Луната, която убива

34.

Дълбоко под Яна-ян лежаха Яни-иджа-инак, Земните Тронове на Безсмъртните Крале. Множество разположени една над друга лавици се точеха по протежение на смълчани лъкатушни коридори. Всяка от тях приютяваше погребални урни на покойни гуджаарейски Принцове. На различни места между лавиците изпъкваха фрески от релефен лак, изобразяващи прекараното от всеки владетел време на Трона на Сънищата. Около тях бяха изрисувани пикторали, които съобщаваха неговото или нейното име и описваха неговите или нейните постижения в Хона-Карек. За грандиозния държавнически замисъл на гуджаарейските основоположници свидетелстваше обстоятелството, че за всичките хиляди години съществуване на страната бяха запълнени едва по-малко от половината лавици и стени. И то независимо от факта, че върху много от тях бяха разположени и урни на любими съпруги, прославени воини и други забележителни простосмъртни, ощастливени с честта да почиват за вечни времена редом със своите управници. Щяха да са необходими още много хилядолетия, за да се напълнят катакомбите докрай.

Но както Ехиру забеляза, за оползотворяване на пустеещите пространства бе намерено временно решение. Срещу една от празните стени бяха подредени три малки струпани на бърза ръка клетки. Тяхната грозна решетеста структура от желязо оскверняваше грациозната архитектурна изчистеност на катакомбите. Гледката оскърбяваше естетическото усещане на Ехиру, особено след като го тикнаха в една от тези клетки и затръшнаха вратата.

Ниджири изскимтя, когато един войник го запрати с грубо ръгване в ребрата подир Ехиру. Ръцете и на двамата бяха свободни, но войниците очевадно бяха наясно с опасностите, които криеше физическият контакт с Бирници, защото ги подкараха предпазливо с дългите дръжки на своите копия. Ниджири хвърли разярен поглед към тях и разтри последната синина върху бедрото си, преди да приклекне до Ехиру.

- Ами сега, Братко? - Гласът му прозвуча напрегнат, но спокоен и Ехиру заподозря, че напрежението бе израз колкото на страх, толкова и на нетърпение.

- Сега ще чакаме - отвърна той, след което се зае с изучаване на обстановката, докато стражите застанаха на пост пред клетката. Самите клетки представляваха плоски решетки от ковано желязо, свързани в ъглите с помощта на намаслени въжета, за да се получат кубове. Ролята на врата изпълняваше груб бронзов лист, който запушваше пролука между железните пръти. Войниците търкулнаха нещо като воденичен камък, за да затиснат с него импровизираната врата. Цялата конструкция бе вързана към забити в стената на катакомбите клинове с въжени клупове накрая, защото бе очевидно, че в противен случай щеше да се килне нанякъде, а имаше риск и да се разпадне изцяло. Крехко наглед, съоръжението трудно можеше да се напусне.

Съседната клетка пустееше, но крайната си имаше обитател. Мъждивият светлик от факла не позволяваше на Ехиру да разгледа обстойно сгушената фигура, която би могла да мине за купчина парцали, стига да не помръдваше.

- Просто да чакаме? - Ниджири погледна стражите пред клетката и повдигна вежди. Не можеха да си говорят нечути, но пък и нямаше нещо за казване, което да не е вече известно на техните врагове.

- Принцът ще се появи всеки миг - отбеляза Ехиру.

Не след дълго пророчеството му се сбъдна. След по-малко от час войниците застанаха мирно, когато по коридорите внезапно закънтяха вериги и масивни метални лостове. Това бе механизмът, с който се отваряше тежката каменна врата, предпазваща катакомбите от годишните наводнения. Приток на чист въздух и шляпане на сандали известиха пристигането на Принца в компанията на четирима от Стражата на Залеза и момченцето с Ореола. Други две деца от прислугата завършваха колоната, понесли по един наръч тежки железни вериги.

Принцът спря пред клетката, сияещ с бронзовите плочки на бронята си и ленената си препаска в кървавочервено.

- Ехиру - проговори той с топла усмивка, - много ми е приятно да те видя пак.

- А на мене никак не ми е приятно да видя точно тебе, Еникет - отвърна жрецът.

Еникет вдигна вежди, а усмивката му посърна.

- Както виждам, кисуатците са наблъскали в главата ти куп лъжи, преди да те върнат обратно при нас. - Въздъхна. -Да беше убил оная жена, щях да ти спестя много мъки.

- Стига лъжи, Еникет - сопна се Ехиру. - Ти си замислил война. Непредизвикана война, за да заситиш собствената си алчност в противоречие с всеки наш закон. Обвинявам те официално в поквара...

- В нищо не можеш ме обвини - официално или не. - Усмивката изчезна светкавично от лицето на Принца, за да бъде също така светкавично заменена от израз на неописуема жестокост. - Изобщо не трябваше да те пускам в Хетава, след като разбрах, че са те изискали. По-добре да беше загинал с останалите ни братя и сестри, вместо да се превърнеш в поредната им марионетка. - Пристъпи по-близо до клетката, но извън обсега на ръцете им. Ехиру отпусна с усилие напрегнатите си мускули.

- Знаеш ли какво правеха те с нашия баща, Ехиру? Веднъж го видях да се валя окаян като слуга от най-презряна каста в краката на някакъв жрец от Хетава. Умоляваше, плачеше, вричаше се да направи каквото поискат от него, само и само да му дадат сънна кръв. И те му дадоха, умирайки от смях при неговото унижение.

До Ехиру Ниджири издаде приглушен звук. Жрецът свъси вежди, обзет от недоверие и внезапен гняв.

- Не може да бъде - каза той. - Сънна кръв се използва само за лечение.

Еникет отметна глава, за да избухне в горчив смях, който прокънтя между стените на катакомбите.

- За лечение? - Той се завъртя разгневен и започна да крачи напред-назад, стиснал юмруци край тялото си. - Сънната кръв крие най-великата тайна на властта в тази страна, Ехиру! Ти и твоите Спътници събирате стотици приношения всяка година. Сериозно ли мислиш, че всичката отива за утешаване на опечалени вдовици и облекчаване болките на оперирани селяндури?

Ехиру го гледаше втренчено, инстинктивно усетил как някъде в подсъзнанието му започва да се надига невъобразим ужас. Съвсем не това бе очаквал. „Не искам да чувам нищо“ -каза си той.

Само че никой не можеше да въстава против волята на Хананджа.

- Сънната кръв е по-сладостна от всяко вино или афродизиак, по-силна от най-чистия тимбалин - каза Еникет. Вече бе спрял да кръжи наоколо. Гласът му бе остър като връх на меч. И тих като на Бирник. - Едно-единствено вливане може да извиси ума, да утеши сърцето и да направи тялото неуязвимо за болка, изтощение и дори стареене - поне за кратко. Само че приемана често и в големи количества, тя превръща дори най-силни мъже в свои роби - започват да жадуват за нея, да се нуждаят от нея. Готови са на всичко, за да получат още. Това го знаеш по-добре от всеки друг.

Той вирна брадичка към Ехиру и жрецът неволно потръпна. Еникет се усмихна.

- Наистина ли допускаш, че Хетава няма да се възползва от всичко това, Ехиру? Откъде според тебе намират средства да поддържат Детската къща? Да ваят статуи от редкия лунен камък? Да ти купуват храна и дрехи? Каймакът на този град дава всяка година половината си състояние за благоразположението на Хетава... и за сънна кръв. - Устните му се сгърчиха. - Приношение за приношение.

- Лъжеш! - Ехиру скочи на крака и се хвърли срещу решетката. Цялото му тяло трепереше. Ако бе свободен в този момент, би го убил с голи ръце, за да спре ужасните думи. А Еникет само въздъхна при тази картина. Очите му бяха пълни със студено съжаление. И то повече от всичко друго прекърши гнева на Ехиру. Значи Еникет казваше истината.

„Не. Не е истина. Не е.“

- Четирийсет и четирите години управление на нашия баща бяха чиста измама, любезни ми братко - продължи Еникет. Сега говореше унило, без следа от раздразнение. Ехиру бе вцепенен до пълна безчувственост. - Нито едно негово решение не е взето без одобрение на Хетава. И всичко това от страх да не му спрат дажбата и да го оставят да умре в умопомрачение. Принцовете са кукли на конци - Гуджааре се управлява от Хетава. Когато разбрах това и видях какво са сторили с нашия баща, аз се заклех да разкъсам омагьосания кръг. Приех отровения им мед заедно с Ореола. Можех да избирам между това и перспективата да се видя някоя нощ насаме с Бирник в спалнята. Живях като техен роб дълги години. Но тайно търсех начини да се освободя.

Кимна към двамата слуги с вериги в ръцете. Те се поклониха раболепно и минаха покрай него към последната клетка. Стражите им я отключиха. Ехиру дочу шепот и дрънчене на метал, а малко след това двамата се показаха. Водеха обитателя на клетката. Това бе мъж, който би имал двойно по-голям от техния ръст, ако не бе така сгърбен. Той се тътреше помежду им с оковани глезени и китки. Отворено качулато наметало покриваше главата и тялото му, а отдолу носеше само лекьосана препаска. Този мъж трябва да е бил някога здрав и силен, но продължителен глад или някаква болест бяха изцедили жизнеността от неговата плът, за да го изтощят до краен предел. Кожата на краката му бе пепелява и осеяна с язви.

Ниджири затаи дъх и отскочи назад, а очите му се разшириха от ужас. Ехиру погледна към него, а после към сгърбената фигура, докато в съзнанието му се оформяше грозна догадка.

- Сега ме мразиш - каза Еникет. Лицето му бе застинало. Измъкна с една ръка нещо изпод пояса на кожената препаска. - Виждам го в очите ти, макар че би трябвало да ненавиждаш тях. А пък аз не съм те мразил никога, Ехиру, каквото и да си мислиш. Възнамерявам да те използвам, тъй като те превърнаха в оръжие и сами го тикнаха в ръцете ми. Но знай, че го правя по необходимост, а не от злоба.

Отново даде знак. Едно от децата протегна ръка, за да отметне парцаливата роба на окования мъж. И сега бе ред на Ехиру да се олюлее. Той бе до такава степен поразен от изненада и погнуса, че ако имаше нещо в стомаха, щеше да го повърне начаса.

- Уна-уне - прошепна той.

Уна-уне не отговори. Той някога бе наставник на Ехиру, най-стар и мъдър сред всички Бирници, служили на Гуджааре през последното десетилетие. А сега бе призрак с увиснала челюст, отправил блуждаещ поглед към нещо, което със сигурност бе най-извратената сцена от света на кошмарите. Нищо познато на Ехиру нямаше в очите на това същество. Нищо човешко нямаше в тях - вече не.

- Точно сега не е в най-добра форма - обясни Еникет все с онзи тих като на Бирник глас. - Умът му, доколкото му е останал, ту идва, ту си отива. Първоначално възнамерявах да използвам Лечител - по-лесно се ръководи, а и деградацията не би стигнала толкова далеч. Само че в свитъците изрично пише, че единствено Бирник би могъл да добие мощта, която ми е необходима. И така, платих на един от Пазителите, за да отмъкне Уна-уне, докато медитира в нощта преди своята Последна Дан.

Ехиру чу момчето в мрака:

- Супериорът каза, че Уна-уне е принесъл своята Последна Дан направо на Лечителите. - Ехиру никога не бе чувал гласа му толкова разстроен, треперлив като на някой старец. Нападението на Жътваря бе оставило своя отпечатък. - Аз гледах погребалната му клада заедно с другите послушници. Видях как изгаря!

- Видял си как изгаря някакво тяло - сряза го Еникет. -Най-вероятно на някой просяк, починал в Хетава. Не знам точно. Супериорът ми помогна да прикрия отвличането, понеже го заплаших, че ще разкажа на Бирниците за порочната употреба на сънна кръв. Може би е възнамерявал да ми спре достъпа за отмъщение. Или пък просто въобще не му е хрумвало да се запита за какво ми е на мене един свършен Бирник - кой го знае? Но както и да е, докато успее да разгадае намеренията ми, стана вече късно - Уна-уне бе мой.

Ехиру изхлипа. Не можа да се сдържи при жалкия вид на мъжа, когото бе обичал повече от роден баща, повече от всичките си братя и сестри, повече дори от Самата Хананджа. Прилепи гръб до студената и твърда стена в задния край на клетката, защото само така можа да остане на крака. „Спътник мой, наставник мой, аз те предадох, ние всички те предадохме, толкова ми е...“

- И защо? - Каза го с дрезгав шепот, повече от това не можеше. От другата страна на решетката Уна-уне потръпна, доловил този глас, а може би откликна на някакъв неуловим зов, отправен от болното му съзнание.

- За Уна-уне вече няма никакви предели - каза Еникет. Той Взема и Взема - далеч повече, отколкото когато и да било като Бирник. Голяма част от магията става жертва на неговата ненаситност, но и каквото остане, стига за моите нужди. -Извърна се към Уна-уне и вдигна ръка, като почука с нокът върху предмета в нея. Ехиру подскочи инстинктивно, доловил немощното жужене на джунгиса. Уна-уне... или не... Жътваря вдигна бавно глава и примигна срещу Еникет, сякаш се мъчеше да го съзре от голямо разстояние.

- Хайде, Братко - обърна се Еникет към това същество. След като прикрепи камъка към нагръдника си, той протегна ръце в болезнено позната поза. Също като статуята на Богинята в Хетава, даде си сметка ужасеният Ехиру. Или пък като Лечител в очакване да приеме доставените от Бирник приношения. Миг по-късно Жътваря се домъкна до Еникет, падна на колене пред него и хвана двете му ръце.

- Недей - прошепна Ехиру. Само че нямаше как да не разпознае позата на Жътваря - паралитична пародия на церемония по предаване на приношение. Ехиру не можеше да не признае майсторското изпълнение на Еникет. Той затаи внезапно дъх, тялото му се вдърви и до болка познат екстаз озари лицето.

И макар Ехиру да ридаеше, пристъп на чиста завистлива страст го заля цял. Това бе достатъчно, за да падне на колене, разтърсен от напразни напъни да повърне върху прашните камъни на пода. Усети ръката на Ниджири върху себе си -момчето се опитваше да го изправи на крака или поне да го утеши, но от това нямаше полза. Когато най-накрая вдигна глава, борещ се за въздух и с примигащи от сълзи очи, извратената церемония бе вече завършена. Над него падна сянката на Еникет. Той стоеше пред самата решетка и най-после в обсега на ръцете му, само че Ехиру бе така отпаднал, че не можеше да събере сили за действие.

- Казвам ти всичко това, понеже заслужаваш да чуеш истината след толкова много лъжи, Ехиру - промълви Еникет. Речта му бе леко завалена, очите - все още замъглени от спомена за отминала наслада. - Сънната кръв крие много повече сили, отколкото можеш да си представиш. Ти знаеш на какво е способен един-едничък живот. Но онова, което не знаеш и което Хетава крие от хилядолетия, е, че колкото повече живота бъдат взети и колкото повече сънна кръв бъде приета, толкова по-велики стават възможните преобразувания в душа и тяло. - Хвана желязната решетка и се наведе към нея, преди да заговори тихо и натъртено: - Вземи на един път достатъчно на брой живота и резултатът е безсмъртие.

Ехиру го гледаше смръщено с неразбиращи очи. Ръцете на Ниджири се напрягаха върху гърба му.

- Това не е възможно - чу той неговия глас.

Еникет пусна ленива усмивка. Очите му жълтееха над нея като пламъчета от фенер.

- Така стана с нашия основоположник Инунру- каза той. - Великият Инунру, богоподобният Инунру, благословеният от Хананджа! Никога ли не сте се питали как е могъл този смъртен да постигне толкова много в рамките на един живот? Сто години след първоначалните му опити той нито остарява, нито умира. Все повече и повече вярващи се събират под знамето на Хананджа, когато го гледат такъв и усещат силата на Нейната магия. Най-накрая Протекторите на Кисуа поставят извън закона неговите следовници и забраняват наркомансията, но не защото се боят от магията, а защото ги е страх от него. Инунру е направил от себе си почти бог и те трябва да сторят нещо, за да ликвидират неговото влияние.

- Куп лъжи! - кресна Ниджири. - В Хетава щяха да знаят това. Трябва да са останали записки, преданието щеше да е издълбано върху всяка стена...

- Хетава си има собствени тайни - отвърна Еникет със студена усмивка. Ехиру впи поглед в Уна-уне, който се бе отпуснал като в летаргия пред краката на владетеля. - Защото още сто години след забраната на неговото учение и дейност в Кисуа, в самото сърце на Хетава, в Залата на Благослова, Инунру най-сетне умира, убит от собствените си жреци. Те също започват да се страхуват от него. С времето силата му неизменно расте, а заедно с нея - и собствената му ненаситност. И те го убиват. И пренаписват ритуала на Хетава, пренаписват самата история, та да забрави светът за съществувалата някога магия. - Еникет се надвеси, така че нямаше как Ехиру да не го погледне. - Само че аз открих свитъците на Инунру, братко, и сега вече знам. Разковничето се крие в Жътваря.

Той протегна ръка и погали преклонената глава на Уна-уне с нежност, която нямаше нищо общо с обичта.

- Когато нашите армии се сразят с армиите на Кисуа на бойното поле - продължи Еникет, - тяхната кръвожадност и тяхната болка ще привлекат глада на Жътваря като пламък нощна пеперуда. Само че тази пеперуда ще погълне целия пламък, а заедно с нея - и аз. Уна-уне най-накрая ще умре, изпепелен от това могъщество... а аз ще стана вечен като бог. - Той замълча и отправи на Ехиру дълъг тържествуващ поглед. - Тогава обаче ще имам нужда от нов Жътвар.

Кръвта на Ехиру замръзна в жилите.

Еникет се извърна с тиха въздишка.

- Почини си добре, братко - добави той. - Ще се върна от Ките-ян, след като войната свърши. Стражата ще ме осведоми, когато у теб настъпят необходимите изменения. - Понечи да си тръгне, но спря и обърна лице към Ниджири. - Може да ти се стори недобронамерено... обаче момчето ще стане доброволна първа жертва.

С тези думи Принцът на Гуджааре си тръгна, като даде знак на стражите - дори на ония, които ги бяха затворили в клетката - да го следват. Те нахлузиха качулката връз главата на Жътваря и го подмамиха да стане прав. Съществото се затътри между двете - покорно засега.

- Еникет - прошепна Ехиру, без да знае проклятие ли е това или молба. Дори да бе чул, Принцът с нищо не го показа.

Огромните каменни двери изгромоляха още един път, за да ги запечатат в утробата на гробницата.