Луната, която убива

20.

През първия ден извън града керванът прекоси един приток на Кръвта на Богинята и мина през селце на име Кетуяе. Тук Ниджири видя за първи път как живее населението от горното поречие. В паметта му остана спомен за ритъма на песните на перящите жени, а също и по-малко приятният за човешка нищета и окаяност. Някои от използваните като домове постройки в Кетуяе не бяха нищо повече от навеси, изградени от кал, колове и палмови листа. Селцето бе прекалени малко, за да заслужава собствен отделен храм на Хананджа Ниджири успя да забележи един-единствен преуморен от работа Лечител, чиято колиба само с малко превъзхождаше останалите коптори. Нямаше общинска крипта за мъртвите, а само парчета земя, в която телата - дори не изгорени! - биваха просто заравяни надве-натри. Нямаше свестен кладенец, нямаше баня. Не можеше да различи представител на по-висша каста от слуга. Когато попита един от кервана къде учат тукашните деца, онзи само сви рамене.

Но и това село се превърна в приятен спомен, когато след още два дена труден преход преминаха безводни скалисти хълмове, за да навлязат в необятните обветрени дюни на Пустинните хиляда. Всъщност пясъците не се простираха чак на хиляда мили, както научи Ниджири, но бе трудно човек да помисли друго, след като можеше да съзре от гърба на камилата само пясък и мараня във всички посоки. Останалите четири дни от пътешествието му се видяха хилядолетие.

Той бе потънал в безутешен размисъл върху гложденето в очите, жаркия зной и поточетата пот, които се стичаха по гърба му, когато плиснала върху лицето и шията му студена вода го извади от летаргията. Ниджири хлъцна и се огледа, за да съзре Канек, един от синовете на Гехану, който се хилеше насреща му от гърба на друга камила, а в ръце държеше кофа.

- Събуждай се, гражданче! - смееше се той. - Почти стигнахме.

- Къде...? - Ниджири примигна с мокри клепки, мъчейки се да проумее.

Не можеше да са вече в Кисуа, но защо Канек пилееше водата?

-До оазиса на Теса, гражданче. Разбра ли?

Посочи с ръка напред. Ниджири погледна нататък и видя нещо, което приличаше на пореден мираж, мержелеещ се на хоризонта. След това забеляза забилите върхове в небето палми и скупчените около техните дънери къщи.

Канек плисна в лицето му още вода.

-Скоро ще се изкъпем, ще пием колкото щем, ще се изперем, та да не воним на лайна. Хайде, събуждай се!

Доброто му настроение се оказа заразно и Ниджири отвърна на закачката, като сам заплиска другото момче с вода. Поля го хубавичко, преди неговата майка да се върне назад и да възстанови дисциплината само с един страховит поглед през главите на няколкото камили отпред. При все това настроението на целия керван сякаш се повдигна. Ниджири се огледа за Ехиру, като се питаше дали може и него да облее с вода, но ентусиазмът му секна начаса. Камилата на неговия наставник се мъкнеше в опашката на кервана по-бавно от своите посестрими. Ехиру яздеше увесил нос, а тюрбанът се бе килнал над лицето му. С нищо не показа, че е чул новината.

-Иди да събудиш приятеля си - обади се Канек, след като проследи погледа на Ниджири. - Той май си е още в пустинята.

Ниджири кимна, опъна юздите и остави кервана да се източи покрай него, докато се изравни с камилата на Ехиру.

-Братко? - проговори той. Гласът му бе тих, макар че нямаше кой да го чуе.

Главата на Ехиру се надигна бавно. Той фокусира поглед върху момчето сякаш от голямо разстояние.

- Ниджири. Наред ли е всичко?

„Явно не е, Братко.“

- Не чу ли? Скоро влизаме в Теса.

- Вече? Добре.

Говореше тихо, но Ниджири долови отчужденост в този глас. Винаги ставаше така при пранаж. Цялото внимание на Бирника се съсредоточаваше постепенно навътре - подготвяше се за предстоящата схватка. Незначителните неща, свързани с личност и чувства, се забравяха. Отначало това бе единственият външен признак. Само че някъде вътре у Ехиру, в безформеното пространство между плът и душа, умблике, която крепеше неговата цялост, изсъхваше и се напукваше. Лишени от питателна сънна кръв, тази връзка излиняваше и оставящо душата да се мята без посока между сън и събуждане. Най-накрая тя щеше да се скъса и душата на Ехиру щеше да полети и към смъртта - но не преди той да загуби всяка способност да различава видения от действителност.

И докато Ехиру се бореше да съхрани разума невредим, душата му изгладняваше, жадуваше покоя, който можеше да получи от сънна кръв. Ако изпуснеше нещата от контрол дори веднъж...

„Ако загуби контрол, трябва да го Взема.“

А дали бе готов за това? Едва-що завършил обучението си, далеч от дома, притискан от времето? Не, разбира се, че не беше. Но дори да се мобилизираше по някакъв начин, щеше ли да съумее да запази пълен покой в своето сърце, както бе длъжен един Бирник?

Ниджири отпусна ръка - по-тежка, отколкото бе необходимо - на рамото на своя наставник.

- Може да минат още няколко часа, преди да стигнем оазиса, Братко - каза той, колкото да разсее тежките му мисли. Гладен ли си? - Бръкна под дрехите си, за да потърси платнената торбичка с храна, която всеки керванджия бе получил при последната почивка. - От закуската ми остана малко сладкиш със семе от хеке. Гехану ги напоява с мед... - Момчето извади лепкавото лакомство и го подаде.

Ехиру погледна, потръпна, сякаш му се догади от видяното, и обърна лице настрани.

Ниджири се намръщи.

- Какво има, Братко?

Ехиру мълчеше.

Видение значи. Твърде скоро - изтекли бяха едва три четиридневни, откак бе предал последната събрана Дан на Лечителите. Ниджири се стараеше да запази безизразен тон:

- Кажи ми какво видя, Братко. Моля те.

Ехиру въздъхна.

- Насекоми.

Ниджири се смръщи и започна да прибира сладкиша. Повечето видения бяха безобидни. Но също като болката за тялото неприятните видения служеха като предупреждение за разума -съобщаваха за някакъв дисбаланс или травма. Лечителите умееха да се справят временно с подобни случаи - източваха излишната сънна жлъч, добавяха сънна слуз с цел да възстановят вътрешното равновесие, а сигурно правеха и разни други неща. Ниджири бе изучаван само най-елементарните лечебни техники. Но единствено сънната кръв можеше да лекува истински.

- Няма никакви насекоми. Ако искаш, ще подържа това тук, докато избледнее видението.

- Значи няма - повтори Ехиру. Протегна ръка, отчупи парченце от сладкиша, поднесе го към устата си, без да гледа, и го изяде с решително дъвчене. - Било е просто видение. Изяж останалото.

Ниджири се подчини, като се въртеше върху камилата, за да облекчи болката от ездата. Ако не му се наложеше отново да язди камила, щеше си тръгне щастлив от този свят.

- Тази нощ ще си починем като хората, Братко - каза той и се поколеба за миг. - И ще можеш да изтеглиш сънна кръв от мене, само колкото да се стабилизираш...

-Не.

Ниджири понечи да възрази, но Ехиру го изпревари със слаба болезнена усмивка:

- Самообладанието ми бе вече отслабено, когато предложи същото първия път - сега го няма никакво. Не искам да убивам точно теб, моя чирак.

Тия думи накараха Ниджири да замръзне въпреки пустинната жега.

- Вземането не е убиване, Братко.

- Както и да го назовем, ти ще си мъртъв - въздъхна Ехиру и вдигна глава, за да потърси с поглед оазиса в далечината. - При всички случаи трябва да има и друг начин.

- Какъв?

Ехиру кимна към средната част на кервана. Лек паланкин от балсамово дърво и лен се полюшваше ритмично посред река от омотани в плат глави. Бе крепен от яки млади мъже на гърбовете на камили и се носеше с най-плавен ход в целия керван. Откъм вътрешността на покритата носилка се разнасяше мъчителна, изтерзана кашлица.

- Това е главата на целия им род - промълви съвсем тихо Ехиру. - Чувал съм такава кашлица и преди. Бих допуснал, че страда от втвърдени дробове или пък от болестта на туморите.

- Сънна жлъч би могла да излекува второто заболяване, стига организмът да издържи - отбеляза Ниджири в усилие да си спомни уроците на Лечителите. Забелязал бе тази старица по време на почивките. Приятно дребно създание, което ще да е било весело и подвижно, преди да го налегне болестта. Видяла бе поне седемдесет наводнения. Остарялото й тяло щеше да реагира по-мудно на лечебната сила, скрита в телесните течности, но можеше да се опита. - Нищо не знам за втвърдени дробове, макар че... - Той прекъсна мисълта си, внезапно проумял какво иска да каже Ехиру. - Оох.

Ехиру кимна, без да откъсва поглед от паланкина.

- Можела е да посети Хетава, преди артистите да тръгнат от Гуджааре, но не го е сторила.

„Тя не желае да бъде излекувана!“ Ниджири прикри вълнението си. Възможно най-добро стечение на обстоятелствата. Но той не бе забравил сърдитите слова на Ехиру от преди няколко вечери, когато момчето се бе вече съвзело от нападението на Жътваря.

- Значи... си размислил за самопроверката? - Той не каза „за минаването през пранаж“, понеже не се говореше пред простосмъртни за такива неща. Нито дори шепнешком.

- Не. Все още чакам Нейната присъда. Само че сега трябва или да потърся сънна кръв, или да стана опасен за нашите спътници. - Ехиру въздъхна. - След като нещата около покварата в Хетава се изяснят, ще мога да се заема с моята собствена.

- Да, Братко. - Ниджири направи опит да се зарадва на дадената по този начин отсрочка.

- Разбира се, и в това има пръст Нейната воля. Най-накрая ще можеш да помогнеш при събиране на Вземане.

Дъхът на Ниджири секна. Това въобще не му бе минало през ума.

- Ще говориш ли с нея, Братко? Довечера? Мога ли да присъствам?

Ехиру се засмя дрезгаво, което прогони отчасти притесненията на Ниджири. Щом все още имаше чувство за хумор, нещата не бяха отишли толкова далеч колкото му се струваше.

- Да, довечера ще опитам. Ако тя е съгласна, ще можеш да присъстваш, ненаситни чирако мой. - После отново стана сериозен. - Това ще послужи на нашите цели, Ниджири, но никога не бива да забравяме, че нуждите на приносителя винаги остават на първо място.

- Да, Братко.

Двамата запазиха мълчание през остатъка от ездата до Теса.

От пясъка започнаха да се надигат палми. Колкото повече керванът приближаваше оазиса, толкова по-огромни се извисяваха те - също като планини. Разположеният под тях град бе видимо по-заможен от Кетуяе. Между къщите се простираха тесни ивици плодородна земя, които използваха напоителна система, оборудвана на пръв поглед хаотично с напоителни канали от печена глина из целия град. Там, докъдето каналите не достигаха, се виждаха растения в саксии - по тераси и покриви, по ъглите на уличните пресечки. При вида на толкова обилна зеленина духът на Ниджири отново се повдигна. Той хвърли бегъл поглед към Ехиру и забеляза със задоволство, че наставникът му също изглежда малко по-оживен - седеше поизправен върху гърба на камилата и се оглеждаше с интерес.

Керванът бе на мига обграден от деца, които бъбреха на завален гуджаарейски диалект, почти неразбираем за Ниджири. Те предлагаха сладкиши, шишета с вода, цветя и други дреболии за добре дошли. Възрастните излизаха от къщите или вдигаха глава от работата си, за да помахат с ръка. Гехану, явно добре позната на населението, отговаряше на ръкомахането и крещеше приветствия в движение. Керванът продължаваше да напредва, докато улицата се разшири и всички излязоха пред самия оазис - обрамчено от нисък зид кръгло езеро с диаметър от няколко десетки стъпки, очевиден център на цялото селище. Всички пътища водеха до него, а напоителните канали тръгваха от стената във всички посоки, също като спици на колело.

Тук цялата група спря и хората слязоха от седлата, като завързаха камилите до поилки, поставени специално за целта. Гехану тръгна между керванджиите, за да даде нареждания на висок глас, както и да ги осведоми за правилата в този град -имущество и животни се охраняват на смени, никакви разправии край езерото и всеки да посети поне един път градската баня.

- Защото иначе никой момък или девойка не ще ви удостои с поглед - поясни тя. Минаващи наблизо група момичета потвърдиха казаното с весел кикот.

Ниджири посвети доста време на камилите - разтоварваше ги и ги хранеше редом с другите керванджии. Откри с поглед спуснатия на земята паланкин и крадешком наблюдава как млад мъж помага на старицата да се поразходи наоколо, за да се отпуснат изтръпналите й нозе. На всеки няколко крачки тя спираше, обзета от пристъп на куха свистяща кашлица. Всеки напън я оставяше видимо изтощена и тя все повече отпускаше тежестта си върху ръката на младежа. Старицата бе кльощава и безсилна, може би боледуваше от месеци насам. Сърцето на Ниджири се сви от състрадание и гняв.

- Май те спохождат мисли за убийство, а, момче?

Ниджири трепна и обърна глава, за да съзре Сунанди. Изправена наблизо с кофа в ръце, тя пълнеше поилката за животни. Имаше вид на изпечена керванджийка - налетите й устни бяха напукани, кожата й бе изсъхнала, от ярките халати, които носеше при Етисеро, нямаше и помен, нито пък се виждаха обеци или гердани. Сега носеше само увиснали и надиплени роби в землист цвят - същите като на всички останали от кервана. Това бе и едничката подходяща за сърцето на пустинята дреха. Тюрбанът, с който бе покрила късо подстриганата си коса, подчертаваше красиво нейното ъгловато лице и големи очи. Ниджири трябваше да признае с неохота, че е много хубава. От друга страна, в този вид спокойно можеше да мине за най-обикновена жонгльорка или танцьорка от керванджийската трупа.

Сунанди не го погледна, докато работеше, а гласът й остана съвсем тих, но той долови острата нотка в тона й.

- Мислиш, че за нея е по-добре да се измъчва? - попита той. - Един Лечител можеше да облекчи страданията й.

- На определена цена.

- Няколко сънища! При нейната възраст щяха да са много богати. Цяла Гуджааре би имала полза от скритата в тях енергия.

Тя се изправи и избърса чело с ръка, а после му хвърли гневен поглед.

- Звучиш като лешояд - заяви жената. - Кръжиш наоколо цяла седмица и чакаш своя час да се нахраниш. До един сте такива - благочестиви и добронамерени хищници.

Ниджири усети как го побиват горещи, а след това и студени тръпки. Отпусна дисагите, които държеше в ръка, и се обърна с лице към нея.

- Ти жалееш за своето момиче със северна кръв - промълви той с тих глас. - Никой не ти е помогнал да облекчиш своята болка и затова аз ще простя тази обида. Само че ти, с този твой потопен в лъжи и поквара живот, не осъзнаваш нищо от благослова на Хананджа. Жал ми е за тебе.

На свой ред и тя го погледна втренчено. Неуверен в способността си да продължи с възпитания тон, Ниджири се извърна и пое към оазиса, където Ехиру помагаше на неколцина други да пълнят животинските поилки. Ниджири се присъедини и не обели дума до свършване на работата. Чак тогава Ехиру, който, естествено, бе забелязал в какво настроение е, хвана момчето за ръка и го отведе на по-спокойно място, зад нечия сергия за фураж.

- Разправяй. - Това бе всичко, което каза, и Ниджири се подчини.

Когато привърши своя разказ, гневът му бе заменен от срам. Ехиру замълча и дълго го наблюдава. Най-накрая момчето изтърси:

- Не биваше да се ядосвам. Тя страда. Трябваше да я утеша.

- Така е - съгласи се Ехиру. - Но ми се струва, че тя не ще приеме утеха от човек, когото обвинява за смъртта на момичето си.

- Не съм убил това момиче! Онази мерзост го стори!

- В нейните очи ти и Жътваря - а също и аз - сме едно.

Ниджири скръсти ръце пред себе си и започна да пристъпва от крак на крак.

- Никога не съм разбирал защо се страхуват от Вземането - каза той. - Да речем, че варварите нямат представа. Но кисуатците почитат Хананджа, макар и не по същия начин, както го правим ние. Те са цивилизовани. - Погледна Ехиру и съзря печалната усмивка на своя наставник.

- Цивилизацията може и да не е точно онова, което си мислиш за нея, Ниджири. - Ехиру отпусна утешителна длан на рамото му и го поведе към кервана. - Когато занапред приносител се нахвърли срещу тебе разгневен, а и ти усетиш у себе си гняв, помисли за своята майка.

Ниджири спря смаян.

- За моята майка? Но тя умря в покой. А момичето със северна кръв - не.

- И моята майка умря в покой - отвърна Ехиру. - Не с помощта на Бирник, а благодарение на собствената си божествена сила. Но въпреки това години наред след нейната смърт ми се искаше да не е умряла. Макар да знаех, че ще я видя отново в Ина-Карек, мисълта ми бе заета само от факта, че вече не мога да говоря с нея, че никога не ще усетя допира на ръцете й, никога няма да доловя аромата й... не и докато съм жив. Понякога отново усещам тази болка. А ти?

И ето че внезапно старият копнеж лумна в сърцето на Ниджири, по-силен от когато и да било през последните години.

- И аз. - Изрече го и разбра. Ако сам той продължаваше да изпитва подобна болка след толкова години при ясното съзнание, че майка му е срещнала добра смърт, колко ли по-страховита бе болката на Сунанди, чиито страдания все още бяха пресни и засилени от ужасяващите обстоятелства около смъртта на детето?

- Ето, сам виждаш - промълви Ехиру. Сетне замълча и двамата се огледаха. Керванът започваше да се настанява. Палатките се издигаха на павиран правоъгълник, специално предназначен от местните за целта. В отдалечения край на лагера някакво момиченце помагаше на старицата да влезе в голяма и богато украсена шатра.

- Страдалците заслужават нашето съчувствие - каза Ниджири, а мислите му се зареяха в слугинския коптор отпреди толкова години. - Няма да забравям това, Братко.

Ехиру кимна и двамата отидоха при палатките, за да подготвят Вземането.