Луната, която убива

13.

Утринната пазарна врява се процеждаше през тясното прозорче на килията - смесица от гласове, тропот от различни предмети, кудкудякане и блеене на птици и животни. У какофонията имаше нещо успокояващо, понеже това бяха звуците на обичайното градско всекидневие. Как би могла Хананджа да не остане доволна от реда и благоденствието, в които живееше нейният народ? Ехиру се усмихна сам на себе си, коленичил с наострени уши в утринната светлина.

Изведнъж ръждивият глас на ключалката зад гърба му заглуши шумовете от пазара. Ехиру се обърна заинтригуван. До този момент стражите се отнасяха към него с вроденото уважение, налагано от статута му на Бирник, независимо от унизителното положение, в което бе изпаднал. Никой не го обезпокои, откак бе доведен в килията. Но ето че сега в нея влязоха трима и изчакаха вратата да се затвори. Двамина бяха от Стражата на Залеза, която го арестува. Те застанаха от двете страни на вратата с ръце върху дръжките на ножовете си. Третият бе брадат непознат в облекло на средната каста - очевидно занаятчия, както отгатна Ехиру по широката риза и тюрбана на главата му. При все това... Ехиру присви очи, обзет oт особено усещане за нещо познато в осанката и държането ма този мъж.

- Не ме ли позна, Ехиру? Винаги правя това, за да заблуждавам простолюдието, когато се смесвам с него, но през ум не ми е минавало, че и ти ще се хванеш. - Занаятчията застана в петното светлина от прозорчето и се усмихна с лениво и познато задоволство.

Дъхът на Ехиру секна.

- Еникет?

Принцът повдигна и двете си вежди, а усмивката му стана по-широка.

- Не съм чувал това име дълги години. Нали знаеш, че трябва да те убия, задето го произнасяш. - Той мина покрай Ехиру в посока към тясната дъска, която служеше за легло в килията, и се разположи с царствено величие. - Но ми се струва, че с оглед създалите се обстоятелства можем да пренебрегнем протокола.

Преодолял смайването, Ехиру застана с лице към Принца, направи манофлексия, доколкото ръкавиците на позора му позволяваха, и заговори на суа.

- Моля да ми простиш, Принце. Не съм имал намерение да проявя неуважение.

- Можеш също така да оставиш и формалностите - отвърна Принцът на същия език, а после премина отново на гуджаарейски, за да скъси дистанцията. - От години жадувам да си поговоря насаме с теб, Ехиру. Признавам, че не е много честно да сторя това, когато си фактически затворен, но ти отклоняваше всяка моя покана.

- Аз съм само един обикновен слуга на Хананджа. Ти си Носител на Нощта, Вестител на сънищата, Неин бъдещ съпруг в Ина-Карек. Не може един слуга да сяда на господарска трапеза.

- Един слуга не може и да отбягва своя господар - върна удара Принцът, след което въздъхна. - Не, не исках да става така. Ето ни сега тук двамата, Ехиру Не можем ли отново да станем братя, дори за кратко?

Ехиру задържа погледа си прикован в пода, макар да отпусна най-накрая ръце, изоставил официалния суа.

- Може ли птицата да се прибере обратно в яйцето? Наричаш ме брат, но ние не сме такива от десетилетия. А може би...

Думите му секнаха и той затвори очи, когато спомените го налегнаха внезапно и болезнено. Усети металически вкус на кръв в устата си. Спомни си смъртното издихание на майка си. Почти съзря розовите мраморни стени на Ките-ян около себе си...

„Видение“ - каза си той, за да се върне неумолим към действителността.

- Може би изобщо не сме били братя? - довърши мисълта му Принцът. Гласът му прозвуча тих и спокоен в килията. -Значи съм бил прав. Ти не си разбрал нищо. И не си простил. -Ехиру не отговори и Принцът въздъхна отново. - Имаше хора, Ехиру, които щяха да използват теб и останалите ни братя и сестри, за да посеят хаос из цяла Гуджааре. Помисли само: майка ти беше кисуатска сона от стара и високопоставена фамилия. Не щеше ли нейният син да бъде по-приемлив за аристокрацията като Принц, отколкото този на най-обикновена танцьорка? Дори някоя дъщеря с подходящо потекло би могла да се използва за раздухване на междуособици - историята на Гуджааре познава случаи, когато тронът е заеман от Принцеси. Аз извърших онова, което бе нужно в името на покоя, макар никога да не съм искал нашите майки да страдат. Те трябваше да бъдат освободени, а не убити. - Принцът въздъхна дълбоко. - Това бе грешка и виновните за нея бяха наказани.

Видението си бе отишло, но Ехиру усети, че на негово място пламва гняв, който става все по-неудържим. Насили се да го потисне и да не отлепи поглед от пода.

- Смъртта се поддава много трудно на контрол - промълви той съвсем тихо. - Убеждавам се в това всяка нощ.

- Значи нещата може би щяха да се развият по-добре, ако имах дисциплинираността на един Бирник. - Принцът замълча, вперил поглед в Ехиру. - Знаеш ли, непрекъснато чакам да дойдеш за мен. Щом научих, че са те избрали като следващ Чирак-Бирник, си казах - ето че най-после ще се въздаде справедливост за моите престъпления. Но ти така и не дойде.

Ехиру сви рамене с усилие на волята.

- Престолонаследници избиват братята и сестрите си в своя устрем към Ореола, откак съществува Гуджааре. Дори Хетава приема жестокостта, която е необходима, за да се вземе и задържи властта, стига Принцът да я използва за опазване на покоя. С течение на времето моите братя - той натърти леко последната дума - ми помогнаха да проумея това.

Принцът изпръхтя с възмущение, при което изненаданият Ехиру вдигна поглед към него.

- Хетава. Ти наистина си станал един от тях, Ехиру. Сигурно са особено доволни да впрегнат в ярема си човек от нашето родословие.

Гневът на Ехиру нарасна още и той заряза протокола.

- Какво имаш предвид?

- А, значи те засегнах. Само че няма да моля за прошка, братко мой, понеже оставам непримирим в омразата си към твоето ново семейство. Какъвто е редно да бъдеш и ти. - Принцът посочи ръкавиците на позора. - В крайна сметка именно те нахлузиха съвършено несправедливо това на ръцете ти.

- Супериорът каза, че ти си разпоредил.

- Аз разпоредих да те приберат, Ехиру, преди твоят Супериор да успее да те довърши. Но не по този унизителен начин. - Принцът направи рязък жест към единия стражник. - Намери ключа за тази свинщина. Не мога да я гледам повече. -Мъжът направи отсечен поклон, почука по особен начин на вратата и изчезна през нея.

Ръцете на Ехиру, потни и болезнени след толкова часове в ръкавиците на позора, се свиха още по-здраво в юмруци.

- Не разбирам.

Принцът го изгледа продължително, преди да проговори:

- В града наистина има Жътвар, Ехиру. До неотдавна той убиваше тихомълком. Затворници или възрастни, чиято смърт би могла да изглежда естествена. Знам това от месеци насам.

- И не си казал нищо на Хетава?

- Те знаеха преди мен.

Ехиру сви устни.

- Не го вярвам.

- Разбира се, че не ми вярваш. А пък аз няма как да ти го докажа. Както и да е. Те си траят за този Жътвар поради съображения, които остават известни единствено на Супериора и на най-високопоставените му подчинени. Аз търсех начини да докажа съществуването на Жътваря и да ги накарам да действат, само че най-различни други неща напоследък отклоняваха вниманието ми. Сред които и онази кисуатска шпионка.

Ехиру кимна.

- Значи ти си дал поръчката. Ти си ме изпратил да я Взема. По политически причини.

- Да, аз. Тя представлява заплаха за този град. Защо не я уби?

- Вземането няма нищо общо с преднамереното убийство!

Принцът завъртя подигравателно очи.

- Никога ли не си поставял под въпрос своите поръчки, Ехиру? Тази кисуатка не ще да е първият ти подобен случай.

Ехиру затаи дъх и се вторачи в Принца, прекалено възмутен, за да може да отговори. В настъпилата тишина изпратеният за ключ стражник се завърна. Той понечи да коленичи до Ехиру, но Принцът се надигна рязко от дъската, изблъска го настрани и взе ключа от ръката му. Сетне сам коленичи пред Ехиру. Стражникът ахна и направи опит да подложи предницата на своята препаска под коленете на господаря, но той махна с ръка, без да отделя поглед от жреца.

- Помни, че аз те освобождавам, братко - прошепна той, след като твоят Хетава те арестува. Запомни поне това.

Ехиру примигна, едва преодолял смайването си, докато Принцът сръчно развързваше каишките и отключваше белезниците от ръкавиците на позора. Изхули ги от ръцете на жреца и ги запрати в единия ъгъл на килията, където се стовариха със силно дрънчене. Ехиру трепна, а след това обърна с усилие поглед към Еникет - към Принца.

- Защо? - попита той, а тази едничка дума съдържаше десетки въпроси.

Принцът се усмихна...

- Не мога да ти разкрия всичко. Ти така или иначе няма да разбереш, защото са те държали настрани от нещата прекалено дълго време. Достатъчно е да ти кажа, че Хетава е покварен, а сега твоите братя представляват опасност за самия теб. Ще направя каквото е по силите ми, за да изчистя името ти, както и да извадя на показ техните престъпни дела, но в замяна и трябва да сториш нещо за мен.

Хетава е покварен. Ехиру поклати глава, неспособен да възприеме подобна чудовищна мисъл.

- Какво каза?

- Онази кисуатка. Тя не бива да стигне до Кисуа, Ехиру, защото в противен случай ще избухне война. Моите хора смятат, че тя е все още тук, в Квартала на неверниците оттатък стените. Открий я. Събери Вземането. Свърши тази работа и ние ще имаме грижата да се завърнеш в Хетава с почести, а не и позор. Заклевам се в нашата свещена кръв!

Да се прибере в Хетава. Да си върне реда и покоя, които му липсваха - струваше му се - вече от векове. Ехиру притвори очи, изпълнен от болката на неистов копнеж.

Принцът се усмихна и обхвана в шепи лицето на жреца.

-Сигурен съм, че ще сториш онова, което е необходимо, братко.

След това го целуна - по двете бузи, по челото и устните. Така ги бе целувал някога техният баща, в дните на детството, преди Хетава. Изведнъж в съзнанието му нахлуха спомени с напора на планински вятър.

След това Принцът го пусна, стана прав и се извърна, за да почука по вратата на килията. Тя се отвори и стражниците го заобиколиха, за да изчезнат заедно през нея. Вратата остана отворена след тях в очакване на Ехиру.

Той бавно изправи снага, отвърза кесията от пояса и изсипа нейното съдържание в шепа. Предметите заблещукаха под погледа му, а заедно с тях - и охлузената монета на кисуатката.

Много предпазливо- ръцете му затрепериха отново и този път не бе в състояние да ги успокои — той прибра обратно всичко, освен монетата. Сетне стана прав, съвсем бавно, също като някой старец, и напусна килията.