Луната, която убива

40.

„Мри най-сетне - помисли си Ниджири с ожесточение - и пет пари не давам, ако пропаднеш в света на сенките.“

Той преобърна с ритник Уна-уне по гръб, а след това го възседна и хвана главата му с две ръце - за брадичката и зад тила.

Само че бе забравил бързината на Жътваря. Юмрукът на Уна-уне го уцели в ченето с такава сила, че едва не му пречупи врата. Зашеметен, Ниджири бе отхвърлен назад. Задъхан под него, Уна-уне го събори на пода на балкона. Миг по-късно Ниджири установи, че позите им са разменени и главата на Уна-уне закрива утринното небе над тях. Кехлибарените лъчи на изгряващото Слънце осветяваха изпитото лице на Уна-уне, както и единственото му око, в което блещукаше ликуваща злоба.

- Помня те аз тебе - прошепна Жътваря, а мършавото му тяло потръпна от нетърпение. Пръстите му дращеха ръцете на Ниджири, опитваше се да го притисне към пода. - Душата ти бе много сладка.

Ниджири изръмжа в отговор, надигна се и заби чело в устата на Уна-уне. Жътваря издаде приглушено стенание на изненада, когато Ниджири намери опора върху двата си крака и го изблъска с все сила встрани. Освободен от хватката му, той отскочи назад, за да си събере мислите.

Уна-уне също стана. Чевръст като пясъчна усойница, той се хвърли напред с усмивка на мъртвешкото лице. Ниджири едва успя да избегне юмрука му и въздушната струя погъделичка кожата на главата му. Той изръмжа и се приготви за ритник, но преди да го нанесе, Уна-уне се наведе и заби рамо в стомаха на момчето.

И двамата имаха късмет. Някога Уна-уне бе як мъж - по-нисък от Ехиру, но по-набит. Сега беше кожа, кости и изтънели жили. С тежестта на тялото си притисна Ниджири към металния парапет достатъчно силно, за да изкара въздуха му в неволен вик, но не достатъчно, за да литнат и двамата към неизбежна смърт. Ниджири дращеше отчаяно по раменете на Уна-уне, почти изпаднал в паника, когато вятър лъхна гърба му и го предупреди за опасността. Отчаян, той сключи ръце и удари с все сила Уна-уне по врата.

Такъв удар би следвало да повали Жътваря на колене, но коженият нашийник намали ефекта. В същия миг Уна-уне извъртя тяло и се дръпна назад. Започна да се олюлява, ръцете му увиснаха като въжета край тялото, а на лицето му се изписа нагла усмивка.

„Играе си с мен“ - проумя Ниджири и потръпна.

Отблъсна се от парапета, за да застане в отбранителна позиция, пренебрегнал пулсиращата болка във врата и ребрата. Вече нямаше и помен от предишния му гняв, той не беше представлявал нищо повече от прикритие за страха. Споменът за студения допир на Жътваря до плътта и душата му изникна неканен и той потрепери въпреки засилващия се дневен зной.

Но ето че нещо у Жътваря се промени.

- Страх те е - прошепна той. Едва забележимо свъси вежди и вдигна глава, сякаш се опитваше да подреди някак обърканите си мисли. - Помощниците... не бива да се страхуват.

Ниджири разбра какъв път хваща сега мисълта на безумеца. Не нощта, в онзи проход. А пранажа.

Надмогнал лудото бумтене на сърцето си, Ниджири вирна брадичка.

- Ти уби момчето, което ти служеше.

- Можеше да си ти. - Нова безумна усмивка. Ниджири помисли, че това трябва да е комплимент. - Красиво момче. Заради теб бих се борил по-упорито с лудостта. Обичаш Ехиру, нали? А той обичаше мен...

Замълча. За миг на лицето му се изписа объркване, но веднага след това той вдигна поглед. Ниджири остана смаян от тези внезапно съвършено избистрени очи.

- Любимецът на Хананджа - промълви Уна-уне. Обърна лице настрани, сякаш засрамен, а Ниджири го гледаше и не знаеше какво да мисли. - Всичко му идеше отръки. Умел във Вземането и в отдаването на покоя на Хананджа,. и с толкова много почитатели. Обичах го като син... и го мразех едновременно с това. Разбираш ли? Тогава усетих. Няма покой в душата ми. Нищо - единствено самота и гняв. Време е да вървя.

С крайчеца на окото си Ниджири забеляза някакво раздвижване. Хвърли бърз поглед нататък и видя Ехиру, скован като някой старец. Принцът го водеше към парапета. Какво правеха те? И защо Ехиру пристъпваше като сомнамбул в кошмарен сън?

Представи си как Принцът хвърля Ехиру през парапета.

- Ехиру-братко!

За миг му се стори, че го е чул. Спря и започна да се извръща назад, но Принцът промърмори нещо и вдигна свободната си ръка. Джунгиса? Каквото и да бе, Ехиру явно нямаше сили да се съпротивлява. Отново обърна лице на юг и продължи към парапета.

- Дори сега - обади се Уна-уне. Момчето осъзна с ужас, че е забравил своя противник. Но Уна-уне само го наблюдаваше с хлътнало око и толкова бездънно отчаяние в него, че омразата на Ниджири се изпари. И тогава се сети за едничкото останало му оръжие.

Той преглътна, отпусна ръце край тялото си, изправи рамене и пристъпи напред.

- Все още има покой у тебе, Уна-уне-братко - каза Ниджири. - Един Бирник принадлежи на Хананджа винаги - дори сега.

При тия думи Жътваря смръщи чело и отправи взор към хоризонта, но момчето разбра, че ги е чул- Лицето му бе покрусено.

- Бях се приготвил - промълви той. - Казах им, че искам Ехиру да дойде и да събере моята Последна Дан. Но те ме отведоха и оттогава няма покой. - Въздъхна и погледна Ниджири. - Мислиш ли, че бих могъл да Я зърна? Само веднъж - в Ина-Карек?

Ниджири направи още една крачка към него.

- Да, Братко. Ти си й служил вярно. – пое дълбоко въздух, за да укроти ударите на сърцето си. Стараеше се да открие истина в собствените си думи, да не мисли за Ехиру, нито за онова, което прави Принцът с него.

„Едничък дълг на Бирника е да дарява покой; за целта той трябва да го има у себе си.“ Опита се да извика състрадание към Уна-уне. За негова изненада това въобще не се оказва трудно.

- Искаш ли да те пратя при Нея сега, Уна-уне-братко? -попита тихичко Ниджири. — Знам пътя.

Уна-уне примигна срещу него. В един зашеметяващ и сладостно-горчив миг очите му се изпълниха с копнеж и Ниджири очакваше да чуе „да“ .

Но после изражението на това лице посърна. Объркването се върна. А когато и то започна да избледнява, Ниджири видя как под него напира лудостта на Жътваря. В този момент момчето осъзна, че няма да има повече игри на котка и мишка. Жътваря - защото образът на Уна-уне се изпари като утринна мъгла - щеше да се вреже в съзнанието му и да го пресуши напълно.

Ниджири затвори очи.

- Прости ми, велика Хананджа, не мога да сторя това хем по правилния начин, хем сигурно.

И той стъпи здраво на двата си крака, стегна ръката си в острие и я заби с все сила в гърлото на Жътваря.

Онзи се люшна назад. Вдигна ръце, опипа конвулсивно хлабавия нашийник и вдлъбнатината, където бе бил ларинксът му. Под погледа на Ниджири мястото потъмня. Сега момчето се устреми напред и плесна длан в гърдите на Жътваря, за да влее у него сънна жлъч, точно както бе сторил с Пазителя Харака в деня на своето чирашко изпитание. Не бе Лечител -представа нямаше какво бе успял да парализира, само се помоли да е нещо важно. И в следващия миг от устните на Жътваря рукна кръв. Устата му се отваряше и затваряше като на риба в безуспешни опити да поеме въздух. Тялото му се отпусна на колене с достолепие на Бирник. За един кратък миг очите му спряха погледа си върху Ниджири. И в тях цареше покой.

Уна-уне се строполи и не помръдна повече.

Поел дълбоко въздух и стиснал юмруци, Ниджири се завъртя, за да погледне Ехиру и Принца. О, Богиньо!

Ехиру бе обърнал лице на юг. Ръцете му бяха вдигнати нагоре с разперени пръсти. Потръпваха неудържимо. Тялото му също трепереше - по-силно от на онова дете в Кисуа - всеки мускул изпъкваше под кожата като въже. Ниджири видя профила на своя наставник озъбен в отвратителна гримаса на сладострастен екстаз и неосъзната ужасена вътрешна съпротива. Стиснал бе очи. През воя на вятъра Ниджири дочу гласа на Ехиру, който се опитваше да произнесе някакви звуци. Те наподобяваха предсмъртен писък на животно или пукот от извита до краен предел дъска. Нищо човешко нямаше в тях.

- Ъъъъх...

А през това време Принцът стоеше залепен за него като кърлеж. Ръцете му стискаха раменете на жреца. Неговите очи бяха също затворени, но в израз на върховно блаженство. Цялото му същество сякаш пламтеше от поглъщаното могъщество.

- Н-н-н-н-н-н...

-Махни се от него! - Ниджири преодоля с един скок пространството помежду им и сграбчи Принцът.

Все едно хвана мълния. Все едно чук се стовари върху мускулите на ръцете му, а мозъкът му бе като обгорен с нажежено желязо. Нямаше време да се дръпне или да реагира по някакъв друг начин. За един неуловим миг му се стори, че се разпада, твърде немощен, за да понесе този прилив на воля и магия, на сънна кръв и живот, на...

- Н-н-н... Не! НЕ, БОГИНЬО, ПРОКЛЕТА ДА БЪДЕШ, НЕ!

Пороят енергия секна. В последвалата кънтяща и мудна тишина Ниджири видя Принцът, откъснат от Ехиру в резултат от собственото му усилие. Той направи несигурна стъпка назад, чертите му изразяваха неописуемо разочарование. И сега Ниджири съзря другото лице. Чертите на Ехиру бяха изкривени в израз на нечовешка ярост. Обърна се светкавично назад и заби пръсти в очите на Принца.

Удара в пода накара Ниджири да дойде на себе си. Той изпъшка, загубил за миг ориентация. До него тупна и Принцът. Той пищеше, а очите му бяха кървави дупки. Още един миг и върху му се стовари Ехиру. Надал рев, той раздра лицето му е голи ръце.

Небосклонът се завъртя над главата на Ниджири. Затворил очи, той усещаше мириса на плът, кости и кръв и осъзна по-ясно от когато и да било, че тялото е само временно убежище на истинското му Аз.

Но то бе удобно и здраво убежище, създадено от самите богове, макар никой от тях да не признаваше допуснатата грешка, и той не можеше да опише с думи безкрайната си благодарност, че го има.

След малко Ниджири отново можеше да разсъждава. Обърна глава настрани и ахна при вида на Принца. Лицето му бе неузнаваемо, крайниците - изкълчени в невъобразима поза. Ниджири прогони тази гледка от съзнанието си. Подпря се на лакът и съзря Ехиру, който бе коленичил с вперен към хоризонта поглед.

- Братко.

Ехиру не се обърна.

- Ние победихме, Ниджири. - Той се засмя тихо, без горчивина. - И загубихме. Откъм Кисуа настъпва цяла армия.

Ниджири седна, изкривил лице - забравените рани напомняха за себе си. Май имаше и счупено ребро.

- Сигурен ли си?

- Усещам вкуса им. - Вятърът промени посоката си за пореден път, за да донесе калния аромат на напоителни канали. Ехиру пое дълбоко дъх, сякаш му се наслаждаваше.

Ниджири стана прав и изтупа праха от себе си. Вятърът бърчеше плата на мърлявата кисуатска риза, която не бе свалял още от катакомбите. Той я смъкна и, захвърли, за да почувства с кожата си сладостната ласка на слънчева светлина и въздух.

- Сигурно и това е според волята на Хананджа - каза той, а Ехиру кимна.

Двамата останаха известно време така, докато денят светлееше над зелените поля. Някъде там селяни обработваха ниви, рибари стъкмяваха мрежи, а майки събуждаха с целувка своите деца. Война настъпваше в Гуджааре, но това бе без значение, защото който и да властваше в палати и крепости, все щеше да има нужда от зърно и риба, както и от поданици, които да управлява. В края на краищата волята на Хананджа винаги вземаше връх.

Ниджири се обърна към Ехиру:

- Легни, Неша.

Ехиру вдигна поглед към него и се усмихна. Легна по гръб с изпънати край тялото ръце и зачака.

Ниджири коленичи и обхвана лицето му с длани, почисти го от прах и нечистотии и от петънцата кръв на Принца. След като свърши, продължи да гали това лице, като се мъчеше да запамети неговите черти, сякаш не го бе правил поне сто пъти вече.

- В сънищата съм, Зехур - прошепна той.

Ехиру кимна.

- Пак ще се видим, Зехур. - Пое дълбоко въздух и го изпусна с продължителна измъчена въздишка.

Ритуалните слова бяха готови в съзнанието на Ниджири, но той не ги произнесе. Нямаше нужда от тях, а и никакви думи не биха помогнали. Прокара пръсти по клепачите на своя наставник, за да ги склопи, а след това постави ръка в нужното положение. Не разполагаше с джунгиса. Оскверненият камък на Принца бе паднал, най-вероятно през парапета, но приспиването на Ехиру бе лесна работа. Още по-лесно се оказа преминаването през тънките пластове, които разделяха селенията, тъй като душата на Ехиру беше вече наполовина в света на сънищата.

Образите, които ги наобиколиха в последвалите моменти, не му костваха усилия. Ехиру обладаваше повече от необходимите умения, за да създаде сам собствения рай. Ниджири се навърташе наоколо само за да се увери, че нужните връзки са налице - майката на Ехиру и Ките-ян, стотиците братя и сестри, Уна-уне. Добави някои дребни, но съществени подробности като уханието на реката и яснотата на небето, така че Сънната Луна да свети по онзи особен начин, който Ехиру толкова много обичаше. Когато светът му бе завършен, Ниджири продължи да се помайва, не му се щеше да прекъсне последната нишка, но Ехиру го побутна лекичко. Ина-Карек не бе място за живи, освен в безопасните ограничени дози на сънищата.

И така, Ниджири най-накрая се изтръгна от съня и хвана излинялата тънка нишка на живота. Прекъсна я прецизно, събра приношението и освободи душата в нейния нов дом. Едва когато и последната следа от умблике на Ехиру потъна в нищото, той тръгна назад по своята нишка, за да се завърне отново в плътта.

- Сбогом, Братко - въздъхна Бирник Ниджири. Наистина ще се видим отново. - Целуна усмивката на устните на Ехиру, а след това докосна с нова целувка гърдите му. С това замести своя лотосов печат.

Макар никой да не узна, че го е положил.