Луната, която убива

12.

- Как така Лин още не е дошла? - попита Сунанди.

-Сея, Дже Калаве. Искам да кажа, че още я няма. - Етисеро погледна Сунанди с известна изненада. - Не съм виждал тая сламенокоса немирница, откак делегацията ви пристигна миналия сезон, когато и ти дойде за пръв път в града. Няма как да я забравя - нали ми задигна кесията.

- И после ти я върна.

Етисеро вдигна добродушно рамене.

-Моите сънародници непрекъснато се стараят да прибират парите на глупака. Децата ни играят подобни игри, за да изучат занаята. Рядко се захващат с мене, а още по-рядко им се удава да спечелят. - Усмихна се. - Бих могъл да направя чудесна съпруга за продан от това момиче, стига ти да ми го продадеш.

-Уви, баща ми реши много отдавна, че двете с Лин трябва да се научим да прибираме тайните на глупака - не парите.

- Жалко и за двете. В шпионажа пари няма.

Тя поклати глава развеселена, разгадала желанието на Етисеро да я успокои. Зората бе пукнала преди час, а предишните два от нощта Сунанди бе прекарала в изтощителни усилия да се измъкне незабелязана по коридорите на Яна-ян, а след това - по улиците на Гуджааре. Но тук, в Квартала на неверниците, като гостенка на богат бромартец вече можеше да си отдъхне, скрита на сигурно място в сърцето на обширната колония отвъд крепостните стени на Гуджааре. Кварталът се бе разраствал в течение на векове, населяван от чуждестранни търговци и други авантюристи, които жадуват да припечелят от богатствата на Гуджааре, но не искат или поради свързани със собствената им вяра съображения не могат да преклонят глава пред Закона на Хананджа. Улиците отвън гъмжаха от народ, решил да си свърши работата, преди да е настанал най-жестокият дневен зной. Сунанди ги наблюдава известно време, внезапно осъзнала колко необичайно й изглежда тяхната делова припряност след прекараните в града два месеца. Гуджаарейци рядко бързаха.

Е, шпионките с кисуатско потекло трябваше да бързат и обстоятелството, че Лин още не е пристигнала у Етисеро, притесняваше доста Сунанди. Тръгна за насам повече от час преди нея, а това време бе предостатъчно, за да се оправи с градската стража или да наеме лодкар.

Но пък...

- Трудно излязох от града - каза Сунанди и пусна завесата. - Никой от познатите ми не бе на смяна. Обикновено това не създава проблеми, разполагам с достатъчно средства да платя таксата и подкупа, а те познават по акцента, че съм чужденка. Но днес бяха по-бдителни от когато и да било. Разпитаха ме най-подробно.

- За какво?

- Коя съм, накъде съм се упътила, защо излизам призори. Пробутах им обичайната си история за необичайни обстоятелства - че въртя тимбалинова пушалня и съм тръгнала на среща със снабдител за договаряне на извънредна доставка. - Тя приглади с длан робата, която още не бе сменила. Бе от надиплен фин лен вместо от по-практичния хеке. Диплите подчертаваха зърната на гърдите, нещо, което досега винаги бе било от полза. Така мъжете рядко запомняха лицето й. - Много бях убедителна, но те не ми повярваха съвсем. Прегледаха ми очите, за да се убедят, че съм пристрастена към тимбалин. Интересуваха се коя е тази пушалня, която може да си позволи управителка с толкова тъмна кожа.

Етисеро промърмори нещо на родния език и пак премина на гуджаарейски, за да го разбира:

- Толкова усърдни са единствено когато търсят нещо. Ти какво им каза?

- Че работя в най-скъпото заведение в Квартала на висшите касти. Че навремето, преди да ме зароби наркотикът, съм водила търговски сметки в Кисуа, което обяснява акцента ми. За щастие, очите ми бяха все още кръвясали заради среднощното приключение с Бирника и неговия малък Чирак убиец, така че минах. - Тя въздъхна и приглади с ръка късите си стегнати плитки. - Мисля, че през последните няколко часа боговете ми отпуснаха повече от полагаемата порция късмет.

Старейшината на рода не отговори и Сунанди установи с изненада, че той я гледа втренчено, а лицето му е по-бледо от обикновено.

- Срещнала си Бирник?

- Нали ти казах, че се опитаха да ме убият. Но аз го разубедих.

- Никому не е по силите да откаже Бирник от убийство. В най-добрия случай отлагат работата с няколко дни. След това идват отново.

Тя въздъхна и отиде към пейка, разположена между две ниски, украсени с релефни орнаменти колони. Седалката не бе тапицирана - обичай на бромартците, чиято философия бе съзнанието на търговеца да се държи винаги нащрек, дори по време на почивка - и тя потръпна от болка, след като се тръсна непредпазливо отгоре й. „Прекалено много време, прекарано в лукс. Станала съм изнежена като Принца.“

Но не. Принцът изглеждаше мек само на пръв поглед. Можеше да е конте и любител на удоволствията, но мекушав човек не би могъл да играе такива опасни и жестоки игри.

- Отсрочка - каза тя най-накрая. - Това ми отпусна Бирникът, докато изясни дали казаното от мен отговаря на истината.

- Значи, сладка моя Сунанди, ти си една мъртва жена. Етисеро бе вперил в нея тежък поглед.

Тя разтри лице - още й се спеше.

- Може би. Този глупак реши да се прибере в неговия Хетава и да поиска да научи истината от своите господари. Дано го очистят, та да ми решат проблема.

- Дори да го убият, ще изпратят друг на негово място. Хетава винаги изпълнява поръчките си, след като има издадено решение. Смятат това за свещен дълг. - Етисеро скръсти ръце пред себе си и въздъхна. - Да бъдат проклети. През ум не ми е минавало, че някой от моите хора ще падне жертва на това зло, да не говорим за двама само за месец.

- Не бързай още да ме слагаш в урна, човече... - Тя замълча, докато смисълът на чутото попи в съзнанието й. - Двама ли каза?

- Братовчед ми. - Етисеро се облегна с лакти върху бюрото и въздъхна. - Ти го познаваш. Търговски посредник в Гуджааре, пратеник на рода си по женска линия. Слухтеше сред търговци и простолюдие по моя заръка. Живееше вътре в града - харесвало му там на глупака. Много било успокояващо. Но преди няколко дни го намериха умрял в леглото. Ханджията казал, че имал вид на Взет. На мен повече ми приличаше на сърдечен удар или някаква друга болезнена причина за смърт в съня, но пък тия гуджаарейци са големи специалисти, когато става дума за разгадаване на смърт.

Сунанди свъси вежди при мрачния спомен, извикан в съзнанието й от думите на нейния домакин. Смъртта на Кинджа също бе обяснена със сърдечен удар.

- Спомням си го. Едър мъж, нали? Все ми разправяше колко много харесвал тъмнокожи жени.

- Точно той. Чарлерон. - Етисеро поклати глава. - Едва онзи ден получих писмо от него. Щял да ми идва на гости. Никога не сме обсъждали важни въпроси в писма, но той споделяше всички чути интересни слухове. Този път бил научил нещо важно, което искал да ми съобщи лично. Нещо относно разногласия между Хетава и Залеза.

Сунанди пое дъх и го погледна.

- Да, знам. И после ето ти го мъртъв. Убит от гуалох. -Етисеро разтърка очи с юмрук, замълчал за миг, за да се овладее. Бромартците никога не плачеха пред жени. - Погребението му било платено от Хетава. Наели опечалени и оплаквачки, купили му урна от благороден камък, поставили я в собствената си гробница за специални покойници, разположена над линията на прилива. Първо го убиват, а сетне - царско погребение. Само как мразя този град!

Понякога красноречието на мълчанието казваше повече. Сунанди остана безмълвна.

Тишината не трая дълго обаче, защото долу проскърца масивната дървена врата на главния вход - една наложителна необходимост в този квартал, при това с двойно заключване. Леки бързи стъпки по стълбите съобщиха, че малкият син на Ктисеро - Саладроним - се прибира от сутрешната си смяна като вестоносец. Той изчака само миг, колкото да се поклони на Сунанди, преди да изстреля своята новина:

- Татко, войници. На пазарния площад.

Етисеро помръкна. Сунанди стана и отиде до прозореца. Чу въпросите, които търговецът задаваше на Саладроним зад гърба й. Подробният отчет на момчето, изпъстрен с факти и наблюдения, извика бегла усмивка на устните й. Изглежда, Кинджа не бе единствен в умението си да открива заложбите на интелигентните малчугани.

Тя видя надолу на улицата това, за което говореше момчето. На фона на еднообразните землисти на цвят одеяния на простолюдието, забързано по свои си работи, изпъкваха пъстроцветни петна. Множество войници в бронзови брони шареха из тълпата. Препаските им бяха ръждивооранжеви, а краищата на жълтите им тюрбани се полюшваха насам-натам. Претърсваха. Ледени иглички се забиха в гръбнака на Сунанди. Етисеро се надигна, за да дойде при нея до прозореца.

- Не са от градската стража. Никога не съм виждал мъже с такива униформи.

- Аз съм ги виждала - каза Сунанди. Отдръпна се от прозореца и кръстоса ръце пред гърдите си, за да спре треперенето. - Това е личната охрана на Принца - Стражата на Залеза. Те излизат от палата само по негова изрична заповед.

Етисеро повдигна вежда.

- Да не беше кисуатка, сега щеше да пребледнееш.

Тя пое дълбоко въздух, за да успокои пърхащото си сърце.

- Онзи Бирник бе изпратен да ме убие. Може би Принцът с решил работата да се свърши като хората и един път завинаги.

Етисеро кимна бавно. Синът му седеше със скръстени крака на пода край бюрото и ги наблюдаваше с жаден поглед.

- Ще трябва да останеш тук - рече търговецът. - Никой не знае, че си в този дом. Крий се няколко дни и ще помислят, че си успяла да се добереш до пътя на керваните. Ще заминеш, щом си тръгнат.

Предложението не й се понрави.

- Не става. Събраните от Кинджа сведения...

- Чакат, откак Кинджа умря - преди два сезона. С каквито и нови да си се сдобила, все ще изтраят едно четиридневие. Ако тръгнеш сега, Протекторите никога няма да се сдобият с тази информация, понеже онези долу ще те хванат и убият. По-добре късно, отколкото никога, нали?

Той бе прав. Сунанди започна да крачи напред-назад, за да укроти страховете си.

- Добре, но не цяло четиридневие.

- Ако...

- Ако онова, което научих, е вярно, плановете на Принца могат да донесат гибел за всички ни - северняци и южняци, гуджаарейци и кисуатци, както и за всеки, който търгува с която и да е от двете страни. По-добре своевременно, отколкото със закъснение, нали?

Етисеро въздъхна.

- Благодарен съм на боговете на вятъра и късмета, задето нашите жени обичат парите повече от политиката на Севера. Ум не ми побира какво щях да правя, ако трябва да се връщам у дома при някоя като тебе.

Сунанди си позволи лека усмивка.

- Е, добре тогава. - Етисеро придърпа завесите пред прозореца. - Как ще стане?

- Виж дали трупата на Гехану е в града. Пътувала съм с тях и по-рано, а по това време на годината обикновено тръгват за Кисуа. - Въздъхна дълбоко. - И така, остава ми само една грижа.

Лин. Етисеро видя израза на нейното лице и разбра всичко.

Отиде при сина си и потупа момчето по рамото.

- Донеси нещо за хапване на нашата гостенка. Фурми и бадеми, ако имаме, пък ако не - канпови ядки и сирене. - Момчето скочи на крака и слезе на долния етаж, а Етисеро огледа критично Сунанди.

-Трябва да събереш сили за пътуването. Пустинята не обича слабите.

Думите му дразнеха, но отговаряха на истината. Затова Сунанди се разположи на пейката и щом Саладроним й донесе храната, започна да яде. През това време се стараеше да измисли нови язвителни реплики, за да е с попълнен запас, когато Лин се появи.