Ключът на Лъжеца

24.

Въпреки страховете си се настаних в живота на Умбертиде като комарджия, който заема мястото си на игралната маса. Не бях дошъл заради нощния живот, да присъствам на балове, да се наслаждавам на местните вина, нито пък заради възможността да се изкача по местната социална стълбица и даже не за да си намеря богата съпруга — бях дошъл да взема парите. Със сигурност бих се заинтересувал от доста от гореспоменатите неща, с изключение на съпругата, когато му дойде времето — не че банков град като Умбертиде имаше кой знае каква сенчеста страна за изследване, — но аз мога да съм изненадващо съсредоточен, когато става дума за хазарт. Способността ми да прекарвам по двайсет часа дневно на масата за покер в течение на седем поредни дни бе една от причините да успея да натрупам такъв чудовищен дълг към Мейрес Алус на толкова крехка възраст.

Множество големи борси осейват картата на Умбертиде, някои кръстени на къщите, които ги контролират, а други — на вида на търговията, която се върти там. Аз започнах в борсата на Златната къща, за да мога да получавам основни напътствия от бледия и невесел подчинен на Даварио — Марко Остантос Евеналайн.

— Дяловете в бизнесначинания със скромни размери се продават на двайсет и четвъртини, дяловете в по-големи предприятия, включително самите банки, могат да се закупят на десетохилядни. Макар че дори една десетохилядна от концерн като Централната банка не е по джоба на много частни търговци. — Човекът имаше глас, който можеше да отегчи до смърт и коза.

— Разбирам. Е, готов съм да играя. Имам за продажба дялове в три от най-добрите търговски кораби във всички океани и добро око за покупки. — Огледах търговците: бяха разнородна паплач, предимно хора на Златната къща, но примесени с независими играчи от множество далечни брегове. Търговците на Златната къща носеха черни дрехи със златни ширити и пушеха лули и цигари в такива количества, че над главите на всички се носеше облак лютив дим. Аз самият не мога да понасям миризмата. Тютюнът си остава един от малкото вредни навици, които не ме привличат. — Мисля, че оттук нататък мога да импровизирам.

— Дялове се закупуват, като използвате невеновия стрък, за да привлечете вниманието на продавача — продължи Марко, като че ли изобщо не бях помръднал устни. — Тогава и двете страни се оттеглят в една от кабините за транзакции, след като наемат свидетел от Златната къща да легализира документите. После продажбата трябва да бъде регистрирана в…

— Ама наистина, разбирам. Искам просто да започ…

— Принц Джалан. — Тонът му беше строг и укорителен, първата емоция, която чувах да се прокрадва в гласа му. — Ще минат няколко дни, преди да сте готов да извършвате покупка на тази или някоя друга борса. Даварио Романо Евеналайн ме е натоварил да ви образовам и не мога с чиста съвест да ви позволя да търгувате в невежество. Няма да ви бъде издадено разрешително, докато аз не кажа, че сте готов да купувате. — Марко стисна бледите си устни и изви врата си, докато той не изпука страховито. — За продажби на сума над хиляда флорина е нужен старши свидетел, обозначен със зелени ивици на реверите на сакото…

— Ами механичните войници? — прекъснах го. — Има ли „концерн“, който се специализира в тях? Мога ли да си купя част от него? — Всъщност нямах желание за подобна покупка, но единственият момент, когато бях зърнал искрица в тези негови безжизнени банкерски очи, беше когато Даварио обсъждаше отвратителния му проект за мъртва плът върху метални кости.

— Собствеността върху войниците се намира в ръцете на множество частни лица и бизнеспредприятия. Няма централна регулация, макар че държавата в лицето на дук Умберто държи правата върху знанията на Механиците…

— Права върху знания, които никой не разбира… мисля, че ще пасувам. Но кажи ми — колко десетохилядни от Златната къща трябва да притежавам, за да имам право на глас за онова, което става в лабораториите ви? Колко трябва да платя, за да разбера докъде стига ръката на Мъртвия крал в тварите, които се конструират под кабинета на Даварио?

При тази моя наглост лицето на Марко стана още по-вцепенено и бледо.

— Използването на трупен материал върху металните ни скелети може да е… търговски чувствително в някои детайли, но като цяло не е тайна. Наели сме помощта на независими експерти в тази област. Техните имена също не са секретна информация.

— Кажи ми някое тогава — рекох, ухилен възможно най-широко, като неуспешно се мъчех да предизвикам ответна реакция върху тези устни, толкова тънки и безкръвни, че се съмнявах дали изобщо са в състояние да се усмихват.

— Мога да ви дам три, като един от тях е новопристигнал в града. — Той се поколеба. — Но в Умбертиде всяка информация си има цена и нищо ценно не се дава даром.

— В такъв случай хиляда флорина ще купят ли имената на вашите специалисти?

— Да. — Марко бръкна в туниката си и извади документ за продажба. Лицето му си остана безизразно, но бързината, с която се движеше, бе достатъчен признак, че дори сърцето на сухар като него се разтуптява малко по-бързо при мисълта за хилядарка в злато. Той сложи документа на масата и посегна за перо, за да подпиша.

— Не — казах и протегнах ръка. Марко я зяпна озадачено.

— Принц Джалан, защо протяга…

— За да ми дадеш разрешителното, Марко. Явно смяташ, че съм готов да извършвам покупки, след като току-що ми предложи да ми продадеш нещо.

Чух как челюстта му изскърца и прещрака, докато вадеше документа от тясното си палто и ми го подаваше.

— Не се коси, Марко, друже, аз съм роден за места като това. Имам инстинкт за тях, не знаеш ли? По това време другия месец ще притежавам сградата. — Плеснах го по рамото, най-вече защото мислех, че това ще го подразни, и си тръгнах, като потривах ръката си. Въпреки външния си вид този тип беше твърд като скала.

Същата нощ в стаята си при мадам Джоели сънувах Хенан да тича уплашен през тъмно каменисто поле. Аз, изглежда, го гонех, приближавах се все повече и повече, докато накрая вече чувах накъсаното му дишане и виждах босите му крака да проблясват под лунната светлина, потъмнели от кръв. Гонех го по петите, но той все беше извън обсега ми — а после изведнъж вече не беше и аз посегнах напред. Ръцете, с които го улових, бяха куки, черни метални куки, които се впиха в раменете му. Той изкрещя и аз се събудих потен в черната нощ на стаята си, и открих, че викът му е моят собствен.

Прекарах няколко дни, наблюдавайки приливите и отливите в борсата на Златната къща, и сключих няколко сделки, дребни залози за цената на маслините и солта. Солта се търгува в големи мащаби, за богатите е подправка, но за всички други е основно консервиращо средство и въпреки че Умбертиде си има солна мина в хълмовете, която може да се види от стените му, градът пак внася значителни количества сол от Африк. След като придобих усет за механиката на бизнеса, продължих нататък.

Минах на по-високо ниво, прехвърляйки се в Морската търговска къща, голяма сграда от пясъчник, оформена във вид на покрит амфитеатър и разположена в края на екстравагантно зелен парк близо до центъра на финансовия квартал. Наричам го квартал, но всъщност той обхваща близо две трети от града.

Всеки ден от първи зори до полунощ тълпи от най-заможните хора в Разделената империя се събират в просторните помещения на Морската къща и одрезгавяват от крещене, докато бързоходци, обикновено младежи с пъргави умове и още по-пъргави крака, които се надяват един ден те самите да крещят, разнасят сделки насам-натам. Не е много по-различно от това да залагаш на боеве в Кървавите дупки на Вермилиън, само дето боевете тук представляват просто различни мнения за стойността на товарите, докарани в различни пристанища от кораби, които огромното мнозинство от търговците никога няма да види, нито пък има желание. Корабите с най-далечни дестинации и онези, които не са били зървани най-дълго време, привличат най-големите курсове. Може би никой повече няма да чуе за този кораб; а може би той ще се появи след три седмици, натоварен с късове самородно злато или бурета с някаква толкова екзотична подправка, че дори нямаме име за нея, само апетит. Кораби, за които има някаква информация — например че са били забелязани преди месец от друг капитан, или пък вест, че са били пълни догоре с кехлибар и смола при проверката им край бреговете на Индус през пролетта — тези кораби са по-безопасни залози, с по-ниски курсове. И дори не е нужно да чакаш корабът ти да пристигне, за да си прибереш печалбата или да си понесеш загубата — всеки залог може да бъде препродаден, може би със значителна изгода, или пък на значително по-ниска цена от тази, за която е купен, в зависимост от това каква нова информация се е появила междувременно и доколко надеждна е тя.

През първите си две седмици прескачах насам-натам, като едвам успявах да изляза на нула. Въпреки вродения ми нюх към хазарта, доброто боравене с числа и отличните ми умения с хората, и дори въоръжен с внушителната финансова тояга, която представляваха корабите на дядо Гариус, не успявах да извлека печалба. Някой може да каже, че борсовата търговия е наука, занаят, който се усвоява с години, докато изграждаш мрежите си и придобиваш разбиране за различните търговски сфери. В моя ум обаче всичко се свеждаше до залагане, макар и в най-голямото казино на Разделената империя, и това, от което наистина се нуждаех, беше система. И повече сън. От дългите часове на борсата и повтарящите се сънища за Хенан, срещащ един печален край след друг, започнах да линея.

Третата седмица ме завари с близо две хиляди флорина на печалба и се върнах в Златната къща, за да депозирам колекцията си от сертификати за продажба. Въпреки това ми се наложи да чакам на опашка, което беше непоносимо по две причини: първо, един принц никога не бива да се взира в потния тил на друг човек и да си чака реда — освен, разбира се, ако въпросният човек не е крал, — и второ, искрено се съмнявах, че някой от тези пред мен ще внася на гишето такова богатство, а всяка разумна банка със сигурност би трябвало да дава предимство на богатите.

Бях изкарал по-голямата част от парите си от едно споразумение да купя място на кея на някакво Гоганско пристанище. Според сложната магия на моята система нямаше да ми се наложи да купувам действително мястото в близко бъдеще. Никога, ако успеех да преценя точния момент на заминаването си от града. Едно покашляне зад мен ме сепна от размислите.

— Принц Джалан, как ви харесва пребиваването в Умбертиде? — Матмагьосникът, когото бях срещнал при първото си посещение, стоеше на опашката зад мен. Носеше поразителна роба от преплитащи се черни и бели шарки, които едновременно омайваха окото и ти съобщаваха, че домът на човека се намира много далеч оттук.

— Аз… — Името му ми убягваше, но го замаскирах доста умело. — Ами, благодаря. Да речем, че е доходоносно, а това винаги е хубаво.

— Юсуф Малендра — каза той, дарявайки ме с черната усмивка на своята каста, и сведе глава. — Виждам, че си сменяте кожата. — Плъзна развеселен поглед по одеждите ми.

Намръщих се. Кара беше казала нещо подобно. Бях възприел нещичко от тукашната мода и похарчих петдесет флорина за фини копринени ризи, сърмени панталони, високи ботуши от телешка кожа и хубава филцова шапка с щраусово перо.

— Стилът никога не излиза от мода, Юсуф. — Хвърлих му една богаташка усмивка. Хубавец като мен може да носи почти всичко и макар че един принц винаги е на мода, никога не вреди да си докараш правилния вид.

— Значи сега сте богат?

— По-богат отпреди — казах, без да съм сигурен, че ми харесва намекът, че съм пристигнал като просяк.

— Може би ще си купите някаква защита, след като вече сте… по-богат? За един заможен човек предпазливостта не е излишна, а някой, който вади пари толкова бързо, сигурно поема рискове. В моята страна имаме поговорка: „Поемането на рискове е рисковано.“ — Той сви извинително рамене. — В превод не звучи много добре.

— Може би трябва да го направя. — Идеята вече ми беше минала през главата. Липсваше ми присъствието на двуметрова северна машина за убийства до мен. Беше достатъчно да се блъсна в неподходящия човек на улицата и можех да се окажа набоден на острия край на аргумент, от който никакви пари в банката нямаше да ме спасят. Пък и освен това, за мое раздразнение, Юсуф беше прав: моята система не беше от онези, на които властите ще се зарадват, ако излязат на бял свят, и малко мускули на моя страна можеха да ми спечелят време да се измъкна, ако нещата станат напечени.

— Няма да намерите по-способен защитник от механичен войник. — Юсуф превърна това във въпрос, килвайки глава настрани. — С такъв до себе си ще бъдете истински флорентинец, без капка съмнение.

На шест крачки пред мен един твърде висок търговец от Далечния изток завърши транзакцията си и всички пристъпихме малко по-близо до гишето.

— Мислил съм за това — казах. Всъщност не бях. Нещо в тези създания не ми се нравеше и въпреки че един войник би обозначил по подобаващ начин статуса ми пред другите търговци на борсата и паплачта навън, нямах намерение да търпя такава твар да ме следва навсякъде. — Притеснява ме обаче въпросът за лоялността. Как мога да се доверя на такъв… механизъм?

— А как можете да се доверите на който и да било човек? Особено когато лоялността му е купена? — Матмагьосникът придърпа робата около себе си, сякаш му бе студено, макар че извън стените на Златната къща Умбертиде цвърчеше от жега, а относителната прохлада вътре би била сметната за горещина от всеки здравомислещ човек. — Автоматите на Механиците се „нулират“ при продажбата. Една машина, от която са известни два работещи екземпляра, се използва, за да направи отпечатък на новия собственик. Тя създава тънка медна пръчица, не по-дълга от пръста ми, покрита с нарези, в които предполагаемо са кодирани отличителните му данни. Тази пръчица се пъхва в малка дупка в главата на войника и прехвърлянето на собствеността е завършено.

— Очарователно. — Или поне не толкова скучно, колкото да зяпам тила на нубанеца пред мен, дебелак, миришещ на непознати подправки. — И все пак бих предпочел за свой телохранител човек от плът и кръв.

— Син на меча, принц Джалан. Купете договора на някой син на меча. Няма да намерите по-добър защитник. Или поне не такъв, който да кърви.

Отбелязах си да инвестирам в услугите на син на меча. Предвид че печалбите ми зависеха от „система“ за забавяне на плащанията на данъци и такси върху транзакциите чрез сложна мрежа от търговци и посредници, които съществуваха единствено във формулярите, необходими за ролята им в моята схема, изглеждаше много вероятно скоро да се наложи да превърна хартиените си пари в злато и да напусна незабелязано града. Ако сбърках в преценката на времето, можеше да се нуждая от човек, който да пролее кръвта си за мен — защото бях адски сигурен, че не искам да проливам своята.