Луната, която убива

3.

Много неща можеше да изпита човек, заобиколен от четирима опитни Пазители на Хетава, мислеше си Ниджири. На първо и най-важно място - страх. И страхът наистина го обливаше щедро, горчеше му в устата, лепнеше по дланите му. Но заедно с неприличния ужас от пердаха, който тези мъже почти сигурно щяха да му дръпнат, преди всичко да свърши, той изпита нещо ново и изненадващо - трепетно очакване.

„Отсъствието на емоции не е идеал“ - Ниджири облиза устни, чул като наяве в съзнанието си тихия като нощ глас на Бирник Ехиру. Винаги, когато Ниджири го нападаше с момчешки закачки, той намираше верните думи. „Контролът над тях е. Дори ние, Бирниците, изпитваме емоции - и когато ни обземат, им се наслаждаваме като на рядък благослов, какъвто са в действителност“.

Възможно ли бе поривът да размажеш лицето на противник върху пясъка наистина да се окаже благослов? Ниджири се усмихна. Щеше да размишлява по този въпрос по-късно.

Пазител Мехи погледна към Пазител Андат и присви от удоволствие боядисаните си в черно очи.

- Мисля, че послушник Ниджири има нужда от покой, Спътнико.

- Хм - отвърна Андат. Той също се усмихна, докато с небрежна вещина въртеше между пръстите си бойна тояга. - Аз бих казал, че послушник Ниджири има нужда от болка. Допускам, че в нея се крие някакъв вид покой.

- Споделете го с мене, Братя - изстреля на един дъх Ниджири, като се сниши в готовност. Четиримата се нахвърлиха едновременно.

Той не дочака тоягите им. Никой не можеше да отклони или изтърпи ударите на четирима въоръжени Пазители на Храма. Просна се долу, за да стане по-малка цел, и излезе от зоната на най-опасните им действия. Но те бяха достатъчно опасни и с крака, така че успя да избегне ритника на Пазител Харака само като се претърколи над стъпалото му. За щастие, това движение го изхвърли от кръга на четиримата, което ги накара да се извърнат. Така спечели половин дихание време, за да обмисли своята стратегия.

Харака. Като най-млад сред четиримата нему тепърва предстоеше да постигне необходимата степен на самоконтрол. Бе опасен - всеки Пазител, изкарал чиракуването си, бе опасен. Само че Ниджири бе наблюдавал няколко учебни схватки на Харака и знаеше, че когато ударът му пропусне целта, той застива за миг, преди да се осъзнае, сякаш поразен от своя неуспех.

И Ниджири се хвърли към глезените на Харака - най-напред с единия си крак и сетне с другия, - извъртя се на лакти, за да нападне отново, като принуди младия мъж да отстъпи с танцова стъпка. Останалите Пазители бързо промениха местата си, за да избегнат мятащите се крака на Ниджири и да не се блъскат един в друг - точно както той се бе надявал. После, когато Харака побесня напълно оправдано и насочи саблен удар към главата му, Ниджири събра крака и се претърколи - към Харака. Така мина под тоягата на Пазителя, а тя удари зад него и остана за миг забита в пясъка. Сега Ниджири насочи ритник към китката на противника си. Не улучи, тъй като в последния миг Харака разгада неговия замисъл, дръпна се и си върна със страховит ритник. Ниджири го пое със стон и се търкулна встрани. Нищожна, макар болезнена цена за постигнатата цел - Харака залитна още една стъпка назад, за да компенсира с излишък грешния замах с тоягата. Това принуди другите трима Пазители да направят нови непохватни движения, за да не се спънат в тялото на своя тромав по-млад събрат.

Объркването бе любим приятел на всеки Бирник. Устремен на ръце и крака към Мехи, Ниджири плесна длан върху прасеца му. Трудно се стигаше до душата през крайник, а още по-трудно бе за Ниджири да успокои мисълта си в достатъчна степен за наркомансия, но кой знае...

Мехи подгъна колене и падна на земята със стон. Той бе само зашеметен, но от буден и в пълно съзнание мъж, чиято кръв е кипнала за битка, момчето не можеше да очаква повече. След като Мехи падна, Харака просъска и почти се препъна в неговата тояга. Ниджири се надигна зад гърба му като сянка, а Харака осъзна опасността с голямо закъснение. В този момент Ниджири бе допрял вече два пръста до врата му, за да пусне сънна жлъч по целия му гръбнак - тя като ледена струя сковаваше всичко, до което стигне. Харака загуби съзнание, макар тялото му все още да се мяташе. Това трая, докато се тръшна долу достатъчно болезнено, за да се свести и да напсува с пълно основание своя противник.

Доволен, Ниджири се зае с Мехи, който опита да се оттегли с пиянска стъпка, докато проясни размътеното си от сън съзнание. Разперил пръсти, Ниджири затананика под нос песента на своята джунгиса и погна Пазителя...

... за да застине подобно на статуя, когато краят на една тояга се мярна пред лицето му Втора, нежна като ласка на любовник, усети върху кръста си.

„Това е само показна схватка“ - каза си той с усилие да запази спокойствие. Не успя да го направи. Просто изпитание... но бе виждат Пазители да пронизват мъже, като използват само сила и подходящ ъгъл на удара, за да направят заобления край на тоягата остър като връх на копие. А Андат обичаше да нанася телесни рани, щом усетеше, че противникът не се бие с все сила, за да го принуди към по-голямо прилежание.

- Добре - промълви Андат сега, насочил тоягата към лицето на Ниджири. Значи зад гърба му се намираше Пазител Инефер. Бе обезвредил двама от четирима, но бе хванат натясно от по-опитните. Дали бе достатъчно за вземане на изпита? „Не трябваше да губя време с Мехи - той не е опасен. Трябваше да се заема най-напред с един от тези. Трябваше...“

- Много добре - добави Андат и Ниджири установи с облекчение, че той е наистина доволен. - Натръшка двама от нас с голи ръце, при това всички бяхме нащрек. Щях да остана удовлетворен дори при един.

- Сигурно щеше да е Харака - обади се отзад Инефер с отвращение в гласа. - Нескопосано тъпо дрънкало.

- Ами гони го, докато се научи - посъветва го безгрижно Андат и противно на волята си, Ниджири намигна с разбиране.

Усети как тоягата на Инефер се отделя от кръста му.

- За момента има по-важни неща - отбеляза Андат и вдигна глава към балкона над главите им. Ниджири проследи погледа му и страхът го обзе отново. Там с обърната към тях кисела физиономия стоеше Супериорът на Хетава. До него се бяха изправили други двама мъже в широки качулати роби без ръкави, ушити от белезникав лен. От лицата им не се виждаше нищо, а перспективата не позволяваше да различи раменните им татуировки. Той обаче познаваше осанките им достатъчно добре, за да определи кой кой е, както и кой липсва, тъй като там следваше да присъства още един мъж.

Потиснал порива да се намръщи, Ниджири стана прав, за да вдигне ръце към братята в изисквания за подобен случай поздрав.

- Мисля, че това стига - проговори Супериорът. - Пазител Андат, доволен ли си?

- Доволен съм - отвърна Андат. - В дадения случай го казвам и от името на моите Спътници. Всеки, който е в състояние да победи двама от четирима Пазители, разполага с повече от достатъчни умения, за да изпълнява волята на Богинята извън стените на Хетава. - Хвърли бегъл поглед към Ниджири и се усмихна. - Дори когато не е избрал най-подходящия Път за това. Уви.

- Ясно. Благодаря, Андат. - Сега черните очи на Супериора спряха върху Ниджири, а той бе обзет от желание да се покрие с нещо или да се извини за непристойния си вид. Все още не можеше да си поеме дъх, потънал в пот, едничката му дреха бе бедрената препаска, а сърцето му сякаш се опитваше да счупи гръдната му кост. Но пък се бе справил добре - нямаше от какво да го е срам.

- Хайде, послушник Ниджири - каза Супериорът... и млъкна, присвил развеселени очи. - Послушник поне засега.

Ниджири направи опит да сдържи усмивката си. Не успя.

- Иди се измий - продължи Супериорът, като натърти последната дума достатъчно отчетливо, за да превърне част от радостта на Ниджири в смущение. - Ела в Залата на Благослова по залез. - Не добави „за да се закълнеш като Бирник“, но Ниджири го чу и се преизпълни отново с радостно чувство. Супериорът се обърна и прекоси балкона, връщайки се към своите задължения. Качулатите мъже го последваха мълком от двете му страни.

- Ама си бърз - промърмори Мехи, който се беше присъединил към останалите и разтриваше с длан врата си. Все още се движеше сковано, а свободната му ръка висеше като изтръпнала. Ниджири вдигна своята пред гърди с обърната надолу длан и направи лек поклон в израз на разкаяние. Мехи го спря.

- Резултатът според мен е равен - каза Андат и бързо направи примирителен жест, когато братята го погледнаха, за да не си помисли някой от тях, че е недоволен. - Хайде, заминавай, момче. Поздравления.

Тези думи направиха случилото се реално. С доволна усмивка Ниджири кимна отсечено в знак на любезност към тримата, после се извърна и тръгна - почти се затича - към мрачната тишина на Хетава.

Банята върна бодрия му дух, а прохладната вода бе като балсам след показната схватка в палещия следобеден зной. В къпалнята нямаше никого, освен Ниджири, но когато се върна в тясната килийка, споделяна с други трима послушници, той установи, че новината се е разчула - върху сламеника му бе положена четворка попътни дарове. Първият представляваше красиво емайлирано огледалце, оставено вероятно от другарите по стая - да, тези цветя бяха изработени от Талипа, щеше да ги познае и на края на света. Талипа бе взет от семейство на грънчари. На второ място идваше комплект напръстници, гравирани с официални молитвени пикторали. Красива изработка, вероятно на Морамал, послушника майстор. Ниджири ги сложи настрани. Като Бирник щеше да има нужда от някакви бижута, защото призванието изискваше да се движи дегизиран сред вярващите, но това пак не бе подарък, който щеше да се използва често. За съжаление.

Третият дар бе бурканче с ароматно масло, което помириса и за малко не изпусна от изненада. Смола от мирта - възможно ли беше? Но нямаше как да сбърка този аромат. Толкова скъп дар можеха да му поднесат само бъдещите му Спътници. Нямаше съмнение, че именно така останалите послушници бяха надушили цялата работа - някой от тях бе изпратен да донесе бурканчето в килията на Ниджири и този някой бе раздрънкал навред. Ниджири се усмихна вътрешно.

Четвъртият дар представляваше миниатюрна статуетка на Слънцето в неговия човешки образ, изваяна от тъмно дърво и полирана до блясък ведно със забележителния възбуден пенис - неизменен атрибут на всяка подобна статуетка. Широко разпространен дар между любовници.

Разгневен, Ниджири го запокити с такава сила, че похотливият бог се разби на четири.

Цялото задоволство от взетия последен изпит отиде по дяволите само заради един безвкусен, зле обмислен подарък. „Какво ще си кажат другите послушници за това?“ - запита се Ниджири огорчен. Само че залезът наближаваше и той трябваше или веднага да тръгне за полагането на клетва, или въобще да не отива. Затова, отхвърлил на втори план още неукротената ярост, той навлече бързешком обикновена препаска и сандали, макар да отдели известно време, за да се намаже леко с мирта и да почерни клепачи с въглен. Не бе редно да се появи неспретнат или пък без да уважи дара от новите си братя.

Залата на Благослова - масивна внушителна кула от пясъчник и прошарен със сребърни жилки гранит, която служеше като портал към комплекса от сгради на Хетава - обикновено бе отворена за посетители. Като главен храм на Хананджа в Гуджааре и единствен отсам стените на столицата Хетава бе известен с това, че приютява единствено жреци, послушници и деца, посветени на Богинята. Миряните, които служеха по някакъв начин на Хананджа, имаха право да влизат, но не и да живеят тук. Второстепенните дейности на Хетава се осъществяваха другаде из града - в школи, в които децата се обучаваха да сънуват и изучаваха закон и мъдрост, писане и рисуване, в складове, където се отчиташе десятъкът в пари или стоки, и много други. През определено време денем, както и в малките часове на нощта, Залата се пълнеше от дошлите да свършат най-важното задължение на вярващите в Хананджа. Те й принасяха своите молитви и сънища, правеха заявки за лечение или Вземания на близки, или пък сами биваха лекувани от болести и физически недъзи. Така всички гуджаарейци намираха покой. Но по залез Залата затваряше за всякакви обществени дела, освен за най-спешните, така че всеки Път от слуги на Хананджа да получи на свой ред възможност за общение с Богинята на Сънищата.

Когато Ниджири пристигна, Супериорът вече чакаше върху обграден с пейки подиум в самото сърце на Залата. От двете му страни бяха изправени същите двамина Бирници, а отзад и над тях се извисяваше, цяла изваяна от черен полиран камък, величествена статуя на самата Хананджа. Докато приближаваше, Ниджири не отдели поглед от нея, опитваше се да изпълни цялото си сърце с образа - с разтворените й ръце, изпъстрената й с бели точици чернота, вечно склопените й очи, докато сънуваше безкрайните селения на Ина-Карек.

Които скоро щяха да станат негови.

Най-подир тези мисли умиротвориха духа на Ниджири и когато стигна до подиума, склонил глава над обърнатите й надолу длани, той се почувства уверен и спокоен.

Къде се губеше обаче Бирник Ехиру? По дела на Хетава най-вероятно. Той преглътна разочарованието си.

Настана тишина, пълна и спокойна. Когато определеното време най-накрая изтече, Супериорът проговори:

- Вдигни глава, послушнико. Трябва да обсъдим нещо.

Ниджири се подчини изненадан. Дали това бе част от ритуала? Когато отправи поглед нагоре, двамата мъже край Супериора също изправиха глави и едновременно с това смъкнаха качулките си.

- Връзката ти с Учителя Омин - проговори по-високият. Сонта-и, онзи с мъртвите очи и пепелявотъмна кожа, най-старият от Пътя на Бирниците. - Разказвай.

Всичко у Ниджири замръзна. Вторачен в Сонта-и, не успя да каже и гък от уплаха.

- Обясни ни я, моля - обади се вторият мъж, усмихнат, сякаш това би могло да смекчи удара. Той бе по-млад, по-набит и по-червендалест от Сонта-и. От сплетената на темето му коса се спускаха бакърени на цвят масури, очите му бяха кафеникави, но хвърляха червени отблясъци в светлика на вечерта. Даже татуировката върху горната част на ръката му - многолистен мак, символ на смъртта - бе с цвят на кръв. А цветът от куче грозде върху рамото на Сонта-и бе издържан в тъмновиолетово. Бирник Рабанех, когото Ниджири винаги бе смятал за по-благ от Сонта-и. Поне до този момент.

„Омин, за нищо негоден ненаситен глупак.“ Ниджири затвори очи, обзет от крайно неспокойни мисли. Гневът бе винаги неговата слаба страна, чувството, което най-много се бе мъчил да овладее. А сега не успя да се справи, защото ако глупостта на Омин му костваше целта, към чието постигане се бе стремил десет години...

- Нямаме връзка - изстреля отговора той, като погледна всеки от мъжете право в очите. Лицето на Сонта-и остана безизразно, а Рабанех повдигна вежди при тази интонация. Супериорът гледаше скръбно, по което Ниджири разбра, че го подозира в лъжа. Това удвои гнева му. - Не че Учителят не се е стремил към обратното.

- Така ли? - обади се тихичко Супериорът.

Ниджири си наложи да вдигне рамене, макар изобщо да не му бе леко на душата.

- Учителят ми предложи услуга за услуга. Отказах.

Супериорът настоя:

- Разкажи подробно, послушник. Кога започна това? Каква услуга ти предложи и какво очакваше в замяна?

- След като реших да напусна Детската къща. В деня, когато му се представих като послушник и трябваше да ме изпита по нумерали. Намери познанията ми за приемливи, но имаше куп забележки относно лицето, очите и походката ми. Бил съм много красив, независимо от вида ми на човек от низша каста. - Ниджири потисна желанието да смръщи лице при спомена за онзи ден и за начина, по който се бе почувствал - обезверен и слаб, обзет от страх и погнуса. Колкото повече го притискаше Омин, толкова повече отслабваше страхът. Сега започна да се ядосва, а това винаги му даваше сили. Пое си дъх, за да каже: -Супериор, трябва да говоря за неща, които не се обсъждат.

Супериорът трепна. Усмивката на Рабанех не угасна, но стана по-сурова и някак квадратна. Сонта-и не реагира, но когато проговори, в гласа му се долавяше съвсем ясно допълнителна студенина:

- Намекваш, че Омин ти е обещал нещо във връзка с ритуала пранаж.

- Нищо не намеквам, Бирник. - Видя как казаното попи в съзнанието на тримата и как смъртта на Омин започна да добива цвят и форма връз свъсени вежди и присвити устни. За един кратък миг Ниджири изпита чувство за вина. Омин сам си го бе навлякъл на главата. А Ниджири трябваше да мисли за собственото си бъдеще.

- Продължавай - заповяда Сонта-и.

- Учителят предложи да ме извади от списъка при годишния подбор на помощници в ритуала пранаж. Даде ми ясно да разбера, че в замяна очаква да го посетя в малките часове на нощта в някакъв изоставен коридор на Учителския дом. Не знам къде е това, тъй като му отказах, но той сподели, че го използва за срещи с други послушници. Там сме щели да останем насаме.

Супериорът промърмори нещо неразбираемо на суа. Ниджири, чиито познания по този език бяха съвсем бегли, не разбра казаното. Рабанех въздъхна дълбоко. При него това бе равносилно на яростен рев, нададен от пустинен хищник.

- И защо не прие предложението?

- Не ме е страх от пр... от това, за което не се говори. -Ниджири се прокле наум. Искаше да изглежда хладнокръвен и спокоен като истински Слуга на Хананджа, а не като уплашено дете. - За какво ми е закрила от нещо, което не ме плаши?

Бирниците се спогледаха. Не размениха нито дума - поне Ниджири не долови звук. Носеха се слухове, че те умеят по някакъв начин да общуват чрез сънища. По силата на негласно споразумение Сонта-и внезапно се отдели от своя Спътник и Супериора и слезе от подиума. Приближи се с бавна и твърда стъпка, целият излъчващ заплаха, и започна да обикаля около Ниджири.

Момчето напрегна всички сили, за да поддържа своя гняв и да не покаже безпокойство.

- Не те е страх, значи? - попита Сонта-и.

„Не ме беше страх досега.“

- Не, Бирник.

- Миналата година един послушник загина. Помагаше на Бирник по време на пранаж и умря. Това известно ли ти е? - Сонта-и не го гледаше, докато говореше, и това беше най-лошото. Погледът му обхождаше обточените с ластари лунно цвете колони, килимите, сияйните колене на Хананджа. Ниджири не заслужаваше подобно внимание.

Той не се извърна, за да следи движението на Сонта-и. Косъмчетата по врата му настръхнаха, когато Бирникът излезе от полезрението му.

- Чувал съм разни слухове. Не твърдя, че съм безстрашен, Бирник. Страхувам се от много неща. Само че смъртта не е сред тях.

- Нараняване. Насилие. Проклятие. Отчаяние. Всичко това може да стане в резултат от участие на послушник в пранаж на някой Бирник. - Сонта-и млъкна внезапно, като се наведе да разгледа внимателно едно лунно цвете. Ниджири не разбра какво събужда такъв интерес у Бирника. Вероятно нищо.

- Известно ми е, Бирник. Участвал съм в пранаж два пъти... - Само че то бе нищо работа, часове на отегчение, седнал редом с Лечители, не по-малко отегчени от него самия. Като предпазна мярка те се подлагаха на това изпитание само по един път на всеки четири наводнения и никой не бе в състояние да си спомни кога за последен път някой от тях се е провалял. Но той не се бе подготвял да служи на Лечителите.

Внезапно Ниджири замръзна. Сонта-и се бе обърнал, за да вторачи в него същия поглед на изострено внимание, с който бе удостоил цветето.

- Ти не си отказал на Учителя, воден от благоприличие. Отказал си му от гордост.

Това не бе въпрос, но пък Ниджири не желаеше да отрича. Те знаеха, че никога не се бе славил със смирение.

- Да. Исках да стана Бирник.

- Послушник - обади се Супериорът отнякъде над Сонта-и. Гласът му бе пълен с досада. Ниджири не смееше да отклони поглед от сивите очи на Сонта-и в посока към гласа. Не го бе страх от смъртта, но в момента този тук изглеждаше някак си по-страшен от нея. - Ти току-що каза, че неблагоприличието те е спряло.

- Точно така, Супериор. - Облиза устни само колкото да може да изговаря ясно думите, нищо повече. - Реших, че един послушник, който желае да стане Бирник, трябва да се стреми към нещо по-добро - доколкото става дума за непозволена любов - от някакъв си похотлив недисциплиниран Учител.

С дълбоко облекчение чу изненадания смях на Рабанех и стенанието на Супериора. Сонта-и обаче приближи съвсем плътно до него, така че Ниджири усети дъха му. Тъничките жилки в ирисите му, също като спици в колело на бойна колесница, лениво се свиваха и отпускаха, докато Бирникът изучаваше лицето му.

- Скриваш нещо - проговори той.

- Нищо, от което да ме е срам, Бирник.

Грешка - разбра това в мига, когато проговори. Лъжа. Очите на Сонта-и се присвиха. Той знаеше.

- Да оставим настрана прекалено високото ти самочувствие, послушник - провлачи думите Рабанех отново някъде зад гърба на Сонта-и. - Защо не ни докладва за Учителя? Който злоупотребява с властта си над другиго, следва най-малко да бъде подложен на изпитание за поквара. Един Бирник - това бе произнесено с меко натъртване, а гласът стана сериозен - би следвало да разсъждава именно по този начин.

Сонта-и щеше да го убие. Ниджири вече разбираше това. Усети у него спокойствие, каквото не бе долавял никога по-рано, макар, колкото и да бе странно, да не виждаше нищо изненадващо в това. Сонта-и бе особняк дори според мерилото на самите Бирници - дразнеха го необичайни неща, никакви чувства не го интересуваха. И все пак той си оставаше Бирник и това обстоятелство изостряше всичките му странности до краен предел, решеше ли да се заеме с делата на Богинята.

Затова Ниджири насочи отговора си към него. Не за да се извинява, понеже никой Бирник не би приел каквото и да било извинение, ако вече е оформил собствено мнение по даден въпрос. Говореше само от гордост. Ако е писано да умре, нека загине като Слуга на Хананджа.

- Защото Омин не е сторил нищо лошо - заяви той. - Не и след това. Опита се да ми навреди, но не успя. И този провал го укроти - след като му казах, че само една моя дума пред Бирниците е достатъчна, той не опита повече да прикотква други послушници. - Наистина след този случай Омин стана Учител за пример, ако се забравеха постоянните подаръци и пълни с копнеж погледи всеки път, когато Ниджири застанеше с гръб към него. И ако се пренебрегнеше загубената надежда да спечели своя шанс при Ниджири, в името на която бе положил толкова много усилия.

Сонта-и поклати леко глава. По това Ниджири разбра, че аргументите му не са накарали Бирника да промени своето мнение за него. Сонта-и каза с висок глас:

- И сега, след като вече не си послушник, този покварен Учител е отново с развързани ръце да натрапва вниманието си на други момчета.

- Аз съм се посветил на Хетава, Бирник. Имам приятели сред другите послушници, които биха ми казали... - Тук се запъна за миг, обхванат от внезапно съмнение. Какво щеше да стане с него, ако Бирниците не го приемеха в своята среда и ако Сонта-и не го убиеше? Можеше да отиде при Пазителите, ако все още го искаха, но той не желаеше да се посвещава в техния Път. Може би Учител или обикновен мирянин, или какъвто и да е, само че онова, което бе искал от деня, в който срещна Ехиру, което винаги бе жадувал да стане...

- Тази година ти видя шестнайсетото си наводнение - обади се Супериорът. - Сега си пълноправен мъж по закон, а в скоро време ще поемеш и съответните задължения. Няма как да защитиш приятелите си, ако престанеш да живееш сред тях, ако не ставаш свидетел на всекидневните им борби. Нито пък можеш да очакваш момчета да идват при тебе със своите страхове, тъй като няма причина те да се доверят на един възрастен мъж, след като друг като него ги тормози. - Супериорът въздъхна. С крайчеца на окото Ниджири го видя да поклаща глава. - Низшата каста пак си казва думата.

Ниджири изтръпна при тези думи. Шокът бе достатъчно силен, за да отклони поглед от Сонта-и.

- Аз съм дете на Хетава, Супериор!

Този път реакцията на Рабанех смая младежа. Той кимна и каза:

-Ни един от нас не е роден в Пътя на Богинята, послушнико. Всички идваме отнякъде, а миналото оставя върху нас своя отпечатък. Помисли за твоя.

- Ами, аз... - Ниджири сбърчи вежди. - Аз не разбирам.

-Казват, че добрият слуга никога не се оплаква. Едно дете от кастата на слугите очаква да се види под нечия власт, както очаква и някои господари да се окажат покварени. То гледа само да избегне най-лошите последици от тази поквара, за да оцелее. Докато, щом се наложи, един Бирник ликвидира покварата - а и властта, която я е създала, ако по този начин ще установи покой. Това имам предвид, послушник Ниджири. Ти се приспособяваш, вместо да въстанеш.

Обзет от закъсняло чувство за вина, Ниджири осъзна правотата на Рабанех и Супериора. „Един Бирник не търси помощ“ - каза си навремето. И затова и самият той не потърси, убеден, че ще се покаже по-силен, като се справи с проблема сам. Мислеше за себе си, когато трябваше да помисли най-напред за покоя на своите другари послушници. Разбира се, че Омин щеше да стори зло отново - той бе покварен. За такива нямаше оправия.

По-добре щеше да бъде да прати гордостта си по дяволите и да докладва случая пред Супериора и Бирниците. По-добре щеше да бъде даже да убие Омин - със собствените си ръце, ако не успееше с наркомансия - и да се остави на милостта на Бирниците. Всяко действие бе за предпочитане пред самодоволното бездействие, докато покварата растеше и разлагаше.

Младежът коленичи, допрял длани и чело о пода, за да покаже дълбочината на своето разкаяние.

-Моля за прошка, Бирник - промълви той срещу камъка, благодарен за отсъствието на Ехиру. Сонта-и продължаваше да стои надвесен над него, но това бе в реда на нещата. Как изобщо му бе минало през ума, че е готов да стане Бирник? — Сгреших. В никакъв случай не трябваше... Трябваше да направя много повече. Нека Нейният покой осени душата ми — трябваше да мисля.

Настъпи подходяща за случая тишина.

- Е - обади се с въздишка Рабанех, - мисля, че това е достатъчно. Ти какво ще кажеш, Сонта-и?

Сонта-и хвана Ниджири за лакътя и го изправи на крака. Докато младежът още примигваше от изненада, Бирникът пак присви очи:

- Той крие още нещо.

- Нормално е момчетата на неговата възраст да имат своите тайни, Спътнико. Дори нам е позволено да пазим по някоя.

Сонта-и го освободи с лека въздишка, която, както осъзна Ниджири, не изразяваше разочарование.

- Добре, съгласен съм.

- Становището на Ехиру по въпроса ни е известно. - Рабанех хвана ръце зад гърба си и погледна Супериора с въпросително вдигнати вежди.

- Бил е добронамерен, както изглежда - проговори Супериорът и кимна, макар Ниджири да долови известна резервираност в тона му. - Покоят сред послушниците е бил осигурен, макар с необичайни средства и само временно.

- Още е млад. - Рабанех вдигна рамене, а усмивката му най-после се върна на мястото си. - Ако няма какво да учи, каква нужда ще има от нас?

- Какво става, Бирник? - попита Ниджири, започнал да се чувства крайно глупаво.

Даже Супериорът се забавляваше в този момент.

- Неизбежна последна проверка, Ниджири. Покорството ражда покой, но понякога по-голям покой - траен покой -крие съпротивата. За нас е важно да сме сигурни, че разбираш това. - Той сви рамене. - Много са пътищата към покоя.

- Ще трябва просто да те научим да виждаш далеч напред по нашия Път, чирако - добави Рабанех отново усмихнат.

Чирак. Чирак. Ниджири се разтрепери - едва забеляза как Сонта-и вдига рамене, сякаш загубил всякакъв интерес, и се прокрадва обратно до Супериора. Чирак!

Искаше му се, и то много, да подскочи във въздуха и да извика, което би било не просто грешка, а обида спрямо Хананджа тук, в Нейната приемна. Вместо това той започна да заеква, за известно време разтреперан от усилието да овладее радостта си.

- Оказвате ми голяма чест, Бирници, да ме... оцените... -Мисълта му нямаше необходимата сила, за да се излее в слова.

- Добре, добре. - Супериорът погледна към тесните многоъгълни прозорци на Залата, отвъд които слънцето все още оставяше своя отпечатък върху западния небосклон. Сънната Луна засега не се бе показала. Когато го стореше, Залата щеше да се изпълни с нейната сребърна светлина, пречупена от стъклата на прозорците в променливи цветове. Това помагаше на лунното цвете, което иначе не цъфтеше в затворени помещения. - Стани, ако обичаш, трябва да довършим церемонията, а след това ти предстои посвещаване в сан на Бирник. Има и друго, което следва да обсъдим.

Ниджири преглътна и кимна - имаше чувството, че вече може да се справи с абсолютно всичко. Положи усилие да не се ухили като някой глупак.

- Д-да. Какво друго, Супериор?

- Ехиру. Може би си забелязал неговото отсъствие?

Мрачният тон на Супериора и неговото внезапно сурово отражение върху лицето на Рабанех накараха Ниджири да проумее с мигновена яснота, че Ехиру не липсва просто защото е тръгнал по своите задачи на Бирник.

- Той не е добре - обади се Сонта-и, - защото преди две нощи е направил грешка по време на едно Вземане. Прекъснал умблике, преди да изведе душата на приносителя от селенията на сенките. Тя се изгубила в пространствата между будуването и съня. Колкото сънна кръв успял да събере, се оказала твърде замърсена от страхове и болка, за да бъде дадена на Лечителите за разпределение.

Поразен, Ниджири пое дълбоко въздух. Никой Бирник не бе загубвал душа през времето на целия му живот. Можеше да се случи - всеки знаеше това. Бирниците бяха способни да сбъркат - бяха смъртни, а не богове. Но да се случи на Ехиру, който винаги съумяваше да отведе съответната душа до място на покой... Ниджири облиза устни.

- А Бирникът? - „Надали е прекратил своето Служение, още е рано. Целият град би потънал в скръб, ако е така. Нямаше да ми говорят за него, ако го е сторил.“

Сонта-и поклати глава и стомахът на Ниджири се сви на топка. Но той каза:

- Ехиру е решил да се уедини и да потърси покой в молитви. Смятаме, че засега ще остане сред нас, но... - Той въздъхна с внезапно уморено лице. - Е, какво мислиш ти по въпроса?

Ниджири се облещи.

- Какво мисля аз?

- Той трябваше да стане твой наставник - отвърна Рабанех. - В края на краищата е най-опитният сред нас, след като Уна-уне се отдаде на сънищата. Един чирак трябва да се учи от най-добрия. Но с оглед на този пропуск на Ехиру... - Рабанех направи деликатна гримаса, сякаш за да извини неделикатните си думи. - Та кого избираш на мястото на Ехиру? Сонта-и или мен?

Топла вълна от облекчение заля цялото тяло на младежа, а заедно с нея - един особен плам, не много различен от онзи, който усети в демонстративната схватка с четиримата Пазители. В това поне бе напълно сигурен.

- Щом е трябвало да стана Бирник при Ехиру, значи оставам негов чирак.

Рабанех вдигна вежди.

- Един Бирник може да се нуждае от месеци или дори години, за да преодолее подобна грешка, чирако. Ако я преодолее. Специално при Ехиру... тази злополука е огромен удар за него. Той е убеден, че не заслужава повече да бъде Бирник. -Рабанех въздъхна тихо. - Всички сме жертви на гордостта. А ти трябва пак да си помислиш.

Ниджири осъзна, че Рабанех и Сонта-и се опитват да постъпят справедливо с него - че му мислят доброто. Те не знаеха, че младежът е направил своя избор преди десет години, през един изпълнен със зловоние на страдания влажен следобед. В онзи ден Ехиру му бе разкрил пътя към истинския покой. Бе му разкрил красотата на болката, бе го научил, че любов означава да вършиш онова, което е най-добро за другите. Без значение дали го искат, или не.

Как да не се отплати на Ехиру за онова откровение сега, когато най-сетне се появяваше възможност?

- Ще бъда чирак на Ехиру - повтори той, този път с по-мек тон. - Ще бъда онова, от което той има нужда, до деня, в който вече не се нуждае от мене.

И щеше да се опълчи срещу самата Хананджа, ако се наложеше, за да отдалечи този ден.