Ключът на Лъжеца

27.

Спасителното предимство на затвора на Централната банка е, че затворниците не са престъпници. Не са убийци, наркомани и крадци, а са от хората, които могат да натрупат достатъчно сериозни дългове, за да предизвикат ответно действие, и имат достатъчно почтени източници на доходи, за да бъде това действие затворничество, а не нож в корема. Добавете и факта, че хората, които ме бяха обградили в тъмната ми воняща килия, бяха полумъртви от глад и по-немощни от здраво дете, и кошмарните перспективи ставаха просто много мрачни.

Длъжниците около мен изпаднаха в такова благоговение от шепата дребни монети в джоба ми, че успях да сложа ред с обещание за две половинки медник. Ако знаеха, че нося у себе си достатъчно злато, за да откупя дълговете на всички в осемте килии, гледащи към централната зала, може би по-първичните инстинкти щяха да вземат връх и тълпата да се превърне в чудовище. Хенан лежеше безмълвно до мен, докато отбивах по-настоятелните си съкилийници с обещания и блъскане.

Гледах мрака и се притеснявах. Най-непосредственият ми страх, разбира се, беше, че стражите ще дойдат да ми отнемат остатъка от богатството, но Умбертиде не беше като другите места и затворите му за длъжници бяха странни институции, които се управляваха по най-стриктни правила. Един длъжник, влязъл в затвора, можеше да се откупи по всяко време, ако разполага с нужните средства, но не беше принуден да го прави. Един длъжник притежаваше всичко, което е съумял да запази, и надеждата беше, че мнозина от тях ще продължат да въртят бизнеса си от удобната предна част на затвора и ще припечелят достатъчно, за да балансират сметките в счетоводните си книги. Така или иначе, част от всяка сума, похарчена за поддържане на живота и здравето в затвора, отиваше при кредиторите, така че всеки ден, през който оставах жив, щеше да намалява с трошица грамадните ми дългове.

След, както ми се стори, цяла вечност, а може би беше по-малко от час, надзирателят се върна. Мудността и отпуснатите му рамене ми подсказаха, че още не е говорил с момчетата на входа. Може би те дори не знаеха, че съм задържан — но рано или късно вестта за богатството, скрито по тялото ми, щеше да плъзне. Това, което бе привлякло човека обратно, бяха дребните пари, видени по-рано, когато му платих да отключи килията. Знаеше, че са ми останали медни хексове и шепа половинки, и беше дошъл не да краде, а да продава. Така стояха нещата в Умбертиде.

Той остави фенера си на пода и протегна към мен една свещ, дебела колкото предмишницата му и наполовина толкова дълга, евтина жълта лоена свещ, която щеше да дими и да пращи, но все пак да гори известно време.

— Малко светлина, ваша милост? — Дари ме със същата усмивка, както когато ме беше заключил вътре. Според всички закони на справедливостта тя трябваше да е пожълтяла и с дупки от липсващи зъби, но всъщност зъбите му бяха малки и равни, всички лъснати до изненадваща белота.

— Как се казваш, тъмничарю? — Винаги е добре да установиш лична връзка.

— Раско ми викат. — Той плъзна поглед по бледите лица, притиснати към решетките от всички страни. — И не го забравяйте, негодници.

— Раско, значи. — Знаех, че без парите няма да струвам за него повече от умиращата плът, вкопчена в решетките от всички страни. — Колко искаш за свещта?

— Две половинки. Или мога да ви дам една трета от нея за една. Запалването е безплатно. — Той се усмихна. — Първия път.

Макар че трябваше да благодаря на цивилизованите нрави в Умбертиде, че не съм бил пребит, ограбен и наръган в килията си, „цивилизовани“ ми изглеждаше погрешна дума за тях. Набор от правила, по които да умреш. Да се вкопчваш в живота с грошове и половинки, докато ти свършат парите. Някак си побоят и импровизираните ножове, предлагани от надзирателите и затворниците в по-обикновените затвори, ми се струваха по-честни в този момент, докато седях там и се пазарях за основни жизнени потребности.

— Колко ще струва да откупя момчето? Какво дължи то? — Не можеше да е много. Бях смаян, че изобщо е успяло да натрупа някакъв официален дълг.

— Хм. — Раско се почеса по корема с нещо като неудобство. — Това е истинска загадка.

— Загадка ли? Той е в затвор за длъжници. Той е длъжник. Колко дължи?

— Ами…

— Това е просто число.

— Шейсет и четири хиляди.

През килиите плъзна мърморене.

— Гроша ли?

— Има ли значение? — попита Раско.

— Ами… не. Шейсет и четири хиляди? Та това дори не е число.

— Число е…

— Никой няма шейсет и четири хиляди! — Съмнявах се, че дори баба ми може да докопа шейсет и четири хиляди златни крони, без да продаде нещо свято или да пролее нечия кръв. — Кой му е заел толкова пари?

— Виждате ли, това е код. — Още чесане и Раско сведе оплешивяващата си глава, сякаш това признание бе срам за един мъж, комуто плащат, за да гледа как хората умират от глад. — Означава, че банката ги държи тук по собствени причини. Това си е злоупотреба със системата. Поставя честни хора в съмнително законово положение, туй прави. — Поклати глава и плю скръбно.

Върнах разговора към по-непосредствените въпроси.

— Значи един грош за свещта. Ами храна за мен и момчето — хляб, масло, ябълки?

— Един хекс. — Усмивката се появи отново, явно човекът беше доволен да стъпи на по-позната почва. — Но по-добре се надявайте да ядете бързо. — Хвърли едно око към телата зад мен, през които пробяга трепетно очакване.

— Колко ще струва да излезем оттук, да ни прехвърлят в частна килия нагоре по коридора?

— А. — Бавно клатене на глава, почти със съжаление. — За това ще е нужен сребърник, ваша милост. Не мисля, че някога съм виждал цвета му тук долу в тъмните килии. Имате ли сребърник? А, ваша милост? — Май го смяташе за невероятно.

— Само храната засега — казах. — И свещта. — Бръкнах в джоба си и извадих хекс и грош.

Раско ми взе парите с плоска дървена лопатка, окачена на кръста му. Приспособление, което означаваше, че никога не му се налага да се приближава на една ръка разстояние от решетките.

— Значи се разбрахме. — Той прибра монетите, кимна ми и ми подаде свещта. След извършване на транзакцията избърса ръце в панталоните си и си тръгна бавно, като си подсвиркваше някаква мелодия, която навяваше спомени за цветя и радост.

Когато се върна, Раско носеше плетена кошница с три самуна хляб с препечени корички, резен синьо сирене и шест ябълки, наедрели от лятото. Докара и едно буре на колелца, от което раздаваше черпаци вода на онези, които можеха да си платят. Водата се предаваше от ръка на ръка срещу изрезки от медник, лява обувка, едно от калаените канчета, в които се наливаше — този мъж пое дозата си в шепи — и обещания за компания от няколко от по-младите жени. Аз трябваше да платя повече от грош за две чаши и съдържанието им, тъй като в поръчката ми не се споменаваше вода.

— Дай ми първо две ябълки — казах и Раско ги търкулна към решетките.

Подхвърлих ги на двамата най-едри и най-малко умрели от съкилийниците ни, Артемис и Антонио, мъже, които бях избрал по-рано и бях преговарял с тях. Те разчистиха място и държаха останалите назад, докато аз взех останалата храна.

— Дръжте се прилично и ще има корички, които да си разделите. Но правите ли ми номера, ще има счупени челюсти. — Лесно е да си строг, когато си здрав, нахранен и як, а врагът ти е кожа и кости.

С гръб към стената, хляба между нас и свещта, горяща в краката ни, двамата с Хенан се заловихме с яденето. Хлапакът топеше хляба във водата, за да го дъвче по-лесно с разранените си венци. Още не можех да определя възрастта му, а и той самият нямаше ясна представа. Днес се спрях на дванайсет години. Гладен изглеждаше по-възрастен. Както и останалите. Старци със страхове на младежи. Бабички с деца като мънички старчета. Майка с гърди, сбръчкани като на всяка старица, а бебето в ръцете ѝ — мръсно и неподвижно. Насилих се да преглътна колкото храна можех и им хвърлих останалото, като ги ругаех, че са просяци и крадци. Страхът ми бе отнел апетита.

Хенан се съвзе по-бързо, отколкото смятах за възможно, и почна да се мръщи на сиренето, докато го нагъваше.

— По-полека — ще ти прилошее. Казвам „съвзе“… той си оставаше скелет, облечен в кожа, но светлината се върна в очите му, както и думите на езика му.

— Защо дойде? — попита той.

Аз самият се питах същото.

— Защото съм идиот.

— Как така те заключиха? Нали имаш пари?

— Дължа повече, отколкото имам. — Това бе историята на целия ми живот като възрастен. Достатъчно кратка история, която обаче никога досега не ме беше затваряла в ада. — В затвора за длъжници притежаваш само онова, което носиш у себе си. На това му се вика „фалит“.

— Как ще се измъкнем? — Той избърса устата си с ръка и посегна за водата. В другия край на килията се заформяше бой за хляба, който им бях хвърлил.

— Не знам. — От истината винаги боли. А да я казваш на дете, което те смята за герой, добавя множество бодли към тези думи и откриваш, че ти е неочаквано трудно да ги изплюеш. — Не трябваше да бягаш. — Обвиненията са безполезни, но трябва да си по-добър човек от мен, за да не сриташ някой, когато е паднал. — Ти беше в двореца на Вермилиън, за бога! А сега…

— Исках да съм с другите… — Беше забил поглед в ябълката в ръката си, почервеняла от кръв, където я беше захапал.

— Да, ама не ги намери, нали? — Снори и другите бяха върнати във Вермилиън и се радваха на гостоприемството на баба ми — на Снори му беше за втори път. Нямаше начин да са стигнали границата преди ездачите на Червения предел, а аз бях видял ездачите да се връщат, значи трябваше да са ги заловили.

— Намерих ги. — Каза го толкова тихо, че за малко да го пропусна.

— Какво? Къде? Тук съм от седмици и не съм чул нищичко за тях.

— Кара е тук. В този затвор.

— Не! — Не можех да повярвам. Как би могло това място да задържи една вьолва? Представих си я как ни гледа през решетките на отсрещната килия, още едно сиво лице сред останалите, и открих, че не искам да мисля за това. — Къде?

— Прислужва отпред. — Хенан остави хляба и притисна ръка към заболелия го от разширяването стомах. — Не знае, че съм тук.

— Ти обаче знаеш къде е тя? — Повдигнах скептично вежда.

— Вестите пътуват отпред назад, не обратно. Казват, че лейди Конаджо имала езическа камериерка с бяла коса и бяла кожа, която можела да лекува брадавици със заклинания. Дошла по същото време като мен.

— За бога! — Хиляди въпроси се бореха да излязат едновременно от устата ми, но най-големият спечели. — Къде е ключът?

Хенан се примъкна до мен и заговори по-тихо. Отсреща войната за хляба вървеше към своя край, победителите забиваха разклатени зъби в коричките, а победените си ближеха раните.

— Не мога да говоря за него. Точно затова сме вътре.