Луната, която убива

28.

Приемната зала на Яна-ян бе почти празна, когато Карис влезе през бронзовите й двери. Високият подиум отсреща -издигнати една над друга поредици от стъпала, които водеха към трона - бе обикновено затрупан от множество придворни и обожатели. Сега там бе само Принцът. Стоеше прав с разперени ръце, докато двамина от слугите му навличаха връз него цяла броня, обичайна за Залеза по време на война. Трети прислужник държеше Ореола зад главата му, както подобаваше, и го завърташе съобразно движенията на Принца.

- А, Карис. Докладвай, ако обичаш.

Генералът коленичи в основата на стълбите.

- Още няма вести от юг, господарю. Нападението би следвало да се е провело снощи. Трябва им време, докато се завърнат и пратят гълъб или бързоходец.

- М-да. Е, мъртва или не, жената би могла да изпрати съобщение. Ще трябва да приемем, че Кисуа е предупредена. - Той се обърна, а бронзовите пластини от нагръдника заблестяха. Ръцете му бяха все още протегнати встрани от тялото. - Достатъчно войнствен ли изглеждам, Карис? Не като от военна каста, разбира се, но поне задоволително?

- Повече от задоволително, господарю. Ще вдъхновяваш нашите войници да се сражават с всички сили.

- Казано както подобава на висша каста. - Принцът отпусна ръце, погледна за сетен път своето отражение в огледалото, държано от четвърти слуга, и кимна със задоволство. Освободената прислуга напусна залата начаса. Остана само мъжът с Ореола. - Не ми трябват ласкателства, Карис. Нийес беше разбрал това. Надявам се с времето и ти да го сториш.

Карис пое дълбоко въздух, за да укроти бушуващите у него чувства.

- Да, господарю.

- Разбира се, да разполагам с генерал като теб, Карис, си има своите преимущества. Не ми задаваш неудобни въпроси, не ми хвърляш неодобрителни погледи. Предполагам, че това действа ободрително. - Докато слизаше по стълбите с носителя на Ореола подире си, той направи отривист знак на Карис да стане и да го последва. Прекосиха задната част на залата и Карис кимна към Стражата на Залеза. Мъжете тръгнаха след тях под строй, след като Принцът излезе от помещението.

- В крайна сметка най-важна от всичко е верността -продължи Принцът, - Да вземем нашия побъркан приятел, убиеца, който седи сега окован в катакомбите под двореца. Той не мисли - вече не. Нищо не прави, докато не му кажа или ако не е гладен, а наблизо се появи плячка. Всичко това ограничава в много отношения ползата от него, но пък едновременно с това нямам основания да се опасявам от предателство. Има владетели, които цял живот се мъчат да култивират подобна лоялност, а пък аз съм си я сътворил ей така. - Той се засмя. - Истинска власт, Карис. Баща ми и всички Принцове преди мене така и не са се домогнали до нея, но аз ще го сторя.

Приемната зала бе разположена в най-горния стаж от Яна-ян. Когато Принцът го изведе на балкона, специално отреден за владетелското семейство, на Карис му спря дъхът при гледката на проснатия отдолу град. Височината бе толкова голяма, че гъмжащият на пазарния площад народ изглеждаше като кукленско сборище. На запад се виждаха реката и плодородните зелени поля, източник на благоденствие за Гуджааре. В северна посока съзря дори делтата и бреговата линия на Морето на славата. Докъдето поглед стигаше - всичко бе под властта на Принца.

Сега отправи взор на изток и се стъписа.

- Ще трябва да ми простиш, че не ти казах - обади се Принцът. Карис усети впития в лицето си поглед, който отчиташе всяка негова реакция. - Адмирал Аколил презира сухопътните войски и аз все гледам да не го дразня. Но ето че дойде време и ти да узнаеш.

„Кораби“ - каза си Карис замаян. Мястото му позволяваше да види източното пристанище, което бе изградено на Тясно море и даваше възможност на Гуджааре да търгува по континенталното крайбрежие чак до Кисуа. Сега то бе пълно с кораби - военни кораби, - подредени в очакване да получат достъп до товарните докове. Зад тях се виждаше водната повърхност на Тясно море, простираща се от брега на Гуджааре чак до хоризонта. И там съзря още кораби, закотвени в редици. Стотици кораби. Надупчили водата като шарка.

- Корабостроенето в Морето на славата отпреди пет години - прошепна Карис. - Могат да качат по-многочислена войска от онази, с която разполагаме.

- Така е. - Генералът долови гордост в гласа на Принца. - С помощта на нашите съюзници тези кораби извършиха дълго плаване около северния континент, през океани с лед и други опасности, част от които са твърде фантастични, за да бъдат описани. Доста загубихме, но повечето оцеляха. И сега почти всички трюмове са тъпкани със свирепи варвари воини. Кисуатци ще останат доста изненадани.

Карис отвори с усилие уста.

- Кога?

- Утре вдигат платна. Ускорил съм, доколкото е възможно, товаренето им. Аколил ме уверява, че може да стигне Йетийските проливи само за един ден, а до северните брегове на Кисуа - за осемдневие или с ден-два повече. Много по-рано, отколкото възнамерявах, разбира се, благодарение на Нийес, Кинджа и коварната красавица Сунанди. Исках да потегля с двайсетхилядна войска, а не само с десет. Останалите няма да пристигнат още седмици или дори месеци наред. Но десет би трябвало да стигнат. В края на краищата Кисуа също не е подготвена.

Карис се обърна и го погледна втренчено. Прекалено голямо бе смайването му, за да подчини поведението си на обичайния самоконтрол.

- Наистина си решил да го направиш. Та Кисуа е два пъти по-голяма...

- Ние пък сме два пъти по-богати. Освен това провежданата от тях политика на изолационизъм им спечели врагове сред северните племена, които не са съгласни с последователното насочване на кисуатските търговски канали в южна посока. Северняците се съгласиха да се бият веднага щом им обещах да сложат ръка върху тази търговия. - Принцът се усмихна и насочи поглед към изток. - Макар да не съм съвсем убеден, че ще спазя това споразумение. Все пак всичките им войници ще загинат. Гуджаарейският меч ще подчини най-накрая звяра Кисуа.

- Ще загинат? - изтърси Карис, напрегнал воля да раздвижи скованата си мисъл. Война. В такива мащаби, че щеше да подпали цялата източна част от континента плюс северните земи. Само след едно осемдневие.

- Разбира се. Нашият побъркан приятел се развива дори по-бързо, отколкото бях очаквал. И това е отлично, след като бях принуден да започна по-рано. Всичко зависи от Жътваря.

И сега, най-неочаквано, Карис проумя какво е намислил Принцът.

Трябва да бе издал някакъв звук, понеже Принцът му хвърли остър поглед. След това се усмихна на страховете му.

- Сънна кръв - каза той и потупа дружески генерала по рамото. - В крайна сметка всичко се свежда до това. Моята династия ще престане да робува на Хетава. А Гуджааре ще престане да бъде обикновен търговски кръстопът. Можем да се превърнем в средище на цивилизация, която се простира върху цели континенти и носи благоденствие и мир за всички. На народите ще дам един жив бог, направен от плът, а не само от сънища, пред когото да се прекланят. Разбираш ли?

Карис разбираше. В продължение на един миг, който му се стори цяла вечност, предателството на Нийес избледня пред неговия собствен неудържим порив да измъкне меча си и да съсече Принца на място.

Но мигът отмина. Той бе жина, истински син на Гуджааре, а Принцът бе Аватар на Хананджа. Посегателството над него бе нещо повече от предателство - то бе светотатство. И генералът падна на колене, за да вдигне ръце в манофлексия.

- Разбирам, Принце мой - каза той. - Животът ми е твой.

- Както винаги - отбеляза Принцът. И се извърна, за да се наслади на гледката.