак, Ниджири.

- Винаги съм бил такъв, Братко. - Независимо от черните мисли, той не можа да сдържи усмивката си. Но мигът отлетя и Ехиру отрезвя. Погледна в далечината. Не бе трудно да се отгатне посоката на мислите му.

- Ехиру-братко. - Ниджири се подвоуми, но най-накрая изтърси: - Мислех си... дали да не се явиш пред Съвета на Пътищата. Ако се подложиш още един път на пранаж, но този път в сигурния покой на Хетава...

Ехиру отдръпна едната си ръка от веслото и му я подаде. Треперенето й бе осезаемо дори при слабото люлеене на баржата. Ниджири затаи дъх, а Ехиру отново хвана веслото, като го стисна с все сила, за да прикрие треперенето.

- Нали виждаш - промълви той и обърна безизразно лице към реката. - В рамките на едно четиридневие ще стана също толкова безполезен за тебе, колкото бях в пустинята. Така че трябва да действам бързо.

Изминали бяха дванайсет денонощия, откак уби войника, но запасите на Ехиру бяха отново изчерпани - вероятно вече от няколко дни, след като ръцете му бяха толкова зле. Покрусен, Ниджири пак хвана веслото.

С приближаването на брега речното движение стана още по-оживено. Накара ги да намалят ход и дори да спират, докато лодките се струпваха на едно място и се подреждаха в колони, устремени към високата арка, известна като Портала на Кръвта. Екипажът мрънкаше недоволно. Като се изтръгна с усилие на волята от своята мъка - поне дотолкова, че да обърне внимание, - Ниджири чу капитана да подвиква към съседна лодка. Интересуваше се защо задръстването е толкова по-голямо от обичайното.

- Чух, че претърсват наред - сви рамене другият мъж. -Дирят някого. Или пък укрити стоки. Кой ги знае?

- Да ги стигне езикът на Мнеза дано! - изруга един от тяхната баржа. - Защо, в името на сенчестите селения, им трябва да задръстят половината река с това претърсване? Да не са се побъркали? Луната ще залезе, преди сами да се приберат по домовете.

Капитанът обърна глава към Ехиру и Ниджири, макар да говореше на целия екипаж.

- Ние няма от какво да се притесняваме - заяви той. - Товарът ни е напълно законен - поне тоя път. - Думите му предизвикаха принуден смях. Ниджири не намери сили да се присъедини към него.

Лодката им доближаваше мрежата от кейове и пристани, които образуваха Портала. Войници в сивите препаски на Градската стража пъплеха като мравки по двата бряга на реката. Уплахата на момчето нарасна, когато забеляза един скован от ярост рибар да наблюдава как някакъв войник забива тъпата страна на копието си в дневния му улов. Когато най-накрая се добраха до един кей, към лодката приближи мъж с виолетова лента на митничар през тюрбана. Придружаваха го двама войници.

- Привържи лодката за проверка - безцеремонно разпореди той и екипажът побърза да се подчини. По нареждане на капитана Ехиру и Ниджири хвърлиха каменната котва през борда и застанаха в очакване сред останалите мъже от баржата.

Митничарят се прехвърли на борда с придобита от дълъг опит лекота и започна да рови из купчините чували и сандъци. Войниците се качиха по-непохватно и се насочиха решително към скупчения екипаж.

- Име и занятие - проговори първият. Докато вторият записваше в дълъг свитък, мъжете започнаха да се обаждат един по един. Дойде ред на Ехиру и той съобщи измисленото име, което бе казал на Гехану преди пустинното пътешествие. Същото направи и Ниджири.

- Не ми приличаш на кисуатец, момче - каза войникът с присвити очи.

- Роден е в Гуджааре - намеси се небрежно капитанът. -Сестра ми преспала с някакъв северняк и се пресели тук, след като близките я натириха. Наел съм го временно, понеже не е безполезен мързеливец като баща си.

Войникът изсумтя при тези думи и подкара нататък. Ниджири въздъхна скрито от облекчение, а капитанът му смигна.

Най-накрая войниците приключиха проверката.

- Дотук добре - обади се онзи, който пишеше в свитъка. -Вдигнете сега ръце и сме готови.

- Това пък защо? - попита капитанът. Плавам между Кисуа и Гуджааре вече десет години, но никога...

- Нови разпореждания от Яна-ян — отвърна вторият войник. Говореше с досада, явно вече бе повтарял същото не един път. - Напоследък имаме проблеми с разни шпиони и контрабандисти. Може да криете нещо по себе си.

Капитанът разшири очи, пълни с неподправена обида.

- Да не си се побъркал? Аз...

Войникът изтегли меча си с отривисто движение и го допря до гърлото на кисуатеца. Мъжът моментално замлъкна.

- Разпореждане от Яна-ян - повтори войникът, този път бавно и студено. - Градът на Принца изпълнява Закона на Принца.

С крайчеца на окото Ниджири видя как Ехиру настръхва при това извращение на Божествената доктрина, но нямаше как да потърсят отговорност от виновния. Екипажът също бе разгневен заради отношението към капитана, но не можеше да направи нищо, без да постави живота му в опасност.

- Всичко може да стане лесно и бързо - каза войникът с меча, този път с нотка на раздразнение в гласа. - Ако не сте сторили нищо лошо, няма от какво да ви е страх.

Мъжете от екипажа се подчиниха един по един. Ниджири последва техния пример, зачервен от това унижение, но Ехиру се бавеше. Погледът му срещна очите на момчето и то забеляза с уплаха, че лицевите мускули на неговия наставник са изпъкнали от напрежение.

„От какво се страхува? Не носим нищо забранено, а парите ни са толкова малко, че надали си струва да ги вземат. Освен...“

И сега му стана ясно. Черните препаски, скрити под кисуатските дрехи. Служебните им принадлежности на Бирници.

Сърцето му заби бясно, докато войниците приближаваха по редицата мъже, опипваха всекиго поотделно, измъкваха оръжие, кесии за пари и други подобни. Придвижваха се бързо, отчете част от неговото съзнание, която все още функционираше въпреки надигащата се вълна страх. Служебните принадлежности бяха скрити в торбичка, привързана към пояса на кисуатската му препаска.

„Дано не я забележат в бързината - помоли се той наум. -Може пък да ги напипат и да помислят, че са зарове или плочки за тетет. Или пък просто момчешка колекция от камъчета...“

Войнишките ръце опипаха грубо тялото му и застинаха, открили торбичката. Обзет от паника, Ниджири усети как войникът я измъква изпод поличката. Чу подрънкването на камъчетата, когато я отвори. Войникът изруга и момчето разбра, че са загубени.

Хвърли поглед към Ехиру. Оставаше им още една възможност. Устните му се раздвижиха безмълвно: „Да се бием?“.

Лицето на жреца го озадачи. Напрежението от преди малко бе заменено от ледено спокойствие. Той поклати предпазливо глава и се обърна към войниците. Ниджири преглътна и направи същото. Видът на допряното до собственото му гърло острие не го изненада.

- Бирник Ехиру - проговори войникът, - Чирак-Бирник Ниджири. Наредено ни е да ви търсим, но ни казаха, че най-вероятно сте напуснали града.

- Е, очевидно сме се завърнали - отвърна Ехиру.

- Идвате с нас! - обади се другият войник, почти разтреперан от вълнение.

- Очевидно ще го сторим - отвърна Ехиру. След това отпусна ръце и погледна без следа от уплаха насочения към него меч. - В Яна-ян, предполагам?

И сега Ниджири проумя всичко: пътят към двореца бе открит.