Луната, която убива

5.

Сънната Луна се бе извисила върху небосклона, а пресеченият й с четири ивици лик бе обрамчен от рехави облаци. По улиците долу същите цветове - червен за кръв, синкавобял за семе, жълт за слуз и черен за жлъч - грееха от знамената, окачени по всички осветителни стълбове и первази, по покриви и простори за пране. Светлината се отразяваше в запотени лица и ветрила, в яркообагрени дрехи и широки усмивки. Слънцето бе залязло преди малко и последният му намусен лъч гаснеше неохотно отвъд реката. Градът на Хананджа вече бе във вихъра на поклонението и ликуваше в нощта, в която Богинята му умираше от глад.

В парка на двореца Яна-ян се бяха събрали най-благородните сред Нейните последователи, за да й се поклонят встрани от дивашката празнична глъч на простолюдните касти. Тук празникът Хамиан протичаше по-благопристойно -уважаваните старейшини от шуна и жина се смесваха със свои равни, дошли от стопанските задруги, от средите на военните, от династичните кръгове и от чужбина. От време на време във въздуха се вдигаше ръка, за да обяви гостът някоя дреболия като приношение и да призове Хананджа да го приеме като допълнение към оскъдните сънища, които ще я споходят през най-кратката нощ от годината. Обикновено този ритуал предизвикваше смеха на останалите гости, макар присъстващите Слуги на Хананджа да пазеха демонстративно мълчание.

Ако Ниджири бе малко по-добре осведомен относно живота извън стените на Хетава, той може би щеше да се притесни в компанията на толкова много изтъкнати поданици. Но сега стоеше напълно спокоен, докато те се шляеха наоколо, насочил изцяло своето благоговение към самия Яна-ян. Главната сграда на огромния палат обграждаше двора като подкова. Той и останалите гости се намираха в лъкатушна долина сред множество мраморни постаменти, до един украсени с декоративни гравюри и купища цветя, които сякаш стигаха до самото небе. Високите два човешки боя решетки откъм отворения край на подковата позволяваха на простосмъртните да надничат навътре. Стига да не заподозряха някаква опасност, стражите допускаха това. Тъкмо в този момент две застанали пред портите жени започнаха да сочат навътре към нещо, което явно се намираше зад гърба му. Ниджири се обърна, за да проследи погледите им, и застина удивен.

В противоположния на портите край се извисяваше павилион във форма на пирамида. Под стъкления навес на съоръжението, навръх планина от стъпала, се мъдреше измамно просто наглед подковообразно кресло, изваяно от цял къс светло полирано дърво.

А в него седеше Принцът на Гуджааре, Господар на Залеза, Аватар на Хананджа. Той бе изправил гръб и така неподвижен, че за миг Ниджири се обърка - от плът и кръв ли бе тази фигура, или от боядисан камък? Отговорът даде едно дете слуга, което приклекна откъм лявата страна на Принца, за да му предложи поднос със златна чаша отгоре. Принцът протегна ръка - нищо повече - и пое чашата, без да я погледне. Друго дете, клекнало почти скрито зад гърба на Принца, държеше здраво зад главата му жезъл с Ореола на Залязващото Слънце отгоре - широк полукръг от полирани плочки червен и златист кехлибар, изваяни като слънчеви лъчи. В краката на Принца бяха подредени двайсетина от по-малките му деца, също като жива украса, отразила величието на своя отец.

- Рядко зрелище - обади се някакъв глас до Ниджири, за да го стресне не на шега. Той се обърна рязко и съзря жена в рокля от съвсем светлозелен прозирен хеке. Тя се усмихна на объркването му, като раздвижи едва забележима паяжина белези върху иначе гладки кафяви скули.

„Жените са богини“ - звъннаха в главата му словата на древна поговорка, преди да преглътне с усилие и да сведе глава над двете си ръце в опит да отгатне:

- Сестро?

- Бирник. - Тя склони глава и разтвори обятия, грациозна във всяко свое движение. Ниджири гледаше втренчено, очарован от начина, по който черните й плитки улавяха светлината. - По-скоро Чирак-Бирник, след като не те познавам и след като си се вторачил в мене като мъж, невиждал дълги години по-възрастна от дванайсет наводнения жена. Което значи че, ти трябва да си Ниджири.

Той мигом сведе поглед.

- Да, Сестро.

- Казвам се Мелиатуа. - Тя кимна към павилиона на Принца. - Имах предвид децата му впрочем. Той рядко изкарва на показ някое от тях, ако изключим най-големите.

- А, да. - Ниджири търсеше по-любезен начин да се обърне към жената. Само „Сестро“ му звучеше грубо - все едно да извика към някого от събратята си: „Ей, Слуга!“. Нейният орден действаше независимо от Хетава и той нямаше представа за йерархията и сановете в него. Мина му през ума, че помежду им се води разговор и от него се очакваше да участва, а не само да се блещи насреща й като дръвник.

- Аз... аз тъкмо си мислех, че на децата сигурно им е ужасно скучно- започна той, тръпнейки вътрешно заради заекването, - като ги карат да стоят неподвижно толкова дълго време.

- Принцът ще ги отпрати всеки момент. Засега са изложени на показ, от една страна, за да демонстрират неговата преданост към Хананджа, а от друга - за да порицае останалите глупаци тук. - Тя се огледа с въздишка. Или не забелязваше, или пренебрегваше факта, че Ниджири се вцепени от този израз на неприкрито презрение. - Предлагат й боклуци, а Принцът - собствената си плът и кръв. Рече ли Хетава да поиска някое в точно този момент, не му остава нищо друго, освен да се съгласи.

Ниджири примигна изненадан. Че Хетава можеше да приеме някое обещаващо дете - осиротяло или не, - това му бе известно. За времето на собствения си престой в Детската къща той се бе запознал с няколко осиновени от Хетава с живи родители. Но те до едно като самия Ниджири бяха деца от низшите и средните касти. Не можеше да си представи издънка на шуна или жина - да не говорим за дете на Залеза - в качеството му на обикновен Слуга на Хананджа, след като неговата кастова принадлежност и семейни връзки предоставяха толкова по-привлекателни възможности.

Разгадала мислите му, тя повдигна вежда.

- Собственият ти наставник е брат на Принца, Чирак-Бирник. Подробностите не са известни никому, тъй като Ехиру е много дискретен по такива въпроси, но той е последното дете на Залеза, поискано от Хетава. Не знаеше ли това?

В съзнанието на Ниджири проблеснаха откъслечни спомени за чуто-недочуто, но все пак истината го сащиса. Досещал се бе, че Ехиру произхожда от висша каста - кой би помислил друго, след като видеше неговата фина черна кожа, ъгловати черти, изискани маниери и чуете елегантната му реч? Но чак пък от самия връх? Осмели се да хвърли поглед към седналия Принц и се помъчи да види на неговото място Ехиру, красив и царствен, съвършен като бог. Видението пасваше така точно, че през гърба на Ниджири премина тайна и срамна тръпка. Той я прогони.

С ъгълчето на окото си забеляза, че Мелиатуа го наблюдава. Разбрал, че половината му разсъждения вероятно са очевидни за нея, той се изчерви и придърпа качулката по-ниско над лицето си.

- Всички ние принадлежим на Хананджа, Сестро.

- Така си е. - Съвсем изненадващо, тя го хвана за ръка и Ниджири не можа да стори нищо друго, освен да я последва.

- Къде е сега твоят наставник, Чирак-Бирник? Би следвало да е тук, за да те пази от такива като мен. - Зъбите й лъснаха на светлината на факлите.

- Желае да оставам понякога сам, Сестро. - Ниджири усети мекотата на нейната гръд, докосваща лакътя му, и пребори желанието да я опипа с него, за да види какво ще стане. Някакво смътно усещане му каза, че това ще я обиди. - Бирниците трябва да се сливат с най-различни хора, затова съм тук - да наблюдавам и да се уча. - Погледна я и събра сили да се пошегува. - Може би разтухата е моето приношение тази вечер.

За негово облекчение тя се засмя, от което паяжинките по бузите й заиграха в светлината. Любуваше се на съвършенството, с което те допълваха красотата й, макар да осъзнаваше с известна доза изненада, че изобщо не я желае. Тя бе като скулптура - да бъде гледана и може би дори докосвана, но не и нещо, което да отнесеш у дома.

- Трябвало е да станеш Сестра, щом такава дреболия ще ти липсва - каза тя. - В крайна сметка разтухата е нашият занаят.

Макар че, откровено казано, даже ние не можем да сторим кой знае какво тази вечер.

Изненадан, Ниджири проследи нейния поглед към другите участници във веселбата. Трябваше му известно време, за да проумее смисъла на нейните думи, но след като сама ги посочи, признаците станаха очевидни. Крадлив поглед на мъж в пищни одеяния на учен към Ниджири - към новата току-що заздравяла татуировка на Бирник на рамото му. Смях на някакво момиче от жина, предизвикан от шега на нейния приятел, който секна за миг, докато Ниджири и Мелиатуа минаваха покрай тях. После момичето се разсмя отново, но сякаш насила. Висок войник с пясъчно лице кимна сурово на Ниджири, а в погледа му се таеше дълбока скръб.

Мелиатуа поклати глава.

- Още поклони пред престола на Хананджа. Правят подходящи приношения, без да го съзнават.

- Никой не ме е поглеждал със страх досега - обади се притеснен Ниджири. - Но нали съм вече Бирник.

- Само невежите се страхуват от Бирник при всяка среща - каза Сестрата. - Останалите знаят кога трябва да ги е страх. През нощта на Хамиан не се събират Вземания.

Вярно бе. Именно поради тази причина Ехиру поиска -след дълги дни на бездействие - да излезе тази вечер. Имаше желание да обучава Ниджири, да се моли и упражнява заедно с него, да прави всичко, от което има нужда един Чирак... освен да събира Вземания. Но това бе друг проблем.

- Защо тогава ги е страх от мен?

- Наблюдавай, Чирак, както ти е заповядал твоят наставник. Учи се. Слушай.

Така и стори, когато смълчани поеха през препълнения двор. Отначало долавяше само откъслеци от думи сред всеобщата глъч. Постепенно слухът започна да отсява цели фрази, а най-накрая - части от разговори.

- ... Корабният манифест дори не споменава допълнителното карго...

- ... убит в килията си. Никакви белези, обаче очите...

-... Бромарте. Те обикновено наемат фини да се бият вместо тях, но този път...

-... Естествена, ама друг път, казвам ти... Когато го измъкнали, вече само ломотел...

- ... тия от военната каста. Намусени копелдаци...

- Слухове - обади се най-накрая Ниджири. Червената лента на Сънната надничаше в овалното небе над Яна-ян - двамата обикаляха двора вече близо час. - И сплетни. Но не празни приказки, както очаквах. Говорят за поквара, лудост и война.

Тя кимна.

- Именно. Няма място за разтуха.

- Това не обяснява техния страх от мен, Сестро.

- Нима? Поквара, лудост и война. Бирниците прибират покварените, както и ония луди, които не могат да бъдат излекувани. Войната е проклятие за Хананджа, а заедно с това и за Нейните слуги. - Тя се обърна към него, като спря рязко и снижи глас: - Може и да не намериш обяснение тази вечер. Засега е достатъчно, че забелязахме. Ако Тя желае да разберем повече, сама ще ни насочи към средствата за това.

Ниджири сбърчи вежди, като си спомни други слухове, прошепвани сред послушниците в Хетава.

- Не можеш ли да разбереш сега, Сестро? Не знам много за твоя Път, но съм чувал за вашите...ъъъ... възможности... -Заекна при вида на усмивката й.

- Внимавай, Чирак-Бирник. Основоположникът Инунру няма пръст в основаването на Сестринския орден. Хетава ни понася - с неохота, - защото снабдяваме града със сънно семе, но никога не ни назовавай „Път“ в присъствие на своя Супериор, освен ако не желаеш да го ядосаш. - Тя посочи с глава наляво и Ниджири хвърли поглед през тълпата, за да съзре Супериора, който поемаше чаша от подноса на един слуга. Бързо отклони очи, за да не срещне неговите.

- Освен това аз съм способна единствено на Външна преценка. - Тя докосна с пръсти белезите по лицето си - две успоредни линии от изпъкнали точици по протежение на скулите, които прекосяваха хребета на носа. - Моята специалност е дешифриране на будния до мен, а не поличбите на сънищата. Мога да съзра страха у тези хора, както и да разгадая причините за него. Мога да анализирам, да разнищвам объркване и грешни ходове, така типични за будния свят. Но да знам със сигурност? Това ще си остане свръх моите сили до края на плодоносните ми дни.

Той търсеше подходящ отговор за това излияние, но жената го изненада отново, като измъкна ръка от неговата.

- Какво има, Сестро?

- Наставникът ти е наредил да наблюдаваш и да се учиш -напомни тя, - а не да си бъбриш цяла нощ с жена, чиято правоверност е твърде съмнителна. А си имам и други задължения.

Ниджири пламна целият, като си представи от какъв характер могат да бъдат те. Тя бе млада Сестра, може би едва с десет години по-възрастна от него, все още в своя разцвет. Сестрите на Хананджа й служеха по различни начини, но никога не пропускаха своята най-важна мисия. В нощ като тази щеше да има много сънно семе за събиране.

Той склони глава към нея, както би сторил с равен на себе си - мълчаливо признание на нейния сан в собствените му очи.

- Дано Тя сънува късмета ти, Сестро.

- И твоя също, Чирак-Бирник.

Поклони му се дълбоко, изравнила и двете си длани успоредно на земята, а сетне се извърна и потъна в гъмжащата тълпа. Той гледаше подире й с възхита.

- Да не бе дал обет, можеше да прекара нощта с тебе -обади се глас зад гърба на Ниджири и той се обърна, за да застане отново лице в лице с непознат. Този път бе мъж на ръст колкото самия него, с очи в обезпокояващи златистокафяви оттенъци. Невъзможно бе да се отгатне неговата възраст. Кожата му бе младежки гладка, сплетените в дълги плитки гъсти коси не бяха перука и Ниджири установи с известна изненада, че в чернотата им нямаше сребърни нишки. Излъчването му бе на по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Наблюдаваше го с цялото търпение и самоувереност на дебнещ лъв. Имаше нещо неуловимо познато у този човек...

- Чувал съм, че младите мъже като тебе са изключително богати на сънно семе - продължи непознатият. - Тя би могла да извлече само от теб цялата си норма за нощта.

Ниджири се поклони с предпазлива почтителност, докато опитваше да разгадае обществения статус на този мъж, както и убягващите му познати черти.

- Все ще си намери други, които изпитват необходимост от нейните умения.

- А ти нямаш ли такава? На колко години си?

- Видял съм шестнайсет наводнения.

Мъжът възкликна с усмивка:

- Значи имаш нужда, млади Бирнико! Не те ли дразни мисълта, че би могъл да я задоволиш още сега, да не беше твоят обет? Или може би се надяваш пак да го сториш, като я пресрещнеш на някое дискретно местенце на път за вкъщи?

Думите на този мъж бяха обидни и той много добре го знаеше. Разбра го по усмивката му. Обърка се за момент. Би следвало, както се полагаше на посветен в култа на Хананджа, да припомни на мъжа своя обет, само че един представител на висша каста можеше и да го приеме като белег на невежество или глупост. Но пък ако си замълчеше, щеше да се покаже неверен към Нея... Подвоуми се нерешително, а стомахът му се сви на топка.

- Всички изпитваме подобни желания, уважаеми господине, само че насочването им към служба на Хананджа представлява онази жертва, която ние от Хетава принасяме всеки ден - при това с велика радост.

От блъсканицата излезе Бирник Рабанех с обичайната усмивка, изписана на лицето му, и чаша в ръка. Ниджири нямаше време да въздъхне с облекчение - Рабанех му връчи своята чаша и мигом падна на едно коляно, за да кръстоса ръце пред лицето си с обърнати навън длани. Все едно се предпазваше от ослепително сияние. Манофлексия - Ниджири бе чувал за този обичай от Учителите, но никога не бе виждал да се изпълнява извън учебната програма. Този най-висш израз на уважение се освидетелстваше само на специално белязаните от боговете лица...

Сънят на Инунру!

Непознатият - Принцът на Гуджааре - се засмя добродушно, забелязал ужаса в очите на Ниджири, и махна с ръка към Рабанех.

- Остави това. Зарязах Ореола, за да се поразходя сред моя народ без всякакви преструвки.

Рабанех стана и направи традиционния поклон. През цялото време усмивката му си бе на място.

- Ще трябва да ми простиш, господарю. Исках само да демонстрирам правилното поведение пред Ниджири. Неговите действия се отразяват върху цял Хетава и най-вече върху моя Път.

- О, той бе изключително учтив, Рабанех. Чест прави на Учителите му.

- Благодаря, господарю - отвърна Ниджири. За огромно собствено облекчение не заекна, макар че не можеше да гарантира за височината на тембъра си точно в този момент. Поклони се припряно над свободната ръка, понеже не бе сигурен дали ще съумее да манофлексира, без да се търкулне върху плочите. Ръцете му трепереха така силно, че питието от чашата на Рабанех се плисна и изля. Жрецът посегна и ловко я грабна от ръцете на Ниджири, преди да е покапал робата си.

- Ниджири. - Принцът изглеждаше озадачен от това име. -Твърде блед си за шуна и прекалено свит за жина. От простолюдието ли си?

- Господарю. - Рабанех се усмихна с лек укор, макар Ниджири да бе отворил уста за утвърдителен отговор. За негова изненада Принцът се засмя.

- Е, добре, добре. Жреци такива. - Пристъпи по-близо и Ниджири едва не потрепна, когато Принцът посегна да хване брадичката му с два пръста. - Хубаво момче си ти. Добре че рождената ти каста не е вече от значение, която и да е била тя. Можели са да те продадат като съпруг на някоя влиятелна и богата вдовица или пък, ако си роден в низша каста, да те превърнат в играчка за наслади. - Прокара палец по устните му и този път Ниджири наистина потръпна неволно, макар да потисна своевременно инстинктивния порив да се дръпне назад. Принцът се усмихна, а погледът на присвитите му очи бе развеселен. И сега - за огромно облекчение на младия жрец - го пусна.

- Сонта-и ли е твоят наставник?

- Ехиру, господарю.

- Ехиру? - Веждите на Принца се извиха във внушителни дъги. Но у Ниджири остана впечатлението, че въобще не е изненадан. - Той не е най-старши.

Рабанех закашля в шепа.

- Господарю, вътрешните дела на Хетава...

- Да, да. Пак лоши маниери. Не ме приемай като образец за добро държание, Ниджири. Старците си позволяват повече волности, отколкото биха могли да се разминат безнаказано на младите. - Поклони се в израз на самоирония. - До следващия път, Чирак-Бирник.

С тези думи Принцът се обърна и тръгна през тълпата, която се отвори пред него, а после се затвори като водна повърхност. Ниджири издиша продължително и склопи очи за кратка благодарствена молитва. Рабанех го изчака учтиво да приключи.

- Рабанех-братко, аз опозорих Хетава. Не можах да позная...

- Знам, че не можа. - По-старият Бирник по изключение не се усмихна. От това топката в стомаха на Ниджири стана още по-твърда. Само че Рабанех гледаше подир Принца. - Познава те отнякъде.

Ниджири замълча сконфузено. След миг Рабанех въздъхна и отправи към младежа малко крива усмивка.

- Не си посрамил Хетава, момче. Сонта-и, Ехиру и аз те следим на смени цяла вечер. Държа се както трябва с Принца, а и с Мелиатуа преди това. - Той хвърли дълъг изпитателен поглед към момчето. - Виждаш ми се уморен.

- Аз... - Ниджири се поколеба, разкъсван между истината и гордостта. Един Чирак би следвало поне да опита тежестта на пълната отговорност, която носи Бирникът, а Нощта на Хамиан едва бе преполовила. Само че натрупаното напрежение - шествието по улиците на Гуджааре, тълпата, Сестрата и Принцът - го бе изцедило докрай. Не искаше нищо друго, освен да се прибере в тихата си килия в Хетава и да заспи, унесен от повея на нощния бриз.

Рабанех отпусна окуражително ръка върху рамото му.

- Няма нищо срамно в това, Ниджири. В крайна сметка само преди едно осмодневие ти бе все още обикновен послушник от приюта. Прибирай се в Хетава. Изискванията са изпълнени.

Ниджири усети облекчение, но чувството за вина си остана.

- Ехиру-брат ще очаква...

- Ще го намеря, за да му разкажа колко добре си се представил. — Усмивката на възрастния Бирник заля младежа с топла вълна от гордост и той на свой ред се усмихна стеснително.

- Благодаря ти, Рабанех-братко. Хубави сънища ще ме споходят тази нощ. - Понечи да тръгне, като се задържа за миг, за да открие най-краткия път през тълпата до портите на палата. Само заради този миг на нерешителност успя да долови отговора на Рабанех.

- Сънувай ги, докато можеш, малък братко.

Когато погледна назад, от Рабанех нямаше и следа.