Ключът на Лъжеца

11.

— Гладен съм!

— Най-после се събужда! — Гласът на Снори.

Отворих очи.

— Ослепял съм! — Сграбчи ме паника, надигнах се и си треснах главата в нещо твърдо.

— Спокойно! — Гласът звучеше развеселено. Една голяма ръка ме натисна надолу. Старата магия пропука неприятно в допирните точки.

— Очите ми. Шиба…

— Нощ е.

— Тогава къде са проклетите звезди? — Пипнах се по челото, където се бях ударил. По пръстите ми остана нещо лепкаво.

— Облачно е.

— Къде е фенерът? — Този път го бях сгащил натясно. Винаги оставяхме фенера да гори през тъмните нощи, с ниско подрязан фитил. По-добре да изхабим малко масло, отколкото да се спънем и да паднем през борда в тъмното, когато усетим повика на природата.

— Ти го счупи, като падна отгоре му.

Спомних си всичко. „Онази жена! Ръката ми!“

— Ръката ми! — извиках, глупаво се хванах за мястото, където ме беше пробола, и изквичах от болка.

Тутугу промърмори насън някакво оплакване и спря да хърка. Напоследък забелязвах хъркането му едва когато спреше.

— Защо съм толкова гладен?

— Защото си свиня. — Чух как Снори се обръща и придърпва завивките си.

— Спа почти две нощи и един ден. — Това беше гласът на Кара от другия край на лодката.

— Е… — Млъкнах, за да обмисля това. — Е, не се получи. Осакати ме за едното нищо.

— Нищо ли не видя? — попита тя недоверчиво.

— Видях баба си. Когато е била по-млада, отколкото съм аз сега. Още тогава е била гадна кучка! Даже по-зле.

— Забави се прекалено много, преди да вкусиш кръвта — отбеляза Кара.

— О, извинявай, че бях прекалено зает да зяпам едната педя стомана, стърчаща от ръката ми! — Още не можех да повярвам, че не ме беше предупредила.

— Може би ще видиш повече, когато сънуваш пак. Може би ще видиш онова, което търсиш. — Не ми се стори особено загрижена, по-скоро сънена.

Навъсих се към нея в мрака, но ако се съдеше по тихите звуци около мен, и тримата бяха потънали отново в сън. Не можех да последвам примера им. Бях спал достатъчно. Вместо това седях и се взирах в тъмното, полюшван от вълните, докато небето просветля, за да възвести зората.

Прекарах онези студени тъмни часове, взирайки се в спомени за спомени. В баба си, преди цял един живот, в жертвите, които е правила, за да възпре врага, в огъня в нея, който я караше да атакува дълго след като надеждата е отлетяла от бойното поле. Също като Снори. Или по-скоро, какъвто беше Снори преди.

В сивата предутринна дрезгавина гледах северняка, отпуснат върху руля, а тъмните процепи на очите му отвръщаха на погледа ми. Скоро Баракел щеше да му заговори. Ангелът щеше да дойде по вълните и да подхване приказки за светлина и цел, а Снори щеше да продължи да направлява лодката на юг, към смъртта.

— Ти си страхливец, Снори вер Снагасон. — Може би беше от липсата на сън, или от кръвта на Червената кралица, все още огнена във вените ми, или може би дори от искрено желание да му помогна, но нещо накара думите да се излеят от устата ми, надделявайки за миг над нормалното ми желание да избягвам всяка възможност да ме ударят.

— Защо? — Той не помръдна, нито повиши глас. Честно казано, никога не бях виждал свирепостта, която проявяваше в битка, да се излива в разговор — дори когато разговорът вървеше против него. Може би го съдех според това какво бих направил аз, ако бях голям и страшен викинг.

— Този ключ. Той е направен от лъжи, знаеш го. Да го отнесеш до вратата на смъртта… — Махнах с ръка във въздуха. — Това е просто търсене на изход, бягство. Със същия успех би могъл да пробиеш дупка в морския лед в пристанището на Тронд и да скочиш в нея. Щеше да постигнеш същия резултат с по-малко усилия и по-малко неудобства за другите. — Можех да му кажа, че няма да си върне жената, нито децата, нито нероденото бебе. Можех да му кажа, че всичко това са глупости и че светът не работи по този начин. Можех да му го кажа, но навярно не съм толкова жесток, или пък не се доверявах чак толкова на самообладанието му… но най-вероятно просто нямаше нужда да му го казвам. Той вече го знаеше.

Снори не отвърна нищо. Чуваше се само стенанието на вятъра и плискането на вълните в корпуса. Накрая той промълви:

— Да, аз съм страхливец, Джал.

— Ами тогава хвърли ключа през борда и ела с мен във Вермилиън.

— Сега моята цел е вратата. — Снори седна. — Вратата. Ключът. Това е всичко, което имам. — Той докосна мястото, където ключът висеше под жакета му. — А какво е ключът, ако не шанс да се изправиш срещу боговете и да им поискаш обяснение за света… за живота си?

Знаех, че не става дума за боговете. Каквото и да ми разправяше той. Семейството му го теглеше напред. Фрея, Еми, Егил, Карл. Все още кътах в себе си имената им и историите, които ми беше разказвал за тях, а те дори не бяха мои. Обикновено не ме е грижа за такива неща, но въпреки това виждах момиченцето, дървената му кукла, Снори тичащ да я спаси. През цялата дълга зима бях очаквал той да заговори отново за тях. Очаквах го и се ужасявах от това. Знаех, че някоя нощ, натаралянкан до козирката, той със сигурност ще се прекърши и ще изпадне в пиянска ярост заради загубата си. Но това така и не стана. Независимо колко тъмна бе нощта или колко бира беше изпил, Снори вер Снагасон не пророни нито едно оплакване, не обели нито дума за загубата си. Изобщо не бях очаквал да заговори най-сетне за това в една малка лодка, заобиколена от всички страни с мили студено и неспокойно море.

— Това не е…

— Шейсет удара на сърцето ще са ми достатъчни. Ако мога да ги прегърна. Да разберат, че съм дошъл за тях, независимо какво е стояло на пътя ми. Това ще ми стига. Шейсет удара на сърцето зад онази врата ще са по-ценни за мен от шейсет години на тази земя без тях. Ти не си обичал, Джал, нито си държал детето си, новородено и изцапано с кръв, нежно в този суров свят, и си обещавал на това дете, че ще го пазиш. И Фрея. Нямам думи, с които да го изразя. Тя ме пробуди. Дотогава прекарвах дните си в кървави сънища, хапейки всяка ръка, която се опитваше да ме нахрани. Тя ме пробуди… Видях я… и тя беше всичко, което исках да виждам… всичко, което можех да виждам.

Кара и Тутугу не бяха мръднали от пейките си, но по тихата им неподвижност разбрах, че и двамата са будни и слушат.

— На този свят вече няма място за мен, освен като оръжие, освен като гнева зад острието, носещ печал. Аз съм свършен, Джал. Съсипан. Времето ми е отминало.

Нямаше какво да отговоря на това, затова не казах нищо и оставих морето да говори. След малко слънцето ни намери и Баракел сигурно е проникнал в ума на северняка, макар че дали е имал какво да добави след думите на Снори, не мога да кажа.