Ключът на Лъжеца

33.

Докато излезем през вратите, отвън беше започнала да се събира тълпа. Цялата горна половина на Кулата на мошениците бълваше дим през прозорците си. Преди да си тръгнем, наредих на Пазителя да претърси сградата за Едрис Дийн и му обясних на колко точно парченца да разкъса трупа.

— А, да, и освен това пусни всички от килиите — добавих. Не ми допадаше мисълта да оставя някого да се изпече, но най-вече исках в Умбертиде да щъкат на воля колкото се може повече измамници. Така властите може би щяха да са прекалено заети, за да хвърлят големи усилия за повторното ми залавяне.

Никой не ни спря, докато заедно с другите затворници изчезнахме в лабиринта от тесни улички на Умбертиде. Ако Едрис Дийн се беше измъкнал от сградата, сигурно бе имал по-важни неща за вършене, отколкото да вдига тревога, защото видяхме само неколцина градски стражи и те се опитваха да не бият на очи, за да не би някой да предложи да спрат вълната от бягащи затворници. Искрено се надявах Едрис да е изпълзял някъде да умре, но и в най-лошия случай смятах, че дори на един некромант ще са му нужни време и средства да се възстанови от такива рани, каквито беше понесъл той.

Слънцето вече се издигаше над покривите. Забързахме по тесните улички след Хенан, който беше научил пътищата за влизане и излизане от града, ненужни или непознати на честните хора. Най-лесният начин за излизане от Умбертиде се оказа да изкатерим стената, вместо да пълзим по канализационните тръби, през които се беше вмъкнало хлапето. За Кара там щеше да е тясно и зловонно, а ние със Снори изобщо нямаше да се поберем вътре. Освен това стените на всеки град, който не е в състояние на война, не се пазят особено зорко, а и колоната дим, издигаща се от Кулата на мошениците, привличаше погледа на всеки страж, който би могъл да бди. Ето защо се оказа достатъчно лесно да намерим участък от стената, където да я прехвърлим.

Единственият истински проблем беше купуването на въже и кука. Адски трудно е да измислиш свястна причина да искаш кука, а още по-трудно е да намериш ковач, който да не ти каже да платиш сега и да се върнеш след три дни.

— Хвърляй по-високо — посъветва ме Кара, когато желязната кука едва не ме уцели по главата при второто си падане.

Поспрях и я изгледах с присвити очи; спомних си, че още не съм ѝ простил, задето ми счупи носа.

— „Хвърляй по-високо“? Това сигурно го казва мъдростта на вьолвите? Всички тези години изучаване на тайнства…

При третия опит хвърлих куката по-високо и тя се закачи за стената. Катеренето по тънко въже без възли се оказа доста по-трудно, отколкото си представях, и прекарах близо пет минути в подскоци и напъване, без да се издигна на повече от метър над земята. Накрая му хванах цаката, поне донякъде. Тласкан най-вече от смущение, успях да издрапам нагоре по въжето до върха на стената пред погледите на двама беззъби старци и растяща тълпа от бездомни хлапета. Кара и момчето ме последваха без видимо усилие, Кара с копието Гунгнир, привързано към гърба ѝ. Снори беше последен и раната му пречеше, макар че той изръмжа от болка само веднъж. Открих, че слизането от другата страна е хем по-лесно, хем по-бързо. И по-болезнено в края.

Щом се събрахме в подножието на стената отвън, забързахме по прашната спечена от слънцето земя към близката маслинова горичка и се свряхме сред дърветата.

— Е? — Кара заговори първа. Бяхме следвали наклона на терена през шарената сянка, докато пред очите ни се появи Умбер, реката, без която градът зад нас щеше да е само пустош, осеяна с мескитови храсти и поскана от дръгливи кози.

— Какво „е“? — попитах, докато пъдех с ръка мухите, които много държаха да изпият ако не кръвта, то потта ми.

— Знаеш ли пътя?

— Хенан познава тайните пътища. Аз дойдох по Римския път. — Не след дълго голяма част от умбертидската стража щеше да претърсва северния отрязък от Римския път. За Снори това нямаше значение. Той се насочваше на юг, към скръбните земи, където Келем се беше заселил в солна дупка, известна като мината Кръптипа.

— Знаеш ли пътя към мината?

— Мината на Келем ли? Че откъде-накъде? Аз съм в Умбертиде, защото чичо ми ме прати да се погрижа за някои банкови дела, а не да търся някакъв си съсухрен маг и… и да го моля за разрешение да направя нещо изключително глупаво. — Всъщност знаех пътя, поне приблизително, но тъй като нямах интерес да ходя там, запазих този факт за себе си.

— Снори? — Хенан вдигна нещастно очи към северняка, който тънеше в своето собствено нещастие. Гледката на такова печално изражение върху толкова младо лице ми напомни, че Тутугу е мъртъв — факт, който се опитвах да изтикам в дъното на съзнанието си, на мястото, където нещата биват забравяни.

— Аз знам пътя. — Снори вдигна поглед, със зачервени очи, стиснати зъби, дяволски страшен. — Сега ще взема ключа — а вие можете да останете или да дойдете с мен.

Изучих широката длан, която той протегна към мен, и присвих устни.

— Не измъкнах Хенан от един затвор и не щурмувах друг само за да ти дам ключа, който спечелихме тримата заедно — аз, ти и Тутугу. Аз влязох там, за да ви спася живота. А като имаме предвид, че можех просто да си тръгна с ключа, някои хора биха казали, че имам доста голямо основание да го смятам за свой. Така че най-малкото би могъл да помолиш, вместо да изискваш, а току-виж да покажеш и малко шибано уважение. — Съжалих за ругатнята още в мига, щом излезе от устата ми. Отчасти защото един принц не иска да го видят принизен дотам да разговаря на уличен език с простолюдието, но най-вече защото слънчевата светлина пламтеше по острието на брадвата, прикрепена на гърба на Снори в кожения калъф, за който наскоро бях платил.

Проточи се опасна тишина и всяко мускулче в тялото ми се напрягаше бавно в очакване на предстоящия удар. Снори посегна и аз трепнах толкова силно, че едва не отбих ръката му. Той ме хвана за рамото и тъмносините му очи се взряха в моите.

— Съжалявам, Джал. Не знам как се добра до нас, но за това е бил нужен кураж и умение. Благодаря ти. Тутугу ще разказва тази история на масите във Валхала. Северът няма да забрави. Ти си истински приятел и сбърках, че ти говорих по този начин.

Постояхме така около минута, той със сведена глава, извисяващ се над мен, отпуснал тежка ръка върху рамото ми, а аз дуещ се от гордост. Някои хора могат да ти повдигнат духа само с няколко думи. Снори беше един от тях и макар да знаех как действа това и да го бях виждал преди, то пак действаше.

Сложих ключа в отворената длан на другата му ръка и тя се сви в юмрук около него. Веднага изпитах чувство на загуба, макар да знаех, че този предмет крие в себе си поне десет вида отрова.

— Трябва да го направя — каза той и май наистина си вярваше.

Опитах се да проумея думите му. Трябваше да отнесе ключа на мъжа, пратил убийци да го погубят? Трябваше да отнесе ключа на мъжа, който го искаше толкова отчаяно, че да се пресегне на повече от хиляда мили за него? Трябваше да влезе в леговището на смъртоносен маг и да се изправи срещу него в безнадежден двубой… а „наградата“ му беше да отвори врата към смъртта и да поеме на нова самоубийствена мисия, която не би могла да му даде онова, което искаше?

— Не, всъщност не трябва.

— Трябва. И не бих искал до себе си друг освен теб, Джалан, принце на Червения предел. Но това е моето пътешествие и няма да моля никого да сподели опасността с мен. Аз те поведох на север срещу враговете си — няма да те заведа и в Хел.

Проклет да съм, ако не усетих как устата ми сама се отваря да му възрази. Успях да потисна едно пламенно заявление, че бих стоял до него срещу всички орди на подземния свят.

— Виж сега. Келем иска да отидеш там. Тегли те на юг с тази рана в тялото ти. Попречи ти да стигнеш до вратата в пещерата на Еридруин и по същия начин би затворил всички други, при които отидеш. Знаеш, че той те придърпва. Божичко, та ти излезе от онази кула само заради сънищата!

— Какви сънища? — Кара пристъпи към нас, вдигнала вежди.

Раменете ми увиснаха.

— Келем е наел сънен вещер, Сагеус, двамата със Снори го срещнахме в Анкрат. Той ме тормозеше с кошмари за Хенан, докато не го открих. Хенан ме отведе до Снори. Ето на̀, не съм дошъл за никого просто от геройство. Дойдох, защото не можех да спя. След седмици безсъние човек е готов да опита всичко, за да намери покой.

— Седмици ли? — Кара се усмихна и извърна поглед.

— Седмици!

— Но ние бяхме заловени само преди пет дни — отбеляза тя.

Взрях се гърба ѝ, докато се отдалечаваше, и се опитах да преразгледам самооценката си. Може би все пак имах съвест…

Снори свали ръка от рамото ми и отстъпи назад.

— И двамата знаем, че ключът е проклятие, Джал. В него няма щастие, само измама. Ако се откажеш от него, ще си спестиш повече печал, отколкото си представяш.

И протегна ключа на Локи към мен. В очите му имаше състрадание.

— Но ти си прав — заслужил си го. Нямам право да го искам от теб. — Кара се обърна и се втренчи в ключа толкова напрегнато, че си помислих, че всеки момент може да се хвърли напред и да го грабне.

Част от мен подозираше, че Снори е прав — би трябвало да откажа. Въпреки това, ако имах някакво бъдеще във Вермилиън, то вероятно започваше с предаването на ключа в ръцете на баба ми. А и просто не исках да се откажа от него.

Взех ключа от Снори.

— Аз няма да мина през вратата, ако я намерим, но ще дойда с теб и ще нося това бреме до последно. И ако ти застанеш пред онази врата и поискаш да я отключа… ще го направя. — Произнесох го като храбра и мъжествена реч, като го гледах право в очите. — Така би постъпил един приятел. — Освен това да остана в компанията му, докато се движим в неочаквана посока, вероятно беше най-добрият ми шанс да не бъда заловен от умбертидските власти и хвърлен обратно в затвора. Кара ме стрелна с подозрителен поглед, сякаш ми четеше мислите, но ако наистина можеше да ги чете, то след всички онези седмици на похотливи копнежи по нея в лодката мнението ѝ за мен едва ли можеше да падне по-ниско. Дарих я с победоносна усмивка, плеснах Хенан по гърба и тръгнах напред, прибрал отново ключа дълбоко в джоба си.

— Къде отиваш? — попита Кара, докато минавах покрай нея. — Нали каза, че не знаеш пътя.

Тук ме беше спипала, затова кривнах към реката и клекнах да си измия ръцете.

— Чистотата е важна почти колкото набожността, скъпа лейди, и тъй като се намирам в компания на езичници, мога поне да се стремя да отмия мръсотията от себе си.

Лагерувахме край реката, до един бавен завой, където Умбер се виеше през равнината. Всички се възползвахме от възможността да отмием събираната близо седмица затворническа мръсотия. На няколко пъти трябваше да си напомням, че Кара е коварна заклета в мрака езическа вещица, защото изглеждаше адски добре суха и мръсна, и още по-добре мокра и чиста. Прекалено дълго бях карал без жена. Така става, като се съсредоточиш прекалено върху хазарта. Това е единственият му недостатък. Е, освен губенето.

Казвам „лагерувахме“, но по-точно би било „лежахме в едно лозе“. За щастие небето бе ясно, а въздухът — още топъл от спомена за дневната горещина. Кара седеше до Снори, чистеше раните му и ги мажеше с паста от някаква билка, намерена по речния бряг. Разкъсванията, оставени от оковите, бяха дълбоки и грозни и вероятно щяха да заберат, ако не се лекуват. Дори и с лекарска помощ в жегата раните имат склонността да загнояват, а навлязат ли лошотиите в кръвта ти, ще те завлекат преждевременно в гроба, който и да си.

Основната рана — тази, която му беше нанесъл убиецът на Келем, — не бе по силите на Кара. Виждах, че не му дава мира, и начинът, по който все се озърташе на югоизток, ми подсказа накъде го тегли. Зачудих се колко ли от мислите му сега са негови собствени. Ако Кара наистина беше преградила достъпа на Баракел до Снори, за да има по-голям шанс да приложи своите чародейства и да открадне ключа, значи му бе причинила двойна злина. Докато той беше заклет в светлината, собствената му магия се съпротивляваше на раната. Но сега, когато бе останал беззащитен, инфекцията на заклетия в камъка щеше да се разраства, докато не го убие или не пречупи волята му.

След като вьолвата приключи със Снори, се опитах да я накарам да се погрижи за носа ми — в края на краищата именно тя го беше счупила, — но тя заяви, че не бил счупен и че по-скоро трябвало аз да се погрижа за насиненото ѝ око.

— Това Джал ли ти го направи? — Снори вдигна очи от гроздето, което опитваше, потръпвайки от киселината му толкова рано през сезона.

— Дълга история. — Побързах да легна и да се втренча в първите звезди, които тъкмо бяха почнали да се показват в тъмноморавото небе. Раменете ме пареха там, където ги бе заляла кръвта на Едрис Дийн, кожата започваше да се изприщва и да се бели, сякаш съм прекарал прекалено дълго на слънце. Болеше, но аз се утешавах с мисълта, че некроманта вероятно го боли повече. Ако трябваше да се оставя да ме залее още един галон кръв, за да се уверя, че той е мъртъв завинаги, цената щеше да си заслужава.

Зачудих се дали Мълчаливата сестра е видяла това, когато е погледнала в бъдеще, толкова ярко, че я е ослепило. Или може би не е видяла нищо отвъд гибелта на неродения, който търсеше ключа под Горчивия лед. Дали бе попречила на Мъртвия крал да се добере до ключа на Локи само за да могат нейните две оръдия на унищожението, едното от собствената ѝ плът и кръв, да го доставят на Келем? Според казаното от баба Келем беше тясно свързан със Синята дама, а именно нейната ръка се опитваше да направлява Мъртвия крал. Бяхме носили ключа в продължение на хиляда и повече мили, от замръзналата пустош до сухите, напечени от слънцето хълмове на Флоренция, приближавайки го към същата онази врата, която Мълчаливата сестра не искаше никога да бъде отваряна… В крайна сметка, изглежда, ключът на Локи бе излъгал даже нея, пресягайки се назад през годините, за да я забаламоса.

Докато слънцето залязваше, чух чукане. Огледах се, но другите се настаняваха да спят, а Хенан вече беше откъртил. Звукът се разнесе отново, сякаш от всички страни. Бях го чувал и по-рано, в затвора за длъжници, за минута-две… Вечерта ми се струваше изпълнена с шепоти, докато небето пламтеше в алено, а слънцето потъваше зад планините. Чукането прозвуча по-силно, после заглъхна. Помислих си за Аслауг, за мрачните ѝ копнежи и дългокраката ѝ красота. Хрумна ми, прекалено късно, за да действам, дори и да исках, че чувам това чукане само откакто нося ключа. Кара някак си беше преградила достъпа на Аслауг до мен — да не би сега да разполагах със средството да отворя наново този път?

Забелязах, че вьолвата ме гледа, и реших да окача ключа на връв около шията си. Джобовете са прекалено лесни за пребъркване, а аз ѝ нямах доверие, че няма да опита. Едва бях свършил да връзвам възлите, когато изтощението ме връхлетя от сенките. Не бях спал, както ми се струваше, с дни и се чувствах адски уморен. Помислих си за Сагеус, който ме причакваше в сънищата ми, потреперих и извадих ключа изпод ризата. Притиснах го към челото си.

— Заключи го навън — прошепнах тихо, но от сърце. Струваше си да опитам. Прибрах ключа и се прозях с една от онези широки прозевки, които ти разчекват челюстта и изпълват ушите ти със звуците на съня.

Легнах и оставих сънищата да ме обземат, докато звездите изгряваха вкупом, а хълмовете заехтяха от песента на щурците, изнасящи серенада на нощта. Войната на баба ми ни беше повлякла, мен, Снори, Кара, момчето, Тутугу, всички нас — сестра ѝ ни беше сложила на дъската и сега те си играеха с нас. Червената кралица правеше своите ходове от трона, около който кръжах аз — запращан ту на север, ту на юг, вечно опитвайки да се върна, — а Синята дама се взираше от огледалата си, наредила върху игралната маса своите собствени фигури. Дали Келем също бе неин, зачудих се, или просто друг играч?

Цял ден, откакто почти се бях задавил с кръвта, рукнала от носа ми след удара на Кара, сънят, от който се бях измъкнал, продължаваше да тече, шепнейки на ръба на съзнанието ми и рисувайки образи от вътрешната страна на клепачите ми, колчем мигнех. Сега затворих очи и се вслушах внимателно. През живота си съм бил и играч, и пионка. Знаех кое ми харесва повече и знаех, че научаването на правилата е една от жизненоважните първи стъпки, ако смяташ да напуснеш дъската.

Още една прозявка и сънят ме погълна.

Банкетната зала на големия дворец във Вермилиън се простира под мен, по-величествена, по-пълна и по-весела, отколкото съм я виждал някога. Аз стоя в галерията на музикантите — място, на което съм се промъквал и преди, за да гледам тайно пиршествата, когато бях прекалено малък да присъствам на тях. Не че баба обича да устройва пиршества, с изключение на големия банкет на Сатурналиите в средата на зимата, който тя дава главно за да дразни папата. Чичо Хертет, от друга страна, би чествал всеки празник, езически или не, който му дава извинение да разпечата бъчвите с вино и да свика приближените си в двореца, за да могат всички да се преструват, че кралицата е умряла, и да разиграват ролите си преди възрастта да ги отслаби още повече.

В залата под мен обаче има повече благородници, отколкото чичо Хертет някога се е опитвал да нагости, а стените са обилно накичени с гирлянди от зеленика и бръшлян, червени плодчета върху лъскаво зелено, нанизи от сребърни камбанки и ветрилообразно разперени пики и алебарди — достатъчно остро желязо, за да се въоръжи цяла армия. Поглеждам наляво, после надясно. От едната ми страна стои Алика, дете на единайсет-дванайсет, от другата — Гариус и сестра му, а аз заемам пространството, което близнаците са оставили между себе си и баба. Момичето стои, стиснало резбования махагон на парапета; Гариус седи, та немощните му нозе да си починат.

Бляскавата тълпа под нас привлича погледа ми, нагиздена в премените на една отминала епоха, цяло състояние в коприни и тафта; всеки лорд блести от богатства, изложени на показ за другите. Едва ли и един от стотиците ще е жив, когато се събудя, — ще са покосени от старостта, а децата до мен ще са невъобразимо стари. Дълго съм вярвал, че баба ми е дошла на този свят сбръчкана още от утробата, че желязносивото в червените ѝ коси е също тъй древно като лишеите по статуите. Да я видя млада ме смущава по начин, който не мога да обясня. Напомня ми, че един ден ще дойде и моят ред да остарея.

Пирът почти е свършил, макар че подносите още са отрупани с храна, а слугите сноват насам-натам да доливат чашите. Тук-там има празни места, един лорд се изправя неуверено, покланя се на домакина и тръгва към голямата порта с прекомерно предпазливата крачка на подпийнал човек. Другаде гостите се отпускат в столовете си, избутвайки чиниите. Даже кучетата по края на залата са загубили ентусиазма си за пуснати на пода кокали и почти не им се ръмжи, за да си оспорват собствеността над тях.

Начело на голямата маса — петдесет метра полиран дъб, почти скрит под сребърни подноси, бокали, свещници, супници и кани за вода и вино, — седи мъж, когото познавам само от картините. Портретите му са толкова редки, че се чудя дали Червената кралица не ги е изгорила. Голот, вторият с това име, рус великан, седи там зачервен от пиене, в пищно везана туника, украсена с червеното знаме на Предела, само че лекьосана с вино и изпъваща се по шевовете. На картините го рисуват вечно млад и великолепен, както е изглеждал на бреговете на Адора — или си го представят, че е изглеждал. Изобразяват го в началото на нашествието, което е щяло да обвърже дукството с трона на Червения предел. Наричат я Войната на шлеповете, защото той прекарал силите си с речни шлепове през шестнайсетте мили море до нос Таелен. Сега изглежда на петдесет или повече и годините не му стоят добре — когато е заченал баба ми, е бил също толкова стар, колкото и собственият му баща, когато е заченал него. Къде може да е по-старият Голот, нямам представа, вероятно е мъртъв или е беззъб старец, прегърбен на трона си над паница супа.

Близнаците обаче не гледат баща си. Мълчаливата сестра се е втренчила в някого с необичайна дори за самата нея настойчивост. Гариус проследява погледа ѝ и се намръщва. Ние с Алика правим същото. Гледаме жена, която седи някъде по средата на масата. За мен тя не се отличава с нищо, не е нито стара, нито млада, нито красива, по-скоро с майчинско излъчване, в скромно скроена рокля от черно и кремаво, само косата ѝ блести, катраненочерна под мрежичка от сапфири, държани от сребърна жичка.

— Коя е тя? — пита Алика.

— Лейди Шивал, дребна благородничка от едно от Пристанищните кралства, май Лизбон. — Гариус се намръщва, докато тършува в паметта си. — Има влияние над крал Отело, тя му е нещо като неофициална съветничка.

— Елиас я наблюдава — казва Алика. Гариус премигва и поглежда през стаята към един мъж, който стои в сенките до стената, встрани от пируващите, и привидно пълни лулата си. В него има нещо познато. Бързото и неспокойно движение на ръцете му. Той посяга да запали една свещичка от фенера на стената и обърнатото му нагоре лице улавя светлината.

— Тапрут! Боже мили! — Те, разбира се, не ме чуват. Аз не съм тук, просто сънувам, плувайки сред спомените, носени от кръвта ми. Това не може да е Тапрут. Този мъж е на четирийсет и няколко, а доктор Тапрут, когото познавам, не би могъл да е над шейсет. Пък и освен това откъде накъде един придворен на моя прадядо ще кръстосва Разделената империя начело на цирк? Сигурно е някой негов предшественик. Но като гледам бързите птичи движения на главата му, докато оглежда масите и все се връща към нашата дама под мрежичката със сапфири, разбирам, че е той. Разбирам, че отвори ли уста, ще чуя „глей“ и разговорът ще бъде съпроводен от пърхането на немирните му ръце.

— Елиас ще…

— Тази жена не му е по силите. ______ казва, че е дошла да убие… някого. — Гариус прекъсва Алика, махвайки конвулсивно с прекалено скованата си ръка. Името на сестра им пак ми убягва; на мястото, където би трябвало да прозвучи, има само тишина.

— Не я чух да казва нищо — отбелязва Алика и се вглежда в сестра си, която още е вперила нетрепващия си взор в жената долу. — Кого трябва убие тази жена?

— Дядо — казва шепнешком Гариус. — Тя се опитва да промени съдбините на рода ни.

— Защо? — Аз не бих попитал точно това, определено не и на единайсетгодишна възраст. Бих попитал къде да се скрием.

— ______ не казва — отвръща Гариус.

Мълчаливата сестра откъсва поглед от жената долу, за да се взре към мен. За миг съм сигурен, че ме вижда — прикован съм от тези различни очи, синьото и зеленото. После тя се връща към изучаването на жената.

— Не знае ли? — пита Алика.

— Тихо, дете — казва Гариус, макар че самият той е още момче. Сега изглежда сериозен, стар отвъд годините си, и тъжен, като че ли някакво голямо бреме е легнало на плещите му. — Аз можех да съм крал — казва той. — Можех да съм добър крал.

Баба ми се намръщва. Не ѝ е в стила да го лъже, дори на тази млада възраст, когато целият свят е наполовина измислица.

— Защо говорим пак за това?

Гариус въздъхва и сяда.

— ______ има нужда от силата ми. Трябва да види, иначе тази жена ще ни избие всичките, преди да успеем да я спрем.

Мръщенето на Алика се усилва.

— ______ го е правила и преди… нали?

Кимването на Гариус е толкова леко, че човек може да го пропусне.

— Още преди да се родим.

— Недейте — казва Алика и на двамата. — Кажете на татко. Пратете стражите срещу нея. Нека я хвърлят в…

— ______ трябва да види. — Гариус увесва глава. — Тази жена е нещо повече, отколкото изглежда. Много повече. Ако не я опознаем, преди да действаме, ще се провалим.

Мълчаливата сестра се привежда над парапета, взира се в жената с настойчивост, която потрепва във всяка линия на прекалено слабичкото ѝ тяло. Взира се така, че почти очаквам да видя как въздухът между тях засиява от вложената енергия. Гариус се свива в себе си и от устните му се откъсва тихо ахване.

Невидимите сили се трупат. Кожата ми настръхва от тях, а дори не съм там. Долу сапфирите в косата на жената сякаш отразяват нещо повече от светлината на фенерите, искрят с някакъв вътрешен огън, ярък син танц сред чернотата на косата ѝ. Тя оставя чашата си и вдига очи. Полуусмивка плъзва по потъмнелите ѝ от виното устни, щом среща погледа на Мълчаливата сестра.

— Ох! — извиква от болка Гариус, притиснал здраво крайници към тялото си. Мълчаливата сестра отваря уста, сякаш за да изкрещи, но макар че въздухът потреперва, не се чува никакъв звук. Гледам лицето ѝ, докато стои, все още преплела взор с жената. За секунда бих се заклел, че от очите на Мълчаливата сестра се издига пара… а тя все още не иска да откъсне поглед. Ноктите ѝ дълбаят бразди в тъмното дърво, докато някакъв невидим натиск я избутва назад и накрая, сякаш се счупва някакъв клон, тя отхвръква назад и е спряна само от стената зад нея. Остава превита надве, с ръце на бедрата и бледа коса, висяща пред лицето, поема си треперливо дъх.

— Какво… — Гласът на Гариус е слаб и дрезгав — повече прилича на гласа, който познавам. — Какво видя?

Няма отговор. Тишината се проточва. Понечвам да се обърна да видя какво прави жената и тогава Мълчаливата сестра внезапно се изправя. Косата ѝ се разделя и виждам, че едното ѝ око е перленобяло и сляпо, а другото е потъмняло отвъд всякакъв спомен за сини небеса.

— Всичко. — Мълчаливата сестра го изрича все едно е последната дума, която някога ще промълви.

— Трябва да направим нещо. — Алика заявява очевидното, както никога приличаща на дете. — Доближете ме достатъчно и ще забия нож в нея. — Илюзията се разсейва.

— Няма да е лесно. — Гариус не вдига глава. — По-рано ______ видя достатъчно, за да отрови питието ѝ.

— И? — Алика се обръща, за да погледне към пиршеството.

— Мъжът, клюмнал върху масата до нея — мъртъв е. Тя размени бокалите.

Не се питам как Мълчаливата сестра е знаела часове предварително кой бокал да намаже с отрова, нито пък откъде е взела такова нещо, каквато е мълчалива и млада. Знаела го е, също както жената долу е знаела и го е разменила със съседа си. И двете носят еднаква поквара.

— Ису. — Алика опира ръце на парапета, очите ѝ са сурови. Жената не е мръднала от мястото си: взима си една последна сладка от чинията, докато бъбри с мъжа до себе си — онзи, който не е мъртъв. Засмива се на казаното от него. — Щом с отрова не става, тогава какво?

Гариус въздъхва — звук на неописуемо изтощение — и вдига глава така, сякаш тя тежи колкото цял човек.

— Мъжете, които имам около себе си — те са мои. Заместих назначените от татко с такива, които съм наел сам. Скъпи са, но са наемници от най-висока класа и лоялността им е дълбока, колкото са дълбоки джобовете ми. Ще я причакаме в Галерията с мечовете и… тя няма да си тръгне.

При тази информация Алика повдига вежда. Миг по-късно отива бързо до вратата и почуква по нея. Влиза мъж в дворцова ливрея, който бута инвалидна количка. Здравеняк е, бдителен, а под дясното му око има тънък бял белег, който сякаш го подчертава. Иска ми се да кажа, че бих разпознал в него нещо повече от слуга, но не знам дали е вярно.

Мълчаливата сестра помага на Гариус да седне в количката и той махва с ръка да го откарат. Сега е по-слаб, по-изкривен. Не е само от изтощение — сестра му е платила със здравето му, за да купи каквото ѝ е нужно. Втори здравеняк чака в стаята оттатък, сред инструментите, които са твърде големи, за да ги отнесат музикантите: арфа, барабани, оркестрови камбани. Той помага да свалят количката по стълбите. Всички аристократи, които остават в двореца, ще бъдат настанени в крилото за гости, а за да се стигне дотам от кралския банкет, трябва да се мине по Галерията с мечовете. Ако жената планира убийство, сигурно е била поканена да остане за през нощта, иначе ще бъде доста притисната от времето.

За миг се учудвам, че нито един от хората на Гариус не е въоръжен — но разбира се, той едва ли има разрешение да държи собствени наемници с мечове в дома на краля, независимо че имат кръвна връзка, още повече пък че е отхвърлен наследник. На наемниците може да им се плаща достатъчно добре, за да рискуват да носят скрити ножове, но те трябва да са адски малки, за да останат незабелязани. Изглежда ми невероятно моят прадядо или баща му да са толкова небрежни, че да не правят редовни проверки — баба със сигурност се беше пристрастила към тях на стари години. И все пак двамата биха могли да удушат жената с корда достатъчно бързо.

Вървим през двореца. Гариус търкаля с дрънчене количката отпред, води ни по познати коридори, които са се променили удивително малко за шейсет години. Тъкмо преди да стигнем до галерията Алика спира, след нея и другите, а накрая и аз. Мълчаливата сестра е спряла на известно разстояние зад нас, до черна дъбова врата. Сочи с пръст.

— Какво казва? — пита Алика брат си.

— Аз… — Той изглежда объркан. — Вече не я чувам.

Посланието е достатъчно ясно и без думи, мълчаливи или не. Влизаме през вратата и се озоваваме в дълго, но тясно помещение с наредени по стените витрини от Строителско стъкло. Във всяка има по двайсетина или повече пеперуди, забодени с карфици. Те изпълват стаята като прашен легион, ярките им криле са избледнели от небрежно отношение — десетки изгубени лета, набучени зад стъклото. Не съм идвал тук преди, или ако съм идвал, насекомите вече са били махнати.

— Да не сме я изпуснали? — обажда се Алика и измъква малък, но зловещ нож от плисетата на кремавата си пола.

Мълчаливата сестра поклаща глава.

— Гуен! Тя в безопасност ли е? — Гариус се опитва да се изправи в количката си, сетил се е за малката им сестра. Същата, в която Алика ще забие стрела от стените на крепостта Амерот след шест години.

Мълчаливата сестра кимва, само че с някаква тъга, сякаш отсега знае каквото знам аз.

Гариус с усилие извръща глава да погледне мъжа до себе си.

— Грант, има една жена, която трябва да бъде убита. Скоро ще мине по Галерията с мечовете. Тя е заплаха за мен и семейството ми. Когато работата бъде свършена, и двамата ще трябва незабавно да напуснете двореца и службата си при мен. Ще отнесете със себе си триста златни крони.

Грант хвърля поглед към мъжа зад Гариус.

— Тя сама ли ще е?

— Може да има и други с нея, но не пазачи, никой въоръжен. Единствената, която трябва да умре, е лейди Шивал. Жената със сапфирите в косата.

— Синята дама. Ясно. — Грант поглажда брадичката си. Пръстите му са дебели и покрити с белези. — Триста, значи? Сигурен ли сте, милорд? Да убиеш някого в двореца не е дребна работа. Не е цел, която да преследвате, ако не сте сигурен. Ако сестрите ви не успеят да ви скрият, ще бъдете заварен на местопрестъплението.

Гариус приема с търпимост тези въпроси — все пак те са добронамерени, макар и дръзки.

— Сигурен съм, Грант. Йохан, цената справедлива ли е?

— Да, милорд. — Другият мъж, по-мургав и по-възрастен, кимва. Гласът му ме изненадва, тих и тънък. — Къде ще си получим парите?

— В Порт Исмут. От моя представител там, Карлс. След две седмици.

После оставаме да чакаме в тишина сред мъртвите пеперуди със сухите неподвижни криле. Минават пет, десет минути… час?

Мълчаливата сестра вдига ръка. Грант и Йохан отиват до вратата и ние ги следваме навън, Алика тика Гариус.

Двукрилата врата води към Галерията с мечовете и тук виждам разлика между днешната галерия и тази отпреди шейсет години. Баба е накичила стените с маслени портрети на майстори по фехтовка, които практикуват своето изкуство. Баща ѝ е предпочитал изкуството в желязо, а не в масло — по стените се редят сто и повече меча, сочещи към тавана, всичките различни. Грант откача един прекрасен дълъг меч с острие от черно туркманско желязо и го подава на Йохан. Взима за себе си друг, по-къс, но по-тежък, от тевтонска стомана, и тръгва към портала в далечния край.

Той се отваря секунда преди двамата наемници да стигнат до него. И ето я лейди Шивал, а зад нея камериерка в кралските цветове, която я съпровожда до стаята ѝ. Дамата не изглежда никак изненадана да види, че двама мъже настъпват към нея с оголени мечове. Усмивката ѝ, върху лице, което само след няколко години ще може да бъде наречено възрастно, е почти майчинска — укорителна, но и прощаваща.

— Вижте се само! — смъмря ги тя и вдига ръка, в която има малко сребърно огледалце.

Йохан спира, сякаш се е блъснал в стена. Вдига лявата си ръка, бори се с нещо, което не виждам. Мускулите на врата му се издуват като въжета от напрежението. Отляво Грант е уловен по подобен начин и ужас се изписва на лицето му, докато се бори; ръката му с меча е пленена, а другата се опитва да се свие около нещо. Лейди Шивал минава между двамата, като оставя камериерката да стои слисана отзад.

— Вие, деца, трябва ли да стоите будни до толкова късно? — Привежда се лекичко напред, за да се обърне към тримата.

Алика не губи време за приказки или заплахи, просто скача напред, скрила ножа до тялото си.

— Не. — Дамата е по-бърза, накланя дланта си и огледалото вече е насочено към детето, за да го спре също тъй ефективно, както и двамата наемници. — Така, остават само близнаците на Голот… — Тя се обръща към тях: Гариус, прегърбен в количката си, и Мълчаливата сестра до него. Без да обръща внимание на момчето, тя среща погледа на неговата близначка. — Вече сме се срещали, скъпа. — Отново майчинската усмивка, макар че този път забелязвам зад нея нещо по-твърдо. — Бива си го погледа ти, млада госпожице. Но ако надзърташ в места, където не трябва… ами, нека просто кажем, че бъдещето е много ярко.

Мълчаливата сестра не отговаря, само се взира в нея — едното ѝ око перленобяло, другото тъмно и неразгадаемо.

— Цялата тази работа. — Лейди Шивал махва с ръка към наемниците, които още се борят, пъшкайки от усилие, и пристъпват от крак на крак. — Много е неудобна. Сега трябва да действам бързо, така че ще прощавате, че не спирам да си побъбрим. — Премества огледалото си на линията, свързваща очите ѝ с очите на Мълчаливата сестра. — Това е дупка — казва. И наистина е така. На мястото на среброто и отраженията няма нищо друго освен лакома тъмна дупка, която засмуква светлината, звуците и въздуха. Чувствам, че нещо ме тегли напред, навътре в нея, самата ми същност се процежда през кожата ми, за да се насочи към тази ужасна пустота.

Мълчаливата сестра вдига разтворена длан към огледалото, за да го скрие от погледа си, и свива пръсти с бавна решителност. Макар че е на цял метър от него, се разнася звън на чупещо се стъкло и от свития ѝ юмрук потича кръв. Дупката се свива, затваря се и изчезва.

— Забележително — казва дамата. Прави крачка напред. Очите ѝ са сини. Не съм го забелязал досега. В най-тъмното синьо. Синьо, което се процежда в бялото на очите и прави от нея нещо нечовешко. Още една крачка напред и тя протяга ръка към Мълчаливата сестра, с хищно свити пръсти. Синева напоява светлината около нея. — Впечатляващо за някой толкова млад, само че аз нямам време да се впечатлявам, дете. — Устните ѝ трепват и се разтварят в озъбване. — Време е да умреш. — И нещо, което е стояло здраво натегнато в нея, се освобождава тъй внезапно, че през въздуха пробягва почти видима пулсация, като вълнички в езеро.

Мълчаливата сестра се олюлява назад, все едно са я ударили. Само това, че е стиснала количката на Гариус, ѝ помага да остане на крака. С мъка се изправя, сякаш се движи срещу мощен вятър, от усилието устата ѝ е стисната в тънка линия.

Синята дама вдига другата си ръка и оставя каквато там отрова крие в себе си да се излее върху момичето, което пада на колене с безмълвно ахване. Синята дама тръгва напред, а Мълчаливата сестра е превита и безпомощна пред нея.

— Назад! — Викът ми остава нечут и аз стоя безсилен, обзет от желание да бягам, но в тези кръвни спомени няма къде да се скрия.

Докато Синята дама надвисва отгоре ѝ, Мълчаливата сестра вдига едната си ръка и стисва ръката на брат си малко над лакътя. Гариус люшва глава към нея.

— Направи го. — Две изграчени думи, натежали от съжаление.

Синята дама се навежда, хищните ѝ ръце посягат към главата на Мълчаливата сестра от двете страни, за да нанесат смъртоносния удар, ала нещо я спира, сякаш въздухът се е сгъстил. Гариус простенва и тялото му се извива в спазми в количката, докато близначката му черпи сила от него. Двамата са били родени свързани и макар че острата стомана ги е разделила, между тях има връзка, която си остава неразрушена. Това, което прави Мълчаливата сестра по-силна, прави Гариус по-слаб, по-сакат, и като се има предвид как изглежда момчето сега и десетилетия по-късно като старец, явно взетото не може да бъде върнато.

— Умри — изръмжава през стиснати зъби Синята дама, но Мълчаливата сестра, макар и наведена, продължава да ѝ се противопоставя, докато Гариус жертва силата си.

— Това е само отражение — изпъшква Алика зад гърба на лейди Шивал. — Не ми е равно!

Каквото и да е онова, с което се бори детето, то сякаш отслабва. Наемниците обаче преживяват съвсем друго — и двамата са изтикани към стената и остриетата на мечовете им неумолимо се приближават към гърлата им, макар че не ги държи никой освен тях.

Някъде в далечината отеква писък. Откъсвам поглед от битката на волите и виждам, че камериерката е избягала. След броени мигове ще се появят дворцовите стражи.

Мълчаливата сестра вдига глава, от бавно по-бавно, косата ѝ е прогизнала от пот, шията ѝ трепери от усилие, а на лицето ѝ, докато среща погледа на Синята дама, се изписва усмивка, която познавам. Алика вече е вдигнала малкия си нож, китката ѝ е бяла, сякаш я е стискала нечия ръка, а другата ѝ ръка стиска празния въздух с отчаяна сила. С малки крачки, всяка плод на свирепа борба, тя настъпва към гърба на Синята дама.

Отекват по-силни викове, по-наблизо, някъде във вътрешността на двореца камбана започва да бие тревога.

Синята дама ругае на език, който не съм чувал никога, и хуква по Галерията с мечовете. Минава между двамата наемници и след портала свива наляво. Грант и Йохан губят битката и се свличат по стената, кръв облива гърдите им.

Аз стоя, завладян от мощно чувство на облекчение, макар че не съм бил в опасност. Алика вече тича, само че в неправилната посока: гони дамата. Мълчаливата сестра е паднала на четири крака, с наведена глава, изтощена. Гариус се срива в количката си, толкова сакат, колкото съм го познавал винаги, пожертвал последните останки от здравето си, за да даде сила на своята близначка по каквато там връзка се е запазила между тях. Очите му, почти скрити в сянката на чудовищното му чело, ме откриват, или поне така ми се струва. Срещам взора му за миг и необяснима тъга сграбчва в студена длан вътрешностите ми. Знам, че аз никога не бих направил жеста, направен от това момче. Братята ми, баща ми, дори самият Червен предел могат да вървят да се обесят, преди да поема удара, предназначен за някой друг.

Побягвам, но дали за да се отърва от погледа на Гариус, или за да последвам Алика, и сам не зная.

Пътят на Синята дама през двореца е осеян със стражи, борещи се с отражения, които виждат само те. Късна нощ е и с изключение на стражите дворецът е пуст. Всъщност той е до голяма степен пуст по всяко време. Дворците са упражнение по показност — прекалено много стаи и прекалено малко хора, които да им се наслаждават. Един крал не може да допусне роднините си прекалено близо, затова Вътрешният дворец е само куп луксозни помещения, на които никой не се радва и ги виждат само чистачките, бършещи праха, и архивистите, грижещи се прахът да е единственото, което изчезва.

Минаваме покрай още борещи се стражи. Опасните мъже ще са там, където е кралят. Не в тронната му зала, не и в този час, само че няма да обикалят по коридорите, пазейки вази и килими — ще са близо до важния човек.

Настигам Алика, макар че трябва да положа известни усилия за това. Аз самият съм тичал по тези коридори — е, предимно по по-далечните, Червената кралица не е чак толкова привързана към внуците си, но от време на време като дете съм лудувал тук. Ала външен човек или не, Синята дама е пред нас. Обаче ще ѝ е нужен късмет, и то много. Това не влиза в плана ѝ, това е отчаяние или гняв, или и двете, и е било измислено на момента.

Докато тичам редом с Алика, се опитвам да си спомня какво са ми разказвали за смъртта на прапрадядо ми. Нищо не ми идва наум. Никога не ми е пукало за умрелите, освен ако не става дума да скътам в ума си някакъв впечатляващ факт, който да ми даде предимство в меренето на пишки с гостуващите благородници. Със сигурност обаче щях да помня, ако е бил жестоко убит в двореца от някаква смахната вещица, нали? Един от тях беше умрял по време на лов… почти съм сигурен в това. А друг от „прекомерно количество бира“. Това последното винаги съм го смятал за забавно.

Макар че Алика е навъсена и в момента се мъти убийство, не мога да се отърва от чувството, че най-лошото е минало. В края на краищата никога не съм познавал някой от старите Голоти, Първи и Втори, както ги наричат историците, и съм разполагал с цял живот, за да свикна с мисълта, че са мъртви. Пък и да си кажа правичката, пет минути биха ми стигнали. Ще открием, че Синята дама го е убила, или пък няма, но така или иначе тя е избягала и сега се чувствам много по-спокоен, отколкото когато стоях срещу нея в Галерията с мечовете. Не че там се намирах в някаква опасност… Общо взето, отпускам се щастливо в тези спомени и… хвърлям поглед през рамо. Сигурен съм, че съм чул кучешки лай. Свивам рамене и настигам отново Алика, докато тя кривва зад един ъгъл и хуква нагоре по някакво стълбище. Ето пак. Вой на хрътка. Със сигурност не биха оставили никое от псетата в банкетната зала да тича на воля из двореца. Още веднъж, по-наблизо. Непоносимо! Мелезите от трапезарията да скитат по коридорите на властта! Внезапен трус нарушава крачката ми. Земетресение? Сякаш всичко наоколо трепери.

— Удари му един шамар! — Женски глас.

— Вдигни го! — Този е момчешки.

Отварям очи, объркан, но все още ядосан заради кучето, и една голяма длан ме зашлевява по бузата.

— Какво, да го…! — Притиснах ръка към лицето си.

— Кучета, Джал! — Снори ме пусна и аз се свлякох на колене. Земята беше прашна, нощта — тъмна, звездите много, и пръснати в такова изобилие, че образуваха млечна ивица по небето.

— Кучета? — Сега ги чух как лаят в далечината, но не достатъчно далеч.

— Преследват ни. Все още търсят ключа. — Снори ми помогна да стана. — Сигурен ли си, че искаш да го задържиш?

— Разбира се. — Изправих се в цял ръст и издух гърди. — Аз не се плаша толкова лесно, приятелю. — Тупнах го по рамото с цялата мъжествена енергичност, която успях да събера. — Май забравяш кой щурмува Кулата на мошениците невъоръжен!

Снори се ухили.

— Хайде, ще ги поведем нагоре и ще видим дали можем да намерим място, където не биха успели да се изкатерят.

Обърна се и тръгна напред.

Последвах го, преди мракът да го е погълнал съвсем, а Кара и Хенан вървяха от двете ми страни. Проклет да съм, ако се откажех от ключа сега! Щеше да ми е нужно нещо, което да им дам, ако ме хванат. Освен това, дори да дадях ключа на Снори и да побегнех в друга посока, копелетата пак щяха да ме преследват. Все пак бяха банкери, а аз им дължах такси. Биха ме гонили до края на света!