Ключът на Лъжеца

2.

Ако има нещо, което да харесвам по-малко от лодките, то е да бъда жестоко убит от разярен баща. Стигнах до пристанището с болезненото съзнание, че съм си обул ботушите на обратно и съм си препасал меча прекалено ниско, така че се опитваше да ме спъне на всяка крачка. Посрещна ме обичайната гледка: кипяща от дейност крайбрежна ивица, въпреки че рибарите бяха излезли в морето още преди часове. Фактът, че през зимните месеци пристанището е сковано от лед, сякаш кара северняците да се разшетат трескаво веднага щом настъпи пролетта — сезон, характеризиращ се с температура малко над точката на замръзване на морската вода, вместо с разцъфването на цветя и появата на пчели, както е в по-цивилизованите земи. На яркия хоризонт се открояваше гора от мачти; галери и викингски търговски кораби се гушеха редом с тримачтови търговски от поне десетина южни нации. Навсякъде щъкаха хора, товареха, разтоварваха, правеха разни сложни неща с въжета, а малко по-назад рибарските жени кърпеха мрежи или обработваха блестящите купчини на снощния улов със зловещо остри ножове.

— Не го виждам. — Снори обикновено се забелязваше лесно в тълпата — просто поглеждаш нагоре.

— Там! — Тутугу ме дръпна за ръката и посочи навярно най-малката лодка на кейовете, заета от най-едрия мъж.

— Онова корито? Че то не е достатъчно голямо дори за Снори! — Въпреки това забързах след Тутугу. Около поста на началник-пристанището като че ли цареше някаква суетня и бих се заклел, че някой извика: „Кендет!“.

Настигнах Тутугу и затрополих по кея, за да стигна възможно по-рано от него до малката лодка на Снори. Снори вдигна поглед към мен през черната си размятана от вятъра грива. От нескритото недоверие в очите му направих крачка назад.

— Какво? — Разперих ръце. Всяка проява на враждебност от човек, който размахва брадвата като Снори, трябва да се приема съвсем сериозно. — Какво съм направил? — Май си спомнях за някаква препирня — макар да ми бе трудно да повярвам, че съм имал куража да противореча на двуметров напращял от мускули маниак.

Снори поклати глава и продължи да закрепва провизиите си. Лодката изглеждаше пълна с тях. И с него.

— Ама не, сериозно! Удариха ме по главата. Какво съм направил?

Тутугу пристигна запъхтян зад мен. Като че ли искаше да каже нещо, но беше прекалено задъхан, за да говори.

— Тръгвам, Джал — изсумтя Снори. — Не можеш да ме разубедиш. Просто ще трябва да видим кой ще се пропука пръв.

Тутугу сложи ръка на рамото ми и се приведе толкова близо към мен, колкото му позволяваше шкембето.

— Джал…

Каквото и да се канеше да каже по-нататък, премина в хрипове и пъхтене.

— Кой ще се пропука пръв ли? — Започнах да си припомням. Безумният план на Снори. Решимостта му да тръгне на юг с ключа на Локи… и моята не по-слаба решимост да си остана на уютно в „Трите брадви“, наслаждавайки се на приятната компания, докато или ми свършат парите, или времето се подобри достатъчно, че да ми обещава спокойно пътуване до континента. Аслауг беше съгласна с мен. При всеки залез тя се надигаше от тъмните кътчета на съзнанието ми и ми повтаряше колко неразумен е севернякът. Даже ме убеди, че раздялата със Снори ще е за добро; така тя и заклетият в светлината дух Баракел щели да се върнат в своите селения, отнасяйки със себе си и последните следи от магията на Мълчаливата сестра.

— Хората на… — Тутугу си пое дълбоко въздух. — Хората на ярл Сорен! — Посочи с пръст назад по кея. — Потегляй! Бързо!

Снори трепна и се изправи. Намръщи се към стената на вълнолома, където мъже с ризници си пробиваха път през тълпата.

— Аз нямам вражда с ярл Сорен…

— Джал има! — Тутугу ме блъсна силно между лопатките. Олюлях се за момент, размахвайки ръце, направих половин крачка напред, спънах се в проклетия меч и полетях с главата надолу в лодката. Отскачането от Снори се оказа мъничко по-безболезнено от това да забия муцуна в корпуса и той успя да улови достатъчна част от мен, че да падна на мокрото дъно вместо в морската вода малко по-вляво.

— Какво, по дяволите… — Снори остана прав още за момент, докато Тутугу заслиза с мъка към лодката.

— И аз идвам — каза той.

Лежах на една страна в студената мръсна вода на дъното на студената мръсна лодка на Снори. Не беше най-подходящият момент за размисъл, но все пак отделих време да се зачудя как бях успял да стигна толкова бързо от приятната оплетеност в топлите тънки крачета на Еда до неприятната оплетеност в мокро въже и студена вода. Хванах се за малката мачта и се изправих, проклинайки късмета си. Когато млъкнах, за да си поема дъх, ми хрумна също така да се зачудя защо Тутугу слиза към нас.

— Връщай се! — Изглежда, на Снори му бе минала същата мисъл. — Ти си създаде нов живот тук, Тут.

— И освен това ще потопиш проклетата лодка! — Тъй като не изглеждаше някой друг да гори от желание да се погрижи за бягството ни, се заех сам да нагласявам греблата. Обаче беше вярно — за Тутугу на юг нямаше нищо и той наистина се беше приспособил доста по-успешно към живота в Тронд, отколкото към предишния си живот на викинг грабител.

Тутугу стъпи заднишком в лодката и едва не падна, докато се обръщаше.

— Какво правиш тук, Тут? — Снори протегна ръка да го подхване, докато аз се вкопчих в бордовете. — Остани. Нека онази твоя жена се грижи за теб. Няма да ти хареса там, накъдето съм се запътил.

Тутугу вдигна очи към Снори. Двамата бяха неудобно близо един до друг.

— Ундорети сме ние. — Каза само това, но то сякаш бе достатъчно за Снори. В края на краищата те двамата бяха може би последните от своя народ. Всичко, останало от жителите на Уулискинд. Снори клюмна, сякаш победен, а след това отстъпи назад, хвана греблата и ме избута на носа.

— Спрете! — Викове откъм кея, тропот на крака. — Спрете онази лодка!

Тутугу отвърза въжето, а Снори налегна греблата. Потеглихме плавно. Първият от хората на ярл Сорен пристигна зачервен над мястото, където бяхме стояли на пристан, и зарева да се връщаме.

— Греби по-бързо! — Бях в паника, ужасѐн от мисълта, че могат да скочат след нас. Гледката на разярени мъже, носещи остро желязо, винаги има такъв ефект върху мен.

Снори се засмя.

— Бронята им не е подходяща за плуване. — Погледна назад към тях и гласът му се извиси до бумтене, което заглуши протестите им: — А ако онзи там наистина хвърли брадвата, която надига, ще дойда да му я върна лично.

Мъжът задържа брадвата.

— Пикая на вас! — извиках, но не толкова силно, че мъжете на кея да ме чуят. — Чумата да тръшне Норсхайм и всичките му жени! — Опитах се да стана и да размахам юмрук към тях, но след като едва не паднах през борда, размислих. Тръшнах се тежко и си стиснах носа — болеше ме. Е, поне най-сетне пътувах на юг и тази мисъл изведнъж значително повиши настроението ми. Щях да доплавам у дома, да бъда посрещнат като герой и да се оженя за Лиза де Вийр. Мислите за нея ме бяха крепили на Горчивия лед и сега, докато Тронд се смаляваше в далечината, тя отново изпълни въображението ми.

Изглежда, всички онези месеци на слизане до пристанището и мръщене срещу лодките ме бяха направили по-добър моряк. Не повърнах, докато не се озовахме толкова далеч от брега, че вече трудно различавах израженията на изпращачите ни.

— По-добре не го прави срещу вятъра — каза Снори, без да нарушава ритъма на гребането.

Довърших стоновете си, преди да отговоря:

— Знам… вече. — Избърсах повечето повърнато от лицето си. Тъй като на закуска бях изял само юмрук в носа, то не беше много.

— Ще ни преследват ли? — попита Тутугу.

Приповдигнатото чувство, задето съм се спасил от ужасна смърт, се спаружи също толкова бързо, колкото бе разцъфтяло, и топките ми се опитаха да се вмъкнат обратно в тялото ми.

— Няма… нали? — Зачудих се колко ли бързо може да гребе Снори. Със сигурност малката ни лодка не би могла да надбяга някоя от галерите на ярл Сорен, ако разчитаме само на платното.

Снори успя да свие рамене.

— Какво си направил?

— Дъщеря му.

— Хедвиг? — Той поклати глава и от устата му се изтръгна смях. — Ерик Сорен е гонил немалко мъже заради нея. Но обикновено само колкото да се увери, че няма да спрат да бягат. Един принц на Червения предел обаче… той би могъл да положи повечко усилия за един принц, а после да те завлече обратно и да се погрижи да бъдеш ръкообвързан пред камъка на Один.

— О, боже! — Още едно ужасно езическо мъчение, за което не бях чувал. — Ами че аз почти не я докоснах. Кълна се. — Паниката започна да се надига, заедно със следващия напън за повръщане.

— Това означава женен — поясни Снори. — Ръкообвързан. А доколкото чух, ти „почти не си я докоснал“ многократно, при това в дома на собствения ѝ баща.

Изрекох нещо пълно с гласни звуци през борда, преди да се съвзема достатъчно, за да попитам:

— Е, и къде е лодката ни?

Снори изглеждаше объркан.

— Ами, седиш в нея.

— Имам предвид онази с нормални размери, която ще ни откара на юг. — Оглеждах вълните, не можех да видя и следа от по-големия съд, с който предполагах, че отиваме да се срещнем.

Снори стисна уста, сякаш бях обидил майка му.

— Седиш в нея.

— О, я стига… — Запънах се под втренчения му поглед. — Нали не смятаме сериозно да прекосим морето до Маладон в тази черупка?

Вместо отговор Снори прибра греблата и се зае да приготвя платното.

— Мили боже… — Седях натикан на носа, с шия вече мокра от пръските, и се взирах в гранитносивото море, нашарено с бяло там, където вятърът къдреше гребените на вълните. Бях прекарал по-голямата част от пътуването на север в безсъзнание и смятах това за благословия. Щеше да се наложи да изтърпя връщането без блаженството на забвението.

— Снори смята да спира на разни пристанища по брега, Джал — извика сгушилият се на кърмата Тутугу. — Чак в Кристиан ще свием да прекосим Карлова вода. Това е единственият момент, когато ще загубим сушата от поглед.

— Голяма утеха, Тутугу. Обичам, като се давя, сушата да ми е пред очите.

Минаха часове и изглеждаше, че северняците се забавляват. Мен самия продължаваше да ме мъчи махмурлук, подправен със солидна доза стол по главата. Сегиз-тогиз си опипвах носа, за да се уверя, че юмрукът на Астрид не го е счупил. Бях я харесвал и ме натъжаваше мисълта, че няма повече да се гушкаме в леглото на мъжа ѝ. Предполагах, че тя би била склонна да пренебрегне забежките ми, стига да се вижда като център и връх на моето внимание. Но да се въргалям с дъщеря на ярл от толкова благороден произход и да го правя толкова публично сигурно ѝ бе дошло повече, отколкото гордостта ѝ можеше да понесе. Потърках челюстта си и трепнах. Мамка му, щеше да ми липсва.

— На̀. — Снори ми протегна очукано калаено канче.

— Ром? — Вдигнах глава и примижах срещу него. Страстно вярвам в лечението на махмурлук с алкохол, а и морските приключения винаги изискват известно количество ром, поне според моя предимно въображаем опит.

— Вода.

Разгънах се с въздишка. Слънцето вече се бе изкачило колкото високо щеше да стигне — бледа топка, която се мъчеше да пробие бялата мъглица над нас.

— Изглежда, този път си постъпил добре. Макар и по погрешка. Ако не беше готов за отплаване, можех вече да съм ръкообвързан. Или по-лошо.

— Щастлива случайност.

— Хм. — Отпих от водата. Гадно нещо. Водата обикновено е такава. — Въпреки това беше лудост да потегляме толкова рано през годината. Виж! Там още плава лед! — Посочих едно парче от въпросното вещество, достатъчно голямо да построиш върху него малка къща. — Ако се блъснем в някое такова, от тази лодка няма да остане много. — Изпълзях назад, за да се присъединя към него до мачтата.

— Тогава по-добре не ме разсейвай от управлението. — И само за да докаже правотата си, изви вляво и някакво смъртоносно парче дърво се люшна на сантиметри над главата ми, когато платното се завъртя на другата страна.

— Защо е това бързане? — Сега, в отсъствието на съблазънта от три възхитителни жени, поддали се на безграничния ми чар, се чувствах по-готов да изслушам причините на Снори да потегли толкова припряно. Отбелязах си наум да използвам думата „припряно“ в разговор. — Защо толкова припряно?

— Вече го обсъждахме, Джал. До изнемога! — Снори стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Кажи ми още веднъж. В морето такива неща изглеждат по-ясни. — С което имах предвид, че първия път не съм го слушал, защото ми звучеше като десет различни причини да бъда откъснат от топлината на моята кръчма и от обятията на Еда. Еда щеше да ми липсва, беше наистина сладко момиче. И истински звяр между кожите. Всъщност понякога ми се струваше, че аз съм нейната чуждестранна свалка, а не обратното. Никога не обели и дума за запознанство с родителите ѝ. Нито пък прошушна за женитба с нейния принц… Това би могло да накърни гордостта на един мъж, наслаждаващ се на ситуацията по-малко от мен. Странни обичаи имат тези северняци. Не че се оплаквам… но са си странни. Докато сновях между тях трите, бях прекарал зимата в състояние на постоянно изтощение. Без заплахата от надвиснала смърт може би никога нямаше да събера сили да си тръгна. Бих могъл да изживея дните си като уморен, но щастлив кръчмар в Тронд. — Кажи ми още веднъж и повече няма да говорим за това.

— Казах ти сто…

Наведох се да повърна.

— Добре де! — Снори вдигна ръка да ме спре. — Ако това ще ти попречи да оповръщаш цялата ми лодка… — Приведе се за момент през борда, за да насочи съда с теглото си, после седна отново. — Тутугу! — Посочи с два пръста към очите си, за да му даде знак да гледа за лед. — Този ключ. — Снори потупа по палтото си от овча кожа, току над сърцето. — Не го получихме лесно. — При тези думи Тутугу изпръхтя. Аз потиснах една тръпка. Бях се постарал да забравя всичко между напускането на Тронд в деня, когато потеглихме към Черната крепост, и завръщането ни. За нещастие някой и друг намек бе достатъчен, за да започнат спомените да се процеждат през моите прегради. Най-вече се връщаше да ме преследва стърженето на железни панти, докато врата след врата поддаваха пред Неродения предводител и проклетия ключ.

Снори ме прикова с онзи свой поглед, честен и решителен, от който на човек му се приискваше да го последва във всяко безумно начинание — само за миг де, преди здравият разум отново да заработи.

— Мъртвия крал ще иска да си върне този ключ. Други също ще го искат. Досега ледът ни пазеше, зимата, снеговете… но след като пристанището се разчисти, ключът трябваше да бъде преместен. Тронд не би могъл да спре създание като него.

Поклатих глава.

— Последното, за което си мислиш, е как да опазим ключа на Локи! Аслауг ми каза какво в действителност смяташ да правиш с него. Всички тия приказки как сме щели да го отнесем на баба ми бяха празни дрънканици. — При думите ми Снори присви очи. Но сега, за разлика от друг път, погледът му не ме накара да се запъна — вкиснат от най-лошия възможен ден и придобил дързост от несгодите на пътуването, аз продължих. — Е? Не съм ли прав?

— Червената кралица ще унищожи ключа — каза Снори.

— Ами хубаво! — почти изкрещях. — Точно това трябва да направи!

Снори сведе поглед към ръцете си, които лежаха в скута му с дланите нагоре: големи, мазолести, осеяни с белези. Вятърът развяваше косата му и тя скриваше лицето.

— Ще намеря онази врата.

— Боже! Това е последното място, където трябва да се носи този ключ! — Ако наистина имаше врата към смъртта, никой разумен човек не би поискал да застане пред нея. — Ако днешната сутрин ме научи на нещо, то е много да внимавам кои врати отварям и кога.

Снори не отвърна нищо. Седеше мълчалив. Неподвижен. Известно време не се чуваше друг звук освен плющенето на платното и плискането на вълните в корпуса. Знаех какви мисли му минават през главата. Не можех да ги изрека на глас, устата ми би пресъхнала съвсем. Не можех и да ги отрека, макар че това щеше да ми причини само слабо ехо на онази болка, която би причинило на него.

— Ще си ги върна. — Погледна ме и за миг очите му ме накараха да повярвам, че би могъл да го направи. Гласът му и цялото му тяло трепереха от емоции, макар че не можех да кажа каква част от тях е скръб и каква — ярост.

— Ще намеря тази врата. Ще я отключа. И ще си върна жената, децата, неродения си син.