Луната, която убива

10.

Жътваря знае, че е мерзост. Ако му бе останала душа, това щеше да го опечали.

Излизането от Яна-ян протече без затруднения. Дворцовите стражи се интересуваха по принцип повече от натрапници, а не от заминаващи гости - дори когато си тръгват в малките часове на нощта. Ехиру бе спрял друга теглена от слуги каляска и двамата бяха потеглили към тихите крайречни улици. Сега Ниджири седеше редом със своя наставник върху един покрив близо до водата, вперил поглед в Кръвта на Богинята, която течеше недалеч от тях. Сънната Луна още не бе завършила съвсем своето бавно и грациозно пътешествие през небосклона, но хоризонтът вече бледнееше от настъпващата зора. Известно време след слънцестоенето нощите винаги бяха кратки.

Поквара, лудост и война...

Хамиан и беседата на Ниджири със Сестра Мелиатуа бяха едва снощи.

Ехиру седеше притихнал до Ниджири, вперил поглед в реката, но виждаше - така подозираше младежът - някакво друго измерение. Макар да бе изтекъл цял час след разговора с жената от Кисуа, той с нищо не показваше, че възнамерява да се прибере в Хетава. Нямаше ни следа от обзелия го в спалнята на чужденката пристъп... макар Ниджири да съзнаваше, че това спокойствие бе временно. След като си бе изпуснал нервите веднъж, със сигурност щеше го стори пак. Така протичаше изпитанието.

Момчето вдигна ръка с обърната нагоре длан.

- Ехиру-братко? - Осезанието помагаше на всеки Бирник да се върне към действителността, когато останалите му сетива го изоставеха - на този трик обучаваха всеки помощник в пранаж.

Ехиру се завърна с примигване от онова друго място, за да обърне взор най-напред към лицето на Ниджири, а след това към докосналата го ръка. Терзание сбърчи челото му, но той я пое с въздишка.

- Толкова ли те уплаших, чирако мой?

- Никога не си ме плашил, Ехиру-братко.

Но възрастният жрец погледна сключените им ръце и въздъхна отново.

- Тя не излъга. В съня мога да бъда по-сигурен, но тези неща се усещат дори и в будно състояние.

Ниджири започна да гали със свободната си ръка гърба на Ехиру. Това също се допускаше при пранаж, но младежът подозираше, че гладкостта на кожата и уханието на тамян и пот, което Ехиру винаги излъчваше, не би следвало да му правят чак такова впечатление... Наложи си да дръпне ръката си.

- Възможна е и лъжа, без да се лъже, Братко. Тя сама призна, че не знае цялата истина.

- Знае достатъчно, за да ни създава грижи. - Ехиру сведе поглед към съединените им ръце. - Само че голяма част от казаното е... немислимо. Неприемливо.

- Онова за Жътваря? - Ниджири поклати глава. - Сигурно бърка нещо. Както в началото.

- Не. - Лицето на жреца стана сериозно. - Онази грешка бе моя. Помислих, че тя има предвид... моя провал. - Поколеба се продължително. - Каза ли ти Супериорът?

Ниджири се вгледа във водата.

-Разбира се. Избрах те за свой наставник напълно осведомен.

- Какво точно ти каза?

-Че си провалил поръчка, като при това си наранил душата, а може би си я и унищожил. - Лицето на Ехиру посърна и Ниджири млъкна обезпокоен. Дали нямаше и друго тук?

Ехиру пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за нещо.

-Данъкът трябваше да бъде събран от чужденец - мъж от Бромарте. Заварих го вече стигнал в Ина-Карек и просто го последвах вътре. - Ехиру млъкна изведнъж. Пръстите му стиснаха леко тези на Ниджири.

- Братко?

-Имаше поквара в тази душа. - Ехиру продължи да гледа към реката, но момчето подозираше, че не забелязва палмите на отсрещния бряг, нито разклатените от вятъра тръстики, нито полюшващите се край пристаните плоскодънни лодки. Ръката му студенееше в дланта на Ниджири. - Не толкова, че да го превърне в престъпник, но достатъчно да замърси панорамата на сънищата му с грозота и насилие. Направих опит да го изведа в по-приятно място, но го споходи ясновидство.

Ниджири смръщи чело.

- Чужденците не достигат до ясновидство в своите сънища. Братко. Те всяка нощ се лутат безпомощни в Ина-Карек. Дори едно дете на четири наводнения владее нещата по-добре от тях.

- Чужденците имат същите вродени способности, каквито имаме и ние в Гуджааре, Ниджири. Всичко, което е по силите на един опитен наркомансер, го могат и те - макар и случайно.

Ниджири се сдържа да не изпръхти с презрение - мисълта, че един варварин е в състояние да постигне същото, каквото е по силите на най-добре обучените Сестри, Лечители и Бирници, му изглеждаше нелепа. Все едно деца да пропишат научни трактати.

- Този бромартец... - Ехиру въздъхна. - До едно време не се различаваше по нищо, от който и да било друг дебелоглав и уплашен сънуващ. Но най-неочаквано ми каза: „Използват те“.

Ниджири сбърчи вежди.

- Какво ще рече това?

- Нямам представа. Но почувствах истина в тези думи. А снощи, когато тази кисуатка ги повтори...

- Значи това било. - Ниджири стисна ръката му. - Тя е покварена, Братко. Професионална лъжкиня, както сама призна.

- Значи не вярваш на приказките й за мъртви затворници и военен заговор?

- Мъртви затворници надали са в състояние да започнат война. А и всичко, което съм прочел във връзка с войната, говори за свързани с нея ужасяваща разруха и неописуеми страдания. Никой не би подхванал умишлено подобно нещо.

Ехиру го погледна и Ниджири смаян забеляза усмивка върху лицето на своя наставник.

- Ехиру-братко?

- Няма нищо. Просто все забравям твоята младост. - Ехиру прибра колене и ги обгърна с две ръце, като вдигна поглед към небето. Мъничка и бледа, Будната Луна надничаше свенливо иззад дъгата на своята по-голяма сестра. Изгревът на Слънцето предстоеше. - Завиждам ти заради нея.

Ниджири наблюдаваше Ехиру с удивление. Различи едва видими белези на съжаление и тревога върху профила на своя наставник.

- Ти вярваш в историята на онази жена.

Ехиру въздъхна срещу вятъра.

- Когато бромартецът бе споходен от ясновидство, аз обърках съня поради силна изненада. Но след като той умря, забелязах нещо друго. Някакъв мъж върху отсрещния покрив. Той бе зло, Ниджири. Не мога да го обясня. Движенията му, очертанията му, онова усещане за чуждо присъствие - никога през живота си не съм бил така уплашен.

Ниджири се размърда с неудобство.

- Видение. Проявление на чувството ти за вина. - Чувал бе, че при особено талантливи наркомансери стават такива неща. Дарът на съня не всякога оставаше толкова лесно под контрол. - Приливът на сънна кръв...

- Не. Сънната кръв бе развалена. От нея ми стана лошо -не съм се замайвал. Онова, което видях, бе реално.

- Кисуатският Жътвар?

- Не мога да измисля нищо друго, което би могло да всели подобен ужас в сърцето ми.

- Но за да стане Жътвар, заелият се с магията на съня трябва да пропадне в пранаж, да откаже Последна Дан, да не бъде Взет от наш брат с четиридневия, останал по някакъв начин незабелязан от другите, докато постепенно се побърка... - Той поклати глава, отказал да повярва подобно нещо. - Невъзможно е. Нашите братя са твърде мъдри и предани, за да го допуснат.

- Предполагам, че Жътварите от далечното минало също са имали предани братя.

Ниджири преглътна, вторачил поглед в Ехиру. Другият се усмихна безрадостно със зареян в далечината поглед. Думите му натежаха като камъни в сърцето на младежа и той замлъкна под техния товар. Подтикнат навярно от съчувствие към терзанията на Ниджири, Ехиру също затвори уста и двамата потънаха за известно време в гробовно мълчание.

Най-накрая възрастният жрец проговори с въздишка:

- Аз видях каквото видяха очите ми, Ниджири, и ако има двайсет мъртви мъже, които са съзрели същото...

- Ами това е работа на Супериора. - Ниджири стана на крака и оправи с решително движение препаската си. Ехиру го погледна отдолу, а върху лицето му се изписа лека изненада. - Трябва да се върнем в Хетава и да докладваме всичко това. А ти трябва да отидеш при Лечителите и да поискаш вливане.

Ехиру повдигна вежда.

- Едно избухване не означава, че съм излязъл от контрол.

- Само по себе си не, но е имало и други симптоми, нали? -Неприлично бе да се говорят такива неща, особено когато се налагаше да бъдат казани. Ехиру опъна рамене и целият се превърна в упорство. Ниджири настоя. - Аз съм обучен, Братко, макар да не съм имал случай да Служа истински. Не те ли спохождат повече видения от обичайното? Случвало ли се е ръцете ти да затреперят?

Ехиру вдигна ръка и се загледа в нея.

- Сутринта на Хамиан.

Оставил се бе да страда цели два дни? Ниджири смръщи чело.

- Значи задължително трябва да се направи. Тази вечер не можа да Вземеш приношение. До утре може да чуваш гласове и да виждаш врагове на всеки ъгъл...

Ехиру се изправи и застана лице в лице с него.

- Мисля, че познавам добре собственото си състояние, Ниджири, след като го наблюдавам непрекъснато вече двайсет години.

Забележката бе безобидна в дадения контекст, но все пак накара Ниджири да замълчи. Той сведе глава, свил юмруци от срам и гняв, задето го бяха поставили на мястото му. Миг по-късно Ехиру въздъхна и отпусна ръка на рамото му.

- Ще отида при Лечителите, ако това ще уталожи страховете ти - проговори той. - А сетне и двамата ще посетим Супериора...

Млъкна и вдигна глава нагоре. Ниджири сви вежди и понечи да попита какво става, но преди да отвори уста, Ехиру му даде знак с ръка да замълчи. Той бавно се завъртя на север и впери поглед срещу течението на реката. Покривите бяха стихнали, а пълното лице на Сънната Луна най-после изчезна от поглед. Остави след себе си само едноцветните сенки, хвърляни от бледия светлик на Будната Луна. Не се чуваше птича песен. Никакъв повей на вятъра не поклащаше натежалите от пране простори. Градът бе тих.

Не. Не съвсем. Ниджири долови ек от тропот на сандали, който се донесе от няколко пресечки разстояние. Някой тичаше.

- Леки са - прошепна Ехиру. - Сигурно е жена. Или пък дете.

Ниджири се ослуша напрегнато, за да прецени тези стъпки. Множество възможности минаха през главата му, повечето от които - страховити. Куриер. Или пък слуга с някаква поръчка. Насилник. Убиец.

Двамата млъкнаха отново, потънали в слух. Бягащият промени своя ритъм - от време на време забавяше ход, спираше и отново се затичваше. Ниджири се намръщи. Имаше нещо несъмнено тревожно в звуците от тези бягащи крака. Нещо неистово.

Ехиру вдигна ръка в тревожен знак: „Следвай ме мълчешком“. Ниджири се подчини на мига, когато неговият наставник хукна изведнъж, прехвърли се с ловък скок от техния покрив върху съседния, а сетне тичешком - върху следващия. Докато го следваше, Ниджири прецени, че ще срещнат тичащия след около половин пресечка.

Ехиру спря на ръба на просторен покрив на ниска складова сграда и надникна над него към улицата отдолу. Никой не се виждаше. Тропотът от стъпки бе спрял.

Сега и двамата чуха остър вик на уплаха, долетял откъм някакъв проход насреща - там, откъдето бяха дочули и последните стъпки на бягащия.

Когато ехото от вика заглъхна, Ехиру бе вече в движение тичаше без какъвто и да било опит да се прикрие. Ниджири напрегна сетни сили, за да не изостане. Даже след десет години акробатични упражнения той всеки път се поразяваше от своя наставник, който, стигнал ръба на някой покрив, скачаше от него, без да загуби дори и частица от секундата. Сега се хвърли във въздуха, протегнал ръце, за да се опре в стената, когато падне. Коленете му бяха леко прегънати, а стъпалата готови да омекотят удара от приземяването. Миг след това бе отново във въздуха, прехвърлил цял човешки бой разстояние. Падна на ръце и крака, устремил поглед в мрака отвъд входа на прохода.

Оттам се чу тихо съскане.

Ниджири спря на края на покрива. Сърцето му щеше се пръсне. Не виждаше лесен начин за слизане. Преглътна, пое дълбоко въздух, за да се съсредоточи, както го бяха учили Пазителите, и впи поглед в стената отсреща, докато повтаряше трика на Ехиру. Не успя да изпълни както трябва последния скок, но въпреки залитането си не се нарани.

Преди да възстанови равновесието си напълно, нещо излетя от тъмното и се блъсна в Ехиру. Приличаше на раздърпана торба дрехи и беше с жълти коси. Момичето на кисуатката.

„Имай милост, Хананджа!“

Ехиру изсумтя, съборен на земята от тежестта на летящия труп. Докато той се опитваше да се освободи от безжизнените крайници, увисналата глава и ужасените невиждащи очи, Ниджири се хвърли да му помогне и... ахна, когато от тъмното излезе още нещо, за да го удари с такава сила, че в мозъка на момчето блесна бяла мълния. Падна болезнено на калдъръма и бе така замаян, че не можа да стори нищо друго, освен да размаха немощно ръце срещу нещото, което го бе ударило. Само че то не бе труп.

- Красиво дете - прошепна някакъв глас в ухото на Ниджири. Той замръзна от страх. Гласът бе почти нечовешки, нисък и дрезгав. - Сега ще ми се усладиш.

Ръце като от желязо стегнаха Ниджири. Едната вдигна и двете му китки над главата. Другата, воняща на мръсотия и жлъч, както и на още четворка други гнусотии, започна да шари по лицето му. Ниджири затвори инстинктивно очи, когато тези пръсти стигнаха до клепачите. „Почакай, та това е...“ Но когато го осъзна...

... дойде на себе си с писъци, по някакъв начин освободен. Ужасът пулсираше във вените му с такава сила, че той се търкулна настрани и повърна, а после не му дойде наум да се отмести от мръсотията. Сви се инстинктивно на топка и се помоли страхът да го напусне заедно с болката или да умре и да сложи край на всичко това.

Долови неясни звуци от сблъсък на тяло в тяло и от тътрене на сандали върху камък. Диво ръмжене - като на чакал.

-Мерзост! - Викът на Ехиру стигна до момчето, като проникна през обвивката на неговата злочестина и част от страха се стопи. С Ехиру нямаше страшно. - Няма да ти го дам!

Съществото отвърна с дрезгав смях и Ниджири заскимтя. Чувал бе този смях в кошмарите си... но самите тях не можа да си спомни.

Калдъръмът затрепери под тежки стъпки - навън от прохода, бягащи надалеч. После някакви ръце вдигнаха Ниджири, приласкаха го към мускулеста топлина и мощно разтуптяно сърце.

- Ниджири! Отвори очи.

Не му бе хрумвало, че са затворени.

И сега някакви пръсти докоснаха неговите клепачи. Той се мяташе и отвори уста, за да закрещи от ужас. Но нещо сладостно и топло, нещо прелестно и нежно като цветни листенца обгърна съзнанието му и прогони страха.

Когато отвори очи, тревожното изражение на Ехиру го върна към действителността, макар тя да продължаваше да е някак разпокъсана.

- Благодари на Сънната Луна. Помислих, че душата ти се е откъснала на свобода. - Всичко се завъртя шеметно, когато Ехиру го вдигна на ръце. - Лечителите ще те възстановят напълно.

Ехиру се затича с Ниджири на ръце и светът започна да се люлее и върти в лудешки танц. Последният образ, останал запечатан в съзнанието му, преди то да угасне, бе на бисерни талази зора.