10.

Може би Кара притежаваше магия, която се просмукваше в лодката ѝ, или пък най-после бях свикнал с клатушкането на морето — както и да е, пътуването на юг от Беерентопен се оказа по-малко ужасно от многото дни със Снори на „Морският трол“. Кара беше кръстила лодката си „Еренса“, на валкирията, която плува под вълните, за да събира мъртвите за Рагнарьок. Познаваше ветровете и държеше платната издути, така че плавахме на юг по-бързо, отколкото човек може да тича.

— Тя е хубава жена — казах на Снори, когато той дойде да се сгуши при мен на носа. Лодката не беше голяма, но вятърът ни даваше уединение, заглушавайки нашия разговор и отнасяйки думите.

— Така е. Има сила в нея. Не мислех, че ще е твой тип, Джал. А и ти не чезнеш ли по тази твоя Лиза, откакто напуснахме Тронд?

— Ами, да, искам да кажа, Лиза е чудесно момиче… Сигурен съм, че ще се покатеря на балкона ѝ веднъж-дваж, като се върна, но… — Но човек трябва да мисли за тук и сега, а тук и сега Кара разполагаше с цялото ми внимание.



Животът на малка платноходка не е за препоръчване, колкото и привлекателна да е компанията, и то дори когато не ти се налага да прекарваш по-голямата част от всеки ден в изпразване на стомаха си през борда. Храната се оказа студена, еднообразна и недостатъчна. Нощите продължаваха да се опитват да върнат зимата. Треската ми продължи да ме държи слаб и треперещ. А всякакви надежди да приложа чара си върху Кара умряха рано-рано. Първо, трудно е да се правиш на загадъчен романтичен принц, когато обектът на въжделенията ти те гледа да сереш в морето по два пъти на ден. Второ, още първия път, когато ръката ми кривна към нея, Кара измъкна изпод многото плисета на полата си дълъг нож и ми обясни с ненужно висок глас как ще прикове с него тази ръка към слабините ми, ако си позволи нови волности. Снори и Тутугу просто ме гледаха и въртяха очи, сякаш вината е моя! Наругах ги всичките, че са жалки селяци, и се оттеглих да си гризкам от смаляващия ни се запас сухи овесени питки — отвратителни са.

По залез-слънце дойде Аслауг, надигна се през дъските на корпуса, като че ли мастилените дълбини я бяха пазили в безопасност, докато денят облива света. Тутугу хвърли поглед към мен, потрепери и се зае с една мрежа, която се нуждаеше от поправка. Снори се втренчи настойчиво в мястото, от което се издигна Аслауг, с неразгадаем поглед. Дали нейната компания му липсваше? Нямаше обаче вид на човек, който я вижда ясно, очите му се плъзгаха покрай нея, докато тя се приближаваше към мен. Надявах се, че думите ѝ също се плъзгат покрай ушите му.

— Джалан Кендет. Все още ли седиш заврян сред северняци? Мястото ти е в двореца на Червения предел, не в някакво скърцащо корито.

— Имаш ли по-бърз способ за стигане дотам? — попитах я, все още вкиснат.

Аслауг не отговори, но се завъртя бавно, сякаш следваше някаква миризма, докато не се озова с лице към кърмата, където Кара стоеше до руля. Вьолвата видя Аслауг в момента, в който погледът на аватара падна върху нея. Кара не се опита да скрие това, нито пък гнева си. Без да сваля очи от духа, тя привърза руля и пристъпи напред. Люшкането на вълните не ѝ пречеше и тя вървеше все едно лодката е взидана в камък.

— Къш! — извика тя достатъчно силно, за да сепне Снори и Тутугу и да ме накара да подскоча. — Къш, нощно изчадие. Къш, рожбо на лъжите. Къш, дъще на Локи! Къш, дете на Аракни! — Очите на Кара блестяха от залеза. Тя вървеше напред, протегнала ръка пред себе си и стиснала в нея нещо, което приличаше на човешка кост.

— Брей, че хубавица! — каза Аслауг. — Снори ще ти я отнеме. Знаеш го, нали, Джалан?

— Къш! — изрева Кара. — Тази лодка е моя! — Удари с костта по мачтата и по целия корпус грейнаха руни, пламтящи със зимна светлина. В същия миг Аслауг като че ли се свлече, преля в някаква по-малка форма, с размерите на куче, така обгърната в мрак, че трудно можеше да се различи каквото и да било… освен че имаше прекалено много крака. Като дращеше бързо-бързо с дългите си сухи крайници, тя се преметна през борда и изчезна без плясък. Потреперих и вдигнах очи към Кара, която отвърна на погледа ми, стиснала устни в тънка линия. Предпочетох да не казвам нищо. Вьолвата остана така, опряла костта в мачтата, минута, две, три, и накрая, когато слънцето изчезна зад ръба на света, се отпусна.

— Тя не е добре дошла тук — каза Кара и се върна на кърмата, за да продължи да направлява лодката.

— Тя и Баракел са всичко, което двамата със Снори имаме на наша страна. Те са древни духове, ангел и… хммм… Гонят ни хора, твари, които правят магии със същата лекота, с която дишат… Имаме нужда от тях. Сестрата на Червената кралица ни даде…

— Червената кралица ви мести по дъската си като всички други пешки. Това, което ви дава, е колкото оръжие, толкова и нашийник. — Кара хвана отново руля и коригира курса. — Не се заблуждавай относно природата на тези създания. Баракел е валкирия или ангел не повече, отколкото ти или аз. Той и Аслауг някога са били хора. Някои от Строителите са се изкопирали в своите машини — други пък, когато Колелото се завъртяло за първи път, избягали от плътта си в нови форми.

— Аслауг никога не ми е казвала…

— Тя е дъщеря на лъжите, Джалан! — Кара сви рамене. — Пък и вероятно вече не помни. Духовете им прекалено дълго са били оформяни от очаквания. Когато дошъл Денят на хилядата слънца, волята им ги освободила. Богове в един празен свят… а после сме се върнали ние. Нови хора, бродещи по земята, докато отровите се разсейвали. Нова воля. И бавно, без нито ние, нито те да разберем, нашите истории за духове и нашата воля са ги превърнали в нещо, което отговаря на очакванията ни.

— Хм. — Отпуснах се назад, мъчех се да намеря някакъв смисъл в думите на вьолвата. След малко ме заболя главата. Така че престанах и вместо това загледах вълните.



Продължихме да плаваме. Снори и Кара, изглежда, намираха по нещо вълнуващо във всяка новооткрила се пред нас част от скръбния северен бряг. Даже самото море ги очароваше. Вълните правят това и това, вятърът се обръща, скалите са такива и онакива, течението е западно. Пфу. Бях чувал по-интересни разговори между овчари, описващи болежките на овцете. Или вероятно щях да съм чувал, ако бях слушал разговори между овчари.

Следствието от скуката е, че човек е принуден да отправя взор или към бъдещето, или към миналото, или към въображението си. Аз намирам своето за прекалено смущаващо за гледане, а и вече бях изчерпал възможните сценарии за завръщането си у дома. Затова седях нацупен на носа на „Еренса“ и дълги часове размишлявах над обстоятелствата на отвличането си от Червения предел и принудителния тежък преход през половината Империя до Черната крепост. Отново и отново мислите ми се връщаха към Гариус и мълчаливата му сестра — родени като сраснати уроди, законните крал и кралица на Червения предел. Баща им, Голот, накарал хирурзите да ги разделят, но никой от тях не можел да седне на трона, когато умре. Затова той ги прескочил в полза на Алика, по-малката сестра. Моята баба. Не толкова явно чудовище. Но кой от тях управляваше всъщност? Кой от тях бе пратил Снори и мен по пътя ни на север? Кой от тях бе рискувал живота и душата ми срещу Мъртвия крал? Хирурзите с техните остри ножове и тъпи мнения бяха разделили Гариус от сестра му, но близнаците не се бяха разделили поравно. Гариус бе останал сакат разказвач на истории, а безименната му сестра — мълчалива воайорка на бъдните години. А баба ми, Червената кралица — биещото сърце на Предела от цяло поколение, желязната кралица, винаги непоклатима, от чиито армии се боеше целият Юг и чието име бе хулено навред.

Спомените ме тормозеха, както са склонни да правят, когато няма какво да заглуши шепота им. Гариус ми беше дал маминия медальон и през годините аз така го бях увил в лъжи, че не можех да разпозная стойността му дори когато го държах в ръка. Може би съм бил също толкова сляп и за целта му. Доктор Тапрут, човекът, който знаеше малкоизвестни факти за склоновете на Скраа и билата на Нфлр в Уулискинд, ми беше казал нещо за майка ми и аз се бях изсмял на грешката му. Дали не бях увил живота ѝ в също толкова лъжи като медальона ѝ? Дали не гледах на смъртта ѝ със същата слепота, която бе скривала от мен природата на медальона?

Не ми е присъщо да витая в миналото. Не ми допадат неудобните истини. Предпочитам да заглаждам ръбовете и връхчетата, докато ми остане нещо, което си струва да се пази. Но в една лодка насред морската шир човек няма кой знае какво друго за правене.

— Покажи ми ключа — казах.

Снори седеше до мен, пуснал в морето една връв с кука на края. Не беше хванал нищо за всичките часове, откакто го правеше.

— Пазя го на сигурно. — Той сложи ръка на гърдите си.

— Не мисля, че нещо в него може да се нарече сигурно. — Седнах с лице към него. — Покажи ми го.

Снори неохотно върза връвта за скобата на греблото и измъкна ключа изпод ризата си.

Ключът не приличаше на част от този свят. Изглеждаше все едно няма място под дневната светлина. Докато се въртеше на въженцето си, сякаш се променяше, трепкаше от една възможност в друга. Предположих, че ключ, който може да отвори всяка ключалка, трябва да съдържа множество форми. Посегнах към него, но Снори отблъсна ръката ми.

— По-добре недей.

— Тревожиш се, че ще го изпусна в морето ли?

— Би могъл.

— Няма. — Задържах ръката си протегната.

Снори повдигна вежда. Простичко, но красноречиво изражение. Беше известно, че съм лъгал и преди.

— Заради това нещо стигнахме толкова близо до смъртта, колкото е възможно за човек, Снори. И двамата. Имам право на това.

— Не беше заради ключа. — Гласът му бе тих, а очите му се взираха покрай мен. — Не отидохме там за ключа.

— Но той е всичко, което получихме — казах, ядосан, че може да ми отказва.

— Това не е нещо, което би искал да докоснеш, Джал. Няма радост в него. Като приятел ти казвам, не го прави.

— Като принц на Червения предел ти казвам — дай ми шибания ключ.

Снори го свали от шията си и с въздишка го отпусна в дланта ми, като продължаваше да стиска връвта.

Свих пръсти около ключа. За един кратък миг ми мина през ума да го изтръгна и да го метна надалеч във водата. Но в крайна сметка не ми достигна или кураж, или жестокост. Не съм сигурен кое от двете.

— Благодаря. — Нещото сякаш се променяше в ръката ми и аз го стиснах, за да го накарам да се задържи в една форма.

Не помня много за майка си. Косата ѝ — дълга, тъмна, миришеща на мекота. Спомням си колко сигурен се чувствах в прегръдката ѝ. Спомням си как приятно звучаха похвалите ѝ, макар че не мога да се сетя за нито една дума. Болестта, която я отнесе, си я спомнях като история, която разказвах, когато хората ме питаха. История без драма или трагедия, просто ежедневното безсмислие на съществуванието. Красива принцеса, повалена от обикновена болест, погубена без никаква романтика от текливка. Изолирана заради заразата си — последните ѝ думи към мен, изречени през параван. Чувството за предателство, което изпитва едно дете, когато някой родител го напусне, сега се върна при мен, все още остро.

— О. — И внезапно, без никакъв промеждутък, ключът вече не беше ключ. Държах ръката на майка си, или пък тя държеше моята — ръката на седемгодишно момче в нейната. Долових миризмата ѝ, някакво сладко ухание, като на орлови нокти.

Снори кимна със съчувствие в погледа.

— О.

Изведнъж и лодката, и морето, и Снори, всичко изчезна за един удар на сърцето. На негово място грейна ослепителна светлина, която постепенно помръкна, докато мигах, за да разкрие позната стая със звездовидни отвори по тавана. Това беше приемна зала в Римската палата, където играехме с братята ми в зимните нощи. Мама стоеше там, надвесена над мен, с усмивка на лицето — същото лице като в медальона ми, само че усмихнато, с блеснали очи. Миг по-късно всичко това отново се смени с лодката, небето, вълните.

— Какво? — Пуснах ключа, сякаш ме беше ухапал. Той се залюля на връвта в ръката на Снори. — Какво?

— Съжалявам. — Снори прибра ключа. — Предупредих те.

— Не. — Поклатих глава. „Беше твърде млада за острието на убиец“. Чух думите на Тапрут, все едно ги изричаше в ухото ми. — Не. — Станах и се олюлях от движението на морето. Затворих очи и я видях пак. Мама, как се привежда към мен усмихната. Мъжко лице, изплуващо над рамото ѝ. На него нямаше усмивка. Полупознато, но не приятелско. Чертите му бяха в сянка, съвсем смътни, косата му — черна почти до синьо, като синьото под крилото на сврака, със сиво, пропълзяващо от слепоочията.

Светът се върна. С две крачки се озовах до мачтата и се вкопчих в нея за опора. Платното плющеше на сантиметри от носа ми.

— Джал! — извика Снори и ми махна да се върна и да седна преди люшкането на гика да ме е запратило във водата.

Имало е острие, Снори. — При всяко премигване го зървах, със светлина, раздробяваща се по ръба на меч, държан ниско и небрежно; отпуснатият до тялото юмрук на мъжа стискаше дръжката му. — Той носеше меч! — Видях го пак; някаква тайна се криеше в блясъка на стоманата и предизвикваше свиване в гърдите ми и болка зад очите ми.



— Искам истината. — Взрях се в Кара. Аслауг не беше дошла със залеза на слънцето. За мен това бе достатъчно доказателство за силите на вьолвата. — Ти можеш да ми помогнеш.

Кара въздъхна и привърза руля. Вятърът беше отслабнал. Скоро щяхме да свием платната. Тя седна до мен на пейката и ме погледна.

— Хората рядко искат истината, принц Джалан.

— Трябва да знам.

— Знанието и истината са различни неща — каза Кара. Бръсна малко коса от устата си. — И аз самата искам да знам. Искам да знам много неща. Реших се на пътешествието до Беерентопен и издирих Скилфар именно в търсене на знание. Но знанието е опасно нещо. Ти докосна ключа — въпреки настоятелния съвет на Снори — и това не ти донесе покой. Сега аз те съветвам да изчакаш. Насочили сме се към родния ти край. Задай въпросите си там, по традиционния начин. Отговорите най-вероятно не са тайна, а само факти, които си избягвал или забутал някъде, докато си растял.

— Не мога да чакам. — Лодката се беше превърнала в затвор, а морето — в безкрайна стена. Стоях там без нито простор, нито отговори. „Беше твърде млада за острието на убиец.“ Спомних си как по време на пътуването ни на север избърсах супата от медальона си и — по настояване на Снори — за първи път от години го видях наистина. Капаците бяха паднали от очите ми и бях открил съкровище. Сега се страхувах какво мога да видя, ако погледна пак към миналото си — но да не гледам вече не беше вариант. Ключът бе отключил вратата към отдавна погребани спомени. Сега трябваше да я разтворя широко. — Помогни ми да си спомня.

— Уменията ми са малки, принц Джалан. — Кара сведе поглед към ръцете си, свити в скута ѝ, с изгризани нокти и пръсти, покрити с мазоли от работа с въжетата. — Намери друг начин. Може би ключът…

— Това е ключът на Локи — сопнах се, като вложих в думите повече грубост, отколкото възнамерявах. — Черен е от лъжи. Трябва да знам дали онова, което съм видял, което помня, са истински спомени или измамите на някакъв погански дух.

Вечерта се сгъсти, разстла се по повърхността на морето, и сиянието на погълнатото слънце угасна сред облачното небе на запад. Дъждовна капка падна на ръката ми, друга облиза бузата ми. Снори ни гледаше от носа, сгушен в плаща си. Тутугу седеше по-наблизо и дялкаше някакво парче дърво, което бе извадил от водата.

— Всичко, което знам за паметта, е в кръвта — каза Кара. — Кръвта на човек може да разкрие тайните на родовата му линия. Историята на живота му се крие там, както и историята на баща му, и на дядо му. Но…

— Да го направим тогава. Обичам хубавите истории, а щом е за мен — толкова по-добре!

— Но — продължи тя с онзи тон, който винаги означава, че говорещият клони към „не“ — аз съм новачка. Нужен е цял живот, за да усвоиш езика на кръвта. Скилфар би могла да ти покаже избран от теб ден или да изрови тайна, скрита прекалено дълбоко, за да бъде изречена. Моето изкуство е… не толкова прецизно.

— Да опитаме поне? — Пуснах в действие онзи уязвим поглед, от който жените се разтапят.

Кара стисна устни в тънка линия и изучи лицето ми. Очите ѝ, толкова сини, шареха по него, сякаш бях книга, която тя може да прочете. Видях как зениците ѝ се разширяват. Някак си тя се хващаше на номера ми с големите невинни очи. Почувствах леко разочарование. Беше ми се искало да е по-… магическа. По-силна. През годините бях открил, че жените изпитват желание да ме спасяват. Независимо колко съм лош. Независимо колко лош са ме виждали те — може би съм зарязал приятелките им, след като съм се позабавлявал, или съм им изневерявал с разни придворни дами, всеки ден с нова — но стига да им дам някаква мъничка надежда, че бих могъл да се поправя, много от тях, дори най-умните, най-моралните, най-мъдрите, падат в капана ми. Изглежда, перспективата да укротят опасен негодник, когото едва ли наистина го е грижа за тях, за някои е по-сладък медец от, да речем, силен и морален мъж като Снори. Не ме питайте защо. Аз не виждам никакъв смисъл в това — само благодаря на бога, че е направил света такъв.

Тогава в лодката обаче исках истината, исках може би за първи път в своя живот да опозная себе си, и точно затова предпочитах да седя до жена, която може да прозре в душата ми.

— Моля те — казах и разтворих очи още по-широко. — Знам, че това ще ми помогне да стана по-добър човек.

И тя взе, че се хвана.

— Щом си сигурен, Джалан. — Затършува в покритото пространство под пейката.

— Сигурен съм. — Не бях сигурен в нищо, освен че това преживяване едва ли ще ме направи по-добър човек. Но бях сигурен, че го искам, а да получавам каквото искам винаги е било главният ми приоритет. Аслауг казва, че това свидетелствало за сила на характера. Забравих как го наричаше Баракел.

— Ето! — Тя извади дълга кутия от полирана кост и седна. Отпред на кутията бе жигосана една-единствена руна. Струваше ми се позната.

— Тръни. — Кара допря пръст до руната в отговор на въпроса в повдигнатата ми вежда. — Първото, което ще ни трябва, е малко кръв. А за това е нужен… трън. — Тя отвори с щракване кутията и видях най-дългата игла, която бях виждал.

— Ъъъ… — казах и понечих да стана. — Може би по-късно. — Но Снори и Тутугу вече бяха при нас и пръхтяха весело, като че ли разигравах някакво представление за тяхна забава.

Тежестта на очакванията им ме натисна обратно върху пейката.

— Ха! Все едно ме е страх от някаква си игличка. — Успях да изтръгна от себе си нещо като смях. — Давай, мадам вещице.

— Първо трябва да кажа заклинанията. — Тя ме дари с лека усмивка и изведнъж въпреки дългата цяла стъпка игла между нас и факта, че ми беше обещала да посрещне следващото ми настъпление с нож в топките, открих, че я желая. Не беше пищна като Астрид, нито стройна като Еда, нито красива колкото тях двете… може би похотта ми се разпалваше от това, че е забранена за мен, но беше по-скоро заради силата ѝ. Ако оставим настрани дъртите вещици като Скилфар и баба ми, никога не бях срещал по-способна жена. Също като Снори, тя имаше у себе си нещо, което не ти даваше да повярваш, че някога ще те изостави, ще се уплаши, ще побегне.

Кара запали фенер. После, като говореше на стария език на Севера, топна иглата в морето и я прокара през пламъка. Сред мърморенето изрече моето име. Повече от веднъж. В нейната уста звучеше добре.

— Когато иглата бъде окървавена, трябва да вкусиш кръвта. Тогава каквото има да се разкрие, ще дойде.

— Опитвал съм кръвта си и преди. Не ми каза много. — Сигурно бях глътнал цял галон от нея, когато Астрид ме фрасна. Почне ли да кърви, носът ми сякаш няма спиране.

— Това ще е различно. — Пак онази усмивка. — Дай си ръката.

Направих го. Не бях сигурен колко дълбоко ще ме убоде иглата, но се стегнах. Ако се разпищях като малко момиченце, това едва ли би ми помогнало в новата ми мисия да я вкарам в леглото.

Кара хвана ръката ми и я опипа, сякаш за да намери идеалното място. Стоях неподвижно, доволен от докосването ѝ, и усещах как между нас се трупа топлина.

— Сега… — Тя закръжи с иглата над дланта ми, сякаш търсеше нещо.

— Ох! Боже Господи! Ису милостиви! Кучката ме прободе! — Дръпнах ръката си, пронизана от иглата, която Кара беше забила през нея с едно плавно движение. — Ису! — Педя осеяна с алени капки стомана стърчеше от опакото на дланта ми.

— Бързо! Вкуси от нея. Колкото повече се бавиш, толкова по-отдавнашни са спомените! — Кара ме сграбчи за китката и се опита да избута ръката ми към устата ми.

— Ти ме намушка, мамицата му! — Не можех да повярвам. Чернота плъзна пред очите ми и усетих, че ми прималява от шока. Странно, но не болеше много.

— Помогни ми. — Кара се обърна към Снори и натисна китката ми с две ръце. Кървавата игла се люшна към лицето ми. Но проклет да бях, ако ѝ позволях да го направи. Дам ли ѝ шанс, току-виж забила иглата в устата ми! Натиснах обратно. — Стига си се съпротивлявал, Джалан. Няма много време.

Снори прибави своята сила към задачата и миг по-късно иглата изтри оплакванията от езика ми. Кара издърпа стоманата. Ето тогава дойде болката — докато иглата стържеше по малките костици в дланта ми.

— А сега се съсредоточи, Джалан! Тази част е важна. — Тя стисна лицето ми между предателските си длани. Може да е казала и още нещо след това, но аз загубих съзнание.



Летя. Или съм небето. То е едно и също. Денят преваля и далеч под мен земята се гъне, надига се и пропада. Планините все още улавят слънцето, горите потъват в сянка, реките препускат или се влачат лениво, всяка според природата си, но всички до една устремени към морето. Океанът лежи в далечината, набръчкан от гаснещата светлина.



По-ниско.



Земята долу се простира от раззеленени равнини към сухи хълмове, увенчани с камък. Струйки дим нашарват въздуха като дантели, къдрени от вятъра. Полята лежат почернели, където огънят ги е погълнал. Една гора, широка цели акри, пламти.



По-ниско.



Замък се е проснал на висок хребет, с изглед към две долини, които се протягат към разцъфналите земи. Огромен замък, с външна стена дебела колкото къща, по-висока от дърветата, прекъсвана от седем кръгли кули. Зад нея има малък град от камък и Строителски тухли, после втора стена, няколко разкрача дебела и по-висока от първата, а оттатък — казарми, оръжейни складове, водохранилище и крепостна кула. Тази крепост ми е позната — или поне така си мисля. Напомня ми за кулата Амерот, която се издига на ръба на Скорпионите, верига височини, опасали района, където се срещат Червеният предел, Слов и Флоренция. Посещавал съм тази кула веднъж. Трябва да бях десетгодишен. Татко беше пратил Мартус да служи като оръженосец на лорд Марсдън, чието домакинство е настанено там. Двамата с Дарин също отидохме като част от образованието ни. Тази кула беше най-високата сграда, която бях виждал. И все още е. Работа на Строителите. Грозна правоъгълна постройка от лят камък, без прозорци или орнаменти. Спомням си, че беше заобиколена от трошляк, а селото се намираше на миля от нея, защото местните се страхуваха от призраци и не искаха да живеят по-наблизо. Двамата с Дарин яздехме из околните хълмове, все още достатъчно млади, за да изследваме и да си играем. Спомням си, че по скалите там имаше странни белези от обгаряне. Бяха покрити с пукнатини с правилни геометрични форми, чийто произход не можех да си обясня.



По-ниско.



Армия лагерува около замъка, разположена като за обсада. Армия тъй многобройна, че палатките на различните части нашарват земята като посевите в голяма нива. Конете за кавалерията са прибрани в заграждения, на стада от по хиляди животни. Горите са изсечени, за да се построят машините, които чакат в предния край на войската. До всяка са струпани пирамиди от камъни, високи по десет, двайсет, трийсет стъпки. Метателните рамена на требушетите, катапултите и мангонелите са изтеглени назад, заредени, готови за стрелба.



По-ниско.



Вонята и какофонията на ордата са непоносими. Такова гъмжило от хора и коне на толкова тясно място. На високото се издигат шатри, украсени с гербове. Великите родове на Слов са тук. Височайшите и могъщите са дошли с рицарите и наборната си войска. Сред горите от знамена се виждат гербовете на благородници от Загре, Зюдрайх, дори Маяр. Не може да са по-малко от трийсет хиляди души. Може би петдесет хиляди.



Аз падам. Падам. Към външната стена. Невидим се спускам сред войниците, стълпили се на върха на най-източната стражева кула. Тук има сто стрелци с гладки железни шлемове, нагънати по врата, шапчици от метални брънки, кожени жакети с пришити железни плочки, поли от припокриващи се кожени ивици с железни капси. Виждал съм такива брони на стойки, наредени по края на дългата галерия на Римската палата. Като дете имах навика да се крия зад една от тях, до западното стълбище, и да изскачам, за да стряскам прислужничките.

Една машина за мятане на стрели — скорпион — стои в предната част на кулата, прицелена между бойниците към далечния враг. Обслужващите я мъже се държат на почетно разстояние, докато неколцината благородници, събрани непосредствено зад машината, обсъждат нещо.

След миг стоя между тях. До мен има грамаден воин в очукана плочеста броня — издръжливо нещо, изработено в стар стил от черно желязо. Той ме поглежда, но взорът му минава през мен.

— Можем да чакаме подкрепления. Дори да отнеме два месеца, ще устоим — казва той. Очите му са свирепи и мрачни, лицето сурово, черна брада стърчи около квадратната му челюст, през която минава блед белег.

— Майната му на това! — Говорещата, която досега е съзерцавала врага, се обръща. Висока е метър и деветдесет, атлетично сложена, силна, млада… може би на осемнайсет. Бронята ѝ е позлатена, а върху нея с емайл са изобразени пламтящите копия на Червения предел. Тук обаче няма суета, стоманата е с нормална дебелина и без украса. Войнишка броня. — Ако им позволим да се задържат тук, пътят на царя на запад лежи открит. Воините на Степите ще се окажат пред портите на Вермилиън преди жътва.

Гледам лицето ѝ, широко и ъгловато, необичайно бледо за жена от Предела — рошава тъмночервена коса, гневни лешникови очи, пълни устни. Познавам това лице.

— Контаф. — Тя пристъпва към рицаря до мен. Даже жена с нейния ръст трябва да го гледа отдолу нагоре. — Можем ли да атакуваме? Да излезем на набег? Те няма да очакват атака.

При тези думи мъжете около нея си поемат рязко дъх, рицари-капитани и лордове, ако се съди по броните им. Мога да ги разбера. В замъка няма достатъчно войници, за да се опълчат на армията отвън. Знам го, без дори да погледна. Замъкът не може да побере толкова хора.

— Те няма да очакват атака, принцесо — казва Контаф. — Но въпреки това са готови за атака. Кервжич не е глупак.

— Пратеници! — обажда се един мъж на стената, долепил далекоглед до окото си.

Принцесата повежда благородниците към бойниците и стрелците се разделят, за да ѝ направят път.

— Говори — казва тя.

— Десет ездачи под бял флаг. Парламентьор. И пленник. Момиче…

Принцесата грабва далекогледа и го долепва до окото си.

— Гуен!

— Кервжич е хванал сестра ви? — Юмрукът на Контаф се свива върху дръжката на меча му и железните плочки на бронираната му ръкавица изстъргват една в друга. — Значи Омера е паднала.

— Дай ми лъка си — заповядва принцесата на най-близкия стрелец.

— Алика! — Напрегнат шепот от мъжа до нея, по-дребен, но с подобен цвят на кожата.

— „Принцесо“ — поправя го тя. Лъкът е в ръцете ѝ, а очите ѝ са вперени в неговите — и гледат опасно. — Наречи ме по име още веднъж, братовчеде, и ще те хвърля от стената.

Издърпва една стрела от колчана на стрелеца.

— Лъкът добър ли е?

— Д-да… принцесо — изпелтечва стрелецът. — Бие на косъм вляво, ако го изпънете прекалено силно. Но няма смисъл да се тревожите за това — той е прекалено здрав за же…

Принцеса Алика слага стрелата и я изпъва до ухото си, насочвайки я към голямата крепостна кула оттатък втората стена.

— Да?

— На косъм вляво, ваше величество. — Мъжът отстъпва. — Два пръста за мишена, намираща се на петдесет разкрача.

— Строиха се — обажда се братовчедът от стената.

Принцесата отпуска лъка и идва да види. Деветима от мъжете са се разгърнали в линия с конете си. Парламентьорът и пленничката излизат на пет разкрача пред тях. Момичето е облечено в коприни, седи странично на седлото и изглежда на не повече от тринайсет, може би четиринайсет. Мъжът е дебел, облечен в пригодена за тялото му броня, с тлъст врат, почервенял от слънцето на Червения предел. Носи шлем със синьо перо и дълго тюркоазено наметало.

— Ей, в замъка! — Гласът му стига до тях отслабен от разстоянието.

Лицето на принцеса Алика е като издялано от камък. Тя отново слага стрелата на лъка и го изпъва.

— Знамето… — Контаф се взира в нея и мръщене покрива челото му с дълбоки бръчки. Сред вражеската група се развява бяло знаме.

Тя поглежда натам.

— Грешка — промълвява. — Това ми помага да преценя вятъра.

Извива гръб, изтегля тетивата още по-назад покрай нагръдника си… и стрелата изчезва, само съскането ѝ остава сред тишината около нас.

Принцесата пуска лъка и отстъпва от стената.

Отеква пронизителен писък. Пауза. Звуци от препускащи коне.

— Принцеса Гуен… — Братовчедът остава без думи.

— Застреля сестра си — понася се шепот по стената.

Алика се врътва към тях.

— Никакви преговори. Никаква капитулация. Никакви условия.

Още едно рязко врътване и тя вече крачи към стълбите по средата на кулата. Контаф се затичва с дрънчене да я настигне, а останалите се точат в нишка подир него. Аз съм до рамото ѝ. Толкова близо, че мога да чуя напрегнатото ѝ дишане.

Тя не обръща глава, когато Контаф се изравнява с нея при стълбите.

— Кервжич щеше да я изгори на клада на сутринта, пред очите на всички ни. Щеше да я накара да пее на моите войски песен на болка и да я поддържа жива толкова дълго, колкото позволяват уменията на изтезателите му. — Братовчедът и още трима ни застигат. Алика продължава да стои с гръб към тях. Отзад на стената първият камък се разбива с грохот в бойниците. По цялата вражеска линия обсадните машини освобождават насъбраната енергия с дрезгаво плющене.

— Ще победим или ще умрем. Няма трети начин.

И в този миг познавам баба си.

Камъните заваляват върху нас.

Загрузка...