Ключът на Лъжеца

31.

Кара лежеше в несвяст в тъмната уличка. В несвяст или мъртва. Снори ми беше казал, че в повечето случаи ударените по главата умират или умът им остава размътен до края на дните им. Или по-лошо, като Ален де Вийр в утрото, сложило началото на този дълъг кошмар преди толкова много месеци, могат просто да се обърнат и да се опитат да те убият.

— Тя не е мъртва — каза Хенан.

— Откъде знаеш? — Взрях се внимателно, вдигнал фенера, като търсех някакви дребни признаци за дишане.

— Не е станала и не се е опитала да ти отхапе лицето.

— А, да. Вярно. — Погледнах наляво, после надясно по уличката.

— Да се махаме оттук.

Тръгнах и Хенан ме последва. Каквито и дребни угризения да изпитвах, че оставям Кара в безсъзнание в канавката, те бяха пометени от мисълта, че щом мъртви твари ни дебнат в тъмното, значи ги отвеждаме далеч от нея. Кръвта, която продължаваше да тече от носа ми, капеше от брадичката ми и оставяше диря след нас. Усещах я как се стича в гърлото ми, топла и с вкус на мед. Преглътнах, без да мисля. „Кръвта задейства заклинанието“ — само това успя да ми мине през ума, преди да пропадна в собствения си мрак.

Нощта ме поглъща и аз се втурвам през нея, сляпо и безразсъдно, вятърът дърпа дрехите ми. За безкрайно време няма нищо, нито звук, нито светлина, нито земя под нозете ми, макар че тичам с всички сили, по-бързо, отколкото е безопасно. Точица яркост ме пронизва, толкова тънка и остра, че се учудвам, че не боли. Втурвам се към нея — тук няма друга посока и тя расте, става по-голяма и по-ярка, и още по-ярка, и още по-голяма, докато изпълва полезрението ми и вече няма бързане, няма тичане, няма движение, само аз до прозореца, подпрян на перваза и загледан навън към огрения от слънцето град далеч долу.

— Оттук Вермилиън изглежда толкова малък.

Гласът прозвучава до мен, момчешки глас, макар и носещ в себе си следа от бъдещия мъж. Обръщам се и трепвам. Детето е деформирано. Момче на около четиринайсет, с ръце изкривени в неестествена поза, изпънати и притиснати плътно към тялото, с огънати под болезнен ъгъл китки и сгърчени пръсти. Черепът му се издува над челото, сякаш е претъпкан с мозък… също като на…

— Какво, Гариус? — Момичешки глас от дясната ми страна.

— Оттук градът изглежда толкова малък, все едно мога да го побера в шепа — казва той.

— На мен пък ми изглежда по този начин, когато съм долу в него.

Обръщам се и виждам Червената кралица, още момиче, на не повече от единайсет. Взира се със стисната челюст в ярката далечина.

Гариус не изглежда убеден.

— Но светът, сестричке… той изглежда голям, където и да застанеш.

— Мога да го завладея — заявява Алика, все така взирайки се над стените на двореца към улиците на Вермилиън. — Мога да мина с армиите си от единия до другия му край.

— Като пораснеш — казва Гариус с превъзходството на по-голям брат, — ще разбереш как стоят нещата по света. Не можеш да го завладееш с меч. Армиите са последното, което използваш — когато резултатът вече не е проблем. Парите са кръвта на Империята…

— Империята е разделена. Била е разделена още преди да се родим. Освен това търговците са тези, които ламтят за злато — войните се печелят от войници. Ти просто си вманиачен по парите, защото татко ти даде онези сто крони и ти ги умножи. Интересува те само защото…

— Защото съм се родил сакат, да. — Усмивката на Гариус изглежда искрена. — И въпреки това съм прав. Парите са кръвта на Империята и на всяка нейна част, всяко кралство или нация, където съществува достатъчно развита индустрия, за да се въоръжи и екипира значителна войска. Парите са кръвта на нациите и онзи, който разбира това, който го контролира, контролира бъдещето. Изпуснеш ли кръвта на някоя страна, тя скоро ще рухне.

И двамата се обръщат да погледнат назад в стаята. Аз също се обръщам, заслепен за момент от промяната в сравнение с яркия ден.

— Прав съм. Кажи ѝ, че съм прав, . — Гариус изрича някакво име, но то се плъзга покрай мен, сякаш умишлено избягва ушите ми.

Алика обаче е тази, която отговаря.

— Не е прав. Войните решават и когато стана кралица, ще поведа своите армии към Виен и ще съградя империята наново. — Мръщенето ѝ ми напомня за онова изражение, с което ще се взира в армиите на цар Келион от стените на Амерот, по-малко от десет години след този ден.

Сега виждам към кого се обръщат баба и Гариус. Бледо момиче, болезнено слабичко, с провиснала безцветна коса, някъде на възрастта на Гариус. Тя обаче не ги гледа — гледа мен. Очите ѝ са стряскащи, едното зелено, другото синьо, и двете в невъзможни оттенъци, сякаш взети от някакво неземно място.

— Не бъди толкова сигурна, че ще станеш кралица, сестричке — казва Гариус. Тонът му е весел, но зад усмивката му има болка. — Щом татко види какво съм направил с неговата инвестиция, ще…

— Той ти даде парите само за да има с какво да се занимаваш тук горе — казва Алика. Мръщенето ѝ се е усилило, сякаш вкусът на жестоката истина не ѝ е толкова приятен, колкото е очаквала.

— Татко знае, че един крал трябва да управлява не само хората, а и икономиката… — Гариус млъква и поглежда близначката си. — Аз бих могъл да бъда крал…

Мълчаливата сестра го гледа непроницаемо, странните ѝ очи остават задълго вперени в него. Накрая поклаща лекичко глава и извръща поглед. Лицето на Гариус се вцепенява от разочарование. Той е почти красив, въпреки деформираното си чело.

— Ще бъда крал. — Той пак обръща поглед към града зад прозореца. — Ти не виждаш всичко!

Тримата стоят мълчаливо в сумрака на онази стая в кулата, където само формата на прозореца, очертана със слънчева светлина върху пода, изглежда жива. Нещо ме човърка — чувството, че би трябвало да съм някъде, би трябвало да правя нещо.

— Събуди се.

Оглеждам се да видя кой от тях го е казал, но и тримата са потънали в собствените си мисли.

— Събуди се.

Спомням си тъмната улица, прокрадващите се мъртви твари, лежащата на пътя вещица.

— Събуди се!!!

Опитвам да се събудя, заповядвам на очите си да се отворят, напрягам всяка трошица решителност да изплюя кръвта от устата си и да се отърся от оковите на бабините спомени.

— Събуди. — Отворих очи и се взрях нагоре към Хенан. — Се. — Последната дума я изрекохме заедно. Паниката ме накара да се изправя бързо и залитнах от едната страна на уличката към другата, посягайки за опора към стената на някаква къща. Имах чувството, че половината от мен още е в онази кула. — Колко време мина?

— Цяла вечност! — Хенан вдигна очи към мен, лицето му беше мръсно и набраздено от тревога. Беше спасил фенера при падането ми, макар да изглеждаше доста очукан.

Вдигнах поглед към небето — все още кадифено и осеяно със звезди.

— Не може да е било повече от час, нали? — Заклинанието на Кара можеше да ме остави да лежа със седмици. Нарочно ли го беше замислила така? Може би податливостта ми към него намаляваше. — Два часа?

Хенан сви рамене.

— Хайде. — Грабнах фенера и тръгнах напред. Гласовете на Гариус и Червената кралица ме следваха, звучаха някъде дълбоко зад въображението ми.

Забързах. Взимах завоите наслуки и свалях капака на фенера само когато пред нас се изпречеше някакво препятствие — през останалото време изкривеният капак пропускаше достатъчно светлина, за да не се блъсна в стените. Бях забил поглед в петното светлина пред мен — озърнех ли се към мрака, виждах очертанията на стаята на Гариус, наложени върху него. По онова време той не изглеждаше чак толкова уродлив, но със сигурност знаеше, че никога на никой трон не е седял такъв деформиран крал като него. И все пак детските надежди имат сила, която възрастните трудно могат да си представят. Децата носят своите крехки мечти пред себе си, в двете си ръце, чакайки светът да ги спъне.

Тичах, а подир мен се носеха чужди животи и мечти, и всеки път, щом забавех ход, те ме настигаха и се развилняваха около мен, за да изпълнят нощта, и ми се налагаше да газя сред образи, миризми, спомени за докосване, борейки се през цялото време да не ме завлекат надолу и да ме потопят в някой от онези безкрайни сънища, които ме тормозеха по пътя ми на юг.

Постепенно виденията отслабнаха и стигнахме до по-широки улици, където въпреки късния час все още се мяркаше по някой човек. Утрото не можеше да е далеч и имах чувството, че мога да възпирам спомените, разбудени от кръвта ми, поне докато не ми се наложи да заспя — а какви сънища щяха да ме навестят тогава, не можех да кажа. Сагеус щеше да е принуден да се бори с магията на Кара, ако искаше място на сцената. Дръпнах Хенан от едната страна на пътя и седнах, опрял гръб на стената.

— Ще чакаме утрото. — Не казах какво ще правим, като дойде. Най-вероятно щяхме да бягаме, но поне звучеше като някакъв план.

Можех да взема от Хенан двайсетте двойни флорина. Фактът, че златото поначало си беше мое, ми даваше лесно оправдание. Можех да взема парите на момчето, да оставя Кара да лежи в несвяст в уличката, да си купя кон и да препусна към хълмовете. Трябваше да го направя. Трябваше да хвана Хенан за глезените и да изтръскам от него флорините си. Вместо това зората ме завари да се взирам през Патрицианската улица към високите бронзови порти на Кулата на мошениците и сребристостоманената грамада на механичния войник, стоящ на пост пред нея.

Утрото напредваше бавно по улицата. Сигурен съм, че някой учител веднъж ми беше казал, че денят идва с хиляда мили в час, но винаги когато гледах, ми се струваше, че пълзи. Върхът на бронята на войника улови първия светлик и запламтя.

— Ето. Казах ти. Нищо не можем да направим. — Стиснах Хенан за рамото и го дръпнах назад в сенките на близката пряка. Той ми хвърли кисел поглед. Още не ми беше простил, задето го хванах за глезените и се опитах да изтръскам флорините си от него. Провалих се по две причини. Първо, той се оказа по-тежък, отколкото си представях, и успях да го разтръскам съвсем за кратко, като през повечето от това време главата му беше на земята. Второ, беше имал предвидливостта да скрие всичкото злато. Вероятно го бе скътал някъде, когато потънах в онзи сън от видения. Обясних му колко ужасно недоверчива е тази постъпка и че е обида не само към моята кралска особа, а и към Червения предел като цяло. Копеленцето само стисна устни и пренебрегна всичките ми доводи. Някои биха казали, че мога да виня само себе си, след като съм го учил да шмекерува на карти, съветвал съм го да взема винаги парите и съм споделял с него вижданията си за заменимите приятели. Това не е онзи вид обучение, който създава доверие към учителя. Разбира се, на такива хора бих отвърнал „затваряйте си плювалниците“ и бих добавил, че Снори е виновен, задето пълнеше главата на момчето с ония глупости, че никога не бивало да изоставяш другар, и задето спретна онзи абсурден „последен отпор“ с дядото на Хенан в Осхайм. Както и да е, момчето беше скрило парите и не смятах да му извивам ръката, докато ми каже къде са. Е, добре де, наистина му извих ръката, но недостатъчно, за да признае къде е златото ми. Хенан се оказваше по-жилав от очакваното, а и аз може да му извивах ръката, но не исках да я счупя. Или поне не преди да съм сигурен, че ще получа отговора. А не бях сигурен.

Накрая стигнахме до компромис. Разбрахме се да го отведа до Кулата на мошениците и да му покажа колко невъзможно е това, което иска от мен. В замяна, щом се убедеше в думите ми, той щеше да ми върне парите, да купим кон и да го пришпорваме до смърт по пътя към Вермилиън с надеждата да получим помощта на Червената кралица за освобождаването на Снори и Тутугу.

— Може да има заден вход — изсъска Хенан.

— И да има, знаеш ли какво ще ни чака там? — прошепнах в отговор. Не бях сигурен защо шепнем, но пасваше на настроението ни. — Стражи. Това е целият смисъл на затворите. Стражите и вратите.

— Ами да идем да видим — каза той. Вече от часове гледахме как стражите правят своите обиколки, понесли фенери и с мечове на кръста. Нямаше да изглежда по-различно на дневна светлина или от друг ъгъл.

Не пуснах рамото му.

— Виж, Хенан. Искам да помогна. Наистина. — Не беше вярно. — Искам Снори и Тутугу да излязат оттам. Но дори да имахме петдесет въоръжени мъже, съмнявам се, че бихме постигнали нещо. А аз нямам даже меч.

Усетих как момчето оклюма в хватката ми. Може би сега, на светло, най-после приемаше онова, което му бях повтарял отново и отново в мрака. Съжалявах го. Съжалявах и себе си. Съжалявах Снори и Тутугу, разпитвани в някоя озарена от факли стая, но честно казано, просто нямаше какво да се направи. Снори бе подпечатал съдбата си, когато реши да запази ключа и да потегли на своята безумна мисия. Истината беше, че в деня, когато Свен Скършигребло му каза, че семейството му е мъртво, на Снори престана да му пука дали ще живее, или ще умре. А работата е там, че когато на някой не му пука дали ще живее, или ще умре… ами… умира.

— Не можем да стоим тук дълго — казах. — Ако спрем да се движим, вещицата ще ни намери.

— Не я наричай така. — Хенан се намръщи.

Докоснах подутия си нос.

— Добре де, проклетата вещица. — Бях сигурен, че го е счупила.

— Тя просто иска да занесе ключа на сигурно място — каза той. — Не е по-лоша от теб. Поне беше готова да помогне на Снори, когато можеше…

— Не била по-лоша от мен ли? Тя е вещица и иска да даде ключа на още по-лоша вещица! — Започвах да си мисля, че единствената причина Хенан да я цапардоса е, че знаеше, че аз мога да бъда купен.

— Дядо ми разправяше приказки за Скилфар. Никога не ми се е струвала особено зла. Помогнала е на доста хора. — Хенан сви рамене. — Ти на кого искаш да дадеш ключа?

— На кралицата на Червения предел! Няма да обидиш баба ми, надявам се?

Момчето ми хвърли мрачен поглед.

— И ключът ще е в безопасност от вещици в ръцете на баба ти, така ли?

Отворих уста, после я затворих. Кара явно беше разправяла на момчето за Мълчаливата сестра. Хвърлих поглед през рамо. Сенките още бяха достатъчно плътни, за да скрият множество грехове — всякакви вещици или мъртъвци биха могли да се промъкват към нас, докато губим време да гледаме затвора.

И все пак фактът, че всички сухи кокали в града не са се струпали около нас през нощта, изглежда, сочеше, че Мъртвия крал не може да проследи ключа с голяма точност. Може би узнаваше местонахождението му само когато той се озове в близост до някой труп. В повечето градове призори би имало достатъчно пресни трупове в канавките, за да представляват проблем, ако почнат да изпълзяват оттам. В Умбертиде обаче престъпленията с насилие бяха изненадващо малко — предполагам, че жителите му са прекалено заети с по-доходоносните разновидности. Надявах се, че освен ако някой не се строполи мъртъв в краката ни, ще сме в достатъчна безопасност, стига да си отваряме очите, особено през деня. Кара обаче ни беше открила доста бързо след бягството ни. Беше наложила на ключа заклинание, за да го скрие — изглеждаше доста вероятно да му е наложила и друго, за да го намери. Все пак магията ѝ не можеше да е чак толкова силна, иначе щеше да намери начин да се добере до Хенан в затвора за длъжници… освен, разбира се, ако прикриващото заклинание не скриваше ключа дори от нея… главата ми се замота от всички тези възможности и открих, че вместо това си представям извивката на устните ѝ и изпитвам дълбоко чувство на несправедливост и измяна. Никоя от приказките, които си бях разказвал за Кара и мен, не свършваше така…

Разтърках възпалените си очи и приклекнах. Една прозявка ме надви. Чувствах се по-уморен и сънлив от когато и да било в живота си. Единственото, което исках, беше да легна и да затворя очи…

— Трябва да направим нещо! — Хенан подръпна ръкава на ризата ми с подновена решителност. — Снори никога не би те оставил там вътре!

— Аз не бих се оказал там вътре! — Наежих се при този намек. — Аз не съм мошеник… — Млъкнах, осъзнал, че в очите на умбертидските власти съм точно такъв. Най-вероятно само семейното ми име ме беше спасило от ужасите на Кулата, или може би документите не бяха имали време да стигнат където трябва. Предвид страстта на Умбертиде към бюрокрацията и охлювската скорост, с която придвижваха нещата, вероятно второто предположение беше правилното.

Вдигнах поглед към гранитните стени на Кулата на мошениците и потреперих. Високо над нас първите слънчеви лъчи затопляха керемидите на коничния покрив. Снори се държеше срещу въпросите на тъмничарите си вече дни, колко точно не знаех. Четири? Пет? И за какво? Рано или късно щяха да го прекършат и доколкото му бе известно, да вземат ключа. Болката му беше също толкова безсмислена като мисията му. Дали наистина смяташе, че някой ще го спаси? Кой, по дяволите, би го направил? Кого изобщо познаваше тук? Със сигурност никой, от когото може да се очаква да щурмува затвора и да го измъкне…

— Бихме могли да изкатерим… — Хенан млъкна сам — дори не се наложи да му казвам, че не бихме могли.

— Мътните го взели, онзи огромен идиот не може да си мисли, че… аз? Това просто не е разумно! Аз дори не…

— Шшшшт! — Хенан се обърна и ме бутна назад.

Двама мъже минаха покрай нашата пресечка, потънали в разговор. Присвихме се, скрити зад едно стълбище, а аз потиснах внезапното желание да кихна.

— … другия. Ама тези правила! Направи това, направи онова, вземи подпис върху това… божичко! Десет формуляра, две съдилища и пет дни само за да допрем нажежено желязо до плътта! — Говорещият беше як дебеловрат мъж, чийто силует се очертаваше на фона на ярката Патрицианска улица. В него имаше нещо познато.

— Всичко с времето си, специалисте, и по реда си. Не може да се каже, че приложеният досега натиск е бил… нежен. Законът изисква преди железата да се използва побой, тояга и млатило. За всяко от тези неща трябва да бъдат приведени аргументи, заедно със съответните… — Гласът на втория мъж заглъхна, когато отминаха по улицата. Един кон изтрополи в обратната посока, яхнат от ездач в черно. Скоро улиците щяха да се изпълнят с хора, бързащи по задачите си, щом банките отворят.

Подадох се над стълбището и погледнах надолу към Хенан.

— Имаше нещо… — Вторият мъж също ми се струваше познат, макар да бях видял само силуета му: по-дребничък, модерен, ако се съдеше по глупавата му шапка. В походката му имаше нещо много прецизно, много отмерено. И гласът на първия… имаше акцент. — Ела!

Помъкнах Хенан към ъгъла, приклекнах там и надзърнах подир двойката. Те бяха пресекли улицата, за да се представят на механичния войник пред вратата на Кулата, и стояха с гръб към нас. Войникът, на фона на който и двамата изглеждаха като джуджета, взе свитъка, подаден му от по-високия, като го щипна изненадващо деликатно с пръсти. Модерният се извърна едва-едва и успях да зърна профила му. Като всички тях, той имаше бялото лице на човек, фанатично избягващ слънцето, но конкретно този бял оттенък, като на рибешки корем, надминаваше дори бледността на северняк зиме.

— Марко!

— Кой е… — Затиснах с длан устата на Хенан и го дръпнах назад.

— Марко — казах. — Банкер. Един от най-нечовечните човеци, които съм виждал, а съм познавал истински чудовища. — Освен това бе последният, когото исках да видя, тъй като дължах на банката му повече, отколкото на Мейрес Алус. Но какво правеше той тук? Златната къща ли беше определила шейсет и четири хиляди флорина дълг на едно просяче и го бе пратила да гладува в затвор за длъжници? Златната къща ли беше завъртяла колелцата на умбертидското правосъдие, за да издейства разрешително за нажежени железа, с които да развържат езика на Снори?

Рискувах да хвърля още един поглед иззад ъгъла. Марко вече беше продължил по улицата. Войникът открехна вратата на Кулата на мошениците за специалиста и докато мъжът се промушваше през отвора, успях да го зърна. Само бегъл поглед: тъмна туника, сиви панталони, прашни ботуши и косата му — нея също я видях — подстригана късо по черепа, желязносива, само с една ивица, все още недокосната от възрастта, по средата, гребен толкова черен, че изглеждаше почти син.

— Ох! — Хенан се изтръгна от хватката ми; пръстите ми се бяха впили в ръката му. — Защо ме стисна така?

— Едрис Дийн — промълвих. — Шибаният Едрис Дийн.

После станах и излязох в новия ден.