Луната, която убива

31.

Ниджири долови бученето на тълпата още преди да излязат от Залата за съвещания. Отначало реши, че е реката, макар да бе забелязал, докато минаваха през града, че тя лъкатуши на запад и се губи в зелените, покрити с мараня планини в далечината. Сетне слухът му започна да отделя цели думи и фрази -викове - и той осъзна, че това са гласове. Толкова огромно множество гласове се надигаха и говореха едновременно, че се сливаха в монотонен тътен. Момчето не можеше да измисли причина, поради която подобно множество би се събрало в такъв разюздан хаос. Никакво обществено събитие в Гуджааре не можеше да протече толкова шумно. Да нямаше бунт? Чувал бе, че стават такива неща из чуждите страни. Но ето че излезе навън и всичко му стана ясно.

Хора - стотици, може би хиляди - бяха изпълнили стълбищата пред Съвещателната зала, улиците наоколо и пресечките по-нататък. Мъже и жени, деца и старци, толкова много, че краят им не се виждаше. Но когато двамата с Ехиру се показаха в горната част на стълбите заедно със Сунанди, врякат намаля, за да заглъхне най-накрая съвсем. Сунанди и Exиpу спряха, същото направи и Ниджири. И тримата застанаха във фокуса на хиляди чифта очи.

Всички затаиха дъх. Ниджири се вгледа в най-близкитe лица от тълпата, за да съзре най-различни чувства, изписани по тях - от страх и любопитство до гняв и обожание. Но едно нещо го смая най-силно и го озадачи най-много, защото, макар да го бе наблюдавал безброй пъти в Гуджааре, не бе допускал, че ще се натъкне на него в един град, който вижда проклятие в лицето на Бирниците. Надежда. Само че какво очакваха oт Ехиру - само от него, защото никой не обръщаше внимание на Ниджири, - той не можеше да предположи.

И сега Ехиру излезе напред, вдигнал и двете си ръце с обърнати напред длани. Уплашен, Ниджири тръгна след него, забелязал с крайчеца на окото как Сунанди прави същото, след като промърморва нещо неразбрано. Когато погледна Ехиру, бе поразен за пореден път, защото напрежението и мъката от последния месец бяха напълно заличени от лицето на неговия брат. Той дори се усмихваше, докато крачеше напред в тълпата, а изражението му бе същото, което Ниджири помнеше от тяхната първа среща преди много, много години - нежност, строгост, топлота, възвишеност. Покой. Забелязали всичко това, хората му отваряха път, като шушукаха помежду си.

Сега Ниджири дочу тропот от тежки подметки и дрънчене на брони, които смутиха покоя. Ниджири извърна глава и забеляза неколцина гвардейци на Протектората, изсипали се в горния край на стълбите. Те разговаряха възбудено, видели се пред лицето на тази огромна тълпа. Ниджири реши да не им обръща внимание и отново устреми поглед към Ехиру, напълно убеден, че това, което вижда в момента, не бе нищо друго, освен пряка намеса на Богинята. Кисуа се бе отказала от наркомансията преди векове, но страхопочитанието към нея, както и вярата в могъществото на Хананджа явно се бяха запазили в някаква скрита частица от древната душа на този народ. Като чирак на Ехиру, негов дълг бе да засвидетелства такова грандиозно събитие.

„Ще го сторя с радост в сърцето. Благодаря ти, Хананджа, че направи моя брат какъвто бе преди, макар и само за този момент.“

Някаква фигура си пробиваше път през тълпата и мъкнеше друга подире си. Ехиру спря. Ниджири настръхна, но това бе само един мъж, който водеше за ръка дете. Едно дете, установи със закъснял ужас Ниджири, което в някакъв момент от своя кратък жизнен път бе станало жертва на жестока намеса. Главата на момчето бе килната назад така, сякаш нямаше сили да я удържа права. Краката уж пристъпваха, но толкова неуверено се кривяха и гънеха, че без подкрепата на мъжа детето би паднало. За капак на всичко, и двете ръце бяха изсъхнали, изтънели и безполезни от лакътя надолу.

- Б-бирник, извинявай - започна мъжът. Облечен бе като ковач и говореше такъв тежък диалект на суа, че Ниджири едва го разбираше. - Моят син, това е моят син, ще го излекуваш ли? Вземи моя живот, ако това ще помогне, Бирник, аз съм верен последовател на Хананджа, тукашните лечители не могат с нищо да му помогнат, моля те...

Тези слова бяха сякаш уговорен сигнал - от всички страни се надигнаха други гласове:

- Майка ми, Бирник, тя умира - викаше някаква жена. И съпругът на друга, и войник, който сочеше празната орбита на окото си, и сгърбен старец, който молеше да бъде изпратен при жена си в Ина-Карек, Толкова много хора. Всички се бутаха неудържимо напред, протягаха умолително ръце. Започнаха дори да проявяват интерес към Ниджири - множество пръсти се вкопчваха в раменете и робата му. Някой го погали по тила и той извърна глава, за да улови пълния с отчаян копнеж поглед на някаква жена, преди тълпата да се юрне отново напред и да я погълне.

Изведнъж ръцете станаха прекалено много. Прекалено много умоляващи гласове ги заобикаляха отвред, искащи, настояващи, отчаяно пожелали онова, което никой от двама, никой от десетима Бирници не бяха в състояние да предложат. Ниджири ахна, когато някой го дръпна за робата и я съдра. Той отблъсна инстинктивно ръката и застана в отбранителна позиция. Някои хвана и Сунанди. Ниджири забеляза как очите й се разшириха уплашено, преди да се отдръпне...

- Дай да видя сина ти - обърна се Ехиру към първия мъж, който го бе заговорил.

Гласът му се извиси над цялата дандания, макар да не го бе напрягал. Тълпата се укроти и млъкна. В настъпилата тишина Ехиру пристъпи напред и хвана брадичката на детето, за да изправи увисналата глава, и прегледа блуждаещите очи.

- Той си е с ума - обади се мъжът. - Изсъхването започна преди години. Порази тялото му, но умът си е на място. Единствено дете ми е.

- Ясно - отвърна Ехиру с въздишка. - Може да се излекува, но не от мене. Подобно лечение изисква сънно семе, за да се регенерират мускули и нерви, както и сънна жлъч, с която ще се прекъснат всички вредни процеси. Хирургията ще отстрани ония части от тялото, които са непоправимо засегнати, но трябва сънна кръв за туширане на болката, както и сънна слуз за възстановяване на силите. Всичко това ще продължи много осмодневия и съществува възможност да не завърши с пълен успех, но аз самият не притежавам необходимите умения, за да се справя с което и да било от изброеното.

- Но нали си Бирник...

Ехиру вдигна поглед и думите на мъжа застинаха върху устните му.

- Бирник, но не Лечител. Аз мога да му помогна само по един начин. - Казаното увисна в мъртва тишина.

Мъжът затаи дъх, но вместо да си тръгне, както очакваше Ниджири, хвана здраво Ехиру за ръката и промълви:

- Помогни му тогава по твоя начин. Синът ми плаче всяка нощ, като знае, че никога не ще може да наследи нашата ковачница, никога не ще се ожени, никога не ще има възможност да се грижи за нас, родителите - цял живот ще си остане такъв, какъвто е сега. След две години става пълнолетен, а майка му още сменя пелени като на бебе! Всяко движение му причинява болка! Много пъти ме е молил да го убия, само че аз... аз така и не събрах... кураж... - Мъжът потръпна. Сведената му глава се разтресе неудържимо. - Щом не може да бъде излекуван...

Ехиру го наблюдава известно време, а сетне погледна момчето. Отвратителен паралитичен гърч премина по цялото му тяло, в очите бликнаха сълзи и потекоха по бузите, устата зяпна и се затвори, за да зяпне отново. Няколко дълги мъчителни мига бяха нужни на Ниджири, за да проумее, че това отчаяно френетично движение бе неистовото усилие на момчето да изрази съгласие.

„О, Богиньо, как си могла да позволиш подобно страдание? Как би допуснал който и да е продължаването му?“

Той не очакваше отговор на тази своя молитва, но го получи все пак, когато Сунанди пристъпи напред и хвана Ехиру за китката.

- Не мога да допусна това - каза тя. Гласът бе тих, а изразът на лицето - напълно сломен, но ръката й продължи да задържа неговата.

Ехиру само я погледна. Ниджири чу възгласите на тълпата и се обърна, за да види какво я е разтревожило. Двама от стражите се спускаха по стълбите с насочени копия.

- Направи го и ще убият както тебе, така и бащата, Бирник - каза Сунанди достатъчно високо, за да я чуе тълпата.

Сетне се обърна с въздишка към мъжа. - Виждам, че сина ти страда, но желанието ти противоречи на всички закони, които почитаме.

Мъжът я погледна втренчено, а след това се хвърли към нея, повлякъл болното дете подире си. Опита да я удари със свободната си ръка, а лицето му бе изкривено от ярост. Тълпата нададе вик на споделена тревога. Ехиру мигом хвана мъжът и го дръпна назад заедно с детето. Ниджири застана пред Сунанди, за да я предпази.

- Почитаме? - кресна мъжът. - Какво да почитам? Виждаш ли моя син? Какво е направил законът за него, а, кучка кастова?

Ехиру допря длан до гърдите на мъжа и го отблъсна решително назад.

- Спокойно - каза му той. Дори и да не бе усетил струйката сънна кръв помежду им, Ниджири щеше да разбере за нея от онова, което последва. Мъжът затаи дъх и се препъна назад като инстинктивно сграбчи своя син. Започна да премигва насреща им без следа от предишния си гняв. Вторачи се смаян в Ехиру.

- Заведи сина си в Хетава. В Гуджааре - каза му жрецът След това се извърна към Сунанди и стражите, а в погледа му студенееше сдържан гняв. - Това поне разрешено ли е, или не е? Дори един съвет от Бирник ли е незаконен тук?

Жената го изгледа продължително и Ниджири разбра - тя знаеше какво е направил жрецът със сърдития мъж. Нямаше представа как бе разбрала, може би просто бе твърде умел наблюдател. Но така или иначе, стражите можеха да убият Ехиру заради използването на наркомансия само след една нейна дума. Така тя би могла да се освободи от заплахата на отсрочената присъда, поне докато нещата в Гуджааре се оправеха и друг Бирник не бъдеше изпратен, за да събере нейната Дан. Ниджири усети в устата си напираща жлъч. Сви юмруци.

„Проклето долнопробно женище! - запрати мислите си в нея с желание да усети тя неудържимата му ярост. - И да умре той, начаса ще пристигне друг Бирник, за да вземе безполезния ти живот!“

Но Сунанди вдигна ръка, за да успокои войниците.

- Само съвет може - каза тя, - но трябва да добавя, че всеки, който отиде в Гуджааре, за да бъде лекуван с магия, не ще получи никога разрешение да се завърне в Кисуа. Такъв е от край време нашият закон.

- Пет пари не давам за вашия закон - сопна се Ехиру. След това се извърна и продължи напред през тълпата. Тя се раздели, за да му стори път.

Сунанди въздъхна, несъмнено разгадала гнева на Ниджири, събран в напрегнатите до скъсване мускули на широките му рамене. Момчето й хвърли огнен поглед и последва Ехиру. След като даде знак на стражите, и тя тръгна напред.

- Каквото и да си мислиш - каза му тихо, - спрях го, за да му спася живота.

Ниджири изсумтя:

- Той ти позволи да го спреш, за да спаси твоя.

- Какво?

Момчето посочи към тълпата, която бе започнала да роптае и да се вълнува. Болка и гняв се четяха по множество лица.

- Погледни тези хора, Говорителко. Те са верни на Хананджа и са дошли да съзрат Нейния най-висш Слуга. Ако онези стражи го бяха нападнали, мислиш ли, че щеше да се намери сила, освен божествена, която да се изпречи пред техния гняв?

Сунанди спря като ударена от гръм. Ниджири продължи напред прекалено ядосан, за да го е грижа дали тълпата няма да се сключи зад гърба му и да ги отдели един от друг. Но чу шляпането на сандалите й - тя тичаше, за да го догони, а момчето неохотно извика в съзнанието мисли за собствената си майка, както го бе учил Ехиру. Това смири яда му и той забави крачка, за да я дочака.

- Май ще излезе, че съм посветила твърде много години за изучаване на чужденците и съвсем недостатъчно - за изучаване на собствените ми сънародници - каза тя с огорчение. Ниджири прие казаното като неин начин за извинение. - Ти ги разбираш по-добре от мене.

- Хората са едни и същи навсякъде.

- Всички, освен него. - С крайчеца на окото си той забеляза насочения й към гърба на Ехиру жест.

Ниджири се усмихна и вирна гордо глава.

- Така си е. Всички, освен него.

Все така по неговите дири те излязоха от тълпата и се прибраха в къщата на Сунанди.