Ключът на Лъжеца

15.

— Събуди се!

— Какво?

— Събуди се! — Гласът на Кара.

— Не — казах ѝ. — Още е тъмно и така ми е добре. — Е, почти. Нещо, върху което лежах, се забиваше в гърба ми.

Някаква ръка ме разтърси. Силно.

Прозях се и седнах.

— Знам защо наричат баба ми Червената кралица.

— Защото е кралица на Червения предел — обади се Тутугу някъде зад мен.

— Човек така би си помислил. Ама не. — Опипах земята около себе си. Беше твърда, влажна, песъчлива. — Защо мирише толкова гадно? — Потърках болящия ме гръбнак, после зашарих с ръце по земята и намерих дългия твърд предмет, върху който бях лежал. — Какво, по дяволите, е това нещо…

Внезапна светлина ми разкри лицето на Кара, това на Тутугу, мержелеещо се малко по-далеч, и някаква по-едра фигура в дълбоките сенки, която трябваше да е Снори. Светлината идеше от дланта на Кара — сияеща топка сребрист метал.

— Орикалкум — казах, оформяйки внимателно думата. Изведнъж си спомних. — Арката! — Озърнах се, но не видях нищо освен мрак. — Къде сме, по дяволите?

— Не знам — отвърна Кара, което бе обезсърчително, защото именно от нея се очакваше да знае разни неща.

— Във всеки случай не сме на хубаво място — обади се Тутугу. Изречено така в мрака, звучеше вярно. — Откъде взе копието?

Погледнах и открих, че предметът, върху който бях лежал, наистина е копие. Копието на Кервжич. Бях го взел от военачалника в съня си… или в спомените на баба.

— Как, по дяволите, съм…

— Не знам къде сме. Творенията на маговете на развалата са непонятни за мен — каза Кара. — Но без насочване би трябвало да сме излезли възможно най-близо — изпаднали сме обратно на някое място, където светът изтънява. На място, напукано от скорошна магия. Могъща магия.

— Това няма ли да ни отведе по-близо до Колелото? — Скорошна могъща магия не звучеше добре. — Защо никога не е „място с евтина пиячка, скъпи жени, хиподрум и хубав изглед към реката“?

— Арката е направена да служи на волята на онзи, който я използва. Аз ви поведох, а моята цел беше да ви измъкна оттам…

— Къде е момчето? — Спомних си за него, докато последните остатъци от съня ме напускаха и страхът започна да тегне на раменете ми. — Снори! Виждал ли си… — името ми убягваше — момчето?

— Снори също го няма тук — обади се пак Тутугу, по-близо до ухото ми, отколкото очаквах. — Надявам се, че е с Хенан.

— Но… — Бях сигурен, че съм го видял. Тръснах глава и реших, че сигурно съм бил още в плен на съня. — Каква е тази миризма?

— Тролове — отвърна бързо Тутугу.

— Ти надушваш тролове при всяка промяна на вятъра. А Снори каза, че никога дори не си виждал трол. — „Моля те, боже, само не тролове.“ Аз също никога не бях виждал трол и не исках да виждам. Белезите, които ми бе показал Снори от собствената си среща с тях, ми разкриваха всичко, което ме интересуваше.

Кара се приближи и се сгушихме в светлината на орикалкума, три бледи лица, озарени сред океан от мрак.

— Звуците отекват, сякаш сме в пещера — каза тя.

— Трябва да излезем. — Надявах се някой друг да посочи начина.

— Преди троловете да ни изядат — додаде Тутугу.

— Стига с тия приказки за тролове! — Страхът ме накара да повиша глас. Мракът вече гъмжеше от въпросните копелдаци, сложени там от моето въображение — което хич не бе лесна работа, защото нямах представа как изглеждат. — Снори каза, че не можеш да познаеш трол дори да…

— Този път е прав! — заяви гласът на Снори, някъде отдалеч, но се приближаваше.

— Снори! — Положих големи усилия да не звуча като девойка в беда.

— Хенан с теб ли е? — попита Кара. Виждах, че тя също е облекчена, макар да не позволяваше това да проличи в гласа ѝ.

— Да. — Снори се приближи достатъчно, за да може сиянието да го огрее, една малка фигурка вървеше точно зад него.

Хенан изприпка напред и се гушна в Кара. Не мога да кажа, че същата идея не беше хрумнала и на мен.

— Случайно да ти се намира огниво в тази тор… Я чакай. Тутугу е прав? Това ли каза току-що?

— Да. — Даже Снори не изглеждаше доволен.

— Никакво огниво — каза Тутугу, тършуваше в торбата така, сякаш въпреки всичко би могъл да намери.

— Хайде да направим малко повече светлина — каза Снори и протегна ръка.

— Той току-що каза, че нямаме… — Млъкнах, щом Кара пусна орикалкума в ръката му. — О!

Сиянието се усили и изтласка сенките към ъглите на пещерата. Подът се простираше равен пред нас — втвърдена кал, оставена от някаква подземна река. В долната си част стените бяха загладени от древни течения, горе ставаха грапави, а таванът беше покрит с каменни висулки, като множество дамоклеви мечове, висящи над главите ни. Някои от тях вече бяха паднали и лежаха натрошени на пода. Изглеждаха почернели. Всъщност и стените също… и земята… сякаш тук бе горял ужасен огън, изпълващ пещерата от стена до стена.

— Там — каза Снори и посочи с брадвата си към петно мрак, което не отстъпваше пред сиянието на орикалкума. — И там. — Посочи още едно, малко по-надалеч покрай стената на пещерата.

— Какво „там“? — Присвих очи да огледам петната.

— Тролове.

Ужасена ругатня се откъсна от устните на Тутугу, преди да е успял да се овладее. Аз отстъпих към Кара, стиснал здраво копието, като се чудех дали някога пак ще бъда в безопасност.

— Ти си победил трол, нали, Снори? — попитах с внезапно пресъхнала уста и дрезгав глас.

— Един — каза той. — Извадих късмет. — Кимна към някакъв тъмен проход. — Там има още двама. Единственото, което не разбирам, е защо сме още живи.

Едно от създанията се откъсна от стената и направи няколко крачки към нас. Въпреки това си оставаше трудно за различаване, кожата му поглъщаше всяка попаднала върху нея светлина. Черна твар, по-висока и по-яко сложена от Свен Скършигребло, който почти не беше човек. Дълги мастилени крайници, лице толкова черно, че не личаха никакви черти. Още крачка напред и видях блясъка на очите му, тъмни като на Аслауг, и широка паст, разкриваща черни зъби и черен език, в момента раззината сякаш за рев, но до мен достигна само съскане, плъзгащо се по ръба на слуха.

Снори държеше брадвата си готова за замах. Двамата с Тутугу бяха оцапани с чужда кръв. Миризмата сигурно привличаше още от тварите и подлудяваше тези пред нас. Замислих се дали да не пусна копието.

— Кои сте вие, нарушители на примирието? — Гласът отекна зад нас. Беше дълбок и изглеждаше съвсем на място тук, в планинските недра.

Обърнахме се, за да видим говорещия. При толкова много врагове нямаше начин да не обърнеш гръб поне на един от тях. Не че като съм с лице към един трол, това би ми помогнало да го отблъсна. Копието беше великолепно оръжие, но имах чувството, че тези тролове могат просто да му отхапят върха. Докато се обръщах, зърнах за миг тънката усмивка, с която ме беше дарила Мълчаливата сестра в съня ми. Дали бе видяла този момент със сляпото си око? Дали това бе причината за веселието ѝ?

Създанието, което ни гледаше, мижейки срещу нашата светлина, може би някога е било трол, но нещо го беше изопачило. Съмнявах се, че Бог би докоснал такива твари, значи оставаше да е някоя далеч по-мрачна ръка, протегнала се от сярата, за да деформира звяра. Ребрата стърчаха от гръдния му кош като големи черни пръсти и почти се срещаха над сърцето му. През съзнанието ми пробяга образът на Аслауг и разгъващите се паешки крака и аз потреперих. Съществото се издигаше цели седем стъпки, може би малко отгоре, с една стъпка по-ниско от останалите, но значително по-масивно и облечено в животинска кожа, за която сенките нашепваха, че може би е червена. Котешки очи, зъби, на които би завидял и пещерен вълк, а пръстите му, вместо да са дълги и завършващи с черни нокти като на другите тролове, бяха дебели колкото детска ръчичка, по три на всяка длан, с тъпи червени нокти. Също така, за разлика от другите, носеше нещо като роба, или по-скоро тога, от тъмен кариран плат. Имах достатъчно време да огледам всичко това, докато някой от нас превъзмогне смайването си и отговори на въпроса.

— Не сме нарушавали никакво примирие. — Беше Кара, най-после събрала мислите си, за да му отвърне.

— Може да не сте имали намерение да го нарушавате, или пък изобщо да не знаете за съществуването му, но със сигурност сте нарушили примирието. — Чудовищният трол говореше със забележително за един свиреп звяр спокойствие и изисканост, която не би била неподходяща дори за кралски двор, стига да не беше поднесена с глас толкова дълбок, че да ти потече кръв от носа.

— Велика магия е била извършена в тази пещера — каза Кара. — Тя ни призова тук. Какво е станало?

— Двама заклети в огъня се скараха. — Кратък отговор, като че ли от спомена го болеше.

— Кое е това място? И как се казваш ти? — попита Кара, може би с надеждата да отвлече разговора от темата за нарушените примирия.

Чудовището се усмихна. Усмивката му бе широка и разкриваше множество остри зъби, но не беше недружелюбна.

— Намирате се под Халрада, огнена планина в Хаймски цеп. Тези пещери бяха дарени на моите приятели тук от Аларик, дук на Маладон.

— Маладон! — Не можах да се сдържа. — Слава богу. — Ако не бяха всички тия тролове, дето ме гледаха, щях да падна на колене и да целуна калта.

— А аз — продължи звярът — съм Горгот.

— Ти ли си господарят тук? — попита Снори.

Чудовището сви рамене и бих се заклел, че изглеждаше смутено.

— Ами, те ме наричат свой крал, но…

— Принц Джалан Кендет, внук на Червената кралица от Предела. — Протегнах ръка. — Радвам се да се запознаем.

Горгот сведе поглед към ръката ми, сякаш несигурен какво да прави с нея. Тъкмо се канех да я дръпна, за да не вземе да я откъсне или да си гризне мъничко, когато той я обви в трипръстата си длан и за миг усетих намек за силата му.

— И така — казах аз, след като си получих ръката обратно и я стиснах в юмрук, за да овладея болката. — И така, надявам се, че като крал на Хал…

— … рада — подсказа Снори.

— Да, Халрада. — Хвърлих му един кисел поглед. — Като крал на… под тази планина… надявам се, че ще ни окажеш любезността, дължима на друга кралска особа от Империята, и ще наредиш да ни ескортират до границите на владенията ти.

Горгот с нищо не показа, че ме е чул. Вместо това приклекна и протегна ръка към Хенан.

— Как така имате дете със себе си и кръв по брадвите си? — После впери котешките си очи в момчето. — Ела.

Признавам му на малкото копеленце, че и на тъмно имаше също толкова кураж или инат, колкото денем. Когато го бяхме видели за първи път, тичаше право към разбойническия отряд на хардасите, а сега излезе напред с твърда крачка и сложи ръчицата си в дланта на тролския крал.

— Как се казваш, дете?

— Хенан… господине.

— Имах си малко братче — каза чудовището. — Сега щеше да е на твоята възраст… — Пусна момчето и се изправи. — Новите ми братя се готвят да потеглят към нов дом, на седемстотин мили на югозапад. Той се намира в Ренарските планини. Можете да пътувате с нас, докато пътешествието ви ви води в тази посока.

— Това би било чудес… — Обуздах ентусиазма си. — Това ми изглежда приемливо. — Не можех да се насиля да го нарека „сир“. Но вярно звучеше чудесно. Стига да не ни изядяха, не можех да се сетя за по-добри телохранители, които да ни пазят от слугите на Мъртвия крал. Хората са склонни да си остават мъртви, като ги изядеш. — Кога смятате да потеглим?

— Дукът на Маладон ни е пратил ескорт, за да се избегнат всякакви недоразумения с народа му. Трябва да пристигне до седмица. Според условията на примирието ще потеглим след пира на Хаймдал. И никой човек няма да стъпва на Халрада дотогава… Хората на дука патрулират, за да са сигурни, че никой няма да дойде насам.

— Ние дойдохме по пътища, които дукът не е в състояние да опази — каза Кара. — Можем ли след като вече сме тук, да се натрапим на гостоприемството ви, крал Горгот, и да останем, докато сте готови да тръгнете?

При тези думи се наежих — да търпя вонята на тролове и да стоя в тъмна и влажна пещера, когато можех да посръбвам бира на масата на дука. Видях, че ундоретите също се мръщят. Но в крайна сметка не ми се бъхтеше през планини и гори, за да стигна до дука и двореца му, ако ще бирата да беше нектар, сервиран от голи богини: имах нужда просто да легна и да спя, пък макар и на мокър под.

— Можете да останете — каза Горгот. И всичко беше решено.