Ключът на Лъжеца

12.

Прекарах първия ден след събуждането си от кръвния сън с ръка в скута си и мръщене към Кара. Тя обаче оставаше невъзмутима. Поне докато не задърпах връзките на панталоните си, за да отвърна на повика на природата. Дори при най-добри обстоятелства е трудно да стоиш прав в малка лодка и да се облекчаваш през борда. А да се опитваш да станеш при развълнувано море, докато се развързваш с ранена ръка, е дваж по-трудно.

— Тази работа щеше да е много по-лесна, ако някаква луда не ме беше намушкала! — Връзките за пореден път се заплетоха в несръчните ми пръсти. — Мамка му мръсна! — Може да съм промърморил още няколко ругатни и да съм накърнил доброто име на една конкретна вьолва…

— На север на това му викаме „малко муш-муш“ — отвърна Кара, без изобщо да поглежда към мен от мястото си до руля.

Сигурен съм, че имаше предвид раната, но Тутугу и Снори, бидейки невежи варвари, се смяха до пресипване за моя сметка и оттам нататък аз мъжествено пренебрегвах болката, след като бях открил, че езикът на Кара е по-остър от иглата ѝ.

Двамата с Тутугу начесто се озъртахме на север, търсейки платна на галера. Всяко бяло петънце ни караше да се чудим дали под него не дебнат две червени очи, а зад тях — палуба, пълна с хардаси. За щастие не видяхме и следа от тях. Може би след събитията в Черната крепост Мъртвия крал вече нямаше чак такава власт над Червените викинги, че да ги накара да ни следват по целия път до континента. Или пък просто им бяхме избягали.

За три дни плаване от Беерентопен „Еренса“ ни отнесе толкова далеч на юг, че брегът на Норсхайм вече се извиваше настрани, водейки на изток. Отпред лежеше Лакомото море, последното препятствие между нас и континента, което се простираше до бреговете на Маладон. Кара си каза молитвите, ундоретите призоваха Один и Егир, аз сключих едностранна сделка с Всевишния и, за добро или зло, се разделихме със Севера.

Лакомото море, или Карлова вода, както го наричат живеещите по южните му брегове, има лоша слава сред моряците. Бури от големия океан често биват насочвани към него от възвишенията на Норсхайм. Такива бури са достатъчно страховити и в дълбокото, но в плитките води, където сега плавахме ние, понякога вдигат такива грамадни вълни, че никой кораб не би могъл да оцелее. Подобни вълни са много редки, но могат да пометат всичко от повърхността на Карлова вода. Викингите ги наричат Метлата на Егир. Морският бог разтребва дома си.

Аз се бях отпуснал на кърмата на „Еренса“ и гледах как Норсхайм чезне зад нас, притиснат от морето и небето в тъмна назъбена линия. После просто линия. После въображение. И накрая спомен.

— Като стигнем до Маладон, ще платя на някой бръснар да ми обръсне тая брада. — Прокарах пръсти през къдриците, избелели от новопоявилото се слънце и слепнали от сол и мазнина. Старите ми дружки изобщо нямаше да ме познаят с всички тези белези, жилави мускули и рошава коса. И все пак това не беше нещо, което да не може се поправи от шивач, човек с бръснач и месец охолен живот.

— Отива ти. — Кара ме изгледа изпод вежди, с неразгадаеми сини очи. Седеше и поправяше капака на едно от складовите отделения. По време на пътешествието отношението ѝ към мен се бе позатоплило; проверяваше раната ми без извинения, но пипаше нежно. Два пъти дневно втриваше мазило със сладникав мирис във входната и изходната дупка. Това внимание ми беше толкова приятно, че някак си забравих да спомена, че е спряло да ме боли.

В замяна на медицинските ѝ грижи аз я развличах с разкази за кралския двор на Червения предел. Никога не вреди да споменаваш, че си принц — и то честичко. Особено ако наистина си. Тя, изглежда, намираше историите ми за забавни, макар да не бях сигурен, че винаги се смее на същите места, които аз смятах за смешни…

— Риба! — Снори рипна и разлюля лодката. — В името на зъбите на Тор! Улових една!

И наистина, в ръцете му се мяташе черна слузеста риба, дълга около лакът, с висяща от устата ѝ връв.

— Отне ти само дванайсет дни в морето! — Бях го посъветвал да се откаже преди цяла вечност.

— Хванах една! — Триумфът на Снори не можеше да бъде по-мрачен от насмешките ми.

Тутугу се приближи и го тупна по гърба.

— Браво! Ще направим рибар от теб!

Разбира се, на Тутугу му стигаше да пусне една кука през борда и рибите сякаш се сбиваха за честта да я налапат. Сигурно беше наловил двайсетина, откакто потеглихме. Беше се заел да учи Снори и ми довери, че той е бил доста зле и като фермер. Тутугу се притесняваше, че Снори няма на какво да разчита — имаше военен талант, но в мирно време животът можеше да му се види труден.

— Хубава е. — Кара дойде при тях и застана зад Снори. — Черната треска винаги трябва да се вари и яде със зимна зеления. — Двамата, изглежда, се чувстваха уютно в компанията си. Гледах ги със странна смесица от ревност и задоволство. Част от мен почти искаше Снори и вьолвата да се гушнат заедно под кожите. Една добра жена беше единствената надежда за него. Той се нуждаеше от нещо друго освен скръбта си.

Намерих за доста притеснително, че обмислям да пожертвам удоволствието, което се надявах да извлека от Кара. Това изобщо не беше в мой стил. Особено след всички онези часове, в които си бях представял как ще накарам руните ѝ да тракат една в друга… и все пак… ако Снори си намереше жена, може би щеше да се отърси от обзелата го лудост да дири врата към смъртта и да си върне загубеното семейство. А въпреки всичките ми планове винаги имаше възможност да бъда въвлечен в тази лудост. Така че в крайна сметка се отказвах от Кара в свой собствен интерес. Отпуснах се. Това повече приличаше на мен.

По средата на Лакомото море — най-далечното от сушата място, на което някога съм бил, — седях в клатушкащата се малка дървена лодка на Кара и като нямаше върху какво да спра мислите си, се съсредоточих върху Снори. Загледах го как стои приведен над носа, с тъмна, развята от вятъра коса и очи, вперени в южния хоризонт. Най-свирепият воин, който съм виждал, напълно непоколебим, без никакъв страх пред меча или брадвата. Знаех защо аз отивам на юг — за да си върна полагащите ми се по рождение удобства и привилегии и да доживея до безобразно дълбока старост. Знаех какво тегли Снори и въпреки онова, което ми бе казал преди няколко дни, не можех да открия в думите му никакъв смисъл. Бях виждал много неща, върнали се от земите на мъртвите, и никое от тях не беше хубаво.

Също така бях забелязал, че след дългия ми сън той носеше ключа на ръждива верижка — сякаш ми беше прочел мислите, когато се чудех дали да не го откъсна и да го хвърля през борда. Почувствах се засегнат от недоверието му, колкото и оправдано да беше. Помислих си дали да не зачекна темата, но като го гледах така, присвит от болката в отровената си рана и по-старата болка от загубата… се отказах. Вместо това проследих погледа му до тъмното петънце на хоризонта, приковало вниманието му.

— Това изглежда зле. — „Зле“ беше твърде мека дума.

— Да — потвърди той. — Може да се надигне вълнение.

Бурята ни застигна на половин ден от маладонския бряг. Свирепа битка на стихиите, която дори викингите наричаха буря. Тя накара всичко, претърпяно от мен дотогава в морето, да прилича на дребно неудобство. Вятърът се превърна в юмрук, дъждът — в негови копия, здраво стиснати и забиващи се в плътта. А вълните… тези вълни ще ме преследват в сънищата, докато не ми се случи нещо по-лошо от тях. Морето около нас промени мащабите си. В открития океан човек винаги се чувства дребен, но сред вълни, които могат да залеят и пометат цели замъци, разбираш какво е да си бръмбар сред разбеснели се слонове.

Вятърът ни носеше, без платна, по разпенените бегемоти. Обърнеш ли се срещу него, дъждът те заслепяваше, а вятърът изпълваше дробовете ти, докато се мъчиш да изкрещиш. Обърнеш ли му гръб, ти ставаше трудно да дишаш, толкова голяма бе неохотата на въздуха да спре достатъчно задълго, че да бъде уловен.

Предполагам, че Снори и останалите бяха заети. Определено изглеждаше, че много крещят и се мятат насам-натам. С какво обаче бяха заети, не мога да ви кажа. Нищо правено от тях не би могло да има значение пред тази стихия. Аз, от своя страна, се бях вкопчил в мачтата с две ръце, а от време на време и с два крака. Никога не е имало любовна прегръдка, по-здрава от тази, в която стисках дървения стълб, и я задържах въпреки вълните, които ме заливаха, дорде дробовете ми пламнат от желание да вдишат.

Оказва се, че малките лодки са доста устойчиви срещу потапяне. Те отново и отново изскачат нагоре, противно на всякаква логика и очаквания. Когато най-големият ми брат, Мартус, беше на десет-единайсет години, ходеше с приятели на моста Морано и понякога ние с Дарин също се присламчвахме да гледаме. По-големите момчета плуваха в плитчините или се качваха на моста и хвърляха въдици в Селийн. Когато се отегчаха от несполуката си да уловят някоя риба, започваха да търсят каква пакост да направят. Мартус ги повеждаше по крепения от множество колони мост, за да пикаят върху минаващите лодки или да дразнят местните момчета — чувстваше се в безопасност, защото знаеше, че татковите стражи ще го защитят. Татко винаги пращаше по четирима стражи с Мартус, понеже той беше наследникът.

В едно чудесно пролетно утро на моста Морано Мартус реши да устрои симулация на морски бой. На практика това означаваше да накара приятелите си да домъкнат тежки камъни от речния бряг, а после той да ги пуска върху минаващите долу патици и следващите ги дълги върволици патета. Но работата е там, че е много трудно да потопиш пате с камък. Особено когато излизат изпод моста. Трябваше да се прецени забавянето между наблюдателите в горния край на моста и появата на мишените, както и точката на излизане и моментът на пускане. И така, в продължение на два часа ние с Дарин гледахме от брега как Мартус пуска десетки кила камъни, някои по-големи от главата му, върху редици пухкави патенца, превеждани под моста от неблагоразумните си майки. И въпреки летящите от всички страни огромни пръски, засмукването на потъващите камъни и образувалите се доста големи вълни, пухкавите копеленца продължаваха да плават неуморно напред, непотопими жълти топчици от мъхесто непокорство, което разяряваше Мартус още повече. Той не успя да уцели нито едно, а когато се втурна надолу, за да се сбори, лице в човка, с последното пате, един ядосан лебед изскочи от тръстиките, изплъзна се на всичките четирима стражи и му счупи китката с жестоко клъвване. Най-хубавият ден в живота ми!

Както и да е, лодката на Кара приличаше на онези патета. Сигурно беше някаква магия, но каквото и да пращаше бурята срещу нас, тя продължаваше да плава.

Бурята не премина, просто отслабваше малко по малко, и колчем надеждите ми избуяваха, се разразяваше наново, докато на сутринта не остана само пороен дъжд, шибан от бурния вятър. Заспах, все още прегърнал мачтата, прогизнал и зъзнещ. Знаех, че слънцето е започнало изкачването си по небето, но не можех да го видя през буреносните облаци.

Събудих се, разтреперан и отново трескав, от крякането на чайки и далечния звук на разбиващи се вълни.

— Вържи гика! — Беше гласът на Кара.

— Завий! Завий! — Напрегнатият глас на Снори.

— Идва една голяма! — Тутугу май беше толкова уморен, колкото се чувствах и самият аз.

Вдигнах глава, откопчих схванатата си ръка от мачтата и изтрих коричките сол от очите си. Небето се простираше бледосиньо, нашарено с подобни на панделки останки от дъждовни облаци. Слънцето висеше над главите ни, ярко, но не особено топло. Извърнах се бавно в посоката, накъдето се носеше „Еренса“, обзет от неохота да пусна докрай хватката си върху мачтата. Видях тъмен бряг от скали и заливчета, обрасъл по високото с трева и храсти. А оттатък… нищо… никакви навъсени северни планини, протягащи се към небето и казващи ти да се разкараш. Най-сетне бяхме стигнали Маладон. Сурово дукство, без съмнение, но поне имаше приличието да прави каквото има за правене на равното, вместо да е курдисано на някой абсурдно стръмен склон или сгушено на тясната ивица между заснежените планини и леденото море. Олекна ми на сърцето.

Изживях няколко сладки секунди на надежда, а после забелязах, че единственото ни платно представлява прокъсан парцал, опънат между носа и мачтата, а също и колко големи са тези вълни и колко бяло се пенят, преди да се отдръпнат, за да разкрият черните зъби на скалите. Секунда по-късно забелязах колко сме преобърнати и колко е студена водата, нахлуваща в устата ми. Прекарах по-голямата част от следващите няколко минути в бясно пляскане и опити да си поема въздух между вълните, които ме потапяха, после ме претъркулваха пак и пак, преди да ме пуснат, точно навреме за следващата.

Не си спомням как съм изпълзял на сушата, само гледката от нивото на пясъка как Снори идва по брега да ме търси. Някак си беше успял да си запази брадвата.

— Маладон — казах и грабнах шепа пясък, докато севернякът ме изправяше на крака. — Направо ми иде да те разцелувам.

— Осхайм — каза Снори.

— Какво? — Изплюх пясък и се опитах да формулирам по-добър въпрос. — Какво? — повторих. Никой не ходи в Осхайм. И за това си има адски добра причина.

— Бурята ни отнесе на изток. Подминахме Маладон с петдесет мили. — Снори изду бузи и се взря в морето. — Добре ли си?

Опипах тялото си. Нямах сериозни наранявания.

— Не — казах.

— Всичко ти е наред. — Снори ме пусна и аз съумях да не падна. — Кара е надолу по брега с Тут. Той си раздра крака в скалите. Има късмет, че не е счупен.

— Ама сериозно ли? Осхайм?

Снори кимна и пое обратно по ивицата, заливана от вълните. Всеки отпечатък от нозете му бе заличаван, преди да е изминал и десет крачки. Изплюх още малко пясък и едно доста едро камъче и го последвах с въздишка.

Строителите са ни оставили немалко неща, които да ни напомнят за тяхната епоха. Даже човек като мен, който използва историческите книги предимно за да бие с тях по главата по-малките принцчета, трудно би могъл да ги пренебрегне. Човек, престъпил границите на Обетованата земя, ще открие, че кожата му окапва, докато уродливи чудовища гризат лицето му. Моторът на развалата в Ата, мостовете и кулите, останали пръснати из континента, Подземието на гласовете в Орлант, времевите мехури по Бремерските склонове или пък Последния воин — затворен в Брит… всички те бяха добре известни, но никое от тях не предизвикваше такива тръпки по гърба ми като Колелото на Осхайм. Струваше ми се, че всяка приказка, с която бавачките залъгваха мен и братята ми като малки, се развиваше в Осхайм. А най-лошите се развиваха най-близо до Колелото. Приказките, които искаше Мартус, най-кървавите и извратените, винаги започваха с „Имало едно време, недалеч от Колелото на Осхайм“, а после идеше моментът да се криеш зад ръцете си или да си запушваш ушите. Сега като се замисля, жените, които се грижеха за нас като малки, бяха злобна сбирщина дърти вещици. Би трябвало да ги обесят всичките, а не да им дават да отглеждат кардиналски синове.

Двамата със Снори се подслонихме в една долчинка малко по-навътре в сушата, докато Кара се размотаваше из близката пустош, а Тутугу се върна на брега да види какво може да бъде спасено от останките на лодката или намерено изхвърлено на пясъка. На крака му още имаше яркочервен белег, но благодарение на лечебното докосване на Снори можеше да си служи с него — грозната рана, от която ми се преобръщаше стомахът само като я гледам, се бе затворила. Това усилие остави Снори проснат по гръб, но далеч не толкова изтощен като в други случаи, и не след дълго той се надигна, седна и се зае с брадвата си. Стоманата и солената вода не се погаждат и никой воин не би оставил острието си мокро. Гледах го как работи, присвил устни. Бързото му възстановяване ми се струваше странно, тъй като според Скилфар заклинанието на Мълчаливата сестра трябваше да е отслабнало през зимата и подобни неща би следвало да са по-трудни, а не по-лесни.

— Яйца. — Кара се върна от претърсването на обраслия с пирен склон зад нас. В шепите си носеше няколко синкави яйца на чайка. Човек вероятно би могъл да излее съдържанието им в едно нормално кокоше яйце и пак да не го напълни. Тя седна на тревата между Снори и мен и скръсти дългите си крака: голи, надраскани, мръсни и апетитни. — Колко мислиш, че ще ни отнеме да стигнем до Червения предел? — Гледаше ме все едно знам отговора.

Разперих ръце.

— С моя късмет, година.

— Ще ни трябват коне — отбеляза Снори.

— Ти мразиш конете, както и те теб. — Но си беше вярно, наистина ни трябваха коне. — Впрочем, Кара може ли изобщо да язди? Ами Тутугу? И Кара наистина ли ще дойде с нас? — Това ми изглеждаше страшно дълго пътешествие, за да го извършиш по прищявка на някаква дърта вещица в някаква пещера.

— Ако все още имах „Еренса“ под себе си, изборът щеше да е труден — призна Кара. — Но може би тази буря се е опитвала да ни каже нещо. Никакво връщане, докато не приключим.

При тези думи Снори повдигна вежда, но не каза нищо.

— Аз няма да ходя никъде. Никога вече. Няма да напускам отново Червения предел. Ако ще да доживея и до сто години. Мамка му, съмнявам се, че изобщо ще подам нос извън стените на Вермилиън, вляза ли веднъж през портите му. — Праведното ми възмущение се надигна, тласнато отвъд границите на обичайното ми стоическо добро настроение. Винях за това треската си и факта, че седях в затревена долчинка, прогизнал, зъзнещ, изтощен, на дни път от най-близкото топло легло, кана бира или горещо ядене. Сритах пръстта. — Шибана Империя. Шибани океани. Кому са притрябвали? А сега сме в шибания Осхайм. Просто страхотно! Майната им на заклетите в мрака и светлината. Искам някой заклет в бъдещето. Той щеше да види приближаването на онази буря, за да се разкараме от пътя ѝ.

— Строителите са наблюдавали времето отгоре. — Кара посочи с пръст към небето. — Можели са да кажат какви бури ще дойдат, но въпреки това не са успели да спрат бурята, която ги е помела всичките.

— Всеки гадател, когото съм срещал, е бил мошеник. Първото, което трябва да направиш с един ясновидец, е да го мушнеш с пръст в окото и да кажеш: „Това не го видя, нали?“. — Настроението ми продължаваше да е вкиснато. Не можех да повярвам, че сме били отнесени до бреговете на място, където върлуваха всичките ми детски кошмари.

— Какво ще стане, ако го пусна? — Кара хвана едно от мъничките яйчица между палеца и показалеца си и го протегна над един камък, който стърчеше от земята между нас.

— Ще оцапаш хубавия камък — казах.

— Ето, че виждаш бъдещето — ухили се тя. Изглеждаше по-млада, когато се усмихваше. — Ами ако ти скочиш към мен и се опиташ да ме спреш?

Устните ми се разтеглиха в ответна усмивка. Тази идея ми допадна.

— Не знам. Да опитаме ли?

— Ето това е проклятието на заклетите в бъдещето. Никой не може да види отвъд собствените си действия — нито ние, нито заклетите в бъдещето, нито Мълчаливата сестра, нито Лунтар, нито Наблюдателя от Парн, никой. — Кара ми подаде яйцето.

— Сурово ли? — Слънцето си беше пробило път през облаците и започвах да се чувствам достатъчно човешки, за да ям. Не помнех кога за последно съм си хапвал като хората. И все пак апетитът ми не се беше върнал дотолкова, че да искам сурово яйце на чайка да се хлъзга по езика ми.

— Защо не? — Кара сви рамене, отметна глава и счупи яйцето в устата си.

Като я гледах, ми беше трудно да си представя, че Скилфар или Мълчаливата сестра може да са били такива някога — млади жени, преливащи от ум и амбиция, поели по пътя към могъществото.

— Чудя се какво ли вижда Мълчаливата сестра с онова нейно сляпо око. Неща, за които не може дори да говори.

Кара избърса уста с опакото на ръката си.

— И ако се опита да ги промени… вече не може да види как ще свършат. Така че колко ли ужасно трябва да изглежда бъдещето, за да се пресегнеш в онзи бистър вир да го промениш и тинята да се надигне около ръката ти, правейки те сляп като всички останали — като знаеш, че тя няма да се слегне отново до деня, часа, момента на онова, от което се боиш най-силно?

— Аз бих променил всичко лошо, което има изгледи да ми се случи някога. — Сещах се за дълъг списък от неща, които бих избегнал, и на първо място в него беше напускането на Червения предел. Или може би задлъжняването към Мейрес трябваше да е на първо място, защото напускането на Червения предел всъщност ме беше спасило от ужасна смърт в ръцете на неговия мъчител. Но пък, от друга страна, задлъжняването беше толкова забавно… не можех да си представя да прекарам всички онези години като бедняк… предполагам, че бих могъл да заложа маминия медальон… Главата ми се замая. — Е… предполагам… Сложна работа е.

— А ако промениш онези лоши неща, откъде можеш да знаеш, че промяната няма да доведе до по-лоши, които ще те чакат невидими в идните години? — Кара изяде още едно яйце и подаде останалите на Снори. Те сякаш се изгубиха в огромната му длан.

— Хммм. Може би злата стара вещица в края на краищата си е получила заслуженото. — Струваше ми се, че взирането в бъдещето може да е също толкова болезнено като взирането в миналото. Явно беше най-добре да се намираш в настоящето. С изключение на това настояще, което бе мокро и студено.

Тутугу се върна след час. Носеше стъкмена набързо торба от брезент, в която беше натъпкал спасеното имущество. То не беше много и нямаше нищо за ядене, освен едно буренце масло, което си беше гранясало още като го купувахме в Хааргфиорд преди повече от седмица.

— Трябва да тръгваме! — Снори се плесна по бедрата и стана.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото да гладуваме тук. — Тръгнах, необременен от меч, раница, хранителни припаси или каквато и да било друга защита срещу опасностите и лишенията, освен ножа на кръста ми. Хубав нож, трябва да отбележа, също купен в Хааргфиорд, страховито парче остро желязо, предназначено за сплашване и все още неизползвано за нещо по-смъртоносно от беленето на плодове.

Снори и Тутугу ме последваха.

— Къде отивате? — Кара остана на мястото си.

— Хм. — Примижах срещу слънцето. — На юго… изток?

— Защо?

— Ами… — Беше ми се сторило правилно. Докато обмислях въпроса, ми хрумна, че нещо хубаво ни чака в посоката, в която ни бях повел. Нещо много хубаво. Вероятно трябваше да побързаме.

— Това е притеглянето на Колелото — каза тя.

Снори се намръщи. Тутугу зарови пръсти в брадата си, все едно търсеше вдъхновение.

— Мамка му. — Бавачката Уилоу ни беше разказвала за това много пъти. Тя бе дошла при нас от личната прислуга на баба ми — слаба като клечка жена, суха като кост и несклонна да търпи своеволията на непослушни принцове. Изпаднеше ли в добро настроение, ни разказваше приказки — някои от тях толкова страшни, че караха дори Мартус да иска светлина през нощта и целувка за прогонване на духовете. А практически всички жертви в скотобойната от приказки на бавачката Уилоу бяха заведени в Осхайм от притеглянето на Колелото.

— Това е правилният път. — Тутугу кимна, сякаш за да се убеди сам, и посочи напред.

Аз, от своя страна, се врътнах кръгом и бързо се върнах при Кара.

— Мамка му — повторих. Част от мен още искаше да следва посоката, указана от Тутугу. — Всичко е вярно, нали? Кажи ми, че няма също така блатници и живоръфляци…

— Пътят към Колелото става странен. — Кара изрече думите така, сякаш ги цитираше. — А после още по-странен. Ако някога стигне до Колелото, човек ще открие, че всичко е възможно. Колелото дава всичко, което можеш да си пожелаеш.

— Е… това не звучи толкова зле. — И заклевам се, краката отново ме понесоха на юг. На юг и леко на изток. Тутугу също тръгна, малко пред мен.

— Чудовищата са това, което ти пречи да стигнеш до Колелото. — Гласът на Кара зад мен звучеше като дразнещо опяване. И все пак думата „чудовища“ бе достатъчна, за да спре и мен, и Тутугу. И двамата бяхме виждали повече чудовища, отколкото бихме искали.

— Какви чудовища? Ти каза „всичко, което можеш да си пожелаеш“! — Обърнах се неохотно.

— Чудовища от ида.

— От какво?

— Тъмните кътчета от съзнанието ти, където воюваш със себе си. — Кара сви рамене. — Така се разправя в сагите. Мислиш си, че знаеш какво искаш, но Колелото се пресяга отвъд онова, което си мислиш, че знаеш, в дълбоките кътчета, където се раждат кошмарите. Докато се приближаваш, силата на Колелото расте. Отначало то се подчинява на волята ти. Като се приближиш повече, се подчинява на желанията ти. А още по-близо започва да танцува според въображението ти. Всичките ти мечти, всяко сенчесто кътче на съзнанието ти, всяка възможност, която някога ти е минавала през ума… то ги подхранва, придава им плът, праща ги при теб.

Тутугу дойде при нас. С приближаването му усетих миризмата му. На старо сирене и мокро куче. Забелязваше се едва след като сме били разделени за малко. Вероятно всички смърдяхме след толкова време в малката лодка и щеше да е нужно нещо повече от едно бързо намокряне, за да отмием миризмата.

— Ти води, вьолва — казах.

Само Снори остана на мястото си, на бърдото, дългата трева танцуваше около него в ритъма на вятъра. Стоеше неподвижен и все още се взираше на юг, където небето бе обагрено в лилаво, като избледняваща синина. Отначало бях помислил, че са облаци. Сега вече не бях сигурен.

— След теб. — Махнах с ръка на Кара да води. Въображението ми и без това ме измъчваше достатъчно. Нямаше начин да тръгна към нещо, което ще добави плът към костите, които си представях. Хората непрекъснато стават жертви на своите страхове, но явно в Осхайм това трябваше да се възприема много по-буквално.

Снори остана където беше спрял, достатъчно близо, за да чува разговора ни, но без да се опитва да се върне или да продължи. Знаех за какво си мисли. Че великото Колело на Строителите може да се завърти за него и да му върне децата. Те обаче нямаше да са истински, а само образи, родени от въображението му. И все пак — за Снори ужасната болка от подобно мъчение може би беше нещо, от което не бе в състояние да се откъсне. Отворих уста да го разубедя… но открих, че ми липсват думи. Какво знаех аз за връзката между баща и дете или съпруг и съпруга?

Бих предположил, че един викингски воин, израснал в култура на война и смърт, най-лесно ще загърби такава трагедия и ще продължи напред. Но Снори не бе човекът, за когото бях мислил, че е само брада и брадва. Някак си той беше нещо хем по-малко, хем повече от фантазиите ми.

Обърнах се и се върнах при него. Всичко, което можех да кажа, ми се струваше плитко пред дълбочината на неговата скръб. Думите са в най-добрия случай нескопосани инструменти, прекалено тъпи за деликатни задачи.

Едва не сложих ръка на рамото му, но в последния момент я отпуснах. Накрая се задоволих с простичкото:

— Хайде да вървим.

Снори се обърна, погледна ме — сякаш от хиляда мили разстояние, — а после устните му трепнаха в намек за усмивка. После кимна и тръгнахме.

— Платно! — Тутугу се беше върнал на билото над долчинката, докато аз отивах да прибера Снори. Сега сочеше към океана, докато ние крачехме към тях.

— Може би в края на краищата няма да се наложи да ходим пеш — казах, щом стигнахме до Кара.

Тя поклати глава пред невежеството ми.

— Не можеш просто да спреш някой кораб с ръкомахане.

— Тогава защо той подскача така?

— Не знам. — Снори изрече думите с глас, който намекваше за бавно зараждащо се подозрение. Остави ни и се затича нагоре по склона. Кара го последва с по-спокойна крачка, а аз вървях по петите ѝ.

И двамата мъже бяха приклекнали, когато стигнахме до тях. Снори ни даде знак да направим същото и изсъска:

— Едрис.

Допълзях на лакти до Тутугу, като прибавих още кал към „костюма“ си.

— Мамка му. — Примижах към платното, белеещо се на няколко мили от брега. — Откъде знаеш, по дяволите?

Усетих как Тутугу до мен свива рамене.

— Просто знам. Формата на платната… начинът, по който са скроени… със сигурност са хардаси.

— Как е възможно това? — попитах и долових как Кара припълзя до мен, руните в плитките ѝ потракваха на вятъра.

— Неродените са знаели къде да копаят за ключа на Локи — каза тя.

— Той беше под Горчивия лед! Всеки, който е чувал историите, знае… О! — Горчивия лед се простираше по протежение на десетки мили ледени скали и на незнайно разстояние навътре в белия ад на Севера. Вярно, как бяха знаели къде да копаят?

— Нещо ги тегли към него — каза тя.

— На онзи кораб има нероден? — Изведнъж ужасно ми се прииска да съм си у дома.

Кара сви рамене.

— Може би. Или пък някакъв друг слуга на Мъртвия крал, който може да усеща ключа.

Изпълзях назад от билото.

— Тогава по-добре да побързаме. — Бягането поне беше нещо, което разбирах.