Луната, която убива

9.

В течение на няколко секунди след това варварско събуждане Сунанди не можа да осмисли разкрилата се пред очите й картина. Лин лежеше на пода, кашляше и се държеше за гърлото. Неотдавна достигнал пълнолетие строен и блед гуджаарейски младеж се бе надвесил над нея в нападателна поза, вперил в Сунанди пълен с почти комична изненада поглед. Друг мъж - по-едър, по-възрастен, тъмен като кисуатец и някак познат - стоеше изправен по-близо, полуизвърнат към нея, а очите му бяха разширени от смайване и гняв.

Мъглата на съня се разсея и подробностите изпъкнаха по-ясно. Ножът на Лин на пода. Боядисаните в черно облекла на неканените гости. Плочката с гравирано лунно цвете на бедрото на по-близко застаналия мъж - емблемата на Хетава.

Прескъпа Сънна Луна. Нийес се оказа прав.

- Нанди...

Граченето на Лин я извади от шока. Сунанди отметна чаршафа, без да съзнава голотата си - носеше единствено лека долна риза - и бръкна под възглавницата, където държеше кинжал. Измъкна го от ножницата и скочи на крака.

- Разкарай се от нея!

Мъжът се напрегна като за схватка, а сетне някакъв неопределим израз промени лицето му и замести гнева с необяснимо, донякъде безразлично спокойствие. Той изпъна снага, а след това смая до краен предел Сунанди, като се отпусна на едно коляно в поза на церемониална манофлексия.

- Прости ми. Трябваше да стане мирно и тихо. - Гласът на мъжа бе дълбок и толкова тих, че тя се напрегна, за да го чуе. Мъжът направи някакъв неуловим знак на младежа и той помогна на Лин да се изправи, като я хвана за ръка. Лин се освободи с рязко движение, от което политна назад, вперила злобен поглед в непознатите. Въздухът все така преминаваше през гърлото й с обезпокоителни хрипове, но общото й състояние сякаш се подобряваше. Сунанди я приближи с готов в една ръка нож и освободи с другата гърлото на момичето от собствената му хватка. Яркочервена ивица пресичаше ларинкса.

- Не съм искал да я убивам - обади се юношата с почти умолителен тон. И той говореше тихо, макар и с по-висок тембър. - Исках само да я накарам да замълчи.

- Ниджири - намеси се мъжът и момчето млъкна.

Страхът на Сунанди отстъпи пред пристъпа на гняв, а цялото й същество откликна със закъснение на преживяното току-що. Започна да трепери неудържимо, докато заобикаляше леглото, повлякла Лин след себе си, за да го остави между тях и непознатите. Убийците.

- Такова ли е благочестието в Гуджааре? - попита тя. Гласът й прозвуча остър и висок в сравнение с техните. - Чувала бях, че Бирниците на Хананджа са мъже на честта. През ум не ми бе минавало, че ще допуснете да ви използват по този начин.

Мъжът внезапно се смали, сякаш думите й го удряха болезнено.

- Да ни използват?

- Да, проклет да си, да ви използват. Защо си губите времето в преструвки, че изпълнявате Закона на Хананджа? Какво се мотаете? Убийте ме и готово - или искате най-напред да ме изтормозите до смърт с приказки?

- Нанди! - Гласът на Лин бе прегракнал шепот.

Това не бе най-мъдрото, което би могла да каже, наистина, само че нещо в нейните думи правеше впечатление на по-възрастния и затова не трябваше да млъква. Той представляваше по-голямата опасност - виждаше се веднага. Не, само физически - имаше нещо друго у него, от което нервите й се опъваха всеки път, когато погледите им се срещнеха.

„Може би защото иска да ме убие.“

Бирникът замлъкна. Ръката му се отлепи от тялото му, а пръстите му застанаха в чудат жест - показалецът и средният образуваха вилица, а останалите се свиха плътно към дланта. Неизвестно защо кожата на Сунанди настръхна от ледена тръпка при вида на този знак.

- Искам да ти дам покой - промълви непознатият. - Но мога да го сторя и след като заспиш, ако така предпочиташ.

- Богове! Недей! - Сунанди направи неволна стъпка назад. Той не отпусна ръка.

- Обясни тогава казаното току-що. - Юношата сбърчи изненадано вежди. - За това, че ни използват.

- Ти да не си луд? Измитайте се, докато не съм извикала стражата. Вие сте най-гадните убийци, които съм виждала!

- Не сме убийци.

- Напротив. Това, че го правите в името на кръвожадната си богиня, нищо не променя. Ти ли си този, който избива затворниците? Ти ли уби Кинджа?

Лицето на мъжа се промени леко - все така спокойно, само че вече не безизразно. Струваше й се, че долавя в погледа му раздразнение.

- Никога не съм Вземал приносител на име Кинджа. Тръгна с безшумни стъпки да заобикаля леглото, без да откъсва поглед от очите й. Младежът се придвижваше след него не така грациозно, но със същата скрита заплаха. - Никой от приносителите не е бил в затвор, освен в този на собствената си измъчена плът или помрачено съзнание. Аз предлагам Нейния покой в замяна на болката... страха... омразата... самотата. Смъртта е дар за ония, които страдат приживе.

Той спря, развалил магията на своя глас и движения, а Сунанди осъзна с внезапна смразяваща яснота, че Бирникът бе скъсил разстоянието помежду им и сега се намираше само на няколко стъпки от нея. Ръката му си бе все така вдигната в онзи чудат жест. Всеки момент щеше нападне. И когато го стореше, никакъв нож или недорасъл телохранител нямаше да успее да го спре.

Страхът прерасна в ужас... и намаля, когато наученото от Кинджа се завърна.

- Преди два дни видях труп - заговори тя. Бирникът мълчеше. - На мъж, починал преди известно време в съня си. Лицето му... Никога не бях виждала подобна агония, Бирник. В Кисуа се разказват легенди за такива като тебе, за жреците, които донасят сънищата на смъртта. Казват, че те не всеки път са приятни. Казват още, че когато някой от вас изтърве контрола над нещата, жертвата умира ирушам - сложила маска на ужас. Пак ли ще ми кажеш, че нищо такова не ти е известно?

Бирникът замръзна. Смъртоносната заплаха в неговия поглед отстъпи пред нещо друго, нещо неразгадаемо.

- Известно ми е - отвърна с глас малко по-силен от шепот.

- И наистина ли очакваш да повярвам - продължи тя по-тихо, - че идваш тук, за да ме убиеш, още преди да е изтекло и едно четиридневие от това, без да имаш никаква представа от плановете на Принца да започне война?

Бирникът се намръщи и тя разбра, че бърка в някое от своите предположения. Но в изражението на мъжа ясно пролича смут. В този момент младежът излезе напред, явно неспособен да запази мълчание. Не застана точно пред мъжа, но цялата му поза издаваше желание да го защити.

-Принцът няма нищо общо с това кой ще бъде Взет или поради какви причини - заяви той. - А грешката на моя Брат няма никакво отношение към която да било война.

Брат? А, да. Момчето бе пълна физическа противоположност на мъжа и бе малко вероятно двамата да имат кръвна връзка помежду си. Сигурно му бе чирак. Спомени за откъслечни слухове, дочути през нощта на Хамиан, се смесиха с неуловимото усещане за нещо познато и тя внезапно осъзна кой е този мъж.

-Ти си Ехиру - заяви жената. - Последният оцелял брат на Принца.

Бирникът присви очи. Да, така бе. Всеки прилича в множество отношения на съответната си майка, но очите съхраняват печата на общия баща. Очите на Ехиру бяха ониксово копие на бащините му. Също толкова красиви - само че много, много по-студени.

- Моето семейство е Хетава - отвърна рязко Бирникът.

-Но по-рано е било онова на Залеза. Майка ти е кисуатка, благородничка от сона, може би дори моя роднина. Тя те е дала на Хетава, за да спаси живота ти.

Бирникът се начумери.

-Това няма абсолютно нищо общо. След като съм приет веднъж от Хетава, ставам изцяло техен. Принцът няма братя. Аз имам хиляда.

Ако той наистина вярваше в това, може би трябваше да му се довери. Трябваше или не, ясно беше, че единствено истината можеше да възпре убийствената му ръка.

Сунанди пое дълбоко дъх, изпъна снага и демонстративно остави кинжала върху леглото.

- Лин.

Момичето погледна скептично, но дългият опит я бе научил да не се противи на волята й пред хора. Остави своя нож с видима неохота. Това накара младежа да се отпусне малко. Не и Бирникът. Но той поне свали ръката си, което бе добър знак за Сунанди.

- Обясни - повтори той.

- Тук не е най-подходящото място за подобна беседа, нали разбираш. Покоите на Принца са точно над главите ни.

- В тази стая няма отвори за подслушване. Би било глупаво, тъй като всеки може да ги открие и сам да се възползва от тях.

А враговете й така или иначе щяха да се заинтересуват много повече от онова, което тя вършеше извън покоите за гости.

- Добре. Да приемем, че не сте убийци. Или не си давате сметка за това. В дадения случай е важен крайният резултат, а не нечии намерения.

- Не и за нас.

Тя потисна порива да преглътне при явната заплаха в тона му. Неканеният гост все още възнамеряваше... не, той все още изцяло вярваше в справедливостта на това убийство.

- Казваш, че някой ме обвинява в поквара? Кой?

- Не ми е известно.

- А знаеш ли защо? Какви доказателства ти представиха?

- Обвинена си в шпионаж, в покваряване на влиятелни поданици на Гуджааре и в опити да подклаждаш война. Не знам какви са доказателствата. Те са разгледани и приети от Супериора на Хетава.

- Гуреливите очи на Хананджа. - За миг я обзе желание да се изсмее, но забеляза оскърбените им погледи и се разкая за необмисленото си сквернословие. Смъмри се наум - сега хич не бе време за аматьорски грешки. - Моля за извинение. Не биваше да се изненадвам. Шпионирам, разбира се.

- Следователно признаваш покварата си?

- Шпионирам точно така, както Принцът шпионира мен и както посланиците на Бромарте, Джиджун, Кандита и всяка друга страна около Тясно море се шпионират едни други откакто свят светува. Такава му е работата на един посланик - да шпионира. Ако на това му викаш поквара, иди Вземи едни други хора от двореца тази нощ.

- Отхвърляш ли останалите обвинения? - Лицето му бе неумолимо.

- Да съм покварявала лица от висши касти и разпалвала пойна? Да видим. Срещнах се с мъж от висша каста, който ми разкри една от най-мрачните тайни на Гуджааре. Направи го, без да бъде молен или скланян към това, а намерението му бе да предотврати войната. Как би отсъдил ти, жрецо на Хананджа?

- Аз не съдя.

- Ами започни. - Сега тя започваше да се гневи заради напрежението на момента и упорството на Бирника. - В тази страна има Жътвар, жрецо, и аз видях доказателства за това. Смятам, че ти и твоите братя знаете за съществуването на тази мерзост и го прикривате.

Младежът се намръщи в недоумение. Бирникът застина неподвижен.

- Никакъв Жътвар няма в Гуджааре - заяви той. - Векове наред не е имало.

- Казах ти за трупа, който видях.

Челюстите му се раздвижиха и най-неочаквано изписаната върху лицето обида се измести от нещо, което тя не бе очаквала да види - срам.

- Понякога и Бирниците грешат - промълви той. Застанал до него, младежът се смръщи още повече, макар обърнатият към неговия наставник поглед да си оставаше спокоен. Бирникът заби очи в пода. - Когато се случи такова нещо, ние правим покаяние. Но аз не съм двуличник. Нито някой от братята ми е.

- Двайсет други мъже са умрели в затвора също като онзи, чийто труп видях. Толкова често ли допускат грешки Бирниците?

Мъжът пак поклати глава, но този път с недоверие.

-Двайсет? Не, това не може да бъде. Все някой щеше да съобщи. Една-две грешки могат да бъдат приети, но толкова много... в толкова кратък срок...

- Нищо не знаят - обади се внезапно Лин. Сунанди погледна надолу изненадана. Светлите очи на момичето се присвиха към Бирника, макар да говореше на Сунанди. - Някой в Хетава може да знае, но не и тези двамата. Може никой от Бирниците да не знае.

Бирникът местеше поглед от едната към другата с ясно изписано на лицето объркване. Гласът му вибрираше от неувереност и напрежение:

- Няма нищо за знаене. Това, за което намеквате, е... е... -Той замълча.

Сунанди изсумтя.

- Поне един от Бирниците трябва да знае - само Бирник може да се превърне в Жътвар.

- Няма Жътвари в Гуджааре! - Бирникът загуби самообладание така внезапно, че всички замръзнаха по местата си. Той ги фиксира с поглед, ноздрите му се разшириха, юмруците се свиха, цялото тяло се разтресе от ярост. Единствено гласът му остана под контрол. Той не го повиши, макар да отсичаше думите с плам, все едно крещеше. - Подобна мерзост надхвърля пределите на най-разюзданото въображение. Нас ни проверяват редовно. Когато симптомите започнат да се проявяват, ние се предаваме в ръцете й. Всеки знае своя дълг. Да се твърди друго, означава да се хвърля кал върху самия Хетава!

Сега младежът изглеждаше истински уплашен. Също като Сунанди. Безпокойството, което я изпълваше от самото начало, се бе удвоило, подклаждано от някаква инстинктивна увереност. „Нещо у него не е наред.“

- Никого не искам да обидя - промълви тя, като се стараеше да прозвучи безпристрастно. - Може би става дума за някаква непозната отрова, чийто ефект симулира Жътвена смърт. Или някакъв вид мор. Не може да се каже със сигурност. - Тя разпери ръце с нарочно бавни движения, за да го убеди в своята добронамереност. - Но ако в града няма двуличник, то някой явно се мъчи да внуши, че има. Това не е ли също посегателство върху вашето братство?

Възбудата на Бирника донякъде се уталожи, макар осанката му да си остана скована.

- Би било, ако е истина. Само че ти си осъдена за поквара. Може би всичко това са лъжи.

Сунанди не можа да измисли контрааргумент. Изведнъж цялата ситуация започна да я отегчава. Тя въздъхна и разтри очите си.

- Може би. Доколкото съм наясно, ако е така, това са лъжи, които са внушени на мен, а аз само ги препредавам на теб. Ако знаех отговорите на всички въпроси, работата ми тук щеше да е свършена. Но както са тръгнали нещата, май ще се наложи да я зарежа по средата. Трябва да се върна в Кисуа и да разкажа на моя народ какво съм научила дотук. - Тя млъкна и го погледна, за да разбере, че още нищо не бе решено. - Ако позволиш.

Сунанди отново зърна светкавичния спазъм на челюстни мускули над опънатите като корабни въжета вратни жили. След продължителна пауза обаче Бирникът рязко кимна.

- Обявявам твоето Вземане за временно замразено. До момента, в който ще бъда в състояние да потвърдя или опровергая казаното от теб сега. - Клепачите му образуваха тесни цепки. - Ако лъжеш, не се заблуждавай, че едно бягство в Кисуа може да те отърве. В миналото Бирници са проследявали приносители, поръчани по целия свят. От наша гледна точка Законът на Хананджа има превес над всяко чуждестранно законодателство.

- Не храня никакви съмнения по този въпрос, жрецо. Но по какъв начин възнамеряваш да се домогнеш до истината?

- Ще се прибера в Хетава и ще разпитам братята.

Наивността на този мъж я потресе. И той беше брат на Принца?

- Не бих те посъветвала да се прибираш в Хетава. На сутринта, след като не открият трупа ми, заговорниците ще разберат, че съм споделила някакви тайни. Хетава - а и целия: град - може да се окаже опасно място за теб.

Мъжът й хвърли пълен с изпепеляващо презрение поглед.

- Това не е някоя проядена от поквара варварска страна, жено. - Обърна се да напусне стаята. Младежът го последва.

- Почакай.

Той спря и се обърна, за да я погледне внимателно. Сунанди с все така бавни и предпазливи движения отиде при сандъка и рови известно време в него.

- Ако се наложи да напуснеш града, дай това на стражата при южната порта. Но гледай да е преди залез - нощната смяна е друга.

Пристъпи към него и му подаде тежка сребърна монета от Кисуа. Едната страна бе изтъркана и надраскана, уж случайно. Бирникът я погледна с погнуса.

- Подкуп.

Тя сдържа раздразнението си.

- Знак. Дневният страж при тази порта е от моите хора. Покажи му го и той ще ти помогне. Може дори да ти каже къде да ме търсиш. Смятам да бъда отвъд стените преди изгрев.

Жрецът се смръщи и не докосна монетата.

Жената завъртя очи.

- Ако прецениш, че съм лъгала, остави я върху гърдите ми, след като ме убиеш.

- Не смей да се гавриш... - На лицето на Бирника се изписа гняв, но той най-накрая въздъхна и взе монетата от ръката й. - Така да бъде.

Обърна се, напусна спалнята и потъна в мрака на голямата стая. Сунанди го видя отново като силует, очертан върху завесата на балкона. Младежът бе по-дребна сянка до него. Мъжът прекрачи парапета, питомникът му го последва и двамата изчезнаха от погледа й.

Сунанди изпусна продължителна треперлива въздишка.

След също така продължителна пауза Лин пое дълбоко дъх.

- Ще тръгвам - каза тя на суа. Изправи се и отиде в ъгъла, където бе оставена отворена торба, скрита наполовина под огромен клон папрат. Лин започна да преглежда съдържанието, за да се увери, че има всичко, от което се нуждае. - Уреди работите с нашите хора. Трябваше да замина снощи, но рекох да почакам до утре, когато повечето гости започнат да си тръгват след Хамиан... - Тя млъкна и ръцете й спряха за момент своите припрени движения. - Благодаря на боговете, че се забавих. Ако не бях тук...

Сунанди кимна несъзнателно. Едва успяваше да мисли, камо ли да говори свързано. Сблъсквала се бе с много изпитания през годините като приемник на Кинджа, но никога с пряка заплаха за живота си. Очите на Бирника блещукаха в съзнанието й - толкова черни, толкова студени, но и състрадателни. Това именно бе истински плашещото. Убиец без злоба в сърцето - бе някак противоестествено. Всъщност без каквото и да е в сърцето, освен абсолютно убеждение, че едно убийство може да бъде справедливо и праведно.

Лин хвана ръката й. Сунанди погледна надолу.

- Вече трябва да се махаш, Нанди.

- Да... да. - Кинджа бе прибрал Лин заради нейната съобразителност и трезва мисъл. Сунанди благодари на боговете и за двете. - Ще се видим в Кисуа.

Лин кимна и пусна една от своите дяволити усмивки. И си тръгна - измъкна се през завесата на главния вход, навлякла огромна мъжка дреха, за да прикрие торбата. Стражата долу щеше я забележи, но щеше да приеме, че е била на среща с някого от високопоставените гости. Никой нямаше да я закачи, ако се отправеше към помещенията на слугите, а оттам щеше да може да напусне палата, а сетне и града, преди да се зазори.

„Нея трябваше да направи Кинджа посланик“ - каза си Сунанди с мимолетна завист. Тя бе по-коравосърдечна и поначало много по-подходяща за такава дейност. Засега обаче Сунанди можеше само да благодари за верния усет на Кинджа. Обърна се с въздишка и отиде да изрови собствената си торба от сандъка.

Мъжка сянка се мярна върху лицето на залязващата Луна зад гърба й, отвъд прозореца.