22.

Пратеникът донесе в Римската палата два свитъка и макар че махмурлукът пронизваше главата ми като грамаден метален шип, аз бях буден и готов да ги приема на масата за закуска. Навън сивото утро бе започнало да се прокрадва на пръсти по Кралския път към двореца. Седях и гледах с еднакво недоверие бърканите си яйца и двете тръбички за свитъци — черната и медната. Протестите на стомаха ми ме накараха да избутам настрани първо чинията. Върху черната тръбичка имаше орнамент от слонова кост, изобразяващ силуета на разбит кораб — гербът на Исен. Вътре щеше да има официално известие за планираната му визита. Единственият въпрос в ума ми беше къде да избягам и дали да прочета преди това другото съобщение. Нямах никакви финанси, които си струва да се споменават, нямах къде да бягам, нито извинение за бягство, но и дума не можеше да става да остана да се дуелирам с граф Исен. Беше нужно нещо повече от неодобрението на баба, за да се изправя в двубой срещу ненормалник като Исен.

Притиснах челото си с длан в опит да изтикам болката, която си бях причинил сам, и посегнах със стон към медната тръбичка. На нея нямаше опознавателни знаци. Опитах се да сваля капачката с една ръка, предпазливо, за в случай че Мейрес ми е пратил усойница. В крайна сметка изтървах тръбичката на пода и се наложи да използвам и двете си ръце — и двете треперещи в резултат на твърде много вино, стрес и увереността, че ако вътре има усойница, сега тя ще е адски ядосана. Оказа се, че капачката в края се развинтва, а не се издърпва. Изтръсках свитъка и го пригладих върху масата. Отначало ми бе трудно да фокусирам гуреливите си очи, за да разчета калиграфското писмо върху пергамента. Някакво официално писмо или пълномощно.

Погледът ми се прикова върху един ред в горния край: „Даварио Романо Евеналайн от Златната къща, търговски клон“. После върху един в долния край. „Приносителят принц Джалан Кендет е упълномощен да представлява интересите на Голот в африканската търговия — по-специално корабите «Юпитер», «Марс» и «Меркурий».“ Премигнах, вдигнах свитъка пред лицето си и присвих очи срещу него. „Златната къща, Умбертиде, Флоренция“.

Това, изглежда, бе документ, който едновременно ме упълномощаваше и ме пращаше да извърша някакви търговски преговори в Умбертиде, банковата столица на Флоренция. Прокарах пръст по бучката восък, върху която имаше завъртян печат. Отне ми малко време да си спомня откъде го познавам. Осем преплетени пръста.

— Гариус! — казах високо. Даже прекалено високо. И ми се прииска да не го бях правил. За миг пронизителната болка от махмурлука прогони всичките ми мисли. — Гариус — повторих шепнешком. Този символ беше татуиран над вените на лявата му китка. А Голот трябва да бе истинското му име, като на баща му, крал Голот II; Гариус беше просто умалително — даже не знаех как точно се пише. Разгледах документа по-внимателно и видях, че „Джалан“ е нанесено върху друго, изчегъртано име, с още един печат, който да завери промяната.

Навих свитъка и го прибрах в тръбичката, после я стиснах силно и си поех дъх облекчено. Вече имах извинение да се махна и място, където да отида. Скъпият стар дядо Гариус беше чул за неволите ми и беше прехвърлил тази работа на мен. Ако побързах, можех да се измъкна от двореца преди да са довлекли Снори, преди да се е появил графът с размахан меч, блеейки за удовлетворение, и преди Мейрес Алус изобщо да е разбрал нещо. И още по-чудесно, отивах в Умбертиде, където рано или късно се озовават всички пари на света: какво по-хубаво място за един разорен принц да си напълни джобовете? Можех да се върна натежал от злато, да си изплатя дълговете към Алус и останалите лешояди и евентуално дори да открия, че Шарал междувременно е успяла да втълпи малко разум в главата на новия си съпруг.

— Оседлайте коня ми! — И с надеждата, че някой ще предаде тази заповед на главния коняр, се отправих с нестабилна крачка обратно към покоите си, решен този път да си приготвя багаж за пътешествието. Първото, което направих, беше да сменя церемониалната сабя на кръста си със стария боен меч. По пътищата на Флоренция се спазваше мирът на кралицата, но все пак бе в сила и старата максима: колкото по-използван изглежда мечът ти, толкова по-малко вероятно е да го използваш.



Когато имаш махмурлук, язденето или ще те излекува, или ще те довърши. Аз успях да се задържа от правилната страна на тази граница, макар че неведнъж копнеех за милостивите обятия на смъртта. Напуснах Вермилиън в тръс, с претъпкани дисаги, подскачащи върху хълбоците на Нор, докато утринното слънце започваше да напича паветата около нас.

Забавих Нор до ходом веднага щом градът се смали зад нас дотолкова, че можех да го закрия с протегнат палец. Хубаво беше да съм отново в движение, този път с безопасна цел, пълномощно в джоба, предостатъчно провизии, резервни дрехи, кон, шепа медници и шест сребърни крони. Бях оставил инструкции да съобщят на графа, че съм бил принуден да замина по официални кралски дела. Доставяше ми удоволствие да си го представям как тъпче ядно в жегата пред Римската палата, а после си тръгва към къщи. Мейрес Алус също можеше да върви да се обеси. Яздех в добро настроение. Има нещо много ободряващо в това да продължиш напред и да оставиш грижите зад себе си.

Яздих цял ден, преспах в приличен хан, насладих се на огромна закуска от омлет с гъби и пържени картофи и потеглих отново. Да пътувам инкогнито през родния си край се оказа освобождаващо преживяване и макар че ми липсваше компанията, осигурявана ми по-рано от северняците, това ми даде време да си мисля за свои си работи и да гледам как светът минава покрай мен. Открих, че последното е доста надценявано.

Две мисли започнаха да се открояват в главата ми след цялото ми мъдруване за събитията във Вермилиън. А именно: къде са ездачите на баба, водещи заловения Снори, и защо, по дяволите, още не съм настигнал Хенан? Как така едно хлапе пешеходец със само ден преднина успява да остане пред мен толкова дълго. Още един ден трополене по Апанския път не ми даде отговор на нито един от тези въпроси. Слънцето залезе зад гърба ми, донасяйки най-слаб шепот за присъствието на Аслауг, и цялата долина на Едмар потъна в сянка. Бялата мълния на челото на Нор като че ли улавяше последния светлик и сочеше пътя. Въздухът бе топъл, от лозята по склоновете долиташе свирене на щурци, от време на време подминавах някой фургон или натоварена каруца, теглена от дръгливо магаре… човек не би могъл да си пожелае по-спокойна вечер. Но вместо това открих, че копнея за бурна пиянска вечер в „Лудетините“, последвана от бурно пиянско боричкане с някоя от по-гъвкавите изпълнителки (те обичат да се наричат актриси), а може би две или три. Поклащах се приятно на седлото на Нор и си мислех как Вермилиън започва да ме зове в момента, щом го напусна, въпреки че се бе оказал донякъде разочароващ след дългото ми отсъствие.

Не усетих конниците, приближаващи се зад мен, до последния момент — това е още един недостатък на унасянето в мисли. От лявата ми страна един мъж се приведе от седлото и измъкна меча ми, отдясно друг извъртя коня си да препречи пътя на Нор и грабна юздите от ръцете ми.

— Бъдете така любезен да слезете от коня, принц Джалан — прозвуча един глас зад мен.

Извърнах се и видях още трима мъже на коне. Средният беше здравеняк, добре облечен, с плащ с висока яка, по последна мода, пристегнат с дебела златна верижка. Изглеждаше около петдесетгодишен, с ниско подстригана сива коса, тъмни очи и сурова усмивка. Студени ръце стиснаха стомаха и мехура ми, щом осъзнах, че това вероятно е граф Исен. От лявата му страна имаше по-слаба закачулена фигура в сиво, която държеше юздите на коня си с една ръка, а отдясно — грозен тъмнокос бияч, доста подобен на двамата от двете ми страни, само че този държеше тежък арбалет, насочен към мен.

Вдигнах ръце. Умът ми работеше трескаво.

— Тръгнал съм по работа на кралицата. Нямам време за игрички — особено пък да бъда спиран насилствено на пътя. Това е обикновено разбойничество! Баба ми е разпъвала хора за такива работи. — Запазих гласа си възможно най-спокоен и подбрах думите си така, че да напомня на графа за неговия дълг, а и за моя. Да повикаш някого на дуел е едно. Да го принудиш да отбие от пътя под насочен арбалет — съвсем друго.

— Помолих ви да слезете от коня, принц Джалан. Няма да моля отново. — Графът не изглеждаше трогнат.

Бавно, за да не дам никакъв повод на мъжа с арбалета, слязох от седлото. Стигаше едно нервно трепване — на него или на коня му — и бих могъл да се взирам в дупката, която стрелата е пробила в мен. Бях виждал мъже, улучени с арбалетни стрели отблизо, а много ми се искаше да не бях.

Свяжите его руки. — Графът махна към двамата мъже, които бяха слезли от конете си заедно с мен. Тръснах глава, но не можах да разбера думите.

— Хей, я чакайте! — Те ме сграбчиха за ръцете и ги вързаха зад гърба ми със смущаваща бързина: имаха си приготвена въжена примка, която да увият около китките ми.

Графът погледна назад по пътя, а после се изправи в стремената, за да погледне напред. Доволен, че няма да ни безпокоят в близките минута-две, седна обратно.

— И маската. — Нито един от двамата мъже не помръдна. Графът сложи ръка над устата си. — Слепок!

Чух зад себе си шумолене и две ръце посегнаха да притиснат върху устата ми нещо тежко.

— Не! — Започнах да се боря, но мъжът отпред, висок колкото мен и напращял от мускули, ме фрасна в корема, точно на мястото, което казва на всичкия въздух да напусне дробовете ти възможно най-бързо.

Докато се превивах и се мъчех да си поема дъх, те ми запушиха здраво устата и напъхаха парче кожа между зъбите ми. Дебелите кожени ивици обхванаха главата ми като пръстите на някаква ръка и покриха отчасти носа и очите ми. Обикновена маска от онези, които се използват при превозване на бунтовници и луди. Ако можех, щях да се усмихна. Граф Исен беше прекалил. Баба не би търпяла някой, носещ нейното име, да бъде подлаган на такова унижение. Да ме мъкнат в този вид през Вермилиън можеше да опетни малко репутацията ми, но графът щеше да е късметлия, ако си запази земите и титлата, и разбира се, нямаше да може и дума да става да се дуелирам с него.

— На коня! — Графът махна с ръка към двамата грубияни и те със смущаваща лекота ме вдигнаха обратно върху Нор. Пъхнах ботуши в стремената и стиснах здраво колене. Да паднеш от кон с вързани зад гърба ръце е бърз начин да си счупиш врата.

Третият славянин свали арбалета си и махна стрелата. Предположих, че тримата не говорят имперския език, макар че защо графът би наел такива хора, не можех да…

— Не! — Това исках да кажа. Вместо това нададох приглушен писък иззад маската. Мъжът от другата страна на Исен беше вдигнал качулката си. За да го направи, пусна юздите, защото имаше само една ръка. Качулката падна от плешив бял череп, бледи очи се втренчиха в моите от мършаво лице, което въпреки че изглеждаше само кожа и кости, някак си съумяваше да изглежда доволно да ме види. Как така, по дяволите, главният мъчител на Мейрес Алус, Джон Резача, яздеше с граф Исен? Опитах се да смушкам Нор в тръс, но биячът до мен стискаше здраво юздите, а другият ме удари в крака толкова силно, че той изтръпна целият.

— Кротко де! — Графът вдигна ръка. — Малко е късно за бягане, принц Джалан. — Той се усмихна невесело. — Виждам, че позна Джон. Аз съм Албер Маркс, а имената на моите съратници не са важни. Важното е, че те няма да разберат нищо от думите ти и нямат представа кой си. Споменавам го само за да не си хабиш дъха в опити да ги подкупиш или другояче да ги отклониш от целта им.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Мейрес Алус беше пратил след мен един от най-добрите си помощници. Албер Маркс се славеше като безмилостно ефективен. А аз си мислех, че само социалната любезност и дългът към Короната пречат да бъда намушкан от меча на графа. Истинската опасност обаче беше подновяване на запознанството ми с щипците на Джон Резача — а всичко, което стоеше между мен и връзването ми към маса в някой от складовете на Мейрес, се бе стопило, когато престанах да внимавам. Би трябвало да се сетя, че това не е графът. За Исен се говореше, че е дребен, а дори на кон, сред грамадните биячи, Албер Маркс не отговаряше на това описание.

— Хайде. — Албер кимна и ни поведе към мястото, където една малка пътечка се отклоняваше от главния път. Славяните яздеха двама отпред и един отзад, така че да ме ограждат. Поведоха ме без бързане след Албер и Джон Резача. Отне ни минута-две, докато изгубим от поглед пътя сред редовете лозя и делящите ги трънливи плетове.

Мъжете пак ме свалиха от гърба на Нор и Джон Резача се приближи да провери връзките, като прокара студената си дългопръста ръка по всеки от петте ремъка около главата ми — интимно докосване, което ме накара да потръпна от отвращение. Кратко опипване зад тила ми и чух щракването на ключалка. Джон Резача се появи отново пред очите ми, поклащайки един малък ключ, преди да го пусне в джоба си. Усмихна се, показвайки тесни зъби, и разтвори плаща си, за да видя чуканчето на ръката му, завършващо с грозен блед белег току над лакътя. Когато го бях видял за последно, от раната бликаше кръв — Снори му беше отсякъл ръката преди броени мигове — и аз го бях сритал хубавичко няколко пъти в главата, докато лежеше в безсъзнание и както се надявах, умиращ. Сега ми се прииска да му бях смачкал черепа с крак от маса.

Джон Резача потършува малко несръчно в един вътрешен джоб и измъкна железни щипци.

— Помниш ли? — попита той.

Не бях забравил, макар че Господ ми е свидетел, исках да забравя. Проклетите щипци навестяваха редовно кошмарите ми през последните шест месеца.

— Ще те чакам — каза той, а после мина зад мен, хвана връхчето на един от пръстите ми в щипците и стисна силно. Изревах зад маската и се замятах в хватката на славяните, и някак си пръстът ми се измъкна, макар и с такава болка, че не можех да кажа дали Джон Резача е откъснал върха му, или не. Цялата ми ръка пулсираше в агония, дишах тежко през носа и изпод маската ми се изтръгна хленч.

Албер Маркс се приближи и се приведе към мен.

— Сега двамата с Джон ще си вървим. Не би било разумно да рискуваме да ни хванат с теб. Ще ти уредим дискретно влизане в града и ако не те видя отново… е, сигурен съм, че Джон ще те види. — Изправи се в седлото. — Лек път, принц Джалан.

И след тези думи двамата се отдалечиха в тръс. Джон Резача подскачаше в седлото като човек, несвикнал да язди.

Аз седях, мъчейки се да си поема дъх през маската, с очи, плувнали в сълзи, и пръст, горящ от агония, все едно са го топнали в парлива киселина. Въпреки всичко сърцето ми туптеше малко по-малко бясно с всеки следващ метър разстояние между нас. Това може да ви се струва слаба утеха, но колкото и тежко да бе положението ми, фактът, че Джон Резача си отива, правеше нещата малко по-хубави.

Облекчението ми се оказа краткотрайно. Със сумтене един от тримата славяни дръпна юздите на Нор и потеглихме обратно към Апанския път. Премигнах няколко пъти да избистря поглед и огледах пазачите си. Всичките имаха едни и същи груби черти, сякаш лицата им се състояха от широки плоскости: тежко чело над малък нос, изпъкнали скули и бледа кожа, протягаща се надолу от тях до квадратна челюст. Прецених, че са братя, може би дори тризнаци, защото не се различаваха много. Без маската и езиковата бариера може би бих имал шанс да се измъкна с приказки, но нещо в очите им — този безизразен и тъп поглед, който имаха всичките — ми подсказваше, че дори тогава би било трудно да ги отклоня от избрания курс.

Първите три пъти, когато подминахме някакви хора, веднага започвах да се боря и да се мъча да викам. Това ми спечели презрителни погледи и насмешливи подвиквания от пътниците и удари по главата от славяните, след като онези се загубеха от очи. При четвъртия ми опит спътникът на каруцаря ме замери с камък, а най-едрият славянин ме фрасна в бъбрека толкова силно, че на сутринта сигурно щях да пикая кръв. Оттам нататък се отказах. Маската ме правеше неразпознаваем дори покрай нас да минеха слуги от собственото ми домакинство. Нещо повече, бележеше ме като враг на Червения предел, чиито неистини са отровни. Повечето хора биха предположили, че ме водят на съд и щом бъда признат за виновен, вероятно ще загубя езика си, или ако съдията се окаже снизходителен, просто ще ми го разцепят до корен.



Лагерувахме встрани от пътя, достатъчно навътре в един царевичак, за да сме скрити от чужди погледи. Облекчението, което бях почувствал при раздялата с Джон Резача, бързо се разсея, когато с напредването ни към Вермилиън разстоянието помежду ни започна да се скъсява. Нямах никаква представа как да избягам и беше влудяващо да ме карат през собственото ми кралство, покрай десетки верни поданици, неразпознат и неспособен да помоли за помощ.

Седнали насред кръг утъпкана царевица и оградени от всички страни от множество високи зелени стебла, ние бяхме добре скрити. Даже конете не можеха да се видят от пътя, защото бяха навели глави да дъвчат почти узрелите кочани. Един от славянските братя заби в земята кол и върза задната част на маската ми за него с верига, която си беше вече прикрепена към кола. Като свършиха това, братята извадиха студени провизии и седнаха да ядат — черен хляб, сивкаво масло и тъмночервен салам, нашарен с бели бучки лой и хрущяли. Нагъваха мълчаливо, ако се изключи постоянното мляскане и някоя и друга неразбираема дума. Никой не ми обръщаше ни най-малко внимание. Опитах се да измисля план за бягство и същевременно да не мисля колко силно ми се пикае. И двата опита се оказаха неуспешни и вече започна да ми се струва, че единственият начин да привлека вниманието на копелдаците към тоалетните си нужди е да се подмокря.

Оказва се, че да се подмокриш е доста трудна работа, тъй като противоречи на множество ключови инстинкти. Въпреки това, ако разполагаш с достатъчно време, ще постигнеш успех. Тъкмо бях на ръба да се напикая, когато един от славяните стана и извади от джоба си странна метална кука. Без предупреждение ме сграбчи с една ръка за тила и навря куката покрай маската, за да захване ъгъла на устата ми, все едно съм риба. После, пречейки ми да се боря просто като я държеше здраво, извади фуния и натика върха ѝ в края на куката — която се оказа куха тръбичка.

Воды. — Той посегна към мях с вода и започна да налива във фунията. От този момент, та чак докато спря, цялото ми внимание беше погълнато от това да не се задавя до смърт. Тази случка ми изясни две неща — първо, че те нямат ключ за маската, и второ, че ако някога ме нахранят пак, то ще е като стигнем Вермилиън.

„Поенето“ реши и другия ми проблем — мехурът ми загуби всякаква срамежливост, докато се давех. Резултатът беше в началото една не съвсем неприятна топлина, която бързо премина в по-малко приятното усещане за студени и мокри панталони.

Слънцето залезе и макар да ми се стори, че Аслауг ми шепне сред тихите гласове на царевицата, не можех да различа думите, а и тя не ми предложи помощ. Всъщност звучеше ми почти като смях.

Двама от братята легнаха да спят и оставиха третия да ме наглежда. Накрая аз се отпуснах върху постелята от утъпкани царевични стебла и се опитах да поспя. Пръстът ми или онова, което си въобразявах, че е останало от него, туптеше от болка; неспособен да извадя ръцете си отпред, не можех да намеря поза, в която те да не ме болят, маската ме тормозеше, а от тъмното се появиха и буболечки, за да изследват всеки мой сантиметър. Въпреки всичко по някое време се унесох и десет секунди по-късно, както ми се стори, похитителите ми ме разтърсваха да се събудя, а в небето над нас се виждаше намек за сивота.

Гледах ги как закусват, после преглътнах с давене още вода и бях качен отново на гърба на Нор. Продължихме към Вермилиън, потропвайки със спокойна крачка покрай ежедневната върволица от фургони, пратеници, карети, поели към далечни места, и селяни, отиващи на по-кратки визити с натоварени каруци или повели след себе си отрупани с багаж мулета. Пътят се изкачваше между камениста верига хълмове, които не си спомнях от пътуването си в обратната посока, а обработваемите земи отстъпиха място на суха гора от коркови дъбове, букове и иглолистни дървета с редки клони. Утринната омара се вдигна и слънцето напече отново, сякаш по-силно отпреди. От купчинките тор, осеяли паветата на Апанския път, се разнесе смрад, която неочаквано ме накара да закопнея за хладните свежи ветрове на северната пролет. Поклащах се в седлото потен, жаден и окаян и се чудех колко ли мухи са се събрали около болезнения остатък от пръста ми и снасят яйца в лъщящата рана.

— Това е той! — отекна мъжки глас, пронизителен и триумфален. — Или поне конят му. Сигурен съм в това. Вижте мълнията на челото.

Отлепих очи и се опитах да ги фокусирам. Четирима конници бяха преградили пътя ни.

— Не може да е той — обади се презрително друг мъж. — Един принц на Червения предел не би…

— Провери го, Бонарти. — Това го каза мъжът на най-големия кон, истинско чудовище.

Последният пришпори добичето си към мен. Славяните се напрегнаха, но не се опитаха да му попречат.

— Определено е неговият кон — каза първият, сякаш предизвикваше някой да му възрази.

Заля ме облекчение. Ако устата ми не беше запушена, щях да закрещя от радост. Всяка болка изчезна на мига. Баба, Мартус… някой… беше разбрал за намеренията на Мейрес и беше пратил спасителен отряд. Спасителен отряд с мъж, който знаеше особените белези на Нор — тази назъбена бяла мълния върху кадифената чернота на носа му. Точно отличителният му вид ме беше накарал да го купя — исках да изглеждам добре, като влизам отново в родния си град, и макар че познавач на конете като мен не би трябвало да се води по такива дреболии, се бях поддал. Сигурно това бе водило и хората на Мейрес. Ако си бях избрал проста кафеникава кранта и яздех закачулен, вече можех да съм прекосил границата с Флоренция, вместо да съм на ден път от Вермилиън и затънал до гуша в неприятности.

Кльощавият се приближи и се приведе в седлото да ме огледа, присвил очи. Под едното имаше червен родилен белег. Беше Бонарти По! Бях го видял за последно в „Гроздовете на Рот“, точно преди да се появи Мейрес и да съсипе вечерта. Можеше да е мазник с остро лице, което сякаш си проси шамарите, но в този момент имах чувството, че никога не съм бил по-щастлив да видя някой познат. Даже не съжалявах за всичкото роунско червено, което беше излочил за моя сметка онази вечер.

— Принц Джалан?

Закимах яростно, като надавах гъргорещи звуци — надявах се, че звучат утвърдително. Бонарти продължи да се взира внимателно в мен, като мърдаше глава насам-натам, сякаш това би му помогнало да види през ремъците, опасали лицето ми.

— Наистина е той! — После добави с по-тих и озадачен глас: — Принц Джалан, защо сте…

— Очевидно се крие! Хитрост, за да се промъкне незабелязано обратно в града — прекъсна го мъжът на огромния кон. Моето внимание обаче беше насочено към славяните — и при най-малкия шанс те щяха да посекат спасителите ми и да продължат към Вермилиън, все едно нищо не се е случило. Почнах да соча трескаво към тях с глава и да издавам гъргорещи звуци, които се надявах да звучат като настойчиво предупреждение.

— Стига с тези маймунджилъци! Слезте от коня си, сър! И се изправете срещу мен като мъж! Както трябваше да направите още щом получихте предизвикателството ми! — Сега вече мъжът на големия кон привлече вниманието ми. Имаше зачервено от гняв лице, тънки сиви мустаци и тясна цепка за уста.

— Ръцете му са вързани, граф Исен! — каза Бонарти, като надникна зад гърба ми.

— Пленник! — заяви най-близкият до мен славянин.

— Глупости! — Граф Исен, този път истинският, не смяташе да търпи такива работи. — Прекратете този фарс. Срежете му вървите и го свалете от коня. Нямам време за подобни идиотщини. Загубих цял ден на пътя, вместо да върша нещо полезно…

Бонарти извади малкия си украсен със скъпоценни камъни нож и сряза въжето на китките ми.

— Пленник! — повтори славянинът, но немалко от минувачите бяха спрели да позяпат и за братята би било глупаво да опитат нещо.

Измъкнах ръцете си отпред, разтърках китки и огледах внимателно пострадалия си пръст. Раната се оказа по-лека, отколкото си въобразявах, само нокътят беше изтръгнат и оголената плът се беше покрила с черни струпеи. Почувствах се отчасти облекчен, че пораженията не са необратими, а отчасти ужасен, че толкова дребна рана може да предизвика такава болка. И макар че граф Исен чакаше да ме накълца на парченца, успях да потреперя при мисълта какво би могъл да постигне Джон Резача, ако го оставят да поработи спокойно върху мен.

— Слезте, сър! Възнамерявам да получа удовлетворението си незабавно! — И граф Исен скочи от седлото на огромния си кон, за да изчезне целият зад него. После се показа, с ръце на кръста, взираше се нагоре към мен. Беше най-дребният мъж, когото бях виждал през всичките месеци на пътя, с изключение на джуджето на доктор Тапрут, облечен в най-хубавите възможни пътни дрехи и носеше на кръста си меч, който би се влачил по земята дори ако аз самият го препаша.

Посегнах към маската си и я подръпнах, след което посочих първо Бонарти, а после тила си.

— Да, аз платих на Бонарти да ви бъде секундант. Моят е Стеванас ей там. — Исен махна с ръка към един набит воин, който се въсеше срещу мен от коня си. — Сър Критчън ще се погрижи да гарантира честен двубой. А сега слезте, сър, или заклевам се, ще накарам да ви смъкнат от седлото.

Тогава срещнах погледа на Исен за първи път. Изпод грижливо подстриганата коса и добре оформените вежди в мен се взираха очи на маниак. Вярно, дребен маниак, но въпреки това някак си адски страшен. Слязох доста пъргаво от гърба на Нор, подръпнах маската и напипах тежкия катинар отзад. Слизането ми не беше проява на храброст. Конете са чудесни за бягство, след като вече бягаш, но не им достига начално ускорение, така че ако се намираш в непосредствена близост до някоя заплаха и искаш да драснеш, може да се окаже, че ще ти е по-добре пеш. Докато Нор набере скорост и се откъсне от най-различните ми похитители, врагове и кандидат-убийци, вероятно поне един от тях щеше да е забил меч в някоя моя част, която предпочитам да си запазя. Ето защо вместо това задърпах многозначително ремъците и посочих устата си.

— Стига с тези циркове! Защитавайте се! — Граф Исен изтегли прекалено дългия си меч и го насочи към мен.

Разперих празните си ръце.

— Та аз дори нямам меч, смахнат дребосъко! — исках да кажа, но думите излязоха от устата ми като поредица от гъгниви звуци.

— Сър Критчън. — Исен не откъсваше от мен безумните си малки очички. — Дайте на принца меча му. Виждам, че човекът зад него носи два.

И въпреки по-нататъшните ми протести сър Критчън, висок възрастен тип, когото помнех отнякъде, слезе от коня, за да вземе меча ми от един от славяните. Насъбралата се тълпа растеше от минута на минута, така че онзи нямаше друг избор, освен да му го даде. Не изглеждаше щастлив. Вероятно се чудеше дали родната му земя се намира достатъчно далеч, за да избегне гнева на Мейрес, ако не ме върнат във Вермилиън, както им е било наредено.

Сър Критчън, който изглеждаше безупречно въпреки дългата прашна езда от града, сви десницата ми около дръжката на меча. За последен път бях размахвал сериозно това оръжие в Аралския проход. Щръбките по него разказваха история, която до голяма степен бях забравил и която не горях от желание да изживявам наново. Някак си в онзи ден ужасът ме беше тласнал към берсеркерска лудост. Дори да успеех да повторя този подвиг тук, край Апанския път, това нямаше да ми е от голяма полза. Бойната лудост не те прави по-добър фехтовач, просто престава да ти пука дали човекът срещу теб е по-добър фехтовач.

За момент се взирах тъпо в меча, заслепен от играещата по него слънчева светлина. Обезводняването и гладът размътваха мозъка ми и не успявах да следя добре ставащото наоколо.

— Направете място! Стеванас, разчисти малко място! — Исен завъртя меча си в широки заплашителни кръгове.

— Чакайте! Първо ми свалете това нещо! — Задърпах безрезултатно маската, докато думите ми излизаха като гъргорене. Миг по-късно осъзнах, че стискам в ръка остро оръжие, и с голямо облекчение го насочих към ремъците. За нещастие, не изглеждаше възможно да държа меча достатъчно далеч, за да насоча върха му към лицето си. Опитах вместо това да срежа ремъците с ръба на острието, но те бяха така стегнати, че не можех да пъхна пръсти под тях, и така впити в плътта ми, че ако ги режех слепешката и несръчно, щях да си нанеса ужасни рани. Като видях обаче Исен да се обръща към мен и разбрах, че той се кани да ми нанесе доста по-смъртоносни наранявания, започнах да стържа най-обещаващия ремък, макар и малко колебливо. Болеше.

Благородниците бързо отвориха място в тълпата — лаеха срещу хората, както са възпитани да правят. Зрителите така или иначе горяха от желание за зрелище и охотно им съдействаха.

— Защитавайте се! — Исен пристъпи към мен, протегнал меча си напред, а нетрепващият му връх сочеше право към сърцето ми.

— Спри! — изкрещях. — Аз съм пленник! — Или по-точно: — Фи! Аххъм флеммих!

Пръстите ми бяха хлъзгави от кръв, или пот, или и двете, но ремъкът като че ли поддаваше.

— По-добре е, че не се налага да слушам лъжите ви, принц Джалан, и че не се налага да се срамите пред тези свидетели с оправдания за страхливостта си. — В очите на графа гореше лудост, която не можех да определя съвсем… може би три части убийство и две части абсолютна увереност, че всяка дума, излизала някога от устата му, е Божия истина. — Защитавайте се!

— Няма да се бия с теб! — „Мнама нга фе мвия ффеб!“ Реших да не правя никакви опити да се защитя и да разчитам на честта на графа да ме спаси, или поне на страха му да не би някой да се усъмни в неговата чест.

Първият ремък поддаде. В същия миг графът скочи.

Въпреки решението си да не реагирам открих, че отскачам назад и вдигам меча си да парирам неговия. Дали това беше истинско посегателство към живота ми, или просто хитрина, за да ме подтикне към действие, не мога да кажа, но тялото ми взе решението вместо мен и сега той ме засипа с вихрушка от удари, които определено целяха да ме изтърбушат.

Ръката ми с меча се движеше инстинктивно, следвайки моделите, вложени в нея през дългите и отвратителни часове на тренировки във фехтовалните зали по настояване на баба. Трясъкът на стомана в стомана винаги е плашещо силен, а като услужливо напомняне за болката, която те чака в случай на попадение, всеки сблъсък забива болезнени игли в дланта и китката ти, така че повече от всичко ти се иска да пуснеш проклетия меч.

През първия… е, усетих го като час, но сигурно е било по-малко от минута, темпото на атаките на Исен не ми оставяше и частица от секундата за мислене. Инстинктът и тренировките всъщност ми послужиха доста добре. Бранех се сполучливо, макар че не направих опит за контраатака. От идеята умишлено да забия меча си в плът — пък била тя и плътта на отвратително джудже като граф Исен — стомахът ми се преобръщаше. Не от някакво състрадание — просто съм си гнуслив. Не можех дори да мисля за това. Беше все едно да забия игла в собственото си око — дори не можех да се насиля да го опитам. Пък и освен това бях зает.

Сред трясъка на мечовете двамата се придвижвахме основно в една посока — аз отстъпвах, разпръсквайки тълпата. Исен напредваше с лека гримаса на задоволство, като сечеше и мушкаше. Имах чувството, че се бия с човек, застанал в дупка — неприятно усещане, което ме караше да се притеснявам за по-различни жизненоважни органи от обикновено. Излязох от пътя, като едва не се спънах в канавката, и заотстъпвах по неравната земя, а шубраците ме дърпаха за краката.

И всичко това заради честта на Шарал де Вийр? Заради прастари креватни подвизи, състояли се още преди той да я зърне… или може би дъртият пръч ѝ е бил хвърлил око от години и просто е чакал ръката ѝ да порасне достатъчно за пръстена му, или пък прекалено закрилническият ѝ баща да умре, преди да сключи сватбена сделка с новия и не толкова скрупульозен лорд Де Вийр?

Инстинктите и обучението ми служеха добре и едва когато ме застигна неподправеният ужас от всичко това, умът ми започна да се меси и да предизвиква грешки. Върхът на меча на Исен остави пареща червена драскотина на рамото ми. Болката не беше чак толкова силна, но шокът и ужасът… Отбих меча му нагоре, отскочих, врътнах се и си плюх на петите право към дърветата.

Изненадата ми даде добра преднина. Бях се отдалечил на двайсет метра, преди невярващият рев на графа да ме застигне. Преди да измина и половината разстояние до дърветата, чух преследвачите да се втурват подире ми, но малцина са надарени с моята бързина и смея да твърдя, че никой от тях не се е изправял лице в лице с дребосъка Исен.

Профучах между първите два бряста с нещо, което щеше да е широка усмивка, ако не беше маската. В гората можех да се откъсна от преследвачите си, да се отърва от маската и да измисля безопасен начин да се добера до Умбертиде, пък проклети да са всички. Славяните щяха да се кълнат, че не съм бил аз, а аз, като му дойдеше времето, щях да отричам всичко. „Сигурно грешите. Аз в маска на престъпник? Нима изобщо можете да различите кои са долните предатели, които ги носят? Трябвало е да я свалите — тогава щеше да стане ясно. Голям късмет, че Исен не е убил бедния човечец!“

Задъхан, изподраскан и потен, спрях изгубен сред дърветата, предимно високи букове. Земята под тях беше покрита с дебел слой ланшна шума и обрасла с калинови храсти. Облегнах се на най-дебелия дънер, който ми се изпречи пред очите, и заработих пак върху кожените каиши около главата си. Този път заклещих дръжката на меча между стъпалата си и действах доста по-внимателно.

Да притискаш остро оръжие към лицето си достатъчно силно, за да пререже стара кожа, като същевременно се опитваш да опазиш младежката си хубост, е сложна работа. Всъщност тя погълна вниманието ми дотолкова, че за малко да пропусна тихото хрущене на шумата под приближаващи се ботуши.

Някак си нуждата да мога да говоря надделя над внезапно избуялата паника и продължих да стържа с меча точно колкото да успея да прережа и последния каиш. Смъкнах проклетото нещо и раздвижих схванатата си уста, но внимавах да не плюя и да не издавам никакъв друг звук, който би могъл да привлече внимание.

— Стеванас? По? — Още шумолене, приглушена ругатня. — Сър Критчън? — Гласът на граф Исен ехтеше доста по-плътно, отколкото можеше да се очаква от такъв дребосък, и доста по-наблизо, отколкото си мислех, че е. — Джалан Кендет! Покажи се! — Беше прегракнал, но пък нали крещеше от доста време.

Мъчително бавно оставих маската и започнах да извъртам меча си, за да хвана дръжката. Въпреки пълната ми концентрация ръцете ми, хлъзгави от пот и кръв, успяха да направят точно обратното на това, което исках от тях, и изпуснаха оръжието. То тупна с приглушен звук сред сухата шума.

— Аха! — Граф Исен се появи иззад дънера на съседния горски великан, от напълно неочаквана посока и много по-близо, отколкото си мислех, че е — дървото, което беше заобиколил, се намираше толкова близо до това зад гърба ми, че долните им клони се преплитаха над нас като пръстите на сключени за молитва длани.

И двамата застинахме за миг, вперили очи един в друг, аз по задник с меча ми на земята пред мен, а около нас се простираше мълчаливата гора, огряна тук-там от неравни петна светлина, златисти в шарения сумрак. Без допълнително предупреждение Исен се хвърли в атака с нечленоразделен и убийствен боен крясък на уста. Аз се наведох към меча си, като пищях, че съм невъоръжен.

Деляха ни само два метра и аз още се изправях след претъркулването си, когато кракът на графа закачи някакъв корен и скокът му, предназначен да ме прониже, се превърна в тромаво залитане, с онези твърде големи крачки, които правим при такива обстоятелства, за да избегнем пльосването по лице. В крайна сметка той прониза бука, мечът му потъна на няколко пръста в дървото точно на мястото, където главата ми се беше опирала в дънера.

Признавам му на дребното копеленце, че реагира бързо — измъкна нож, който ставаше за кормене на волове, и се врътна, за да го размаха срещу мен.

— Виж сега, Исен… станало е малко недоразумение… — Думите звучаха непривично в устата ми, след като толкова дълго бях дъвкал кожата на маската.

Той обаче продължи да напредва, вдигнал високо страховития нож, така че виждах очите му от двете страни на острието, със зеници, свити до малки черни точици лудост, и с потръпващи устни.

— Чакай! — Протегнах меча си между нас, за да го спра. Помъчих се да измисля добра причина, поради която да чака, и устата ми самичка каза: — Вземи си меча, човече. Не искам да казват, че съм те победил нечестно!

Граф Исен спря, намръщи се и хвърли поглед назад към оръжието си, стърчащо все още от дънера. Мръщенето му се усили.

— Е… вярно, че боят с нож е под достойнството на благородниците… — Метна ми поглед, който изразяваше известно съмнение дали наистина съм се пръкнал от кралски чресла, и отстъпи към дървото.

Гениално! Годините на непрестанно лъжене ми бяха дали език, способен да си измисля без никаква съзнателна намеса от страна на ума ми. Напрегнах се, готов да хукна веднага щом той задърпа дръжката на меча. Докато го правех обаче забелязах, че десният ми крак е стъпил върху здрав на вид клон, дълъг около три стъпки — явно се беше отчупил от дървото при някоя буря.

Граф Исен прибра ножа си и стисна с две ръце дръжката на меча, обърнал гръб към мен, готвейки се да го дръпне. Аз прехвърлих собствения си меч в лявата си ръка, вдигнах тоягата и тръгнах крадешком напред. С тихи стъпки се озовах зад графа — лекото хрущене на шумата под ботушите ми бе заглушено от сумтенето му, докато се мъчеше да измъкне заклещеното острие. Хвърлих поглед на клона. Беше доста тежичък. Свих рамене и разчитайки на по-дългите си крака да ме измъкнат в случай, че нещо се обърка, цапардосах Исен отстрани по главата. Вече имах злощастен опит със стоварването на вази върху тила на мъж, затова реших този път да пробвам страничен удар.

За един подмокрящ гащите миг ми се стори, че граф Исен ще остане на крака. Той започна да се обръща… а после се свлече.

Постоях така няколко секунди, взрян в лежащия в несвяст граф, дишах тежко. Накрая се сетих да захвърля тоягата и в същия момент осъзнах, че до мен долитат далечни викове и звън на мечове. Поколебах се, зачуден какъв ли може да е източникът им.

— Няма да е нищо хубаво — промърморих на гората. Свих рамене и тръгнах. Ако ме бяха оставили на спокойствие, вероятно щях да изпразня кесията на графа, за да ми плати за неудобството и за нов кон, но звуците на битка се приближаваха.

Поех с прилична скорост между храстите, стигнах до коритото на пресъхнал поток и продължих по него. Не бях изминал почти никакво разстояние, когато с трясък на клони някой се вряза в мен отстрани и двамата се търкулнахме в плетеница от крайници и остри лакти. Последва хаотичен период на ужасени писъци и бясно млатене, който завърши с това, че използвах по-големите си размери и тегло, за да се озова отгоре, стиснал в ръце един мършав врат.

— По? — Открих, че се взирам в тясното почервеняващо лице на Бонарти По. С мъничко неохота откопчих пръсти от гърлото му.

— Т… — Той си пое дълбоко дъх. — Те са след… — Извъртя глава настрани и повърна в пълното с листа корито на потока.

— Кой е след какво? — Слязох от него и отстъпих назад, изкривил устни от погнуса.

— О-онези мъже.

— Славяните ли? — Огледах се. Представих си ги как идват към нас през храстите. По нямаше куража да се опита да ме спре, но онези тримата бяха длъжни да ме спипат отново, ако искаха да си запазят кожите.

— Те нападнаха Стеванас и сър Критчън. — По кимна и се изправи. — Аз побягнах. — Изглеждаше жалък, контешките му одежди бяха разкъсани и прашни. — За да доведа помощ — добави бързо. Имаше благоприличието да изглежда гузен.

Някъде вдясно от мен се чу шумолене на листа и чупене на съчки — нещо идваше към нас.

— О, боже! — Бонарти се хвана за сърцето. — Те са!

— Млъквай! — Сграбчих го за ръката и го дръпнах надолу със себе си, докато се привеждах. Най-важното при паникьосването е да го правиш тихо. Стисках го здраво и се чудех колко ли дълго би забавил славяните, ако го тласна на пътя им. Около нас жужаха насекоми, сухи камъчета скърцаха под петите на ботушите ми, желанието да пикая растеше неумолимо — а през цялото това време шумът в храстите се приближаваше. Не звучеше като атака, насочена право към нас, а по-скоро като криволичещо търсене, което би могло да ни открие.

— Трябва да бягаме — изсъска Бонарти.

— Чакай. — Бягането по принцип е хубаво нещо, но трябва да е добре преценено спрямо криенето. — Чакай.

Шумоленето и кършенето изведнъж се усилиха и една дребна фигурка се появи със залитане от храстите и слезе в коритото на потока на трийсетина крачки от нас.

— Граф Исен! — Бонарти рипна на крака, сякаш появата на графа решаваше всичките му проблеми.

Аз скочих част от секундата по-късно, или поне се опитах, но смутен от внезапната поява на графа, стъпих накриво сред камъните, залитнах напред и паднах на четири крака.

— Ти! — Исен насочи прекалено дългия си меч към мен.

— Мога да обясня! — Не можех.

— Ти просто ме остави там! Не можеш да изоставяш човек, когото си победил! — Говореше по-скоро неодобрително, отколкото кръвожадно. Струйки кръв нашарваха едната страна на лицето му, под мястото, където го беше улучил клонът.

— Принц Джалан ви е победил? — Бонарти се обърна изненадано към мен.

Граф Исен тръгна към нас, малко нестабилно.

— Намерих го в гората, отправих предизвикателството си и го нападнах. След това не си спомням много. Сигурно ме е ударил по главата с плоското на меча си. — Той докосна раната с алени пръсти.

— Да! Точно така беше! — Надигнах се на колене и изпълзях назад.

Графът спря на няколко крачки от Бонарти и ми се поклони кратко.

— Добра битка, сър! — Докосна пак сплъстената си коса. — Но… но вие не побягнахте ли? — В малките му очички се появи недоумение, което започна да се сгъстява в гняв.

— Разбира се! Ние излагахме на опасност честни граждани, като се биехме край кралския път като прости кавгаджии. Пък и освен това трябваше да се измъкна от похитителите си и да ги примамя в гората, където да ги убия без риск за селяните.

— Простолюдие! Пфу. — Граф Исен понечи да плюе.

— Внимавай, Исен. — Изправих се. — Това са поданици на баба ми. Червената кралица е тази, която казва как да прекарат живота си, и никой друг! — Прибрах меча просто за всеки случай, да не вземе да се обиди.

Исен подмина темата с махване на ръка.

— Но вие ме оставихте да лежа там!

— Трябваше да отклоня славяните. — Понякога адски се впечатлявам от лъжите си. — Не можех да им позволя да те открият в безпомощно състояние. Бих останал, за да се бия с тях над тялото ти, но не можех да съм сигурен, че ще се справя с всичките трима, ако ме нападнат едновременно… затова ги отведох надалеч. — Изправих се в цял ръст и изпънах с две ръце туниката върху гърдите си с жест, който се надявах да изглежда авторитетен, мъжествен и самодоволен.

— Е… — Исен май не знаеше какво точно да мисли. Подозирах, че умът му още е малко размътен от удара по главата. Той изгледа с присвити очи първо мен, после Бонарти, после близкото дърво, изпухтя през мустаци и накрая прибра меча си в ножницата.

— Значи всичко е наред! — Поклоних се едва-едва. — Честта е задоволена. Е, да вървим да убиваме славяни! — И ги поведох в посока, обратна на тази, от която бях чул звънтенето на мечове.



Горите, оказва се, са коварно нещо. Адски лесно е да кривнеш обратно сред всичките тези дървета, които изглеждат досущ еднакви. Някак си, макар да твърдях, че съм сигурен в посоката, и да пренебрегвах всички съвети на Исен да се върнем на пътя, намерихме славяните. Или поне двама от тях, проснати неелегантно на земята в собствената си кръв — за щастие, по лице. Сър Критчън бе положен по гръб, с ръце на гърдите, които почти скриваха погубилата го рана. Последният, когото зърнах, беше Стеванас, който седеше облегнат на едно паднало дърво, изпружил крака пред себе си, а върху тях лежеше мечът му, потъмнял от съхнеща кръв. Ръката и лявата му страна бяха поаленели, прободната рана в рамото му беше превързана с ивици от разкъсаната му риза и мускулатурата на торса му стоеше изложена на показ.

— Къде е другият? — Исен се огледа с делови вид.

— Избяга. — Стеванас кимна към близките храсталаци.

Исен изсумтя недоволно.

— Съвсем скоро ще го заловим. — Хвърли поглед към сър Критчън, после махна с ръка към Стеванас. — Вдигнете го. — Млъкна за момент, озовал се в необичайната ситуация да не може да заповядва на всички около себе си. — Бонарти, действай!

Как точно Бонарти По, мършав и изтощен, трябваше да вдигне планина от мускули като Стеванас от земята, нямах представа, но проклет да съм, ако смятах да му помагам пред очите на един прост граф. Пък и човекът беше доведен да осигури честен двубой, докато Исен ме изкормя, така че не таях особени симпатии към него. При все това оценявах работата му срещу славянските тризнаци. Но въпреки че две от три не е лош резултат при много обстоятелства, в случая бих предпочел Стеванас да бе постигнал пълен успех.

Двамата с граф Исен гледахме как Бонарти се мъчи с воина. За щастие, въпреки загубата на кръв, на Стеванас му бяха останали достатъчно сили, за да помогне, и скоро вече го следвахме, докато ни водеше обратно към пътя, показвайки значително по-голяма компетентност в ориентирането от нас.

Прехвърлихме се обратно през канавката и стъпихме на Апанския път, всички доста по-мръсни и насинени, отколкото преди час. Тълпата се беше разпръснала отдавна, но за щастие един амбулантен търговец беше решил да спре каруцата си и да наглежда изоставените коне. Навярно бе прекарал изминалото време в преценяване на шанса за награда срещу печалбата от кражба на коне и обмисляне на вероятността да го заловят и доста суровите присъди за конекрадство в Червения предел.

— Добър човек. — Исен му подхвърли монета и му махна да си върви. — Чакай! — Графът вдигна ръка, преди търговецът да е успял да се качи на каруцата си. — По, вземи този човек и идете в гората да донесете сър Критчън. Можем да го сложим в каруцата и да го откараме във Вермилиън. — И тръсна глава, сякаш мисълта за рицар, принизен до товар в каруцата на амбулант, го обиждаше.

Бонарти изглеждаше готов да се оплаче, но размисли и пое с тежки стъпки назад към дърветата, следван от търговеца. Междувременно Стеванас беше успял да се качи на седлото и седеше, превит от болката в раната си.

— Е… — Граф Исен вдигна очи към мен. Бяха сурови и присвити, сякаш търсеше някакъв спомен.

Реших да се махна час по-скоро, за в случай, че главата на Исен се проясни и подробностите за това какво точно я е размътило започнат да се промъкват обратно.

— Не мога да кажа, че цялата тази работа ми беше приятна, графе. Човек, който се жени за такава чудесна жена като Шарал де Вийр, би трябвало да се съсредоточи върху бъдещето, а не да ровичка из миналото ѝ, търсейки поводи за обида. — Протегнах ръка, за да го спра, когато той пристъпи напред с някаква остра реплика на езика. — Благодаря ти обаче, че ме освободи от онези разбойници. На тях им плаща един човек на име Мейрес Алус, който освен всичко друго е разпространител и производител на опиум. Може би бърка и в някои от твоите каци с мед. Чувам, че имал влияние на Корсарските острови. Както и да е, ще се разправя с него, когато се върна, но засега дела на кралицата ме зоват в Умбертиде.

Пъхнах крак в стремето на Нор и се метнах пъргаво на гърба му. Граф Исен продължаваше да опипва кървавия си скалп и наистина не ми се щеше да съм наблизо, ако измъкне оттам някоя треска и проследи изгубените си спомени назад. Приведох се и грабнах юздите на единия, другия, а накрая и на всичките три коня на славяните.

— Граф Исен. — Сведох лекичко глава. — Стеванас. — И потеглих тромаво, като водех трите кранти след себе си. Смятах да ги продам в следващия свестен хан и нуждата ми от злато надделя над всякакъв срам от такова плячкосване пред очите на Исен и неговия помощник.

През първите стотина метра усещах погледа на Исен да прогаря тила ми. Може да бях успял да озаптя дребния маниак, но той все още ме плашеше до смърт. Хора като него и Мейрес се заслужаваха един друг. Надявах се Исен да приеме смъртта на сър Критчън като лична обида и да обвини за нея господин Алус.

Докато яздех под пладнешкото слънце, с пътя пред мен обвит в трептяща омара, ме заля внезапна вълна на облекчение, която дори ме разтрепери. За един ден бях застигнат и от двата кошмара, които ме бяха прогонили от дома ми толкова скоро след завръщането ми. Бях скочил, или хвърлен, от трън та на глог, и в крайна сметка се бях измъкнал, малко надраскан, за да потегля отново по пътя, изминат преди два дни.

— Надявам се копелетата да се изядат взаимно — казах на Нор, а после го сритах в ребрата, за да го подкарам в лек галоп. Надигнах се на стремената и с насърчителен вик го пришпорих. Нямах търпение да оставя цялата тази гадост зад гърба си!

Загрузка...