Ключът на Лъжеца

21.

Баба ме отпрати от тронната зала с не повече церемонии, отколкото бе показала към придворните. Малко ходене, три порти, затръшнали се зад мен, и ето че отново стоях под жаркото следобедно слънце на Червения предел. Без задължения, без ангажименти, без отговорности…

— Хенан! — Спомних си за момчето и с изненада установих, че това ми дава приятно чувство за цел.

— Балеса! — Щом се върнах в малко по-прохладните предели на Римската палата, се заех да открия Хенан, а това означаваше да открия първо Балеса. Сърцатата икономка на баща ми знаеше къде е всяка карфица. — Балеса! — Вече известно време крачех из стаите на приземния етаж и уморен се тръшнах в едно от кожените кресла в кабинета на татко. Безброй томчета с известни теологически трудове изпълваха рафтовете. Книгите не будеха интерес у мен, като изключим, че знаех, че татко е издълбал дванайсетте тома на Св. Проктър-Малер, за да си скрие уискито, в две дълги гледжосани стомни, здраво запушени. Освен това надписите на горния ред може да гласяха „Пътят към рая“, „Спасение на пропадналите, душа по душа“ и тем подобни, но гравюрите вътре вероятно бяха най-порнографските, които можеха да се намерят в целия град.

— Джейн! — Чух как слугинята се опитва да се промъкне незабелязано.

— Да, принц Джалан? — Тя изправи снага и се обърна към мен.

— Балеса — доведи я тук, ако обичаш. Трябва да разбера какво става с момчето.

— Да нямате предвид Хенан, сър?

— Същият. Един такъв дребен. Мръсен. Къде е?

— Избяга, сър. Балеса му даде работа в градината на кухнята и час по-късно беше изчезнал.

— Изчезнал ли? — Станах от креслото. — Изчезнал къде?

Джейн повдигна рамене, почти безочливо.

— Не знам, сър.

— По дяволите всичко! Кажи на Дебелия Нед, че искам момчето да бъде намерено. Не може да е стигнало много далеч! — Макар че, честно казано, можеше да е стигнало доста далеч. В двореца се влизаше трудно, но излизането беше много по-лесно, стига да не си натоварен с ценности.

Джейн тръгна да търси Нед — без особено бързане, трябва да отбележа. Въздъхнах и взех една книга от бюрото на татко, за да се разсея. Хенан вероятно беше хукнал след Снори, на югозапад по Апанския път, който излизаше от града през Речната порта. С малко късмет щеше да види как ездачите на баба карат останалите обратно и да ги последва. Не ми се искаше да обяснявам на Снори защо момчето липсва. Особено след като баба ми му е взела ключа.

Известно време зяпах разсеяно гръбчетата на книгите, въздъхнах пак и отидох да проверя сейфа в ъгъла с надеждата да открия някоя монета. Беше заключен, разбира се, но аз отдавна бях разбрал как да надхитря механизма. Нуждаех се само от огънат гвоздей и малко търпение. Оказа се, че запасът ми от търпение не е достатъчен за целта, но и че огънат гвоздей и малко пиперливи ругатни също вършат работа.

— Мамка му. — Сейфът се оказа разочароващо празен откъм монети, но пък като повдигнах една резервна кардиналска шапчица, открих неочаквано съкровище. Там лежаха тилифонът и свещеният камък на татко, увити в кадифе. Два символа на поста му, отстъпващи само на кардиналския печат. Тилифонът представляваше тънка очукана плочка от пластимаса и стъкло, която лесно се побираше в човешка длан. Сребърна жица, опасана около тъмното напукано стъкло, пречеше на нещото да се разпадне. Свещениците твърдяха, че посредством тези устройства Строителите можели да разговарят с когото си пожелаят и да черпят познание от великите древни библиотеки на света. Самото духовенство вкарваше тилифоните в по-набожна употреба, за да ускори молитвите си към Бога и — поне така твърдяха — да чуе отговорите му. Аз самият бях слушал няколко пъти, но не долових никаква връзка.

Свещеният камък приличаше досущ на малък железен ананас, повърхността му беше разделена на квадратчета от дълбоки бразди, а една потъмняла дръжка или ръчка от сребриста стомана беше притисната плътно от едната му страна. В древни времена ананасът винаги е бил символ на радушния прием, макар че църквата използваше тези предмети по-иначе. Изглежда, всеки студент по теология от добро семейство и предопределен за висок пост, получаваше по един такъв в началото на обучението си, заедно със забрана да дърпа ръчката под заплаха от отлъчване. Наричаха го тест за послушание. Аз му виках тест за любопитство. Църквата явно искаше епископи, на които им липсва въображението да се занимават с изследвания и въпроси.

Поиграх си с предмета. „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък…“ После го оставих настрани, понеже знаех, че татко ще ме лиши от наследство, ако го счупя. Съкровища, но за съжаление прекалено ценни и трудни за залагане. За момент се зачудих какво ли означава присъствието им тук. Татко по правило не ги изпускаше от поглед. Може би се беше страхувал, че ако ги занесе в Рим, папата може да му ги отнеме като наказание за служебните му опущения.

Затворих сейфа и се върнах да седна на мястото си, като пътьом грабнах наслуки една книга от рафтовете. „Блудният син“. Библейските притчи не са силната ми страна, но имах чувството, че блудният син е бил посрещнат при завръщането си с гуляи и празненства, макар че е бил пълно нищожество. А ето ме мен, с действителни постижения на свое име, и получавам само паметна плоча от външната страна на семейната църква и мъмрене, задето не съм се сборил с великанска северна машина за убийства, за да му отнема нещо, което изобщо не знаех, че баба ми иска. Добавете към това факта, че Миша се беше омъжила за недостойния Дарин, Шарал бе обещана на мъж, който изглеждаше решен да ме изкорми за забавление, а Хенан бе драснал по пътя, сякаш тъпченето през прахоляка е по-хубаво от живота във Вермилиънския дворец.

— Излизам. — Захвърлих книгата. Животът ми във Вермилиън винаги е бил съсредоточен около по-нездравословните му кътчета — бойните ями, вертепите, хиподрума, бордеите…

Но първо трябваше да се отбия до стаята си, за да намеря подходящи дрехи за града.

Заварих ужасна бъркотия и се нацупих. Беше напълно възможно да съм оставил нещата разхвърляни при заминаването си — но очаквах да са били подредени от… някой. Не бях сигурен кой се занимава с тези работи, но те просто се случваха. Винаги. Отбелязах си наум да се оплача на Балеса. Изглеждаше почти сякаш някой е тършувал из вещите ми… Свих рамене и си избрах хубава жилетка, кадифени панталони с цепки, които разкриваха подплата от алена коприна, тъмна и скъпа пелерина със сребърна закопчалка. Хвърлих поглед в огледалото. Неустоим. Време беше да тръгвам.

В караулното измъкнах от леглата двамата дъртаци, които татко ми беше назначил за лична охрана: Ронар и Тод, и двамата ветерани от някаква война, която не си е струвала възпяването. Никога не ги бях питал за фамилиите им. Те станаха с мърморене и задрънчаха след мен, сякаш това беше някакво голямо бреме, макар да бяха прекарали последните шест месеца в лентяйство, играейки табола в казармите.

От Римската палата ги поведох към крилото за гости, за да забера някои от старите си дружки. Отцепих направо през Плаца, несполучливо кръстен двор, където на младини бях прекарал множество нещастни часове в обучение по всякакви военни изкуства. Подминах чичо Хертет, почти изгубен сред свитата си. Над петдесетте и изглеждащ твърде зле за годините си, той представляваше кичозна фигура в своята туника с висока яка, обшита с толкова златен конец, че би стигнал за основаването на сиропиталище. Зърнах сред групата братовчедите Роланд и Ротус, но никой от тях не ми хвърли дори един поглед. Май идваха откъм Вътрешния дворец — може би нова формална визита на „очевидния ненаследник“, за да провери дали майка му не е имала благоприличието вече да умре.

От Плаца поведох двамата си мързеливи телохранители към крилото за гости, дълга част от Вътрешния дворец, отделена от кралските покои, която бе дом на постоянно менящ се състав от гостуващи благородници, дипломати, търговски делегации и тем подобни. Бащата на Барас Джон, виенският посланик, държеше апартамент на втория етаж. Виен може да бе столица на една разделена империя, но споменът за прежното ѝ величие даваше на посланиците ѝ определена тежест — допълнително подсилена от качествата на Златната гвардия, която бе служила някога на последния император, а сега закриляше династията от чиновници, оставена от него.

Като че ли никой не знаеше защо точно Големия Джон стои при двора вече три години. Империята имаше сто части с големината на Червения предел и макар че със сигурност във всяка от тях се отбиваха от време на време виенски посланици, малцина оставаха за постоянно. Барас казваше само, че след като договорил мир между Скорон и Предела, баща му отказвал да си тръгне от страх, че той ще се разпадне в мига, щом обърне гръб.

Минахме по няколко дълги коридора, по стълби нагоре, стълби надолу и пак стълби нагоре. Най-сетне стигнахме до правилните порти и аз заблъсках по тях, за да ме пуснат.

— Барас! — Той се появи на вратата полуоблечен, макар и цяла вечност след като пратих вратаря да го доведе. Зад него се мъкнеше Ролас — як тип, който умееше да си служи с юмруците и меча, — добра компания, стига никога да не забравяш, че задачата на Ролас е да пази сина на посланика от последиците от собственото му безразсъдство.

— Джалан! Значи е вярно! Мислехме, че си загинал в операта. — Той се ухили, макар и нервно. Беше закопчал ризата си накриво и по шията му имаше нещо, което приличаше на следи от ухапвания.

— За момент нещата бяха на кантар — казах. — Но се измъкнах по време на антракта. Преживях малко приключения на север, ала ето ме пак, готов за пакости. Тази нощ ще се развихрим из града.

— Звучи добре… Кои „ние“? — Той се потърка по шията и очите му се стрелнаха към Ролас, който беше дошъл да изпълни входа, удостоявайки ме с приятелско кимване.

— Ще вземем Грейджарови, ще откъснем Омар от ученията му и ще идем в Давмарските градини да обърнем малко вино… пък после ще видим къде ще ни отведе нощта. — Вниманието ми бе привлечено от мярнали се сатенени фусти и аз надникнах покрай Барас към ъгъла в дъното на коридора. — Забавляваш някоя млада дама там, а, Барас? Какво би казал Големия Джон?

— Той, ъъъ… той ми даде благословията си. — Барас заби поглед в нозете си и се навъси. — Аз, хм…

— Той се ожени — каза Ролас. — Когато ти „умря“, това беше удар за него. Почна да се замисля за плановете си, какво ще остави след себе си, ако нещо прекъсне ненавременно собствения му живот. — И сви рамене, сякаш това е етап, през който минават всички мъже.

— Ах, негоднико! — Опитах се да го кажа радостно. Макар че е трудно да се радваш на загубата на добър другар. — Коя е тя? Някоя богаташка, надявам се!

Барас още не можеше да ме погледне в очите. Ролас прочисти гърло.

— Мили боже… не и Лиза! — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах. — Оженил си се за Лиза де Вийр?

Барас ме погледна умърлушено.

— Тя беше много разстроена, когато ти… когато си помисли, че си умрял с Ален. Сметнах за свой дълг да я утеша.

— Дрън-дрън! — Можех да си го представя как я е „утешавал“. „Бедничкият Джалан. Надявам се, че сега е на някое по-хубаво място…“ — и се присламчва все по-близо до нея на дивана. „Хайде, хайде!“ — и ръката му пропълзява около раменете ѝ. — По дяволите всичко! — Врътнах се кръгом и си тръгнах с широки крачки.

— Къде отиваш? — извика подире ми Барас.

— Да намеря Рауст и Лон. Предполагам, сега ще ми кажеш, че и те са се оженили?

— Върнаха се в Стрела — извика той, докато разстоянието помежду ни се увеличаваше. — Братовчед им е започнал война. Сега са част от нашествието в Конот!

— Тогава Омар! — изревах през рамо.

— Върна се в Хамада да учи в Математа!

— Да му сера на всичко! — А после вече не го чувах, понеже прескачах по три стъпала наведнъж. На входа спрях да си поема дъх и да осмисля несправедливостта на всичко това. Определено бях имал намерение да помоля Лиза да се омъжи за мен. Лиза, споменът за която ме крепеше сред ледените полета, тласкаше ме напред въпреки болката, несгодите и самоубийствената природа на нашата мисия. Лиза, към която умът ми се връщаше отново и отново в онази пустош. Омъжена! За моя „приятел“ Барас! Изритах яростно стълба на вратата и излязох с куцукане под жарещото слънце.

Следващата ми спирка беше Бедняшкият дворец. Не бях възнамерявал да ходя там, но след като нещата се бяха скапали така, поех през Площада на победата и се качих в кулата да видя какво може да каже в своя защита Гариус. Използвах стълбите, защото беше прекалено горещо за катерене. А и така или иначе подобни дейности са под достойнството на един принц, върнал се от Горчивия лед, където е гледал смъртта в очите.

— Ехо? — Никой не стоеше на пост и вратата бе полуотворена.

Не получих отговор.

— Ехо? — Надникнах вътре. — Това съм аз. Джалан.

Бабуната на леглото се извърна тромаво. С въздишка и усилие, което го разтрепери, Гариус надигна глава, също толкова грозна и деформирана, колкото си я спомнях, само че още по-стара и още по-уморена.

— Млади Джалан.

— Върнах се. — Взех стола до леглото и седнах, без да чакам покана. Завесите бяха пуснати, така че не различавах кой знае какво освен мебелите.

— Много се радвам. — Той се усмихна с влажни устни, струя слюнка засъхваше по брадичката му, но усмивката му бе искрена.

— Ти си единственият. — Наведох се да разтрия пръстите на крака си, които още ме наболяваха от ритника в стената. — Баба току-що ме изхвърли с крясъци от тронната зала заради някакъв си ключ…

— Ключът на Локи. — Не приличаше на въпрос. Гариус ме гледаше с кротките си очи.

— Скоро вероятно ще е ключът на Келем. — Мълчанието се проточи. — Келем е…

— Знам го кой е — рече Гариус. — Всеки човек с някакви бизнес интереси познава стария Келем. Преди не чак толкова много години той можеше да сложи лика си на всяка монета в Империята.

— Ами сега? Мислех, че притежава всяка банка във Флоренция. — Какво беше казал Снори? Нещо за биещото сърце на търговията.

— Наричат го бащата на банковите кланове, но ако един баща живее прекалено дълго, децата му се обръщат срещу него. — Гариус с усилие махна към писмата, струпани на бюрото зад леглото му. — Назряват проблеми в Умбертиде. Финансовите къщи търсят нови партньори. Някои стигат в търсенето си чак до Удавените острови. Живеем в интересни времена, Джалан, интересни времена.

— Удавените острови ли? Значи Мъртвия крал се интересува и от злато, не само от трупове?

Гариус сви рамене.

— Едното често следва другото. — Той се отпусна в леглото, дишайки хрипливо, явно изтощен.

— Сигурен ли си, че си… — Потърсих вярната дума, която очевидно не беше „добре“. — Искаш ли да ти доведа някого?

— Уморен съм, Джалан. Стар, уморен и сакат. Трябва… да спя. — Той затвори очи.

По време на пътешествието си бях искал да го питам за хиляда неща. Но сега, като го гледах такъв крехък и стар, никое от тях не ми се струваше належащо. Не бях съвсем сигурен как разговорът ни се е насочил към банките, но нямах сърце да му се нахвърля с някои от подозренията си — сега, когато седях пред него, те ми изглеждаха глупави.

— Тогава спи, дядо Гариус — казах почти шепнешком. Обърнах се да си вървя.

Той заговори още веднъж, докато излизах през вратата, и гласът му бе натежал от сънливост.

— Наистина се радвам… да те видя, Джалан… знаех си, че го имаш в себе си, момко.

— Засега сме само ние, момчета.

Ронар и Тод ме чакаха, отпуснати на сянка с небрежността, която могат да си докарат само стари войници. Не изглеждаха нито въодушевени, нито разочаровани от новината, просто се изпънаха и се приготвиха за тръгване. Не бяха никак впечатляваща гледка, и двамата побелели и с шкембенца, пък и аз не очаквах кой знае какво от тях — помнех колко бързо се бяха изпарили последния път в Кървавите дупки, когато Мейрес Алус дойде да си поприказваме.

И така, излязохме през Лекарската порта в потискащата жега на късния следобед. Мръсна мараня висеше над градските покриви и далечни буреносни облаци се трупаха застрашително над Гонелските хълмове на юг. Чувствах се малко спихнат, но няма нищо по-добро за напомпване на егото от мях с вино, затова поведох охраната си по линията Корели, която следва извивките на Селийн по един хребет, откъдето можеш да зърнеш водата между къщите. Именията на търговци и градските къщи на дребни благородници постепенно отстъпиха място на площадите на Малката Венеция, разделени и опасани от безброй канали. Минахме по няколко от множеството изгърбени мостове и стигнахме до добре познатата ми винарна „Гроздовете на Рот“. Старият Рот беше умрял преди години, но синовете му бяха наследили неговия талант в избора на добри реколти и държането на простолюдието навън.

— Принц Джалан! — По-големият син се промуши между масите, грациозно въпреки полюшването на тумбака си. — Мислехме, че сте ни изоставили!

— Никога! — Оставих го да ме въведе и да ми издърпа стол до една от запазените маси близо до центъра, под високите тенти. — Дори смъртта не може да ми попречи да се насладя на гостоприемството ви, Марко!

— Какво ще благоволите да ви донеса, принце? — Върху дебелото му сипаничаво лице грееше искрена усмивка. Този човек излъчваше добро настроение, грозотата му бе някак очарователна и ако го безпокоеше фактът, че му дължа близо петдесет златни крони… е, външно изобщо не му личеше.

— Хубаво роунско червено — казах.

— Аха, вкусовете ви са се разширили, принц Джалан! Само че всички роунски червени са хубави. Кое да изберем? Баварско? От Иларската долина? Чами-Никс? Дон П…

— Чами-Никс.

— Както кажете. — Поклони се и изчезна да прати някое момче в избите да потърси виното ми.

Облегнах се в стола. Тод и Ронар се бяха оттеглили в сянката на голям клен недалеч от оградената с въже част от площада, предназначена за клиентите на Рот. Светът се точеше покрай нас на бавни приливи и отливи, докато сенките се удължаваха. Виното дойде, аз отпих и ароматът му се плъзна по езика ми. Бях отпуснат, на топло, в безопасност, уважаван. Би трябвало да се чувствам по-добре. След малко виното започна да отмива чувството ми на неудовлетворение, но от време на време зървах един или друг дълъг нагънат хоризонт от странстванията ми, простиращ се в далечината, пълен с тайни, чакащи да бъдат разкрити. Помъчих се да се отърся от това чувство и да си напомня колко ужасно беше всичко от началото до края.

— Принц Джалан! Как сте? Трябва да ни разкажете за приключенията си. — Един мъж улови погледа ми от съседната маса. Намръщих се за момент, докато го оглеждах: слаб, с лице на невестулка, оплешивяващ, с червено родилно петно под окото, сякаш е плакал кръв… Бонарти По! Ужасен блюдолизец и човек, на когото обикновено не бих обърнал и капка внимание, но понеже ми липсваше компания, а и си спомних колко е хубава сестра му, му кимнах съвсем лекичко и с помръдване на пръста поканих него и приятелчетата му при мен.

Преди синовете на Рот да запалят лампите, бях изпил още бутилка и половина и сипех лъжи за първия етап от пътуването си на север. Избягвах смущаващите подробности и изобщо не споменах за Мъртвия крал, но въпреки това с изненада открих, че този път лъжите ми са просто украса, а истината осигурява приличен гръбнак на историята.

— Повече от двайсет разбойници ни преследваха през планини, по-стръмни и от онези край Аралския проход! — Пресуших чашата си и демонстрирах със свободната си ръка какви са били въпросните планини. — Водеше ги Едрис Дийн — най-отвратителният убиец, който някога…

Разговорите около мен притихнаха — не заглъхнаха съвсем, както ако е влязъл човек, носещ отрязана глава, но притихнаха, сякаш на присъстващите изведнъж им се е прищяло да останат незабелязани. Ако се съдеше по физиономиите наоколо — всички лица бяха обърнати към мен, — за миг си помислих, че може би зад гърба ми стои Едрис Дийн, точно какъвто го бях описал.

— Принц Джалан, толкова се радвам да ви видя. — Гласът бе тих, леко носов, човек почти би могъл да го нарече отегчен.

Обърнах се, за което ми се наложи да си изкривя неудобно врата.

— Мейрес Алус. — Успях да не запелтеча, макар че веднага се почувствах все едно съм вързан отново за онази негова маса и чакам Джон Резача да ми смени физиономията с острия си малък нож.

— Няма да ви безпокоя, принце. — Мейрес отпусна едната си деликатна ръчичка с грижлив маникюр на рамото ми. — Исках само да ви поздравя с добре завърнал се от пътешествията ви. Струва ми се, че граф Исен ще се отбие в Римската палата утре, но ако след това сте на разположение, за мен ще е удоволствие да се видим пак в Кървавите дупки и да обсъдим някои делови въпроси.

Лекият натиск изчезна и Мейрес си тръгна, без да чака отговор. Остави ме да се чувствам неприятно трезвен и внезапно закопнял за сигурността зад стените на двореца.

— Проклет тип. — Станах и изчетках рамото си, където ме бе докоснал. — Спомних си, че имам работа в двореца. Кралски… прием. — Не се чувствах пиян, но лъжите ми бяха нескопосани. Случвало ми се е да успокоявам засегнати съпрузи с най-абсурдни оправдания — майсторлъкът е в поднасянето. Дори „изпуснах си копчето за ръкавели в деколтето ѝ, подарък ми е от мама, не знаете ли, и тя се нуждаеше от помощ да го извади“, ако бъде изречено с достатъчна убедителност, може да прозвучи правдоподобно за момента. Обаче никой на онази маса дори за миг не си помисли, че си тръгвам по друга причина освен Мейрес Алус.

Отдалечих се забързано между масите, което накара един сервитьор да залитне, за да избегне катастрофата, и смених посоката, когато пред погледа ми изплува Марко, несъмнено за да обсъди собствените си делови въпроси и покупката на четири бутилки Чами-Никс ’96.

— Ставайте. Бързо! — Щракнах с пръсти към Тод и Ронар, които дремеха под клена. Стражите на Мартус биха стояли прави цяла нощ, нямаше да седят облегнати на дънера. — Връщаме се. — Все едно говорех на дървото, ако се съдеше по реакцията им. Сритах Ронар по крака, силно. — Събуди се! Ако си пиян, ще ти взема…

Той се килна настрани и главата му се удари с глух звук в калдъръма. Някъде зад мен се засмя жена.

— Мамка му.

Преобърнах с крак Ронар. Главата му се люшна и видях, че очите му са изцъклени и от устата му се стича струя червена слюнка. Мейрес беше наредил да ги убият и двамата. Това бе единственото обяснение. Беше ги убил като предупреждение.

Плюх си на петите.

Пробягах около двеста метра, преди да ми свърши въздухът и да спра запъхтян, превит надве, подпрял се с една ръка на стълба на портата на голяма къща. Бях облян в пот, която капеше и от косата ми. Щом спрях и оставих здравия разум да ме настигне, осъзнах, че нямам причини да бягам. Ако Мейрес ме искаше мъртъв, вече щях да съм мъртъв. От времето, прекарано в склада му, знаех, че зад спокойната му и разумна външност се спотайва лудост. Винаги бях знаел, че той не управлява половината престъпници в града с деликатно убеждаване, но погрешно го бях смятал просто за по-различен вид бизнесмен, прагматик, който умее да се справя с трудностите. Ала човекът, когото бях видял със свалена маска в онзи склад — този човек би сметнал, че моето измъкване наранява гордостта му, а колко злато бе нужно, за да се излекува такава рана, не можех да кажа. Освен че ще е повече, отколкото имах.