Ключът на Лъжеца

26.

Като излезеш на площад Пиацо, си спомняш какво представлява лятото толкова далеч на юг. В уличките, потънали в сенки и ориентирани така, че да поемат бриза, долавяш само горещия му дъх, напомняне за ужаса, който те чака, но излезеш ли на Пиацо по пладне в разгара на лятото, то те халосва като юмрук. Изведнъж ми се прииска да имах шапка, пък била тя и едно от абсурдните изделия, с които се кипреха модерните. Привел глава под сипещата се отгоре жар и присвил очи срещу блясъка на широките светли плочи, закрачих към затвора за длъжници на Централната банка в отсрещния край.

Отвън затворът изглеждаше като елегантно жилище, в архитектурен синхрон с обкръжението си и удостоен с място, гледащо към един от най-прочутите площади на Умбертиде. Казваха, че зиме на площада се събирали да общуват заможните граждани, амбулантни търговци продавали скъпи лакомства и известни оркестри изнасяли представления. Затова нищо чудно, че длъжниците с достатъчно щедри приятели и семейства често избираха да се настанят в апартаменти в предната част, за да чакат със седмици, месеци, а може би десетилетия, докато състоянието им се увеличи достатъчно, за да си изплатят дължимото с лихвите, или пък резервите им да се стопят дотолкова, че да започнат бавното, неизбежно придвижване към скритата задна част на сградата.

Приближихме се към главната порта, пищно изработена, позлатена и орнаментирана. Първо плащаш на портиера. В килиите на длъжниците всичко си има цена и само наемът се прибавя към сметката. Ако искаш легло, храна и чиста вода, си плащаш. Ако не можеш да си платиш, продаваш каквото имаш. Тези в предните апартаменти продават услугите си. По-навътре продават дрехите си, телата си, косата си, децата си. А в далечния край, извлечени от тесните и претъпкани килии, идват труповете, голи и мършави като скелети, които се продават за храна на прасетата и кредитът се премахва от последното изчисление на дълга им.

Знаех тези неща, защото затворите за длъжници — а в Умбертиде такива има много — ми изглеждаха вероятна крайна цел, ако моите авантюри на стоковите пазари се провалят. Не ми е в природата да изучавам подробно минусите на всеки порок, на който се отдавам, а хазартът винаги е заемал челно място сред слабостите ми. Все пак обичам да проучвам всички пътища за измъкване, което в случая изискваше да узная немалко за заведенията като това, управлявано от Флорентинската централна банка. Изводът от проучванията ми беше: гледай да не те хванат.

Този извод ме накара да поспра на стълбите, със слънцето, сипещо жар върху главата ми, сянката ми, събрана в черно петно около нозете ми, и Та-Нам, стоящ безстрастно зад мен. Бях дошъл тук, за да откупя свобода — но какво ме беше довело? Парче пергамент. Бележка, дадена ми от човек, който продаваше услугите си на всеки, разполагащ с пари или кредит. Дадена ми в деня, когато банките бяха отказали да изплатят моята полица.

— Би било иронично да дойда тук с мисълта да помогна на един затворник и да открия, че се предавам в ръцете им. — Казах го достатъчно високо, за да го чуе Та-Нам, но той не отговори. Открих, че устата ми внезапно е пресъхнала — градът се издигаше около мен като ръка, готова да ме стисне. Единственото, което ми се искаше да направя, беше да бягам. „Забрави за плана. Забрави за диамантите. Хвърли проклетото злато, ако се наложи. Просто бягай.“ Виденията, които ме измъчваха от три нощи, се върнаха, за да заплуват пред очите ми — Хенан, гниещ като оставен на слънце плод.

Обърнах се към Та-Нам. Той стоеше неподвижно — пот блестеше по абаносовите му ръце — и наблюдаваше всичко, даже мен.

— Там вътре има… едно дете, което е под моя опека. — Тишина. — Трябва да вляза и да го освободя. — Тишина. — Може… може да е опасно. — Това все едно не бях аз. Приятелите са баласт, който да изхвърлиш през борда, ако почнеш да затъваш прекалено дълбоко. Не ти, бях казал на Хенан, не ти, другите приятели — но разбира се, имах предвид и него. И все пак не можех да му обърна гръб. Може би сънищата ме плашеха.

Та-Нам ме гледаше с все същото красноречиво мълчание, без нито помен от осъдителност, сякаш ако му заповядам, би ме отнесъл на ръце до края на града и би ме качил върху бърз кон. Проклет да е! Опитах се да се съсредоточа върху това какво ще направи с мен Снори, ако разбере, че съм изоставил Хенан. Влизането ми изглеждаше малко по-разумно на фона на представата как севернякът ми откъсва ръцете.

Във фоайето на затвора трима яки, но безупречно облечени мъже приеха камите от хромирана стомана на Та-Нам и моя собствен нож, с дръжка изящно декорирана с кървави рубини от вътрешността на Африк. Най-едрият се приближи към нас с някакво пластимасово устройство, почти като тенисракета, но без кордажа, с който се удря по топката.

— Какво е това? — Пристъпих бързо зад Та-Нам, готов да го оставя да си заработи цената на договора. Модерните страшно си падат по своите Строителски артефакти, изровени от времевите хранилища из цялата империя; трудно е да откриеш достатъчно заможен модерен, който да не притежава някакво устройство отпреди Деня на хилядата слънца, може би тилифон за разговор с Господ — вероятно за да му се оплаква — или пък някаква безименна вещ от жици, чаркове и стъкла. Корпус например имаше някаква странна машинка от неръждаема стомана: две преплитащи се клетки с формата на сълза, които се въртяха една през друга, като завъртиш една ръчка по-горе на устройството. Когато искаше да направи поръчка на борсата, я вдигаше и въртеше клетките. Взрях се в приближаващия се слуга. — Не искам това… нещо… в близост до мен!

— То открива скрити оръжия, сър. — Биячът ми се усмихна окуражително, като че ли съм някакъв провинциален скуайър. Размаха устройството край ръцете на Та-Нам и надолу пред тялото му.

— Е, на мен не ми харесва! — И така си беше, но въпреки това, когато свърши със сина на меча, той се отправи към мен, размахал своята бухалка. Нещото запищя веднага щом ме доближи, с неестествен тон — чиста нота, по-висока от всяка, достигана от който и да било кастрат. Това накара и тримата да тръгнат към мен, сурови колкото си щеш и готови да проявят грубост въпреки положението ми.

Скоро се разбра, че Строителската играчка смята златото за оръжие — което в много отношения си е вярно, ако трябва да сме честни, — така че ми се наложи за смайване на охраната да сваля триста и осемдесет двойни флорина от своята персона и да оставя алчните им пръсти да ровичкат в останалите три хиляди двайсет и шест в чантата ми.

— Сигурен ли сте, че не искате да оставите това при нас, докато трае визитата ви, сър? — Горилата, изглежда, гореше от желание да докопа капитала ми. — Тук сме имали бунтове за изпуснат сребърник. Да внасяте толкова пари там вътре… не е добра идея.

— Не е безопасно — добави вторият бияч, по-млад, неспособен да откъсне очи от чантата ми.

— Не е разумно — обади се и последният, най-дребният, но все пак внушителна планина от мускули, който изглеждаше ядосан да види такова богатство на място за длъжници.

— Всичко е добре скрито. — Намръщих се към купчината ленти, в които бяха зашити излишните флорини. — Е, беше, преди да започнете да ме пребърквате. — Вдигнах една лента и се заех да я опасвам със звънтене около кръста и торса си. — Та-Нам ще е повече от достатъчен да защитава моите интереси, със или без ножовете си. — Последното го казах бавно, за да им набия в чутурите, че синът на меча би могъл да ги убие на място. Нещо повече, можеше да го направи с чиста съвест, тъй като законът в Умбертиде приписва престъплението на онзи, за който се докаже, че е платил за извършването му. Обвързвайки се с договор, синовете на меча бяха на практика неуязвими за криминални обвинения — ставаха обикновени инструменти като меч или механичен войник и не по-виновни от тях.

Въпреки алчността си стражите не се опитаха да ми вземат златото. Собствеността и дългът са свещени в Умбертиде и на никое място не се тачат повече, отколкото в затворите за длъжници. Целият затвор беше на практика средство за изсмукване на кръвчицата на онези, които попаднат в лапите му — и им я изсмукваше по строг ред и напълно легално. Насред институционализирана кражба от такъв мащаб не можеше да има никаква търпимост към индивидуалната кражба. Само със стриктно придържане към правилата за крадене може да се поддържа илюзията, че то е законно и цивилизовано.

Нашата горила с маникюр ни преведе през по-здравословната част от затвора и ни предаде на един тъмничар, който щеше да ни води нататък. Наложи се да платя и на него.

— 98-3-8… как беше по-нататък? — Той вървеше напред, като размахваше незапален фенер.

— 98-3-8-3-6 — казах, като примижах срещу хартията. Бяхме подминали високите прозорци и осветените коридори — дървените врати по стените бяха отстъпили място на решетки и маслените лампи димяха толкова силно, че да се разкашляш. — Какво означава това?

— Означава, че е дошъл тази година, 98-ма, неотдавна, преди по-малко от месец, и че е беден като църковна мишка, щото е кажи-речи толкова назад, колкото стига това място.

Хвърлих поглед през следващите решетки към една празна килия и видях каменен под, покрит с мръсотия, гола пейка и купчина парцали за постеля. Едно око блестеше сред парцалите и осъзнах, че това не е постеля.

Докато вървяхме нататък, вонята се усили — гадна смесица от нечистотии и гнилоч. Коридорът заприлича повече на тунел и трябваше да наведа глава, за да не остържа тавана. Тук-там самотни свещи, закрепени сред локвички восък, нарушаваха мрака. Другаде разни неща стенеха и шумоляха в непрогледните зловонни пространства зад решетките. Радвах се, че не виждам. Водачът ни запали една вощеница от последната свещ и последвахме блещукащата ѝ искрица в ада.

— Ето, стигнахме, 3:6. — Мъжът запали фенера си, за да ни покаже отново потния буцест релеф на голия си торс.

Стояхме в квадратно помещение с нисък таван и осем арки, водещи към големи килии, всяка преградена с мръсни ръждиви решетки. Създанията вътре извърнаха лица от светлината, сякаш им причиняваше болка. Повечето бяха голи, но не можех да позная дали са мъже или жени. Изглеждаха ми еднородно сиви, оплескани с мръсотия и по-мършави, отколкото си представях, че може да е някой, без да умре. А зловонието… в него имаше по-малко нечистотии и повече гнилоч… смрад от онази, която не иска да се махне от ноздрите ти с дни. Миришеше на смърт — смърт без надежда.

— Как е последната част?

— Какво? — Върнах погледа си на тъмничаря.

— Последната част. От номера на случая.

— Аха. — Вдигнах рулото пергамент, за да го разчета.

Приближихме се до арката, върху чийто ключов камък беше изсечен знакът VI.

— Назад! — Тъмничарят задрънча с палката си по решетките и длъжниците се отдръпнаха, присвивайки се като кучета, свикнали да ги бият. — Новият! Покажете ми новия!

Сивата тълпа се раздели, затворниците се примъкнаха към стените на килията, влачейки боси нозе по мокрите нечистотии. Сенките отстъпиха заедно с тях и фенерът разкри каменен под, осеян с боклуци.

— Къде… — А после го видях. Лежеше на една страна, с гръб към нас. Гръбнакът му представляваше редица от кокалести бучки под бледа кожа, изпъната болезнено върху тях. Бях виждал повече месо по мъртви просяци в канавките на Вермилиън, след като цяла нощ кучетата са ръфали крайниците им.

— Осем-едно-шест-три-две! — изрева надзирателят, сякаш се намираше на плаца. — Стани!

Грубостта на този вик ме накара да трепна — мен, който щях да изляза оттук натоварен със злато, — и яденето, чиято цена би могла да откупи свободата на някоя от тези души, накиселя в стомаха ми. Посегнах бързо и хванах човека за бицепса.

— Стига. Отвори. — Бях стиснал зъби.

— Отключването тук струва два хекса — каза той без злоба.

Потърсих в джоба си нещо толкова дребно като таксата му и след цяла вечност ровичкане извадих три от шестостенните медници.

— Давай. — Ръката ми трепереше, макар че не бях сигурен защо съм ядосан.

Надзирателят се зае да брои важно ключовете и накрая пъхна най-голямото парче желязо от връзката в ключалката пред нас. Удари още веднъж по решетките, от което зъбите ми изтръпнаха, и отвори вратата.

— Сигурен ли си, че е той? — Във фигурата нямаше нищо познато. Ребрата ѝ изпъкваха, а косата беше потъмняла от мръсотия. Можех да вдигна на ръце това същество от кожа и кости и да се изправя без никакво усилие. Всички тези мили, които бяхме пропътували на юг… които ни бяха извели от северната пустош, го бяха водили към това?

Подадох чантата си на Та-Нам и пристъпих вътре, болезнено съзнавайки присъствието на длъжниците от всички страни, свили ръце като нокти на грабливи птици. Вонята ме задуши и накара очите ми да се насълзят. С пет крачки се озовах до фигурата. Поразчистих с крак част от плочите и клекнах.

— Това съм аз, принц Джа… Това съм аз, Джалан.

Съвсем леко трепване, присвиване, сякаш всички кости се сближиха още мъничко под кожата.

— Ти… — Не знаех какво да кажа. Да го попитам дали е добре? Не изглеждаше добре.

Посегнах и го обърнах към себе си. Изпод сплъстената коса ме гледаха блестящи очи.

— Хенан! — Пъхнах ръце под момчето и без да обръщам внимание на мръсотията, го притиснах към себе си. Оказа се още по-лек, отколкото изглеждаше. Изправих се без усилие и се обърнах към вратата, само за да открия, че тя се затваря.

— Не! — Хвърлих се напред, все още хванал момчето, но тъмничарят завъртя ключа преди да измина и половината път. Ухили ми се през решетките. Моят син на меча стоеше неподвижно до него. Зяпнах го слисано за момент, преди да осъзная, че строго погледнато, тъмничарят не ме беше наранил.

— Та-Нам! Изкарай ме оттук!

Синът на меча не помръдна. Мигът се разтегли във вечност и стомахът ми се сви на топка. Хенан започна да ми се струва най-тежкото нещо на света.

— Та-Нам! Един син на меча никога не нарушава договора си! — На света няма много истини, а сигурните неща са още по-малко. Смъртта, данъците, кажи-речи това е. Но лоялността на синовете на меча беше легендарна…

— Вие нарушихте договора, принце. — Та-Нам сведе глава, като че ли това го натъжаваше. — Купихте ме с хартия. Един човек дойде при мен вчера и ми плати исканата сума за следващия ми договор, макар да му казах, че не знам кога ще се освободя от настоящата си служба. Казах му също, че ще се наложи да съобщя за нашия разговор и споразумение на господаря си. Тогава той ми обясни, че нямам господар, защото банка Бутарни вече не признава подписа ви, след като Централната банка е прекратила кредита ви заради обвинения в укриване на данъци. При липса на господар току-що приетият от мен договор влезе в сила.

— Какви обвинения? — Корпус беше казал същото. — Не е имало никакви проклети обвинения. И за кое копеле работиш сега?

Та-Нам вдигна очи и срещна погледа ми.

— Работя за Корпус Арман от Желязната къща. — Бръкна в малката чантичка на кръста си и извади две дървени тръбички за свитъци. — Обвиненията бяха донесени тази сутрин. Аз ги получих от ваше име и ги скрих от вас по указания на Корпус.

— Това са моите пари! — Посочих чантата в ръката му. На него май не му тежеше толкова, колкото на мен.

— Казах на Корпус, че имате чанта, пълна със злато…

— Не можеш да му кажеш! Синовете на меча не казват! — Навсякъде около мен се вдигаха глави и се обръщаха към чантата в ръката на Та-Нам. Бледи мръсни ръце се вкопчиха в решетките под другите седем арки, блестящи очи се взираха.

— Ние нямахме договор, принце. — Та-Нам сведе отново глава и се обърна да си върви. Даже в дълбините на отчаянието си забелязах, че той не ме извлече навън, за да смъкне двойните флорини от тялото ми. Корпус не знаеше за тях, а синът на меча таеше в себе си не повече злоба от всяко острие, което реже и в двете посоки.

— Мамка му — казах.

Та-Нам и надзирателят се обърнаха и си тръгнаха, потопявайки ни в дълбока сянка. Крачка по крачка светлината ни напусна и мракът се запрокрадва към нас от всички страни, заедно с длъжниците.

— Мамка му. — Фразата носеше на повторение.

Хенан, който по-рано ми се беше струвал толкова лек, натежа още повече в ръцете ми. Почувствах се предаден и изневиделица усетих остро загубата на Снори. Приятелството ми се стори някак си по-ценно от нерушимите договори. Каквито и недостатъци да имаше, севернякът никога не би стоял бездеен и не би оставил това да ми се случи.