Ключът на Лъжеца

23.

След като се измъкнах и от Мейрес Алус, и от граф Исен, продължих да яздя на юг в добро настроение, каквото не бях имал, откакто… ами, откакто пътувах със Снори. То продължи до ранната вечер, когато гнетящата жега събра титанични буреносни облаци, които се опитаха да удавят всеки на Апанския път. Аз се подслоних под голям дъб на стотина разкрача от пътя, насред една тютюнева нива. Светкавици раздираха небето, гръмотевици тътнеха безспир. Нор цвилеше и се дърпаше нервно и при всеки нов трясък заплашваше да хукне нанякъде. Казват, че било глупаво да стоиш под дърво, когато наоколо святкат мълнии, но на мен ми се струваше по-глупаво да стана вир-вода, след като имам подслон наблизо, затова реших, че това трябва да са бабини деветини, и пренебрегнах съвета. Скоро към мен се бе присъединила малка тълпа пътници — сред тях и няколко баби.

Стояхме и чакахме дъждът да отслабне, простите хорица си бъбреха, а аз запазвах гордо мълчание и подслушвах тайно.

— … Ноби ли? Не съм го виждал от сума ти време. Ама каква плоска глава имаше тоя Ноби — като го видях за последно, крепеше на нея халба бира и държеше още две в ръце… трябва да е било преди двайсетина години…

— … две дузини конници от двореца! Препускаха като дяволи на юг. След тях идеха още, проверяваха всекиго…

— Гелет! А стига бе! Наистина ли?… Трябва да е било наказание свише. Безбожна паплач са тия на север…

На пътя десетина ездачи препускаха на север към Вермилиън. През дъжда и с тези прогизнали и тъмни плащове беше трудно да различа униформата им, но виждах, че е някаква униформа, така че почти сигурно бяха част от кавалерията, пратена от баба ми подир Снори. Може би ундоретите и Кара се намираха по средата на групата, най-вероятно вързани за седлата.

Когато яростта на пороя намаля, излязох отново на пътя и продължих с прилична скорост. Слънцето се показа отново и от локвите започна да се вдига пара. След два часа пътят пред мен се простираше прашен и напукан, като че ли никога не е валяло. В това се крие някаква поука. Пътят забравя. Превърни живота си в пътешествие, продължавай да се движиш към желаната цел и оставяй зад себе си всичко прекалено тежко за носене.

Милите отминаваха достатъчно леко. Наех си стая в приличен хан и взех малко лампени сажди, с които да замаскирам отличителната бяла мълния на носа на Нор. Понякога е по-добре да пътуваш инкогнито, отколкото със стил.

Продължих да яздя, ден след ден, като очаквах да намеря Хенан някъде по пътя, все още търсещ хубавия живот със Снори, без да знае, че севернякът е бил заловен и върнат във Вермилиън барабар с проклетия ключ.

Колкото повече яздех, толкова повече се впечатлявах от силния дух и скоростта на Хенан. Докато стигна границата с Флоренция, вече предполагах, че съм го подминал някъде по пътя. Или пък го беше сполетяло някое нещастие. От онези, които те сграбчват изотзад и заравят трупа ти в плитък гроб. Тази мисъл предизвика у мен странна болка, по-дълбока и по-различна от простия страх какво ще каже Снори, щом разбере, че съм оставил момчето да избяга и да се затрие. Отърсих се от това чувство, отдавайки го на лошо храносмилане вследствие на тестения сладкиш, който си бях купил от един крайпътен търговец преди няколко часа. Май колкото повече наближавах Флоренция, толкова по-малко ми понасяше местната храна.

На десет мили преди границата между Червения предел и Флоренция Апанският път се слива с Римския и бива погълнат от него, а пътническият поток се загубва сред оживеното шетане по тази голяма имперска артерия. За всички нас, които се движехме на юг, нетърпението растеше. След Виен и, разбира се, Вермилиън, няма по-голям град от Рим в никоя част от Разделената империя и усещането за него витаеше във въздуха. Гледката на папските пратеници напомняше на всички ни колко близо се намира сега папата. Не минаваше и час, без някой от тях да изтрополи покрай нас в пищните си пурпурни коприни, върху строен жребец с лъскав черен косъм от издръжлива порода. Монаси пъплеха по пътя в колони между десет и трийсет човека, като напяваха молитви или си подвикваха напред-назад църковни песнопения, и свещеници от всякакъв вид крачеха на север или юг. Спомних си, че баща ми трябва да е минал по същия път със свитата си едва преди седмица. Предполагах, че старецът вече е в Рим, представил се е пред Нейно светейшество и вероятно му е било обяснено какъв точно трябва да е един кардинал и колко встрани е той от целта.

Банковите книжа и очевидният ми благороднически произход ме прекараха през граничния пункт, доста приятен хан с прилежащи казарми, пълни с прегрели флорентински войници с орнаментирани брони. Земята от другата страна на границата се оказа също толкова суха и гореща като южните части на Червения предел. Там, където течаха поточета, се отглеждаха маслинови горички, тютюн, люти чушки и портокали. Където нямаше поточета, се отглеждаха камъни, с някоя коза тук-там, която ни зяпаше.

Сънливи варосани селца гледаха към Римския път от склоновете на сухите хълмове. С времето селцата се превърнаха в градове, а хълмовете се извисиха към планините. Римският път, най-сетне принуден да зареже упоритата си праволинейност, започна да криволичи, покорявайки се на околния терен. Въздухът стана малко по-свеж и сенките на върховете изпълниха долините, за да превърнат всяка вечер в благословено облекчение от жегата на равнините.

Умбертиде се разкри пред очите ми, когато пътят се спусна от един висок проход към широката плодородна долина Умберто. Гледан отвисоко, градът се простираше бял и великолепен, заобиколен от подредени земеделски райони и извънградски вили със завидни размери. С намаляването на разстоянието впечатлението за богатство и спокойствие растеше.

Документите ми осигуриха бързо минаване през градските порти и скоро вече следвах едно от хлапетата, които чакат край входа на всеки град и настояват да те отведат до най-доброто място за онова, което търсиш, било то легло за спане, легло за разврат или хан, където да отмиеш прахоляка от гърлото си. Номерът е да им напомниш, че ако не ти прилича на най-доброто, ще получат шут в задника вместо медник в ръката.

Наех стая в пансиона, до който ме заведе хлапето, и оставих Нор в конюшнята отсреща. След като се измих с помощта на леген вода и парцал, се нахраних в общата зала, като чаках да отмине пладнешката жега и се вслушвах в разговорите. Пътниците в достопочтения дом на госпожа Джоели идваха от всяко кътче на империята и нямаха много общо освен работата си в Умбертиде. Сред тях сякаш нямаше нито един, който да не търси заем или финансиране за едно или друго начинание. И всички те миришеха на пари.

Следобедът ме завари в прохладния мраморен салон, където се помещаваше приемната на Златната къща. Посетители крачеха насам-натам с кънтящи стъпки, чиновници минаваха, устремени към някакви свои цели, администратори драскаха нещо зад мраморни плотове, вдигайки глава само когато се появи някой новопристигнал.

— Принц Джалан Кендет. Идвам да се видя с Даварио Романо Евеналайн. — Размахах книжата пред дребния мъж с изпито лице зад плота, като вложих в гласа си онази нотка на отегчение, която брат ми Дарин използва така успешно срещу чиновниците.

— Седнете, моля. — Мъжът кимна към редица столове до стената и продължи да драска в счетоводната си книга.

Аз не помръднах от мястото си, макар че се изкушавах да се пресегна през плота и да тресна главата на тоя тип в него.

Изтече един дълъг момент и мъжът вдигна отново очи, като че ли изненадан да види, че още съм пред него.

— Да?

— Принц Джалан Кендет. Идвам да се видя с Даварио Романо Евеналайн — повторих.

— Седнете, моля, ваше височество.

Това, изглежда, беше най-доброто, което щях да изтръгна от него без употреба на чук, затова се отдалечих да позяпам улицата през един от високите прозорци. На половината път през фоайето мярнах позната физиономия и кривнах встрани. Някои лица се забравят трудно — а това, татуирано с езически писмена по-гъсто и от счетоводна книга, бе невъзможно за забравяне. Бях го видял за последно в Анкрат, в странно ярък сън, докато ме подтикваше да убия Снори. Озовах се с лице към редица столове покрай стената и седнах до някакъв мургав тип със светла роба. Държах главата си наведена с надеждата, че Сагеус не ме е видял, и следях с поглед краката му, докато отминаваше по мраморния под. Не си поех дъх, докато сънният вещер не излезе на улицата.

— Той те видя.

Погледнах човека до мен, мъж със скромни размери и със свободна диплеща се роба от онези, които ти държат хлад даже на места, където жегата е още по-непоносима, отколкото в Умбертиде. Кимнах му. Винаги съм твърдял, че врагът на моя враг е мой приятел, а ние и двамата бяхме станали жертва на наглия чиновник. А може би имахме общ враг и в лицето на Сагеус.

— Той депозира злато — каза мъжът. — Може би такса от Келем. Прекара известно време в хълмовете Кръптипа. Човек започва да се чуди върху какво ли могат да работят заедно двама такива люде.

— Познаваш ли Сагеус? — Напрегнах се, зачуден дали не съм в опасност.

— Чувал съм за него. Не сме се срещали, но се съмнявам, че по света бродят двама като него.

— Аха. — Отпуснах се в стола си. Не би трябвало да се изненадвам. В Умбертиде да знаеш работата на всеки беше работа на всеки.

— Познавам те. — Мъжът ме наблюдаваше с тъмните си очи. Имаше кафявия загар на Северен Африк и черна коса, ситно къдрава и захваната с гребени от слонова кост, които я държаха плътно по черепа.

— Надали. — Повдигнах вежда. — Но все пак е възможно. Принц Джалан Кендет от Червения предел. — Тъй като не знаех положението на човека, пропуснах всякакви обещания да се намирам на неговите услуги.

— Юсуф Малендра. — Той се усмихна, разкривайки черни като мастило зъби.

— Аха. От Математа! — Всички матмагьосници от Либа си почерняха зъбите с нещо като восък. Винаги съм го намирал за странно суеверна практика за секта, иначе толкова отдадена на логиката.

— Били ли сте в нашата кула в Хамада, принц Джалан?

— Ъъъ, да. Прекарах осемнайсетата си година в учене там. Не мога да кажа, че научих много. С числата се погаждаме само до определена граница.

— Значи оттам ви познавам. — Той кимна. — Много неща ми убягват, но не и лицата.

— Да не би да преподаваш там? — Не ми изглеждаше достатъчно стар за учител, може би около трийсетгодишен.

— Аз имам множество роли, принце. Днес съм счетоводител, дошъл да направи ревизия на някои финансови дела на халифа в Умбертиде. Другата седмица може би ще се занимавам с нещо съвсем различно.

Метално бръмчене ни накара да прекъснем разговора си и да извърнем глави. Звукът беше нещо средно между този от ръка, ровеща в чекмедже с кухненски прибори, и този на дузина разгневени мухи. Върху нас падна сянка и като вдигнах очи, видях извисяващата се грамада на нещо, което можеше да е само един от прочутите механични войници на банковите кланове.

— Забележително — казах. Най-вече защото си беше така. Човек, направен от винтчета и зъбни колелца, чието движение се ражда от зацепването на предавки и захващането на стоманени зъбци — едно нещо върти друго, а то върти трето, докато някоя ръка помръдне и пръстите ѝ се свият.

— Впечатляващи са — съгласи се Юсуф. — Но не са дело на Строителите. Знаехте ли го? Направили са ги Механиците, повече от век след Деня на хилядата слънца. Представляват комплект от часовникови механизми, достигащи до толкова малки мащаби, че окото не може да ги види. Разбира се, това не би проработило преди Строителите да завъртят своето Колело, но както се казва, едно колелце върти друго и много неща стават възможни.

— Джалан Кендет. — Гласът на създанието се разнесе по-висок и музикален, отколкото очаквах. Всъщност изобщо не бях очаквал да заговори, но ако бях, щях да си представям нещо дълбоко и окончателно, като оловни блокове, падащи отвисоко. — Елате.

— Изумително. — Станах, за да си премеря ръста с творението, и открих, че не стигам и до рамото му. Този войник ме изнервяше. Механизъм, безжизнен и неумолим, и все пак вървеше и изрече името ми. Освен че има нещо дълбоко неестествено и погрешно в купчина зъбни колелца, които наподобяват самия живот, се чувствах извънредно неудобно при мисълта да съм в близост до нещо толкова опасно, лишено от обичайните лостове, с които манипулирах потенциалните си противници, като ласкателство, гордост, завист и похот. — А могат ли да огъват мечове? Да пробиват щитове с юмрук, както се разправя в историите?

— Аз не съм виждал такова нещо — каза Юсуф. — Но видях един да внася блиндирана врата в банка, подложена на обновяване. Вратата едва ли е тежала по-малко от петдесет мъже.

— Елате — повтори войникът.

— Сигурен съм, че може да помоли и по-учтиво, нали? Или му се е развила пружината за добри обноски? — Ухилих се на Юсуф и почуках по нагръдника на войника. — Помоли ме пак, ама както трябва. — Кокалчетата ме заболяха, затова ги потърках с другата си ръка. — Петдесет мъже, казваш? Би трябвало да построят още такива и да завладеят света. — Тръгнах около нещото, като надзъртах в пролуките между филигранните плочи на бронята му. — Аз така бих направил.

— Хората са по-евтини за правене, принце. — Юсуф ми показа пак черната си усмивка. — Пък и освен това изкуството за направата им е изгубено. Вижте изработката на лявата му ръка. — Той посочи. Въпросната ръка беше по-голяма от другата, изделие от месинг и желязо, възхитително на вид, но при по-внимателен оглед се виждаше, че всичките ѝ чаркове, ролки, кабели и колелца, макар да варираха от мънички и сложни до големи и тромави, никога не ставаха по-дребни от нещо, което по моите представи би могъл да изработи един умел занаятчия.

— Задвижва се от туловището и ѝ липсва собствена сила — отбеляза Юсуф. — В наши дни повечето войници имат подменени части и пружините, които са били навити, за да им дадат енергия, се развиват — знанието, необходимо за повторното навиване на подобни механизми, е било изгубено преди клановете да сложат ръка върху наследството на Механиците.

Докато Юсуф говореше, очите ми се спряха на една дупка между плешките на войника, с множество метални зъбци, стърчащи навътре. Може би входът за навиване, макар че как би могъл да го използва човек, нямах представа.

— Елате, принц Джалан — обади се пак войникът.

— Ето на. — Минах покрай него, за да изляза по средата на салона. — Виждаш ли, можеш да се обръщаш към мен подобаващо, ако се опиташ. Съветвам те да изучиш правилните форми на обръщение. Може би ще успееш да ги усвоиш, преди да се развиеш съвсем и да се превърнеш в интересна украса за гостна.

Железните пръсти се свиха и войникът тръгна към мен с тежки стъпки. Подмина ме и продължи през тълпата. Почувствах известна утеха при мисълта, че създанието май наистина има чувства и съм успял да вляза под металната му кожа.

Последвах механизма нагоре по едно мраморно стълбище, по широк коридор с кабинети от двете страни, където множество чиновници седяха зад бюра, проверяваха списъци от числа и правеха разни сметки, и нагоре по второ стълбище до полирана махагонова врата.

Кабинетът зад вратата притежаваше онази смесица от спартански дизайн и пари, към която се стремят най-богатите. Щом преминеш етапа, в който изпитваш нужда да покажеш на всички колко си богат с пищни демонстрации на покупателните си способности, стигаш до етап, в който се връщаш към простичкия и практичен дизайн. След като цената не е проблем, всеки детайл от обкръжението ти ще е изработен от абсолютно най-доброто, което може да се купи с пари — макар че може да е нужен внимателен оглед, за да се установи това.

Аз, разбира се, все още се стремях към етапа, в който ще мога да си позволя пищна показност. Все пак бях в състояние да оценя утилитарната екстравагантност на преспапието върху бюрото пред мен, което представляваше простичък златен куб.

— Принц Джалан, седнете, моля. — Мъжът зад бюрото не се поклони, нито пък стана да ме посрещне, всъщност едва вдигна поглед от пергамента пред себе си.

Вярно е, че извън пределите на двореца рядко ми оказват любезностите на дворцовия етикет, но ме боли да виждам тези обичаи пренебрегвани от хора, които би трябвало да имат повече ум. Едно е някакъв си селяк на пътя да пропусне да зачете положението ми, но един проклет банкер без капка кралска кръв във вените и въпреки това седнал върху камара злато, метафорично казано, която струва повече от някои държави… такава несправедливост просто изисква човекът да се мазни на всеки с някакво потекло, за да компенсира. Как другояче могат да ни убедят да не плюем на всичко, да поведем армиите си срещу жалките им малки банки и да изпразним хранилищата, за да послужат на някаква по-висша цел? Аз определено смятам да го направя, когато стана крал!

Седнах. Столът беше изключително скъп и крайно неудобен.

Той надраска нещо с перото си и вдигна очи — бяха тъмни и неутрални върху безизразно и лишено от възраст лице.

— Доколкото разбирам, имате пълномощно?

Вдигнах свитъка, който ми беше пратил дядо Гариус, и го дръпнах леко назад, когато онзи посегна към него.

— А вие сте Даварио Романо Евеналайн от Златната къща, търговски клон? — Оставих го да сдъвче последствията от пропуска си да се представи.

— Аз съм. — Той почука по малка табелка върху бюрото, обърната към мен.

Подадох му нацупено свитъка и зачаках, взирайки се в тъмната оредяваща коса върху темето му, когато той се наведе да го прочете.

— Голот ви оказва значително доверие, принц Джалан. — Той вдигна очи, в които сега се четеше доста по-голям интерес и даже намек за алчност.

— Е… предполагам, че дядо ми винаги ме е харесвал… но не ми е съвсем ясно как трябва да представлявам интересите му. Искам да кажа, това са просто кораби. И дори не са тук. Колко далеч е най-близкото пристанище? На трийсет мили?

— До най-близкото значимо пристанище са по-скоро петдесет мили, принце.

— Пък и, да си остане между нас, Даварио, аз не си падам по никакви лодки, така че ако работата включва плаване…

— Мисля, че същността ви се губи, принц Джалан. — Той не успя да скрие самодоволната усмивчица на човек, който поправя чужда глупост. — Тези съдове не ни засягат, освен в абстрактен вид. Тук не се интересуваме от въжета, катран и платна. Тези кораби са активи с неизвестна стойност. Няма нищо, за което финансистите да обичат да спекулират повече. Корабите на дядо ви не са прости търговски гемии, сновящи покрай бреговете. Неговите капитани са авантюристи, потеглили към далечни брегове с презокеански съдове. За всеки кораб е еднакво вероятно никога да не се върне, да заседне на риф или екипажът му да бъде изяден от диваци — или пък да докуцука до някое имперско пристанище, натоварен до пръсване със сребро, кехлибар, редки подправки и екзотични съкровища, заграбени от неизвестни народи. Ние тук търгуваме с възможности, варианти, бъдещета. Вашият документ… — той го вдигна, — след като печатите му бъдат съпоставени с нашите мостри от майстор архивист… ви дава място в голямата игра, която играем тук, в Умбертиде.

Намръщих се.

— Е, с игрите на късмета не сме непознати. Това търгуване с хартии… да не би да е нещо като хазарт?

— Точно като хазарт е, принц Джалан. — Той ме фиксира с тъмните си очи и можех да си го представя как седи срещу мен на маса за покер в някое сенчесто кътче, вместо зад изисканото си бюро. — С това се занимаваме тук. Само че с по-добри шансове и по-големи залози, отколкото в което и да е казино.

— Чудесно! — Плеснах с ръце. — Бройте ме за участник.

— Но първо проверката за автентичност. Би трябвало да приключи до утре вечер. Мога да ви дам кредитно писмо и да накарам войника отвън да ви придружи до мястото, където сте отседнали. Улиците са достатъчно безопасни, но човек не бива да поема ненужни рискове, когато става дума за пари.

Не ми се понрави особено идеята механичният войник да ме следва до пансиона на госпожа Джоели. При пътуванията си бях развил известна предпазливост и ми се искаше колкото може по-малко хора да знаят къде спя, пък и освен това създанието ме караше да се чувствам неловко.

— Благодаря ви, но мога да се оправя и сам. Не искам това нещо да се развие по средата на пътя и да ми се наложи да го мъкна обратно.

Сега бе ред на Даварио да се намръщи, израз на раздразнение, който обаче изчезна бързо.

— Виждам, че сте слушали клюки, принц Джалан. Вярно е, че много от часовниковите механизми в града се развиват, но ние тук в Златната къща разполагаме със собствени решения. Ще откриете, че сме прогресивна организация — точно мястото, на което би могъл да се впише един ревностен млад търговец като вас. Помислете върху възможността да запазите бизнеса си в рамките на къщата и може да имаме добро общо бъдеще, принце. — Той измъкна изпод ръба на бюрото нещо, което приличаше на рог за пиене, прикрепен към гъвкава тръбичка, и заговори в него. — Пратете ми бета-войника. — Кимна към вратата. — Сега ще видите нещо специално, принц Джалан.

Вратата се отвори на безшумни панти и влезе механичен войник, по-дребен от този, който ме беше въвел в кабинета. Походката му беше по-гладка и имаше порцеланово лице вместо профила от месингови плочки и часовниковия механизъм зад медните очи и гласовата решетка на първия войник. След него влезе мъж, вероятно отговорният техник, блед и сериозен тип с тесните черни дрехи и странната шапка на модерен.

— Покажи на нашия гост ръката си, бета — каза Даварио.

С бръмчене на зацепващи се зъбци машинарията вдигна ръка и ми представи за оглед лявата си длан, трупнобяла и човешка във всяко едно отношение, с изключение на своята безкръвност и факта, че месингови пръчки потъваха в плътта зад кокалчетата и се движеха, за да сгъват и разгъват пръстите.

— Механични пръчки на мъртва ръка? От някой просяк ли я купихте, или я откраднахте от гроб? — От тази гледка ми се преобръщаше стомахът. Ръката не издаваше доловим мирис, но някак си караше носа ми да потръпва от погнуса.

— Беше дарена за изчистване на дълг. — Даварио сви рамене. — Банката ще получи своя фунт месо. Но вие грешите, принц Джалан. Прътите не движат ръката. Ръката дърпа прътите и навива вторични пружини в туловището. Не е толкова ефективно като часовниковите пружини на Механиците, но е нещо, което можем да изработваме и поправяме, и осигурява адекватно движение, ако бъде постоянно пренавивано от плътска прибавка.

Белите пръсти пред мен се свиха в юмрук, после ръката се отпусна до тялото на войника.

— Но тази ръка е… — Ръката беше мъртва. — Това е некромантия!

— Това е необходимост, принце. Необходимост, която ражда изобретения от вечно плодовитата си утроба. Нуждата води до странни съдружия и който търгува на свободния пазар, открива, че на вратата му чукат какви ли не сделки. И разбира се, работата не свършва само с ръка или крак. Целият скелет на един механичен войник може… евентуално… да бъде обвит в мъртвешка плът. Така че виждате, принц Джалан, няма защо да се боите за сигурността и мощта на Златната къща. Последното дело на Механиците може наистина да се развива, но ние — ние се навиваме, готвим се за бляскаво бъдеще. Инвестициите на вашия дядо са в безопасност при нас, както и тези на Червената кралица.

— Червената кра…

— Разбира се, през последните трийсет години Червеният предел все е във война или на бойна нога. Някои казват, че досега западът да е станал изток, ако Червената кралица не седеше помежду им и не отказваше на всички пристигащи. И всичко това е много хубаво, само че една военна икономика по-скоро гълта, отколкото създава. Умбертиде финансира войната на баба ви от десетилетия. Половината Червен предел е ипотекиран пред банките, които можете да видите от кулата Ремонти, току зад площада в края на улицата. — Даварио се усмихна, сякаш това беше добра новина. — Между другото, позволете ми да ви представя Марко Остантос Евеналайн от търговски клон Юг. Наскоро Марко беше назначен да помага за финансовия одит на сметката на Червения предел при нас.

Модерният зад изчадието, с което Даварио, изглежда, толкова се гордееше, ме дари с едва доловима усмивка, взирайки се в мен с мъртвешки очи.

— Очарован съм — казах. Изведнъж усетих, че не съм сигурен кое ме смущава повече, чудовището от трупна плът и метал пред мен или бледият мъж, застанал в сянката му. На този човек наистина му липсваше нещо. Един страхливец ги усеща тия работи, също както жестоките хора и насилниците имат инстинкт за намиране на страхливци.

Без повече коментари Марко изведе механичния войник от стаята.

— Значи е банкер, този Марко? — попитах, когато вратата се затвори след тях.

— Покрай другите неща.

— Некромант? — Трябваше да попитам. Щом Златната къща удължаваше срока на употреба на своите механични войници посредством такива престъпления срещу природата, бях принуден да се зачудя кой ли им върши работата и дали Мъртвия крал не е бръкнал с костеливата си ръка в тяхната каца с мед.

— А… — Даварио се усмихна, показвайки малките си бели зъби, прекалено много на брой, сякаш бях казал нещо духовито. — Не. Не и Марко. Макар че е работил в близко сътрудничество с нашите практици. „Некромантия“ е неуместна дума, намеква за черепи и гробища. Ние тук подхождаме по-… научно, практиците ни се придържат към строги принципи.

— Ами Келем? — попитах.

При тези думи банкерът се вцепени. Бях докоснал някакъв нерв.

— Какво имате предвид?

— Той одобрява ли тези… нововъведения? Практиците ви и техните изкуства? — Всъщност ми се искаше да попитам дали Келем притежава половината от Червения предел, но може би нямах желание да знам отговора на този въпрос.

— Келем е уважаван акционер в много от институциите на Умбертиде. — Даварио сведе глава. — Но не контролира Златната къща, нито пък определя политиката ни. Ние тук сме нова порода, принц Джалан, с множество доходоносни връзки.

Извади от чекмеджето лист пергамент, висококачествен и изрязан във формата на правоъгълник. Беше покрит целият с прецизни шарки и извънредно детайлен герб. Даварио взе перо и написа 100 на едно празно място някъде по средата, после се подписа отдолу.

— Това е кредитно писмо за сто флорина, принц Джалан. Надявам се, че ще стигнат да покрият нуждите ви, докато бъде удостоверена автентичността на документа на дядо ви. — И го плъзна по бюрото към мен.

Аз го хванах за едното ъгълче и го разтръсках, все едно е подозрително писмо. Не тежеше почти нищо.

— Всъщност предпочитам твърда валута… — Обърнах кредитното писмо, другата му страна също беше украсена с шарки. — Нещо по-плътно и реално.

Слабо мръщене набръчка плътта между очите на Даварио.

— Дълговете ви не са валута, принце, и въпреки това са не по-малко реални от активите ви.

Беше мой ред да се намръщя.

— Какво знаете за дълговете ми?

Банкерът сви рамене.

— Почти нищо, освен че съществуват. Но ако искахте да заемете пари от мен, щях да разбера далеч повече до залез-слънце. — Лицето му стана сериозно и въпреки цивилизованата обстановка нито за миг не се усъмних, че в прибирането на задълженията към Златната къща Даварио Романо Евеналайн ще прояви не повече милост от Мейрес Алус. — Но аз не говорех за вашите дългове, принце: дълговете на вашия чичо Хертет вече са станали легендарни. Той тегли заеми срещу обещанието за трона, откакто е навършил пълнолетие.

— Вярно. — Успях да попреча на думата да прозвучи като въпрос. Знаех, че „очевидният ненаследник“ обича да харчи и върти няколко рисковани бизнеса, включително театър и баня, но бях предполагал, че Червената кралица му угажда като компенсация за неуспеха си да бъде любяща майка или да умре.

Даварио се върна на своята тема.

— Дълговете са съвсем реални — те не са твърда валута, но са твърд факт, принце. Това писмо е обещание: то носи репутацията на Златната къща. Цял Умбертиде, целият финансов свят, се крепи на обещания, необятна мрежа от взаимосвързани обещания, всяко от които зависи от следващото. А знаете ли каква е разликата между обещание и лъжа, принц Джалан?

Отворих уста да му кажа, но спрях, помислих, помислих още малко и отвърнах:

— Не.

Бях изричал много и от двете и май единствената разлика беше от коя страна го гледаш.

— Чудесно, защото ако някога открием някой, който знае, ще трябва да го убием. Ха-ха-ха. — Той изрецитира смеха си, без дори да си придава някакво веселие. — Лъжата в крайна сметка може да се окаже истина, обещанието може да бъде нарушено. Би могло да се каже, че разликата е, че ако някой наруши обещанието си, то всичките му обещания стават съмнителни и не струват пукната пара, докато ако един лъжец случайно каже нещо вярно, не сме склонни да приемаме всичките му други твърдения за божа истина. Обещанието на това кредитно писмо е също толкова силно или слабо като обещанието на всяка банка в тази наша разделена империя. Ако бъде нарушено, всичко отива по дяволите.

— Но… но… — Борех се с идеята. На мен лесно може да ми бъде вдъхната богобоязливост… е, освен ако не говорим именно за боязън от Бога, тогава съм доста по-спокоен, но тази идея за крале и нации, които стоят или рухват в зависимост от репутацията на група въшливи банкери, изискваше от мен повече въображение, отколкото можех да събера. — Всяко обещание може да бъде нарушено — казах, опитвайки се да се сетя за човек, на чието обещание бих заложил нещо. Ако става дума за обещание, което облагодетелства мен, а не другия, наум ми идваше само Снори. Тутугу би се опитал да не те предаде, но това не е съвсем същото като наистина да не те предаде. — Повечето обещания се нарушават. — Оставих кредитното писмо на масата. — Освен моите, разбира се.

Даварио кимна.

— Вярно е, също както всеки човек си има цена, така и всяко обещание си има слабо място, по което може да бъде пропукано. Даже банката си има цена, но за щастие никой не може да си позволи да я плати, така че за всякакви практически цели тя е непокварена като светата майка в Рим.

И това с един замах ми отне повторно вярата в хартийката. Въпреки всичко я взех и си тръгнах с необходимите любезности, като още веднъж отклоних предложението за ескорт.

Сред удължаващите се сенки и тесните улички на Умбертиде почти съжалих за решението си да не взема механично чудовище да ме придружи. Откритието, че некромантията ме дебне в най-вътрешните кръгове на града, с нищо не успокояваше нервите ми след избегнатите на косъм ужаси по време на моето пътешествие. На всеки ъгъл усещах върху себе си скрити погледи и ускорявах мъничко крачка, така че докато стигна до квартирата си, вече почти тичах и дрехите ми бяха вир-вода.

Мислех си също за Хенан, загубен на пътя, и за Снори; дали сега беше във Вермилиън, съсипан човек, комуто са отнели ключа?