Ключът на Лъжеца

18.

Почти шест месеца, прекарани северно от Роун, бяха подобрили значително мнението ми за страната. Първо, тук знаеха какво представлява лятото. Вървяхме на юг през дълги горещи дни и аз се къпех в слънчевата светлина, докато другите почервеняваха и изгаряха. Оказа се, че Тутугу понася слънцето най-зле. По едно време изглеждаше, че всичката му открита кожа се опитва да се бели, и той се оплакваше неспирно от това. Също така надаваше вик и при най-лекото потупване по ръката — даже стигаше дотам, че да намеква, че някои от потупванията не са съвсем случайни.

Слънцето стопи и лошото настроение, което ме беше обзело в дните след събуждането ми. Не проникна до онази студена ядка на увереност, че ще трябва да убия Едрис Дийн, но изтика сенките, хвърлени от съня, и ме остави със спомени за майка ми, които биха били загубени навеки, ако не беше магията на Кара. Докато продължавахме напред, ми се струваше, че миналото се задоволява да се влачи подир мен, не забравено, но без да ми се пречка непрестанно. През първите ден-два си мислех, че разкритията от съня ми ще ме побъркат, но колкото и да е странно, след седмица се чувствах много по-спокоен в собствената си потъмняваща кожа, отколкото от години. Всъщност почти доволен. Отдавах това на постоянно скъсяващото се разстояние между мен и дома.

Може би защото бях прекарал известно време затворен в главата си с моето по-малко „аз“, но ми се струваше, че с Хенан се погаждаме по-добре през последните седмици от пътуването ни. Започнахме да подминаваме истински градове и аз научих хлапето на няколко трика с тесте карти, което си взех. Простички хитрости, нищо повече, достатъчни да измъкнат от Снори и Тутугу последните им няколко медника и да ги натоварят с някои неприятни задължения в лагера.

— Сигурен съм, че един от двама ви мами… — изръмжа Снори вечерта, когато отнесе допълнителна нощна смяна и задачата да събира дърва за пети пореден път.

— Това е често срещана заблуда сред губещите — казах му. — Ако наричаш използването на интелигентност и умелата преценка на статистическите вероятности мамене, тогава да, и двамата с Хенан мамим. — Всъщност, ако той наречеше неспазването на правилата на играта мамене, двамата пак би трябвало да вдигнем ръце. — Правилата на покера, Снори, са надживели дори най-основната информация за обществото и епохата, в които са били създадени — продължих. Най-важното, когато отричаш, че мамиш, е да продължиш да говориш — и да не млъкваш, докато разговорът не се отдалечи толкова от корените си, че никой от слушателите да не помни каква е била първоначалната тема на спора. — Това, което една цивилизация успява да запази от станалото по-рано, ни разкрива за нея също толкова, колкото и това, което е оставила на следващата епоха.

Снори смръщи чело.

— Защо има асо в ръкава ти?

— Няма. — Беше поп и нямаше никакъв начин той да знае, че е там — просто щастлива догадка.

Продължаването на разговора е добър подход, но понякога се оказва, че някой варварин е прекалено голям инат, за да го заблудиш, и накрая биваш принуден да изкараш две нощни смени и да събираш дърва за огъня цяла седмица. Снори ме попита какъв урок мисля, че ще даде поведението ми на Хенан. „Доста по-добър, отколкото ще получи, като гледа как един принц на Червения предел е принизен до физически труд“, помислих си, но поне бях доволен, че маменето на ученика ми е останало незабелязано, което бе признание за учителските ми способности.

Друга полза от завръщането при слънцето и цивилизацията беше, че лятото върна златото в косата ми, изсветлявайки скучното кафяво. В добавка към това появата на хора ми помогна най-сетне да си спомня, че на света има и други жени освен Кара. Купих си нови дрехи от град Амел и се издокарах. Зачудих се дали да не си взема и кон, но освен ако не купех поне четири, то наличието на седло под задника ми нямаше да ме откара по-бързо до дома. Мина ми през ума просто да препусна сам напред, но даже в Роун пътуването сам може да е рисковано и макар враговете ни да се бяха съсредоточили върху намирането на ключа, не ми харесваше идеята да се налага да им обяснявам на някой селски път, насред хиляди декари роунски царевичак, че не е у мен. Поиграх си с мисълта да купя кранти за Снори, Тутугу и Кара, а Хенан да язди зад мен, но маминият медальон вече изглеждаше ошушкан, а и не бях сигурен, че ще издържа на всичките оплаквания и падания от седлото, които най-вероятно щяха да ми поднесат северняците.

Отидох на бръснар, за да ми обръснат брадата — ритуално отърсване от Севера, ако щете. Типът с бръснача и ножиците я обяви за „безбожен гъсталак“ и ми взе една крона отгоре. Без нея се почувствах странно гол, усещах брадичката си нежна и когато той ми показа резултата в огледалото, ми трябваше момент, за да приема, че мъжът, който ме гледа отсреща, съм аз. Изглеждаше доста по-млад и леко изненадан.

Трябва да призная, че докато крачех през Амел в новата си премяна — нищо претенциозно, просто дрехи за навън, каквито би могъл да носи един провинциален благородник — и с брадичка, все още щипеща и при най-слабия ветрец, накарах няколко глави да се обърнат. Усмихнах се на една надарена селянка, тръгнала по каквато там работа вършат селянките, и тя отвърна на усмивката ми. Светът беше хубав. И ставаше все по-хубав с всяка миля.

— Бонжур — поздрави ме Хенан при завръщането ми в кръчмата, където бях оставил другите — „Кралският крак“, с дървен крак окачен над вратата.

— Бон-какво?

— Снори ме учи на езика на местните. — Той вдигна очи към Снори, за да провери дали го е произнесъл правилно. — Означава „добър ден“.

— Всички местни говорят достатъчно добре езика на Империята. — Седнах до Тутугу и си откраднах едно пилешко крилце от чинията му. — Понякога трябва да размахаш монета пред тях, за да си го признаят. Не си хаби времето, момче. Ужасен език. — Спрях да говоря, за да мога да дъвча. Каквито и недостатъци да имат роунците — а те са много, — ще нарека лъжец всеки, който твърди, че не могат да готвят. И най-долният роунец може да стъкми по-хубава гозба от целия Север, взет заедно. — Мммм. Това само по себе си си струва пътуването на юг, нали, Тутугу? — Тутугу кимна с пълна уста и омазнена брада. — Та докъде бях стигнал? А, да, роунският. Не си прави труда. Знаеш ли какъв е буквалният превод на роунската дума за отбрана? „Моментът преди бягство“. Трудно е да лъжеш на такъв език, това ти го признавам.

Снори направи предупредителна физиономия, а Тутугу прояви още по-силен интерес към остатъка от пилето си. Забелязах как някои от местните мятат сурови погледи към мен.

— Но иначе са много смел народ — добавих достатъчно високо, та подслушвачите да се задавят.

— Изглеждаш ми различен — каза Снори.

— Мисля, че „още по-красив“ е фразата, която търсиш. — Чопнах още едно парче от пилето на Тутугу. Той се опита да ме убоде по ръката, докато я дръпвах.

— По̀ като момиче. — Снори вдигна половницата си и отпи.

— Е, сега като останах без мустаци, ще се налага да си ближа пяната от бирата по горната устна с език, но иначе всичко е наред. Трябва да пробвате.

Тутугу изпръхтя.

— Брадата ми е единственото, което пречи на челюстта ми да изгори в тази пещ, която наричаш свой дом. — Осмука месото от една кълка. — Мисля, че причината пилетата ви да са толкова вкусни е, че вече са полуопечени, преди да ги заколите.

Снори почеса брадата си, но не каза нищо. Беше я подстригал късо, противно на северния стил: в сравнение с повечето викинги изглеждаше, сякаш е забравил да се обръсне тази сутрин.

Кара ме наблюдаваше внимателно, сякаш ме изучаваше.

— Мениш си кожата, Джалан, отърсваш се от Севера. Докато стигнем до портите на твоя град, отново ще си южен принц. Чудя се какво ли ще запазиш от пътешествието си?

Сега беше мой ред да си замълча. От повечето неща с радост бих се отървал, макар че бях научил един урок по този въпрос. Отървеш ли се от прекалено голяма част от миналото си, губиш човека, който е изживял онези дни. Когато се окастряш така, можеш да си доизмислиш това-онова, вярно, но подобно дялкане като че ли винаги те оставя по-непълноценен и заплашва накрая да те остави без нищо.

Две неща щях да запазя без никакво съмнение. Копнежът да знам, че Едрис Дийн е умрял, и то гадно, беше едно от тях. Другото — споменът за Северното сияние, или „аврора бореалис“, както каза Кара, че се наричало, — онова призрачно зрелище, което озари небето в най-дългата нощ от краткия ми живот, когато лагерувахме сред Горчивия лед на ръба на силите си.

Пътуването ни продължи под синьо небе. Въпреки страховете ни не ни пресрещнаха никакви слуги на Мъртвия крал, никакви чудовища не изпълзяха от гробовете си, за да ни вкарат в нашите, и прекосихме границата с Червения предел без произшествия. Въпреки това Снори ни пришпорваше здраво: не го бях виждал толкова припрян, откакто хардасите ни гонеха по петите. Личеше си, че раната го боли — в движенията му имаше някаква скованост. Зачудих се какво ли ще видим, ако повдигне ризата си, за да покаже клеймото, поставено му от Келем. Но пък може би точно споменът за Келем в онази пещера, хванал мъртвото дете на Снори, тласкаше северняка напред по-силно от куките в раната му. Това беше грешка от страна на мага. Той можеше да ни прегради онзи конкретен път до вратата към смъртта и по друг начин. Не ми пука каква магия владееш — да вдъхнеш такава ярост на човек като Снори винаги е лоша идея.

В град Генуа, на два дни път от Вермилиън, не издържах и похарчих последното си злато за приличен кон и такъми, плюс хубав плащ за езда и позлатен ланец. Един принц на кралството не може да се появи като бедняк с подбити нозе, колкото и далеч да е пътувал и колкото и врагове да е затрил. Познавах Генуа достатъчно добре и там имаше къде да се позабавлява човек, но вече бях толкова близо до дома, че продължих без повече моткане.

— Проклет да съм, ако тук даже въздухът няма по-добър вкус! — Плеснах по лъка на седлото и вдишах дълбоко, наслаждавайки се на опияняващия мирис на див лук сред горите от дъб и бук, покриващи хълмовете.

Снори, Тутугу и Кара, изгорели на слънцето и влачещи се пеш зад мен, имаха да кажат по-малко хубави неща за родния ми край, но Хенан, курдисан зад гърба ми на коня, беше склонен да се съгласи.

Чувството да се намирам пак в седлото бе прекрасно, малко позабравено, но много по-добро от ходенето. Новият ми кон също изглеждаше доста хубав, с черен косъм и крива бяла ивица, спускаща се по челото му, почти като мълния, която минаваше на зиг-заг от очите до носа. Ако беше жребец, висок метър и седемдесет, вместо трътлест скопец, едва достигащ метър и четирийсет, щях да съм още по-щастлив — макар и, разбира се, значително по-беден. Както и да е, той поглъщаше милите с прилична скорост и ми осигуряваше хубава гледка отвисоко към Червения предел. Съжалявах единствено, че северняците бяха привързали багажа си към животното, като че ли е товарен кон. Даже „Гунгнир“ беше там, увит в стари парцали, които да го скрият от любопитни очи, и само върхът му блестеше, пробил обвивката.

Веднъж-дваж хвърлих отвисоко усмивка на Кара, но не получих кой знае какъв отговор. Тази жена като че ли ставаше все по-кисела от миля на миля. Сигурно си мислеше колко ще ѝ липсвам. Беше достатъчно умна, за да не вярва, че ще отида с тях до Флоренция и кошмара, към който се бе запътил Снори.

По мръкване наех стая в един хан и след вечеря Кара ме намери сам на верандата. Седях там от известно време и гледах как последните пътници бързат по Апанския път, докато денят гаснеше. Тя дойде при мен, както винаги съм знаел, че ще направи, привлечена най-накрая от чара ми след най-дългото ухажване, което някога съм предприемал.

— Реши ли как ще го спреш? — попита без встъпление.

При тези думи леко се надигнах. Бях очаквал малко любезно дърдорене, преди да започнем стария танц, към който я водех. Танц, който щеше най-сетне да доведе до споделяне на страстите ми в наетото легло, което ни чакаше на втория етаж.

— Кого да спра?

— Снори. — Тя седна в плетения стол срещу мен и потри несъзнателно китката си. Един фенер висеше между нас и пеперудите се блъскаха в стъклото му, докато комарите бръмчаха невидими в мрака. — Как ще му вземеш ключа?

— Аз ли? — Премигнах насреща ѝ. — Не мога да го разубедя.

Кара замасажира китката си, по която личаха тъмни белези. На светлината на фенера, сред всичките тези сенки, беше трудно да се каже какви са…

— Това синини ли са?

Тя скръсти ръце — гузно движение, с което да скрие китката си, и запази мълчание под втренчения ми поглед. Накрая каза:

— Опитах се да му го задигна преди две нощи, докато спеше.

— Ти… опитала си да откраднеш ключа?

— Не ме гледай така. — Тя се намръщи. — Опитвах се да спася живота на Снори. Което би трябвало да правите и вие двамата с Тутугу, и щяхте да го правите, ако му бяхте поне малко приятели. Защо мислиш, че Скилфар го насочи към Келем? Защото пътешествието изглеждаше достатъчно дълго, за да успея да го спра — да го разубедя или, ако се наложи, да открадна ключа. — Стана, дойде да седне на стъпалото до мен, овладя се и ме дари със сладка усмивка, която изглеждаше добре, но беше крайно нетипична за нея. — Би могъл да поискаш пак ключа и…

— Ти! Ти си се опитвала да му откраднеш ключа в пещерата онази сутрин! Той го е преместил на верижка заради теб, не заради мен! Знаел е за теб през цялото време! — Осъзнах, че я соча, и свалих ръка.

— Ако вземем ключа, ще му спасим живота! — Тя ме изгледа гневно. — А също и ако го разубедим.

— Това е невъзможно, Кара. Би трябвало вече да си го разбрала. Щеше да го разбереш, ако го беше видяла по пътя на север. Той не може да бъде спрян. Той е голям човек. Животът си е негов и ако иска…

— Той не погубва само собствения си живот, Джал. — Гласът ѝ пак бе омекнал. Тя отпусна длан върху ръката ми. От това усетих тръпка, признавам. В нея имаше нещо, може би просто се бе натрупало през всички тези месеци на очакване, но мисля, че беше нещо повече. — Снори може да нанесе неописуема вреда. Ако ключът на Локи попадне в ръцете на Мъртвия крал…

— Ще стане мътна и кървава. — Изведнъж моментът отмина, настроението се вкисна, мракът около нас се изпълни с немъртви заплахи, вместо с романтични възможности. — Но така или иначе, не мога да направя нищо по въпроса. — Освен това аз щях да съм в безопасност в двореца на Вермилиън, в сърцето на Червения предел, а ако злото на Мъртвия крал можеше да ме достигне там, значи всички бяхме прецакани. Но се доверявах повече на стените и армиите на баба, отколкото на способността си да разделя Снори от онзи ключ. Отърсих се от Кара, изправих се рязко и ѝ пожелах лека нощ. Бях толкова близо до дома, че почти го вкусвах, кажи-речи можех да се пресегна и да го пипна, и не смятах да оплесквам всичко сега, за нищо на света, дори и заради обещанието в докосването на Кара. И без това никой мъж не обича да е последно средство, а на всичкото отгоре, въпреки невинно ококорените ѝ очи, обещанието, намека за отчаяние, все още не можех да се отърва от чувството, че тази жена някак си ме разиграва.

Нощта беше дълга. В стаята ми беше горещо, задушно и не можех да спя.

Още един ден, още безкрайни отсечки от Апанския път, още един хан. А после, в една прекрасна лятна утрин, след влачене през мили и мили обработваеми земи, позлатени от пшеница и позеленели от тикви, се изкачихме на едно било и на хоризонта пред нас, забулен в слаба мараня, стоеше Вермилиън, със стени, блестящи на ранната светлина. Признавам, че една мъжествена сълза се отрони от окото ми, щом го видях.

Спретнахме си ранен обяд в една от многото фермерски къщи край Апанския път, които отварят вратите си за минаващите пътници. Седяхме отвън на маса в сянката на голям корков дъб. Кокошки кълвяха из прашния двор, наглеждани от старо жълто куче, прекалено мързеливо, за да помръдне, когато мухите кацаха по него. Жената на фермера ни донесе пресен хляб, масло, черни маслини, миланско сирене и вино в голяма пръстена амфора.

Аз пийнах една-две-три чаши от хубавото червено, преди да събера кураж за последен опит да откажа Снори от плана му. Не го направих заради Кара — е, може би мъничко с надеждата да спечеля доброто ѝ мнение, но най-вече за да спася грамадното говедо от собствената му глупост.

— Снори… — казах достатъчно сериозно, та той да остави глинената чаша и да насочи вниманието си към мен. — Аз, ъъъ… — Кара вдигна очи от хляба и маслините си и ме окуражи с едва доловимо кимване.

Макар и с развързан език, открих, че ми е трудно да изрека думите.

— Тая работа с отнасянето на ключа на Локи до вратата на смъртта… — Тутугу ми хвърли предупредителен поглед и направи жест надолу с водоравно изпъната длан. — Какво ще кажеш да не го правиш? — Тутугу извъртя очи. Аз му се намръщих. По дяволите, опитвах се да помогна на човека! — Я се откажи. Това е лудост. Знаеш го. И аз го знам. Мъртвите са си мъртви. Освен когато не са. А ние видяхме колко ужасно е това. Дори ако тварите на Мъртвия крал не те спипат по пътя и не ти вземат ключа. Дори ако стигнеш до Келем и той не те убие и не ти вземе ключа… Дори тогава… не можеш да спечелиш!

Снори се втренчи в мен, безмълвен, непроницаем, плашещ. Отпих дълбоко от чашата си, открих, че съм стигнал до дъното, и опитах пак.

— Ти не си първият, който е губил жена си…

Снори не рипна бесен на крака, както мислех, че може да направи, ако докосна най-болезнената му струна. Всъщност близо минута не каза нищо, само се взираше към пътя и минаващите по него хора.

— Годините пред мен, ето кое ме плаши. — Снори не се обърна към мен. Изрече думите си към далечината. — Не се страхувам от болката, макар че, честно казано, тя е по-голяма, отколкото мога да понеса. Много по-голяма.

— Тя ме озаряваше — продължи той. — Моята жена, Фрея. Сякаш бях един от онези прозорци, които съм виждал в дома на Белия Христос. Тъмни и безсмислени нощем, а после идва светлината и те засияват с цветове и истории. Попадал ли си на такова нещо, принце на Червения предел? Не жена, за която би умрял, а жена, за която би живял?

Нямаше какво да кажа.

— Това, което ме ужасява, Джал, е, че времето ще притъпи раната. Че след шест месеца или шест години една сутрин ще се събудя и ще осъзная, че вече не мога да видя лицето на Фрея. Ще открия, че ръцете ми вече не помнят тежестта на малката Еми, мекотата ѝ. Ще забравя синовете си, Джал. — Гласът му изневери и изведнъж повече от всичко ми се прищя да си върна думите назад. — Ще ги забравя. Един спомен ще се смеси с друг. Ще забравя звука на гласовете им, времето, което сме прекарали, ловейки риба във фиорда, как са ме гонили като малки. Всички тези дни, всички тези моменти ще изчезнат. Без мен да ги помня… какво са те, Джал? Моят храбър Карл, моят Егил, какво са те?

Видях потреперването на раменете му, пресекливостта, с която си пое дъх.

— Не казвам, че е правилно или смело, но ще вляза в Хел с брадвата на баща си и ще ги търся, докато не се свърши.

В продължение на цяла вечност никой от нас не проговори. Вместо това се отдадох на здрав запой, търсейки куража, който казват, че лежал на дъното на бъчвата, макар че виното вече ми се струваше кисело.

Накрая, когато сенките вече се удължаваха и чиниите ни отдавна бяха празни, им го казах.

— Аз оставам във Вермилиън. — Дръпнах още една юнашка глътка и повъртях виното в устата си. — За мен беше удоволствие, Снори, но пътешествието ми свършва тук. — Даже не мислех, че ще трябва да правя нещо относно проклятието на Сестрата. То вече бе изтъняло дотолкова, че не бях чувал и шепот от Аслауг, откакто се събудих от последния сън на Кара. Сега залезите минаваха почти незабележимо, само с леко настръхване на кожата ми и изостряне на сетивата, докато моментът идваше и отминаваше. — Това е краят.

Кара ми хвърли смаян поглед, но Снори само присви устни и кимна. Хората като него разбират колко важни са за някого домът и семейството. Е, ако си говорим честно, аз не харесвах кажи-речи никой от живите си роднини, а страхът да не бъда убит от слуги на Мъртвия крал оглавяваше списъка от причини да не продължа с безумната мисия на Снори. Простичкият факт обаче беше, че дори причина номер шест — „пътуването е адски скучна работа“ — сама по себе си би била достатъчна. Семейството ми може да не ме вълнуваше особено, но престижът на името му, удобствата на двореца му и разгулните удоволствия, които можеха да се открият в града му, бяха стиснали сърцето ми в желязна хватка.

— Трябва да вземеш Хенан с теб — каза Тутугу.

— Ъъъ… — Това не го бях очаквал. — Аз… — Беше логично. Нищо от онова, което им предстоеше, не би трябвало да бъде изтърпяно от едно дете. Като стана дума, не би трябвало да бъде изтърпяно и от възрастен. — Разбира се… — Умът ми вече прехвърляше трескаво списъка от места, където бих могъл да се отърва от момчето. Мадам Роуз на улица Росоли навярно би могла да го използва за разнасяне на съобщения и чистене на масите във фоайето. Графиня Паламо подбираше прислугата в дома си от извънредно млади мъже… може би щеше да иска червенокос… Или пък биха могли да го използват в кухните на двореца. Бях сигурен, че съм виждал там бездомни хлапета да въртят шишове с месо и тем подобни.

Самият Хенан не се оплака, но задъвка яростно крайшника си и се втренчи в пътя.

— Аз, ъъъ… — Глътнах още вино. — Трябва да си взема довиждане и да тръгвам.

— Да не би да не сме достатъчно добри, за да ни виждат с теб в твоя град? — Кара повдигна вежда насреща ми. Беше разплела плитките си след загубата на всички руни и бе пуснала косата си по-дълга. Избеляла от слънцето, тя изглеждаше почти като сребро, сипещо се по голите ѝ рамене, сега покрити с лунички от лятото.

— Снори е издирван престъпник — казах. Пълна лъжа, разбира се, а дори и да беше, аз вероятно бих могъл да му издействам помилване. Истината бе, че не исках фактите да размътят водата на каквито там лъжи ми скимне да разказвам за приключенията си сред снеговете и ледовете. Освен това исках при триумфалното ми завръщане във висшето общество всички очи да са вперени в моя милост, а не да шарят нагоре-надолу по мускулестата снага на един интригуващо красив варварин, стърчащ над мен.

Снори срещна погледа ми през масата и преди да успея да отместя очи, протегна ръка за воинско ръкостискане. Поех я малко неловко. Последва трошащо костите мачкане и той ме пусна. Тутугу протегна своята по-нормално оразмерена ръка за същото.

— Тихо море, принц Джалан, и много риба. — Стиснахме ръце.

— На теб също, Тутугу. Опитай се да го пазиш от неприятности. — Кимнах към Снори. — И нея. — Кимнах към Кара. Искаше ми се да ѝ кажа нещо, но не можах да намеря никакви подходящи думи. Изправих се със залитане. — Е, тия неща не бива да са прекалено дълги… както казала актрисата на епископа… — Конят ми стоеше до поилката в другия край на двора и тъй като светът, изглежда, се въртеше около мен по-бързо от обичайното, изчаках малко нещата да се кротнат. — Вслушай се в съвета ми и метни този ключ в някое езеро… — С шаване на пръсти подканих Хенан да стане от стола си.

— Хайде, момче. — След което се отправих по възможно най-права линия към коня си, който в този момент реших да кръстя Нор, в памет на Рон, добичето, което ме беше носило през по-голямата част от пътя ни на север. Нор щеше да ме носи в обратната посока, така че би следвало да носи обратното име.

Яхнах го без особени затруднения и протегнах ръка надолу да метна Хенан зад гърба си. Копието, Гунгнир, вързано от едната страна на Нор, все още в своята опаковка, се удари в крака ми. Хрумна ми, че бих могъл да си тръгна с него. Надеждата винаги е опасна, а точно в това копие, в тази фалшива надежда, се беше вкопчил Тутугу, а може би и Кара. То караше явяването им пред Келем да не прилича чак толкова на самоубийство. Без него те биха могли да се откажат на последната миля, а току-виж да отклонят и Снори от пътя му.

— Гунгнир! — Тутугу тръгна напред. Едва не забих пети в ребрата на Нор, но в крайна сметка посегнах надолу да разхлабя връзките и взех копието. То затрептя в ръката ми почти като живо, много по-тежко, отколкото имаше право да бъде.

Хвърлих го на Тутугу.

— Внимавай с това. Имам чувството, че е остро и от двата края.

След като свърших тази работа и свалих багажа им, отдадох чест към масата и потеглих в тръс по чакълестия път към Вермилиън.

— Трябваше да тръгнем с тях — каза Хенан с глас, накъсан от подрусването на Нор.

— Той смята да поиска от един луд в солна мина да му покаже вратата към смъртта, за да я отключи. Луд, който е пратил убийци по петите му. Това прилича ли ти на нещо, което човек би трябвало да прави?

— Но те са твои приятели.

— Не мога да си позволя такива приятели, момче. — Думите ми прозвучаха ядосано. — Ето ти един важен урок — да се научиш кога да се разделяш с хората. Приятелите са полезни. Когато престанат да имат нещо, което искаш — разкарай ги.

— Мислех, че ние… — В гласа му имаше болка.

— Това е различно — казах аз. — Не говори глупости. Ние с теб още сме приятели. Че на кой друг ще предам номерата си с карти?