Ключът на Лъжеца

6.

Два дни след припряното ни отпътуване от Олафхайм спряхме в пристанището на Хааргфиорд. Хранителните ни запаси бяха намалели и макар че Снори искаше да избягва по-големите градове, Хааргфиорд изглеждаше единственият ни избор.

Потупах торбата с провизиите.

— Изглежда ми рано за презапасяване — казах, като открих, че е по-скоро пълна, отколкото празна. — Хайде този път да вземем малко свястна кльопачка. Хубав хляб. Сирене. Може би малко мед…

Снори поклати глава.

— На мен щеше да ми стигне до Маладон. Не планирах да храня Тутугу, нито пък ти да хабиш храна, която да повръщаш в морето.

Привързахме лодката и Снори ме настани на една маса в пристанищната кръчма, толкова жалка, че дори си нямаше име. Местните я наричаха „пристанищната кръчма“, а бирата, ако се съдеше по вкуса ѝ, явно я разреждаха с каквото изгребат от трюмовете на корабите. Но пък аз не съм човек, който се оплаква, и не бих пропуснал шанса да седя на топло на някое място, което не се надига и пропада с вълните.

Честно казано, изкарах там цял ден, като посръбвах от гадната бира, омайвах две пухкави руси прислужнички и излапах по-голямата част от едно печено прасе. Не бях очаквал да ме оставят толкова задълго, но преди да се усетя, вече бях стигнал онзи брой бири, когато аха да мигнеш и слънцето е прескочило четвърт от пътя си по небосвода.

Тутугу се присъедини към мен късно следобед. Изглеждаше притеснен.

— Снори изчезна.

— Хитър номер! Би могъл да ме научи на него.

— Не, сериозно. Не мога да го намеря никъде, а градът не е чак толкова голям.

Демонстративно надзърнах под масата и не открих нищо освен подови дъски, напластени с мръсотия, и множество оглозгани от плъховете ребърца.

— Той е голям човек. Не познавам човек, който да умее да се грижи по-добре за себе си.

— Той е тръгнал да отвори вратата към смъртта! — каза Тутугу и размаха ръце, за да покаже колко противоположно е това на грижата за себе си.

— Вярно. — Подадох му един кокал от печеното прасенце, с мръвки на него, разбира се. — Погледни го от тази страна. Ако му се е случило нещо лошо, ти е спестил месеци пътуване… Можеш да се върнеш в Тронд, а аз ще изчакам тук някой прилично голям кораб, който да ме откара до континента.

— Ако не се тревожиш за Снори, можеш поне да се разтревожиш за ключа. — Тутугу се намръщи и отхапа голяма мръвка.

При тези думи повдигнах вежда, но устата на Тутугу беше пълна, а аз бях прекалено пиян, за да задържа в мисълта си всякакви евентуални въпроси.

— Защо изобщо правиш това, Тутугу? — Излях бира върху развързания си език. — Да търсиш врата към Ада? Да не смяташ да го последваш, в случай че я намери?

Тутугу преглътна.

— Не знам. Ако съм достатъчно смел, ще го последвам.

— Защо? Защото сте от един и същи клан ли? Защото сте живели на склона на един фиорд? За какъв дявол ще…

— Познавах жена му. Познавах децата му, Джал. Дундуркал съм ги на коляно. Те ми викаха „чичо“. Ако човек може да махне с ръка на това, значи може да махне с ръка на всичко… а тогава какъв смисъл остава в живота?

Отворих уста, но макар и пиян, не намерих какво да отговоря. Затова надигнах половницата и не казах нищо.

Тутугу остана достатъчно дълго, за да ми дояде прасето и да ми допие бирата, а после си тръгна, за да продължи с търсенето. Една от прислужничките, Хега или може би Хада, ми донесе нова кана и докато се усетя, около мен вече беше паднала нощ и собственикът започна да подхвърля на висок глас, че хората трябвало да се прибират по домовете си или поне да си платят за място върху отличните му дъски.

Надигнах се от масата и се отправих с олюляване към клозета. Като се върнах, Снори седеше на моето място, сбърчил чело и стиснал ядно челюсти.

— Сноли! — изломотих. Зачудих се дали да не го питам къде е бил, но осъзнах, че щом съм прекалено пиян да изрека името му, е по-добре да седна. Седнах.

След броени мигове Тутугу влезе през вратата и ни зърна с облекчение.

— Къде беше? — Говореше като гълчаща майка.

— Не съм мърдал оттук! О… — Завъртях се с преувеличена загриженост да изгледам Снори.

— Търсех мъдрост — каза той и обърна присвитите си сини очи към мен — опасен поглед, който ме накара да изтрезнея мъничко. — Търсех враговете си.

— Е, това никога не е било проблем — заявих аз. — Почакай малко и те сами ще дойдат.

— Мъдрост ли? — Тутугу седна при нас. — Ходил си при някоя вьолва? Коя? Мислех, че отиваме при Скилфар в Беерентопен?

— Екатри. — Снори си наля от моята бира. Двамата с Тутугу не казахме нищо, само го гледахме. — Тя ми беше по-наблизо. — И в тишината Снори подхвана своята история, докато аз, понесен по море от евтина бира, я гледах как се разгръща пред мен…

След като оставиха Джал в пристанищната кръчма, Снори прехвърли списъка на нужните провизии заедно с Тутугу и каза:

— Ясно ли е, Тут? Аз трябва да ида горе да се видя със Стария Хротсон.

— С кого? — Тутугу вдигна поглед от плочата, на която Снори бе надраскал руните за сол, сушено телешко и други продукти, редом с чертички, обозначаващи количествата.

— Стария Хротсон, вождът.

— Аха. — Тутугу сви рамене. — За първи път съм в Хааргфиорд. Върви, аз мога да се пазаря и с най-добрите от тях.

Снори го плесна по рамото и се обърна да тръгне.

— Разбира се, дори най-умелите в пазарлъка се нуждаят от нещо, с което да плащат… — добави Тутугу.

Снори порови в джоба на шубата си, извади една тежка монета и му я хвърли.

— Никога не съм виждал такава голяма златна пара. — Тутугу я вдигна към лицето си, толкова близо, че едва не заби нос в нея, а другата му ръка се зарови в рижата му брада. — Какво е това на нея? Камбана?

— Голямата камбана на Венеция. Казват, че от Залива на въздишките можеш да я чуеш как звъни в бурна нощ, макар че лежи на петдесет клафтера под водата. — Снори бръкна в джоба си за още една монета. — Това е флорин.

— Голямата камбана на кое? — Тутугу завъртя флорина в ръце, очарован от блясъка му.

— Венеция. Потънала като Атлантида и всички градове под Тихото море. Била е част от Флоренция. Там се секат тези монети.

Тутугу присви устни.

— Като свърша, ще намеря Джал. Тоест, ако съм в състояние да нося цялото ресто, след като похарча тази красавица. Ще се видим там.

Снори кимна и тръгна по стръмната улица, водеща от пристанището към големите къщи на билото над града.

През годините си на воюване и грабителски набези Снори бе научил, че информацията е по-ценна от мнението, че историите, които се разправят, са едно, но ако смяташ да рискуваш живота на хората си, е по-добре да подкрепиш тези истории с доказателството на собствените си очи — или на очите на някой разузнавач. А още по-добре няколко разузнавачи, защото покажеш ли нещо на трима души, ще чуеш три различни описания и ако имаш късмет, истината ще е някъде по средата. Снори смяташе да отиде при Скилфар, да потърси ледената вещица в нейната огнена планина, но беше по-добре да отиде там въоръжен със съвет от други източници, а не като празен съсъд, чакащ да бъде напълнен единствено с нейното мнение.

Стария Хротсон прие Снори на портика на голямата си къща, където седеше на стол от черен дъб с висока облегалка, резбован целия с асгардски символи. На издигащите се над него колони стояха боговете, мрачни и бдителни. Над склонената глава на стареца се взираше Один, с Фрея до себе си, а около тях — Тор, Локи, Егир. Други фигури, изсечени по-надолу, бяха така загладени от годините пипане, че можеха да са всеки бог, за който се сетиш. Старецът седеше, прегърбен под мантията на своя пост, целият само кости и хлътнала плът; рядка бяла коса увенчаваше покритото му със старчески петна теме и от него лъхаше остра миризма на болест. Очите му обаче си оставаха ясни.

— Снори Снагасон. Чух, че хардасите сложили край на ундоретите. Нож в гърба в тъмна доба? — Стария Хротсон отмерваше думите си и възрастта му проскърцваше във всяка сричка. По-младият Хротсон седеше до него на по-малък стол, среброкос мъж на шейсет зими. Заобикаляха ги почетни стражи в ризници и кожи, опрели на раменете си дълги брадви. Двамата Хротсон бяха седели на същото място и последния път, когато Снори ги бе видял, преди може би пет години, все така взирайки се надолу към своя град и сивото море.

— Оцеляха само двама — каза Снори. — Аз и Олаф Арнсон, известен като Тутугу.

По-старият Хротсон се приведе напред, изхрачи се и изплю тъмна храчка върху дъските.

— Това е за хардасите. Нека Один ти даде отмъщение, а Тор — силата да го осъществиш.

Снори удари с юмрук по гърдите си, макар че думите не му носеха утеха. Тор може да беше бог на силата и войната, а Один — на мъдростта, но той понякога се чудеше дали пък Локи, богът мошеник, не стои зад всичко това. Една лъжа може да достигне по-дълбоко от силата или мъдростта. А и нима светът не се бе оказал горчива шега? Може би самите богове бяха впримчени в най-големия номер на Локи и Рагнарьок щеше да чуе изричането на финалната фраза на вица.

— Търся мъдрост — каза той.

— Е — каза Стария Хротсон. — Винаги можеш да се обърнеш към жреците.

Всички се засмяха, дори почетните стражи.

— Не, наистина — обади се за първи път по-младият Хротсон. — Баща ми може да те посъветва за войната, посевите, търговията и риболова. Мъдростта на този свят ли търсиш или на отвъдния?

— По малко и от двете — призна Снори.

— Екатри. — Стария Хротсон кимна. — Тя се е върнала. Ще намериш зимната ѝ колиба край водопадите на южния склон, на три мили нагоре по фиорда. В нейните руни се крие повече, отколкото в дима и железните звънчета на жреците с безкрайните им приказки за Асгард.

Синът кимна и Снори си тръгна. Когато хвърли поглед назад, и двамата мъже седяха както ги беше оставил преди пет години, загледани в морето.

След час Снори доближи колибата на вещицата, малка кръгла постройка от дървесни трупи, с покрив от пирен и кожа, от чийто център се издигаше тънка струйка дим. Лед все още обрамчваше края на водопадите, които се разбиваха зад къщата в тънка и безкрайна каскада, бели ивици, сипещи се през мъглата към вира долу.

Тръпка пробяга през Снори, докато вървеше по каменистата пътека към вратата на Екатри. Въздухът имаше вкус на стара магия — нито добра, нито лоша, само че земна, която не таи любов към човека. Той поспря да прочете руните на вратата. Магия и Жена. Това означаваше вьолва. Почука и като не чу нищо, влезе.

Екатри седеше върху постелка от кожи, почти изгубена под купчина кърпени одеяла. Изгледа го с едно тъмно око и сълзяща орбита.

— Е, влез. Явно не приемаш липсата на отговор за отговор.

Снори се приведе, за да мине под горния праг на вратата, а после за да не закачи билките, които висяха на сухи връзки от гредите. Димът от малкия огън между него и вьолвата се виеше към дупката на покрива и изпълваше единствената стая с ухание на лавандула и бор, което почти скриваше дъха на гнилоч.

— Седни, дете.

Снори седна, без да се обиди. Екатри изглеждаше на сто години, съсухрена и изкривена като дърво на върха на някой чукар.

— Е? Очакваш да отгатна ли? — Екатри бръкна с ноктестата си ръка в една от купичките, наредени пред нея, и хвърли щипка прах в жаравата пред себе си. Издигащият се дим потъмня.

— През зимата убийци дойдоха в Тронд. Дойдоха за мен. Искам да знам кой ги е пратил.

— Не ги ли попита?

— Двама се наложи да убия. Последния го обезвредих, но не можах да го накарам да говори.

— Не ти стиска да използваш мъчения, а, ундорет?

— Той нямаше уста.

— Странно създание, наистина. — Екатри извади изпод одеялата стъклен буркан. Никой северняк не би могъл да изработи такова нещо. Това беше творение на Строителите и в зеленикавата течност вътре плуваше око, което се въртеше в бавното течение. Вероятно окото на самата вещица.

— Те имаха маслинена кожа и бяха хора във всяко отношение, освен липсата на уста, а също и безбожната им бързина. — Снори извади от джоба си златна монета. — Може да са от Флоренция. Носеха кръвната плата със себе си, във флорини.

— Това не ги прави флорентинци. Половината ярлове в Норсхайм имат по шепа флорини в ковчежетата си. В южните страни благородниците харчат флорини в игралните си зали също толкова често, колкото и собствена валута. — Снори сложи монетата в протегнатата ръка на Екатри. — Двоен флорин. Виж, те са по-редки.

Екатри остави монетата върху капака на буркана, в който плуваше окото ѝ. Извади изпод одеялата кожена торба и я тръсна така, че съдържанието ѝ затрака.

— Бръкни вътре, разбъркай ги и ги изсипи… тук. — Тя разчисти място и посочи по средата му.

Снори изпълни заръката. И друг път му бяха гадали по руни. Предполагаше, че този път посланието ще е по-мрачно. Сви ръка около камъчетата и откри, че са по-студени и тежки, отколкото очакваше, после извади юмрука си, отвори го с дланта нагоре и остави руните да се изсипят върху кожите. Изглеждаше все едно падат през вода — движеха се прекалено бавно и криволичеха повече, отколкото се полага. Когато паднаха, в колибата настъпи тишина, подчертаваща окончателността на присъдата, изписана в камък между него и вещицата.

Екатри изучи руните с алчна физиономия, сякаш жадуваше за нещо, което би могла да прочете в тях. Прекалено розов език се показа да оближе старческите устни.

— Вуньо, с лицето надолу, под Гебо. Жена е погребала радостта ти, жена може да я освободи. — Тя докосна другите две, обърнати с лицето нагоре. — Сол и желязо. Твоят път, твоята цел, твоето предизвикателство и твоят отговор. — Един сгърчен пръст преобърна последното руническо камъче. — Вратата. Затворена.

— Какво означава всичко това? — намръщи се Снори.

— А ти какво мислиш, че означава? — Екатри го гледаше с нещо като весела подигравка.

— Да не трябва аз да бъда вьолва за теб? — избоботи Снори, обзет от чувството, че му се подиграват. — Къде е магията, ако аз ти кажа отговора?

— Давам ти възможност да ми кажеш бъдещето си, а ти ме питаш къде е магията? — Екатри посегна и разклати буркана, така че окото вътре се завъртя. — Магията може би е в това да набия в дебелия ти воински череп факта, че бъдещето ти зависи от твоите избори и само ти можеш да ги направиш. Магията е в знанието, че търсиш една врата и щастието, което си мислиш, че лежи зад нея.

— Има и още — каза Снори.

— Винаги има още.

Снори разтвори жакета си. Раните, нанесени му от фенрисовия вълк, бяха хванали коричка и заздравяваха, синините се открояваха ярко по гърдите и страните му, но през ребрата имаше дълъг срез, който блестеше, кожата около него бе силно зачервена, и беше покрит по цялата си дължина с бели кристали сол.

— Дарът за мен от убийците.

— Интересна рана. — Екатри посегна със съсухрените си пръсти. Снори трепна, но не се отдръпна, когато тя допря ръка до среза. — Боли ли, Снори вер Снагасон?

— Боли — отвърна той през стиснати зъби. — Отпуска ме само когато плаваме. Колкото по-дълго стоя на едно място, толкова по-зле става. Усещам… придърпване.

— Тегли те на юг. — Екатри свали ръка и я избърса в кожите. — Усещал си такъв зов и преди.

Снори кимна. Връзката с Джал го теглеше по подобен начин. Усещаше го дори сега, макар и лекичко, но го имаше, искаше да го издърпа обратно в кръчмата, където бе оставил южняка.

— Кой е направил това? — Той срещна едноокия поглед на вьолвата.

— „Защо“ е по-добър въпрос.

Снори вдигна камъка, който Екатри беше нарекла Вратата. Вече не му се струваше необичайно студен или тежък, просто парче шиста с издълбана на него руна.

— Заради вратата. И защото я търся — каза той.

Екатри протегна ръка за Вратата и Снори ѝ даде камъка. Усети да го пробожда неохота, докато го пускаше.

— Някой на юг иска онова, което имаш у себе си, и иска ти да му го занесеш. — Екатри облиза отново устни — бързината на езика ѝ бе смущаваща. — Виждаш ли как едно просто порязване събира всички руни заедно?

— Мъртвия крал ли е направил това? Пратил е тези убийци? — попита Снори.

Екатри поклати глава.

— Мъртвия крал не действа толкова фино. Той е груба, стихийна сила. Зад това стои по-стара ръка. Ти имаш нещо, което всички искат. — Екатри допря ноктеста ръка до съсухрените си гърди, движение едва забележимо под одеялата. Докосна се на същото място, където ключът на Локи опираше в плътта на Снори.

— Защо само трима? Пратени посред зима. Защо не повече сега, когато пътуването е лесно?

— Може би е изпробвал нещо? Изглежда ли вероятно трима такива убийци да се провалят срещу един човек? Може би намерението е било тримата само да ти нанесат тази рана. Един вид покана… Ако не беше светлината в теб да се бори с отровата на онова острие, вече да си се поддал на раната и да търчиш презглава на юг. Нямаше да може и дума да става за забавяне или отклоняване от пътя, за да говориш със стари жени в колибите им. — Тя затвори окото си и известно време сякаш изучаваше Снори с празната си орбита. — Казват, че ключът на Локи не обича да бъде вземан. Да бъде даван — разбира се, — но вземан? Краден, със сигурност. Но вземан със сила? Някои говорят за проклятие върху онези, които са го получили със сила. А не е хубаво да гневиш боговете, нали?

— Не съм споменавал никакъв ключ. — Снори се мъчеше да попречи на ръцете си да посегнат към ключа, изгарящо студен върху гърдите му.

— Гарваните летят дори зиме, Снагасон. — Окото на Екатри стана по-сурово. — Мислиш ли, че след като някакъв си южен маг е знаел за подвизите ти още преди седмици, старата Екатри няма да знае за тях сега, в своята колиба край брега? Ти дойде да търсиш мъдрост; не ме вземай за глупачка.

— Значи трябва да вървя на юг и да се надявам?

— Няма „трябва“. Предай някому ключа и раната ще се изцери. А може би дори раните, които не виждаш. Остани тук. Създай си нов живот. — Тя потупа по кожите до себе си. — Винаги мога да използвам един нов мъж. Те сякаш никога не издържат дълго.

Снори понечи да стане.

— Задръж златото, вьолва.

— Е, изглежда, днес мъдростта ми се цени. Сега, след като я заплати толкова щедро, може би ще се вслушаш в нея, дете. — Тя накара монетата да изчезне и въздъхна. — Стара съм, кокалите ми са сухи, светът е загубил вкуса си, Снори. Върви, умри, прахосай си живота в мъртвите земи… за мен няма особено значение, думите ми са само красив шум в ушите ти, вече си решил. Тази загуба ме натъжава, защото си млад и преливащ от жизнени сокове, но накрая… накрая всички биваме погубени от годините. Помисли си обаче. Дали тези, които стоят на пътя ти, са закопнели за ключа на Локи едва тази зима?

— Аз… — Снори за момент се засрами. Мислите му бяха тъй съсредоточени върху взетото решение, че останалият свят му убягваше.

— Докато твоите трагедии те теглят на юг… помисли си как са се случили тези трагедии и чия ръка стои всъщност зад тях.

— Бил съм глупак. — Снори се изправи.

— И ще продължиш да бъдеш. Думите не могат да те отклонят от този път. Може би нищо не може. Приятелство, любов, вяра — детински идеи, които отдавна са напуснали тази стара жена… но каквото и да казват руните, това е, което те движи, Снори вер Снагасон — приятелство, любов, вяра. Те ще те завлекат в подземния свят или ще те спасят от него. Или едното, или другото. — Тя наведе глава и се взря в огъня.

— Ами тази врата, която търся? Къде мога да я намеря?

Сбръчканата уста на Екатри се сви замислено.

— Не знам.

Снори посърна. За миг си беше помислил, че тя може да му каже, но трябваше да е Скилфар. Понечи да се обърне.

— Чакай. — Вьолвата вдигна ръка. — Не знам. Но мога да предположа къде се намира. Три места. — Тя върна ръката в скута си. — В Итмир светът се накланя към Хел, така се говори. В пустите земи, които се простират до Йотенфал, небето потъмнява, а хората са странни. Вървиш ли достатъчно надалеч, ще намериш села, в които никой не старее, никой не се ражда и всеки ден следва предишния без промяна. Още по-нататък хората нито ядат, нито пият, нито спят, а само седят край прозорците си и се взират навън. Не съм чувала там да има врата — но ако искаш да отидеш в Хел, това е пътят. Това е първото място. Второто е пещерата на Еридруин на брега на Хароуфиорд. Чудовища живеят там. Героят Снори Хенгест се сражавал с тях и в сагата му се говори за врата, намираща се в най-дълбоките части на онези пещери, черна врата. Третото е по-несигурно, каза ми го един гарван, чедо на Крак, с побелели от старост пера. И все пак. Има езеро в Скорон, Венамиър, тъмно като мастило, където не плуват никакви риби. Говори се, че в дълбините му имало врата. В стари времена хората от Скорон хвърляли вещици в онези води и никога никоя не е изплувала на повърхността, както правят труповете.

— Моите благодарности, вьолва. — Той се поколеба. — Защо ми го каза? Щом планът ми е толкова безумен?

— Ти ме попита. Руните слагат вратата на пътя ти. Ти си мъж. Като повечето мъже, трябва да се изправиш пред преследваната цел, преди да вземеш окончателно решение. Няма да се откажеш, докато не я намериш. А може би дори тогава. — Екатри сведе поглед и не каза нищо повече. Снори изчака още малко, после се обърна и си тръгна под взора на самотното око, плуващо в буркана.

— Убийци ли? — Вдигнах глава. Стаята продължи да се движи дори след като бях спрял. — Глупости. Не си споменавал за никакво нападение.

Снори повдигна жакета си. Грозна рана минаваше отстрани по тялото му, протягаше се далеч назад, току покрай ребрата, покрита с коричка от сол, точно както я описа. Може да я бях видял, докато дъщерите на Борис го миеха в Олафхайм след схватката с фенрисовия вълк, или пък е бил обърнат на другата страна… както и да е, в опияненото си състояние не я помнех.

— Е, в такъв случай, колко струва наемането на убийци? — попитах. — Просто да знаем, за в бъдеще. И… къде са парите? Би трябвало да си богат!

— Дадох повечето на морето, та Егир да ни дари с безопасно пътуване — каза Снори.

— Е, не помогна, да му се не види! — Ударих по масата, може би малко по-силно, отколкото възнамерявах. Когато съм пиян, лесно се вълнувам.

— Повечето? — попита Тутугу.

— Платих на една вьолва в Тронд да обработи раната.

— Като гледам, доста зле се е справила — намесих се аз, стиснал масата, за да не се свлека под нея.

— Беше отвъд уменията ѝ, а и докато стоим тук, нещата само се влошават. Хайде, ще отплаваме призори.

Снори стана и предполагам, че ние сме го последвали, макар да нямам спомен за това.