Ключът на Лъжеца

1.

Венчелистчета се сипеха сред възгласи на обожание. Яхнал великолепния си жребец, аз яздех начело на елитната кавалерийска част на Червения предел по Улицата на победата към двореца на Червената кралица. Красиви жени се мъчеха да се изтръгнат от тълпата и да се хвърлят към мен. Мъже ревяха одобрително. Аз махах на…

Бам. Бам. Бам.

Сънят ми се опита да въплъти ударите в нещо, което би паснало на разказваната от него история. Аз имам добро въображение и за миг всичко устоя. Махах на благородните дами, красящи всеки балкон. Усмихнах се мъжествено на киселите си братя, които се цупеха най-отзад…

Бам! Бам! Бам!

Високите сгради на Вермилиън започнаха да се рушат, тълпата — да оредява, лицата — да се размиват.

БАМ! БАМ! БАМ!

— Уф, мамка му. — Отворих очи и се изтърколих от топлината на кожите в мразовития сумрак. — И на това му викат пролет! — Разтреперан намъкнах карираните си панталони и забързах надолу по стълбите.

Подът на кръчмата беше осеян с празни половници, пълни пияници, катурнати пейки и преобърнати маси. Типична сутрин в „Трите брадви“. Мейрес душеше купчинка кокали до камината и помаха с опашка, когато влязох със залитане в стаята.

БАМ! БАМ…

— Добре де, добре! Идвам. — Някой беше разцепил черепа ми с камък през нощта. Или пък имах зверски махмурлук. Проклет да съм, ако знаех защо един принц на Червения предел трябва да отваря собствената си врата, но бих направил всичко, за да попреча на това думкане да пръсне клетата ми глава.

Проправих си път между останките, като прекрачих пълното с бира шкембе на Ерик Тризъбия, и стигнах до вратата точно когато тя се разтресе от нов удар.

— Мътните го взели! Тук съм! — извиках колкото можех по-тихо, стиснал зъби от болката зад очите си. Пръстите ми напипаха резето и го дръпнаха. — Какво? — Отворих вратата. — Какво?

Предполагам, че ако умът ми беше по-трезвен и не толкова замъглен от съня, щях да преценя, че е по-добре да си остана в леглото. Тази мисъл определено ми мина, когато юмрукът ме уцели право в лицето. Залитнах назад с квичене, спънах се в Ерик, тупнах по задник и зяпнах нагоре към Астрид, очертана в рамката на вратата от утро, значително по-ярко от всичко, което ми се искаше да гледам.

— Копеле такова! — Тя вече стоеше с ръце на кръста. Крехката светлина се начупваше около нея и пращаше остри отломки в очите ми, но същевременно правеше чудеса от златната ѝ коса и очертаваше недвусмислено съблазнителната ѝ фигура, която ме беше привлякла към нея през първия ми ден в Тронд.

— К-какво? — Отместих крака от издутото шкембе на Ерик и издрапах назад по задник. Ръката ми се отдели от носа окървавена. — Ангелче, любима…

— Копеле такова! — Тя пристъпи подире ми. Сега бе обгърнала тялото си с ръце и студът нахлу заедно с нея.

— Е… — Не можех да възразявам срещу думата „копеле“, освен в най-буквален смисъл. Сложих ръка в локва от нещо подчертано неприятно и това ме накара бързо да стана и да избърша длан в Мейрес, който се беше приближил да разузнае, все така махайки с опашка въпреки насилието, упражнено върху господаря му.

— Хедвиг ван Сорен? — В очите на Астрид се четеше убийство.

Продължих да отстъпвам. Може да бях цяла глава по-висок от нея, но тя все пак си беше едра жена със здрава десница.

— О, не бива да вярваш на улични приказки, скъпа. — Дръпнах един стол между нас. — Съвсем естествено е ярл Сорен да покани един принц на Червения предел в замъка си, щом разбере, че съм в града. Хедвиг и аз…

— Хедвиг и ти какво? — Тя също стисна стола.

— Ъъъ, ние… Ами всъщност, нищо. — Затегнах хватката си върху стола. Ако го пуснех, щях да ѝ предоставя оръжие. Дори в тази тежка ситуация в ума ми нахлуха видения за Хедвиг: брюнетка, много красива, с порочни очи и всичко, което би могъл да желае един мъж, натъпкано в дребно, но съблазнително тяло. — Беше само едно голо запознанство.

— Трябва да е било много голо запознанство, щом ярл Сорен е свикал хората си, за да те отведат при него за правосъдие!

— О, мамка му! — Пуснах стола. „Правосъдие“ на север обикновено означава да ти потрошат ребрата и да ги изтръгнат от гърдите ти.

— За какво е целият този шум? — обади се сънен глас зад мен.

Обърнах се и видях Еда боса на стълбите, увита в спалните ни кожи. Отдолу стърчаха тънки крачета, а отгоре — млечнобели рамене, върху които се сипеше светлорусата ѝ коса.

Обръщането ми беше грешка. Никога не сваляй очи от потенциален враг. Особено след като си му предоставил оръжие.

— Кротко! — Една ръка се опря в гърдите ми и ме бутна обратно на пода, който лепнеше от мръсотия.

— Какво… — Отворих очи и видях някой надвесен над мен. Някой едър. — Ох! — Някой едър, който ръчкаше с непохватни пръсти едно страшно болезнено място над скулата ми.

— Просто вадя треските. — Някой едър и дебел.

— Разкарай се от мен, Тутугу! — Помъчих се отново да се надигна и този път успях да седна. — Какво стана?

— Удариха те със стол.

Изстенах.

— Не помня стол, само… ОХ! Какво правиш бе? — Тутугу изглеждаше твърдо решен да щипе и ръчка най-болезнените части от лицето ми.

— Може да не помниш стола, но в момента вадя парченца от него от бузата ти — така че не мърдай. Не искаме да развалим тази красива физиономия, нали?

След тези думи се постарах да стоя неподвижно. Вярно е, красивата външност и титлата са най-големите ми предимства и не горях от желание да ги загубя. За да отвлека ума си от болката, се опитах да си спомня как съм стигнал дотам, че да ме пребият със собствените ми мебели. Пълна мъгла. Имах само някакви смътни спомени за пронизително пищене и крясъци… как ме ритат, докато лежа на пода… бегъл образ, зърнат през премрежени очи, на две жени, които си тръгват ръка за ръка: едната дребна, бледичка, млада, другата висока, златокоса, около трийсетгодишна. Никоя от тях не се обърна.

— Готово! Ставай. Това е най-доброто, което мога да направя засега. — Тутугу ме дръпна за ръката и ме вдигна на крака.

Стоях, олюлявах се и ми се гадеше, мъчеше ме махмурлук, може би все още се чувствах мъничко пиян и — да не повярваш — леко възбуден.

— Хайде. Трябва да вървим. — Тутугу ме задърпа към яркото сияние на входната врата. Опитах се да запъна пети в пода, но безуспешно.

— Къде? — Пролетта в Тронд се бе оказала по-сурова от средата на зимата в Червения предел и нямах интерес да се излагам на нея.

— Към пристанището! — Тутугу изглеждаше разтревожен. — Може и да успеем.

— Защо? Какво да успеем? — Не си спомнях много от сутринта, но не бях забравил, че „разтревожен“ е естественото състояние на Тутугу. Отърсих се от хватката му. — Към леглото. Там отивам.

— Е, ако това е мястото, където искаш да те намерят хората на ярл Сорен…

— Защо трябва да ми дреме за ярл Со… уф, да! — Спомних си за Хедвиг. Спомних си я върху кожите в дома на ярла, докато всички останали бяха още на сватбения пир на сестра ѝ. Спомних си я върху плаща ми по време на една неблагоразумна среща навън. Тя ме топлеше отпред, ама задникът ми замръзна. Спомних си я на горния етаж на кръчмата онзи път, когато се беше измъкнала от пазачите си… Бях изненадан, че въпросния следобед трите брадви над входа не изпопадаха от клатенето. — Само един момент… два момента! — Вдигнах ръка да спра Тутугу и се втурнах нагоре по стълбите.

Щом се озовах в стаята си, един момент се оказа предостатъчен. Ударих с крак по хлабавата дъска на пода, насметох ценностите си, грабнах наръч дрехи и полетях надолу по стълбите още преди Тутугу да е успял да се почеше по брадичката.

— Защо пристанището? — попитах задъхано. През хълмовете бягството щеше да е по-бързо — а после с лодка от Хьорл на фиорда Ойфел малко по-нагоре по брега. — Това е първото място, където ще ни търсят! — Щях още да стоя там и да се опитвам да договоря превоз до Маладон или Туртаните, когато хората на ярла ме намерят.

Тутугу заобиколи Флоки Кривошлем, който се беше проснал край тезгяха и хъркаше.

— Снори е там и се готви да отплава. — Приведе се с пъшкане зад тезгяха.

— Снори? Да отплава? — Имах чувството, че столът е разместил нещо повече от сутрешните ми спомени. — Защо? Къде отива?

Тутугу се изправи, хванал меча ми — прашен и занемарен от времето, прекарано на скрито зад тезгяха. Не посегнах да го взема. Нямам нищо против да нося меч на места, където никой няма да гледа на него като на покана — но Тронд никога не е бил от тях.

— Вземи го! — Тутугу тикна дръжката към мен.

Пренебрегнах я и вместо това се намъкнах с триста зора в дрехите си, изтъкани грубо по северняшки — сърбящи, но топли.

— Откога Снори има лодка? — Той беше продал „Икея“, за да финансира експедицията до Черната крепост — толкова поне помнех.

— Би трябвало да доведа обратно Астрид, за да видим дали още един пердах със стол не може да ти набие малко акъл в главата! — Тутугу хвърли меча до мен и аз седнах, за да си нахлузя ботушите.

— Астрид ли?… Астрид! — Моментът изникна в съзнанието ми с кристална яснота — Еда, слизаща полугола по стълбите, и Астрид, която я гледаше. От доста време не се бе случвало някоя сутрин да се развие толкова потресаващо зле за мен. Никога не бях имал намерение двете да се срещат при такива обстоятелства, но пък и Астрид не ми се струваше от ревнивите. Всъщност не бях съвсем сигурен, че съм единственият млад мъж, който топли леглото ѝ, докато съпругът ѝ кръстосва моретата по търговия. Срещахме се предимно у тях, горе на Арлсовия склон, така че дискретността с Еда никога не ми е била приоритет. — Как изобщо е разбрала Астрид за Хедвиг? — И по-важно, как бе стигнала до мен преди хората на ярл Сорен и с колко време разполагах?

Тутугу прокара длан по лицето си, зачервено и потно въпреки пролетния мраз.

— Хедвиг успяла да прати вестоносец, докато баща ѝ още беснеел и събирал хората си. Момчето пристигнало в галоп от Соренова твърд и почнало да разпитва къде да намери чуждестранния принц. Хората го упътили към къщата на Астрид. Разбрах всичко това от Олаф Риборъкия, след като видях Астрид да крачи бясна по Карловия път. И така… — Той си пое дълбоко дъх. — Може ли сега да вървим, защото…

Но аз вече бях минал покрай него и излязох в нездравата свежест на деня. Зашляпах през полузамръзналата кал надолу по улицата към пристанището, където върховете на мачтите се подаваха едва-едва над къщите. Високо в небето кръжаха чайки и следяха напредъка ми с присмехулно крякане.