Луната, която убива

Една истина Гуджааре така и не желае да признае: нашата Хананджа не е най-великата сред чадата на Сънната Луна. Тя не е изкусна като Дане-инге, която отбелязва края на дъждовния сезон с танци на дъга в небосклона. Нито пък е трудолюбива като Мерик, който натрошава цели планини, за да запълва изкопаните от баща му долини. Но именно на Хананджа е дадено да се грижи за здравето и щастието на семейството й - една важна задача за всяко родословие, но особено когато става дума за безсмъртни. И тя създала селенията, наречени от нас Ина-Карек, където нейните божествени братя и сестри да имат възможност да се развличат с всякакви чудеса, каквито може да роди въображението. Но понеже нямало къде да ги разположи - Ина-Карек е по-голяма от земята и небесата, взети заедно, - тя задържала тези селения у самата себе си. Хананджа научила своите братя и сестри как да отделят своята най-съкровена същност и да я пращат в Ина-Карек. И тъй като боговете намерили нашия род за забавен, Тя споделила този дар и със смъртните.

Някой би могъл да каже, че това е лудост. Помисли само: нашата Богиня приела толкова огромно множество да се посели в Нейния разум. Как успява да ръководи собствените Си мисли? На кое място в цялата Ина-Карек се крият Нейните собствени сънища? Ако тя изобщо Си позволява такива.

Помисли и още нещо.

Като дете Бирник Секмен не можел да заспи, ако Сестриците Луни не му пеели нощем. Той се опитвал да изпее същите песни на своите братя и сестри в Детската къща, но те чували само тишина.

Още като послушник Бирник Аджес разговарял най-задълбочено с кралете на Гуджааре от техните Тронове на Сънищата.

Бирник Меитор проявил твърде рано своята дарба в сънищата, само че родителите му били неверници и опитали да не го пуснат в Хетава. На седем наводнения той заколил майка си в леглото й, понеже я взел за чудовище.

При пранаж на Бирник Самис — за което споменавам само като илюстрация на своя разказ - се наложило да увият ноктите му с ивици от хеке, а в устата му да поставят парче дърво, защото иначе щял да се издере и изпохапе цял, за да пусне на воля гъмжащите под кожата му насекоми.

Да не мислиш, че разправям всичко това, за да петня имената на тия люде? Да не би да окалях името на Богинята с предположението, че нейната лудост заразява Слугите й? Искам от теб да разбереш само едно: дарбата на сънищата е била винаги нож с две остриета. Но, както ни учи Тя, не е ли мъдрост това да търсим съкровище там, където останалите съзират проклятие? Не е ли белег на висока култура това да превръщаме лудостта в магия?