Луната, която убива

26.

В граничните селения между Ина-Карек и Хона-Карек шепнеше някакъв глас.

Ехиру съумя да не му обръща внимание за известно време, както отдавна се бе научил. Ако не признаеш съществуването на видение, то няма власт над тебе. Това гласче бе лесно за отхвърляне. Тихо, понякога недоловимо, неравно и едва разбираемо, когато го чуваше. Но не спираше нито за миг, като на моменти казваше нещо толкова предизвикателно, че Ехиру не можеше да не откликне.

Думите му бяха пълни с лъжи: „ Помни, че те освободих, обичай ме, прости ми, служи ми...

„Еникет?“ - каза си Ехиру. Може би.

Една лъжа, друга лъжа. Супериорът. Кисуатката. Законът и Мъдростта на твоята вяра. Твоите братя, всички твои братя.

„Не. Не вярвам в това.“

Всички твои братя. Дори момчето. Брат, защитник, любовник, син.

„Ниджири не би ме излъгал никога. Повече няма да слушам.“

Видение.

Той върви покрай брега на Кръвта по залез. Ките-ян блести на своя хълм недалеч оттук. Той е малък. Майка му го държи за ръка. Поглежда нагоре към жената, която вече не си спомня съвсем ясно, макар отделни черти от нейния образ да бродят все още в съзнанието му - кожа гладка като полиран нощен камък, смях богат като букет на скъпо вино, очи като езера в лишената от лика на Сънната Луна нощ. Красива ли е тя? Сигурно, след като е чужденка и въпреки това - първа съпруга на владетел. Ще му се да си спомни още нещо от нея.

- Скоро - казва й той с бликнал от детското гърло глас на мъж. - Ще се видим отново много скоро.

Тя също го поглежда. Тъмни устни, изящни вежди и завоалирано съвършенство - той разбира, че е опечалена. Това го разтревожва поради някакви причини, които не може да си спомни. Отваря уста, за да я заговори отново, а думите му се изплъзват, мислите се разбъркват и видението е...

- Нереално е, Братко.

Ехиру примигва и вижда тъма. От студения въздух кожата му е настръхнала.

Променливата светлина на Сънната Луна кара дюните да се вълнуват като вода в далечината. Топло тяло се притиска към неговото върху сламеника. Ниджири.

- Знам - отвръща Ехиру, макар да се съмнява вече дали видяното не е все пак реалност. Съзнанието му е започнало да се устремява към Ина-Карек, а той знае по-добре от всеки друг, че царството на сънищата е реално място с реална сила. - Искам да бъда с майка си - казва той, а момчето трепва. Ехиру съжалява, че му причинява болка по такъв начин, но според техния закон Ниджири е мъж, посветен Слуга на Богинята. Време му е да се изправи пред отговорностите на своята роля. - В Ките-ян. Ти не си виждал никога това място, ето защо ще ти го опиша. - И той го прави, като извиква в съзнанието си хиляди спомени от детството и ги разкрасява ненужно. Останалото мога да дотъкмя, но такова трябва да е мястото. Тя ще бъде там и искам да я видя отново.

Сълзите на момчето мокрят кожата му.

- Не искай това от мене, Братко. Моля те.

Но няма друг. И двамата знаят това. Дори всичките им братя да бяха налице, той пак би избрал Ниджири, защото момчето го обича. Ехиру вече разбира, че това е главното. Вземането е акт на любов - без нея се превръща в нещо извратено. Когато Ниджири го Вземе, ще присъства любов по-величествена от всяка изпитана досега, понеже момчето го обича от години, обича го до болка и дори повече, обича го със сила, пред която любовта на Слънцето към Сънната Луна бледнее.

Той не се срамува при мисълта, че ще използва тази любов за собствени цели. Любовта помежду им винаги е била безвъзмездно разменян дар.

Гласът се обажда отново, преди слънцето да достигне зенита си, когато са подновили пътуването и еднообразието му изтънява стената, построена от Ехиру, за да задържа лудостта. Не обръща внимание на по-голямата част от бълнуването, докато гласът не казва:

Кисуатката е хубава, нали?

Подготвен е за това. Похотта е сред първите освободени чувства, след като запасът на Бирника от сънна кръв пресъхне. Той пренебрегва гласа и образа, насаждан от него във въображението му - Сунанди лежи върху червен плат, дългата й шия е извита назад в очакване на неговите устни, пълните й гърди са готови за допира на ръцете му, а очите с дълги мигли преливат от желание. Усеща мощна възбуда в слабините си, но дългогодишният навик помага и това да отмине.

Нито един път с жена през целия живот. Защо? Кисуатските жени знаят начини за предпазване от деца.

„Децата са най-малката от забраните - отвръща мислено той с известно раздразнение. - Налице е и опасността от поквара - още по-голяма при тази жена. Тя живее от лъжа.“

Гласът зазвучава триумфално, сякаш изтръгването на отговор от него е въпрос на лична битка:

В леглото няма нужда от лъжи - шепне лукаво той. -Няма нужда и от приказки. Просто я повали и разтвори краката й, за да погребеш тревогите си в нейната плът.

„Не.“

Гласът избухва в смях, дрезгав и подигравателен, понеже е ясно, че този отказ не е заради липса на интерес. Ще опита отново по-късно, когато волята му е още по-отслабена и той е станал по-възприемчив към неговите внушения. Само въпрос на време е.

Друго видение. По протежение на хоризонта танцуват огньове. Самата земя гори. Посред пламъците към него крачат нечовешки високи фигури. Богове? Но техните лица са познати. Ахва, когато разпознава своите братя Сонта-и, Рабанех и Уна-уне. Но Уна-уне е мъртъв.

Спомнил си това, той забелязва, че неговият стар наставник се усмихва. Но в тази усмивка няма привързаност, макар да са били почти като баща и син през месеците на неговото чиракуване. Тази усмивка е студена и жестока. Уна-уне насочва поглед надолу и когато Ехиру го проследява, вижда, че боговете Бирници вървят не по пясък, а по трупове. Телата лежат отпуснати и грозни, напълно лишени от достойнство, макар че Ехиру с ужас забелязва печати, вдълбани в тяхната плът. Маковият цвят на Рабанех. Кучето грозде на Сонта-и. Зелената орхидея на Уна-уне. Собствената му пустинна роза, вкочанена и черна. Докато я гледа, положена върху гърдата на красива жена от низша каста, майката на Ниджири, о, Хананджа, кракът на Уна-уне се спуска и смазва гръдния й кош. Чува звук от чупене на кости, вижда съсиреци кръв да лепнат по сандалите на своя наставник, усеща вкуса и вонята им. Това е светотатство от най-гнусен вид и той им изкрещява да престанат.

- Не могат - обажда се глас отстрани и той среща тежкия поглед на Ниджири. - Така правят Бирниците.

Ехиру се освобождава безмълвно от видението. Някаква частица от него си дава своевременно сметка за това, че е заобиколен от чужденци неверници, които биха погледнали с подозрение на мъж, започнал да крещи без видима причина. Той си поставя диагноза прекалено изобилие на сънна жлъч, докато бумтежът на сърцето му бавно затихва. Бирникът не може да произвежда собствена сънна кръв. Когато резервите му се изчерпят, съзнанието увеличава отделянето на други телесни течности в безнадежден напън да навакса. Това научно изложение му помага да се съсредоточи върху реалността, макар звуците от трошени кости все още да отекват в ушите му.

- Малка почивка, Братко - казва Ниджири. Истински предан помощник в пранажа.

Ехиру кимва, прекалено изцеден и вдървен, за да отговори. Сеща се да спре камилата, за да слезе от нея. Наглася навеса с механични движения. Сяда в неговата сянка и започва да трепери. Придърпва дрехите около себе си и напряга сили да отвори манерката, като се моли никой да не види треперещите му ръце.

„Няма да издържа още дълго“ - мисли си и вдига поглед към Ниджири, докато момчето идва, за да му помогне с манерката. Няма да го моли, то трябва да поеме тази тегоба по собствена воля. „Само по-скоро Ниджири. Моля те, по-скоро.“

Ниджири го поглежда в лицето и неговото собствено посърва от мъка. Ехиру посяга да го погали по бузата, обзет от болка, че не му е останала сънна кръв, та да облекчи страданията на чирака. Но той се дръпва и макар сърцето му да се свива, Ехиру знае, че така трябва. Може би като установи дистанция помежду им, Ниджири ще намери сили да изпълни своя дълг. Изключително жестоко изпитание за чирак, но срещу волята на Хананджа не може да се върви. „Ниджири е достатъчно силен за това - казва си с гордост Ехиру. - Момчето винаги е имало сърце на Бирник.“

Ниджири кляка в сянката на своята камила и се залюлява напред-назад на пети, докато напряга усилия да се справи със съвестта си. Сега кисуатката идва при него с манерка в ръка, а Ехиру се опитва да ги наблюдава, да види дали този път момчето ще съумее да запази самообладание, но не успява, защото го връхлита ново видение и той не може да му устои.

Кръв и смърт, кръв по пясъка, кръв и огън, кръв връз кръв, връз кръв. Убий кисуатката, убий свидетелите, убий всички, освен Ехиру, закарай го обратно окован във вериги, във вери ги, във вериги.

Прозвучава лукав глас: Еникет знае, че си го предал. „Никого не съм предавал. Щом свърши отсрочката...“ Бавене, неподчинение. Той/Тя е Аватар, неговата дума е Нейна дума, която е Закон. Но има още време. Убий жената още сега и Тя/Той ще прояви милост. Ще се прибереш в Хетава. Ще намериш отново покой. Жената е млада наистина, но животът й е бил пълноценен. Нейната сънна кръв ще бъде сладостна, когато я погълнеш с душата си.

„Не! Нямам право да Вземам за себе си! Това е зверство...“

Зверство е това, което предстои да се случи сега. По твоя вина. Не забравяй това, глупако, възлюбен от Хананджа. Заради тебе ще се пролее истинска кръв.

Вдигна поглед и видя приближаващата смърт. Ясновидство...

Реалността се завърна болезнена като ритник.

- Там има нещо - каза той. Произнесените думи не му направиха особено впечатление. - Някой идва насам.

Ниджири мигом изникна до него.

- Какво виждаш?

Фигурите крачеха към него откъм хоризонта. Огромни, засмени, със студени очи. Те бяха зло и той го каза на Ниджири. Бягството бе едничката възможност, макар вече да разбираше, че ще е безнадеждно.

- Вдигай лагера! - викна Гехану. Въпреки размерите си тя тичаше бързо сред тълпата артисти. - Бързо, трябва да тръгваме! Войници от Гуджааре!

Последвалата бъркотия се вряза в съзнанието на Ехиру. Вихрушка от въпроси напираше в ушите му. Каква опасност представляваха за тях войниците на Гуджааре? Откъде се бяха взели тези войници? Ехиру не знаеше отговорите и на двата въпроса, но някой ги знаеше. В погледа на кисуатката нямаше объркване, когато се обърна към камилата, но в замяна на това имаше страх.

- Този път ще те убият - каза й Ехиру.

Тя потръпна, а след това устните й се изкривиха в горчива усмивка.

- Само това чувам от вашите гуджаарейски уста напоследък. - И тръгна към камилата си, докато Ниджири го дърпаше към неговата.

Ехиру стисна ръката на момчето.

- Аз ще се оправя - каза той и видя как очите на чирака се разширяват при този внезапен изблик на здрав разум. Усмихна му се сдържано в отговор. Волята на Бирника бе страховито нещо. Ниджири се усмихна, кимна с разбиране и се отправи към собственото си животно.

Яхнаха и подканиха с камшик камилите, които се впуснаха в неравен тръс - тяхната максимална бързина. Животните долавяха страха на своите ездачи и се подчиняваха безропотно. Границата на Кисуа бе само на половин ден езда. Маранята не позволяваше да се прецени на какво разстояние са войниците, нито дали са забелязали техния керван. Имаше надежда.

Не, няма - злорадстваше гласът в съзнанието на Ехиру.

Когато отново погледна назад, мержелеещите се на хоризонта петънца бяха придобили ясни очертания - конници, четири четворки или повече, напрягаха сили да ги настигнат. Артистите подвикваха един другиму в многоезична суматоха и от всички страни на Ехиру се появяваха кинжали и камилски бичове, а тук-там и къси мечове. След това се разнесе викът на Гехану и водачите на кервана се обърнаха, за да спрат всички останали.

Хората на мига започнаха да се подреждат в кръг, гърбом един към друг и с готово оръжие в ръка. Носилката на Талителе бе оставена в средата на кръга, заедно с по-тежките товари, за да има повече пространство за движение на животните.

Ехиру чу отправения към Сунанди вик на Гехану:

- Бягай!

На което Сунанди отговори:

- Няма да успея!

- Опитай, дяволите да те вземат! Ние ще ги задържим.

Но Ехиру забеляза, че двойната колона конници бе вече разделена - половината на изток, а другата половина на запад. Заобикаляха ги. Керванджиите в никакъв случай не можеха да задържат всичките, а само един войник бе достатъчен, за да настигне Сунанди, след като се откъснеше от двурогата вилица на атакуващите.

- Огън да ги гори дано, няма ли да спрат тия! - Ехиру чу вика на един от артистите и войниците ги връхлетяха.

В настъпилия след това хаос Ехиру скочи от камилата върху пустинния пясък. Там можеше да се бие по-лесно. Насреща си видя войник с насочен меч в ръка. Мобилизира всичките си сили и умения, за да задържи оръжието откъм плоските му страни с две ръце, когато противникът го насочи към главата му. Хвърли цялата си тежест на една страна и рязко завъртя меча, а войникът изпусна ръкохватката изненадан, докато конят му го отнасяше. Ехиру захвърли оръжието и се задъха, а пред погледа му падна пелена и една друга гледка се насложи върху околната. Кошмарен сън - папратови върхари се протягат към него, отрова капе от палмови листа...

„Не! Само не сега! Не...“

-... това, проклет да си! - Ехиру се изтръгна от видението, за да съзре в хаоса друг войник, който дръпна юздите на коня, за да изкрещи към мъжа, току-що опитал се да отреже главата на жреца. Този, както и всички останали, бе без униформа, но отпечатъкът на военната каста в Гуджааре си личеше съвсем ясно в острите черти и масивната му челюст. Нещо в осанката му издаваше, че е командир.

- Заповядано е да го заведем жив!

Ехиру не разполагаше с повече време за мислене. Пpax и какофония изпълваха въздуха, човешки викове се смесваха с животински рев и дрънчене на метал. Живот и смърт се мяркаха наоколо като откъслечни образи. Синът на Гехану Канек се мъчеше да овладее уплашената камила, а един войник го нападна в гръб. Певицата Анон вдигна в отчаяние своята скъпоценна арфа вместо щит срещу меча на друг войник. Танцьор, чието име Ехиру не знаеше, пищеше, паднал на земята с разпран корем и изсипани черва.

Тази гледка прикова вниманието му. Едно Вземане щеше да бъде по-милосърдно от края, пред който бе изправен този мъж. Ехиру се завъртя на пета и тръгна крадешком към него, а бушуващата наоколо битка се сля в общ шумов фон.

- Тук няма Лечители - прошепна си той сам. Думите прозвучаха неубедително, независимо от тяхната правота. Отпъди чувството за вина и се съсредоточи върху дълга. - Трябва да се направи.

Но преди да стигне до човека, в периферията на полезрението му настана някаква суматоха. Не биваше да се разсейва и не обърна внимание. Но ето че пред погледа му изникна войник, свърнал коня си, за да избегне бича на един от керванджиите...

НЕ!

... и танцьорът не гъкна, когато конското копито се стовари върху главата му. Парченца мозък и кости се пръснаха по пясъка, цялото съдържание на една човешка личност се разсипа в прахта.

Ехиру не бе подготвен за подобна ярост, за пристъпа на омраза, така свирепа, че главата му прокънтя от нея. Само че войникът, който му отмъкна приносителя, бе вече потънал и бурята на битката.

Убий го - каза гласът.

И Ехиру отвърна: „Да, ще го направя“.

Хукна подир войника, мълчалив и устремен. Нещо се появи пред очите му и му препречи пътя. Друг войник размаха меч и задрънка нещо за предаване. Той отблъсна острието встрани и хвана ръката, която го държеше, докато с дланта на другата нанесе саблен удар по лакътя на врага. Мокрото хрущене на счупена става прозвуча като главата на танцьора, който може би бе осъден на вечност в селенията на мрака заради нехайството на някакъв войник.

„Ще отмъстя за тебе“ - прошепна той на тази душа и събори пищящия нещастник със счупена ръка от коня. Войникът не престана да пищи, въргаляше се в пясъка, стиснал с ръка висящите останки от другата. Ехиру го наблюдава известно време, но се сети, че този не е войникът, който му бе нужен. Заобиколи осиротелия кон и продължи след своята плячка.

Нов войник се стовари в краката му, задавен и бълващ кръв. Отнякъде долетя Ниджири, готов да нанесе следващ удар, но се отказа, разбрал, че войникът е в безпомощно състояние. Ехиру се усмихна при вида му.

- Братко! - викна момчето с подивял поглед. - От юг идват други войници, кисуатски патрул. Да можем да удържим още малко... - Той млъкна и се метна встрани, нападнат от пореден войник.

- Добре - отвърна Ехиру и продължи напред. Момчето бе Бирник - щеше се справи само.

Забеляза своя човек по средата на цялата лудост - в опасна близост до носилката на Талителе.

„Няма да можеш“ - прошепна той и се устреми покрай една камила без ездач, за да сграбчи кожената дреха на противника под мишницата. Дръпна с цялата си тежест и смаяният мъж тупна на земята объркан, но все пак понечил да вдигне меч. Ехиру стъпи върху меча и прикова с коляно мъжа към земята. След това го хвана за косите и брадичката, за да му счупи шията...

Вземи го.

Спря намръщен.

За Богинята. Едно приношение бе загубено - ето друго.

Около Ехиру цареше хаос. Войниците бяха забелязали кисуатския патрул и започваха да се оттеглят, преследвани от оцелелите керванджии. Гехану седеше на пясъка със своя син на ръце и изливаше мъката си.

Толкова много кръв и съсипия. Покварата на жената и лъжите на Супериора, и Еникет, той е Еникет.

- Трябваше да ми се довериш - кресна Ехиру в лицето на мъжа под себе си. Очите на войника се разшириха. И тогава Ехиру закри с длан лицето му...

Майко...

.... и затвори насила очите му...

Хананджа, моля те за покой...

... и ето че бе вече вътре у войника, а вкусът на сънна кръв го блъсна със своята сладост, също като първи капки дъжд след продължителна суша. А след това - порой. Отметна глава назад и се провикна в екстаз, докато самата същност на войника се вливаше в болезнената празнота у самия него, пълнеше го с живот от сърцевината до върховете на пръстите. Толкова бе възхитително, че главата му се замая, слабините му започнаха да пулсират, кожата на главата му изтръпна и - О, БОГИНЬО! - той искаше още. Още толкова много, че блъсна душата встрани, за да я разгледа. Не бе останало нищо, освен онова съвсем мъничко, което й трябваше, за да остане цяла, но какво значение имаше? Прекъсна нишката на живота, при което душата се разсипа на парченца, но той засмука и това, а когато не остана нищо друго, освен откъслеци смъртно терзание — една тогава жаждата му бе утолена.

И сега от глъбините на съзнанието му изплува ужас, който разпиля на прах обзелото го блаженство с една-едничка дума Името на неговия грях.

Жътвар.