Ключът на Лъжеца

8.

Продължихме да плаваме на юг покрай брега на Норсхайм. Тъй като вариантите на Снори, изглежда, се бяха стеснили до пустошта Итмир в далечното и негостоприемно кралство Фин или едно отровно езеро в още по-далечния Скорон, той се върна към първоначалния си план да издири Скилфар. Досегашното му пътешествие само бе добавило нови въпроси, вместо да даде отговори.

Аслауг дойде при мен в онази първа вечер, също както и предишната във фиорда, докато се отдалечавахме от рухналата Пещера на Еридруин, и ме предупреди за плановете на северняка.

— Снори е воден от онзи ключ и той ще му донесе гибел, както и на всеки, който е с него.

— Казват, че това бил ключът на Локи — рекох. — Нямаш ли вяра на собствения си баща?

— Ха!

— Не може ли дъщерята на лъжите да прозре номерата на баща си?

— Аз лъжа, вярно е. — Тя се усмихна с онази усмивка, която караше човек да ѝ отвърне. — Но моите лъжи са съвсем невинни в сравнение с онези, които пръска баща ми. Той може да отрови цял народ с четири думи. — Тя обхвана лицето ми с длани, допирът ѝ беше сух и хладен. — Докато отваря всяка врата, ключът те заключва към съдбата ти. Най-добрите лъжци винаги казват истината — само дето избират коя част от нея. Аз мога честно да ти кажа, че ако водиш битка по равноденствие, армията ти ще победи — но може би армията ти би победила през всеки ден от този месец, а само по равноденствие ти не би преживял битката, за да видиш разгрома на врага.

— Е, тогава повярвай на мен, като ти казвам, че спирам във Вермилиън. Нищо на тоя свят не може да ме замъкне до прага на Келем.

— Добре. — Пак тази усмивка. — Келем иска да овладее вратата на нощта. По-добре тя никога да не бъде отваряна, отколкото онзи дърт маг да получи контрол над нея. Ала вземеш ли ключа за себе си, принц Джалан, ние с теб можем да отворим тази врата заедно. Ще те направя Крал на сенките и ще бъда твоя кралица…

Тя млъкна в сумрака, когато слънцето залезе, и усмивката ѝ изчезна последна.

Запасявахме се с продукти и вода от изолирани общности и подминавахме по-големите пристанища. След седем дни пътуване от Хароухайм зърнахме Беерентопен, където щеше да е последното ни спиране в земите на Норсхайм. Седем дни, които е по-добре да забравя. Мислех, че съм видял най-лошото от морските пътувания, когато „Икея“ ни носеше на север. Преди да загубя съзнание, бях зърнал вълни с човешки ръст да се блъскат в галерата и целият съд да се лашка, сякаш излязъл от контрол. Между Хароухайм и Беерентопен обаче ни застигна буря, която дори Снори призна за „леко ветровито време“. Халата надигаше вълни, по-високи от къщи, и превръщаше целия океан в шир от непрестанно движещи се хълмове. В един момент малката ни лодка се намираше ниско във водна долина, заобиколена от гигантски тъмни планини морска вода, а в следващия се издигахме към небето, на самия гребен на някой разпенен хълм. Изглеждаше сигурно, че една от тези вълни ще подметне цялата лодка във въздуха, само за да се стоварим в обятията на следващата за последна прегръдка. По някое време от този дълъг мокър кошмар Снори реши, че лодката ни се казва „Морският трол“.

Единствената добра причина утрото да те завари буден е ако снощното вино още не е свършило или някоя взискателна млада жена не ти дава да заспиш. Или и двете. Да си премръзнал, мокър и измъчван от морска болест не е добра причина, но си беше моя.

Предутринната дрезгавина разкри Беерентопен, сгушен сред по-дребните си родственици, които осейваха брега. Отличаваше го съвсем тънката струйка дим, издигаща се от пресечения му връх. Планинската верига се намираше в най-западния край на ярлство Берген и от тези брегове щяхме да се насочим към открито море за последния етап от пътуването до континента.

Взирах се в планините с дълбоко недоверие. Тутугу направляваше лодката ни към далечния бряг. Снори спеше, все едно развълнуваният океан беше бебешка люлка; изглеждаше, че му е толкова уютно, че ми се дощя да го сритам.

Снори ми беше казал, че всяко дете в Севера знае, че Скилфар може да бъде намерена на Беерентопен. „Откакто морето замръзне, та до пролетното топене, Скилфар живее в Чертога на Беерен.“ Малцина обаче, дори и сред побелелите старейшини с изпочупени зъби, седящи на своята пейка в залата на ярла, биха могли да ти кажат къде точно на огнената планина се намира обиталището ѝ. Поне Снори определено изглеждаше, че няма представа. Оглеждах го и тъкмо се чудех къде е най-добре да го сритам, когато той отвори очи и ми спести усилието.

Щом слънцето се подаде над южния склон на далечния вулкан, Баракел дойде по лъчите му. Крачеше по морето заедно с блясъка на деня, прескачащ от вълна на вълна. Големите му криле улавяха светлината и сякаш пламтяха, а огънят се отразяваше във всяка бронзова люспа на бронята му. Опитах се да се скрия на носа на лодката. Не бях очаквал, че все още ще мога да виждам ангела, но тъй като нямах навика да посрещам утрото със Снори, не бях подлагал предположението си на проверка.

— Снори! — Валкирият стоеше пред нас, стъпил върху вълните, и се взираше надолу от височина малко по-малка от мачтата на „Морският трол“. Дочух гласа му с лек ужас. Дали Снори можеше да види Аслауг и да чуе всичко, което ѝ казвах? Това би било неловко, а копелето не беше обелило и дума по въпроса…

— Трябва да намеря Скилфар. — Снори седна и стисна борда на лодката. Нямаше много време, Баракел щеше да изчезне, щом слънцето се отдели от планината. — Къде е пещерата ѝ?

— Планината е място и на мрак, и на светлина. — Баракел посочи назад към Беерентопен с меча си. Слънцето пламтеше по ярката стомана. — Подобаващо е, че ти и… — Баракел погледна към мен и аз скрих глава — той… отивате там заедно. Не му вярвай обаче на този принц. Сега тъмната курва шепне в ухото му отровни слова. Не след дълго той ще се опита да ти отнеме ключа. Трябва да го унищожиш, и то бързо. Не му давай време или възможност да осъществи волята ѝ. Скилфар може да…

— Ключът е мой и ще го използвам.

— Ще ти го откраднат, Снори, и то най-лошите възможни ръце. С тази лудост служиш единствено на делото на Мъртвия крал. Дори да се изплъзнеш на слугите му и да намериш вратата… нищо хубаво не може да излезе през нея. Мъртвия крал — същият, който ти причини тези злини — иска вратата към смъртта да бъде отворена. Това негово желание е единствената причина да умре народът ти, жена ти, децата ти. А сега ти се опитваш да свършиш работата вместо него. Кой знае колко неродени са се събрали от другата страна и чакат да минат в момента, щом ключът се превърти в ключалката?

Снори поклати глава.

— Аз ще ги върна. Колкото и да ми повтаряш, това няма да промени нищо, Баракел.

— Разпукването на деня променя всичко, Снори. Нищо не може да издържи на отброяването на слънцето. Струпай достатъчно утрини над нещо и то неизбежно ще се промени. Дори самите скали не ще надживеят утрото.

Слънцето вече стоеше на рамото на Беерентопен. След мигове щеше да се отдели.

— Къде да намеря Скилфар?

— Пещерата ѝ гледа на север, от средата на планинския склон. — И Баракел се разпиля на златни късчета, които заблещукаха и угаснаха върху вълните, докато накрая не остана нищо освен танцуващата по водата утринна светлина.

Вдигнах глава да се уверя, че ангелът наистина си е отишъл.

— Прав е за ключа — казах.

Тутугу ми хвърли озадачен поглед.

Снори изпръхтя, поклати глава и се зае да обръща платното. Взе руля от Тутугу и насочи „Морският трол“ към подножието на планината. Не след дълго чайките забелязаха лодката и закръжиха високо над нея, а крясъците им се сляха със свистенето на вятъра и плискането на вълните. Снори си пое дълбоко дъх и се усмихна. Под бледорозовото небе, с яркото утро около него, изглеждаше, че дори най-натежалият от скърби човек може да намери миг покой.

Когато по-късно през деня пристанахме, се наложи Снори и Тутугу да ме извлекат от лодката като чувал с провизии. Дните на повръщане ме бяха оставили обезводнен и слаб като новородено. Свих се върху плаща си на няколко стъпки над линията на прибоя, решен никога да не помръдна отново. Черен пясък, нашарен с болнаво жълто, се простираше надолу към вълните. Порових вяло из него. Беше груб и примесен с късчета черна скала, направена трошлива от безбройните шупли в камъка.

— Вулканична е. — Снори остави чувала, който бе свалил от лодката, загреба шепа пясък и го остави да се изсипе през пръстите му.

— Аз ще пазя брега. — Потупах по пясъка.

— Ставай, разходката ще ти се отрази добре. — Снори посегна към мен.

Отпуснах се назад с жално блеене и положих глава на пясъка. Искаше ми се да съм пак във Вермилиън, далеч от морето и на място поне малко по-топло от затънтения бряг, който бе избрал Снори.

— Да скрием ли лодката? — Тутугу, който пристягаше последния ремък на раницата си, вдигна глава.

— Къде? — Огледах гладкия черен пясък, простиращ се чак до купчината скали, които слагаха край на заливчето.

— Ами… — Тутугу изду бузи, както правеше винаги, когато е озадачен.

— Не се притеснявай, аз ще я държа под око. — Посегнах и го потупах по пищяла. — Предай поздравите ми на Скилфар. Тя ще ти хареса. Чудесна жена.

— Идваш с нас. — Снори се надвеси над мен, затулвайки бледото сутрешно слънце.

— Ама не, наистина. Вие вървете да драпате по вашата планина от лед и огън да си търсите вещицата. Аз ще си почина малко. Като се върнете, ще ми кажете какво е казала.

Силуетът на Снори бе прекалено тъмен, за да видя лицето му, но го усетих как се мръщи. Той се поколеба, после сви рамене.

— Добре. Не виждам наоколо никакви плевни за изгаряне и жени за гонене. Би трябвало да е достатъчно безопасно. Отваряй си очите за вълци. Особено за мъртви вълци.

— Мъртвия крал иска теб, не мен. — Надигнах се на лакът и ги загледах как поемат нагоре по склона към скалистите възвишения. Земята тук се издигаше бързо към предпланините на Беерентопен. — Иска онова, което носиш. Трябваше да го хвърлиш в океана. Аз ще съм в безопасност. — Никой от двамата не се обърна, дори не поспря. — Аз ще съм в безопасност! — извиках към гърбовете им. — Във всеки случай в по-голяма безопасност от вас двамата — промърморих на „Морският трол“.

За градски човек като мен има нещо дълбоко обезпокоително в това да се намира насред нищото. Ако изключим Скилфар, съмнявах се, че има друга жива душа на петдесет мили от самотното ми заливче. Никакви пътища, никакви пътечки, никаква следа от човешка дейност. Нямаше даже белези, оставени от Строителите някога в мъгливото минало. От едната страна се издигаше грамадата на планините, почти непроходими, освен за най-решителния и добре екипиран пътник, а от другата бе безбрежният океан, простиращ се на невъобразими разстояния и дълбини. Викингите твърдяха, че морето имало собствен бог, Егир, който не се интересувал от хората и приемал кръстосването им по повърхността като наглост. Сега, докато се взирах в неприветливия хоризонт, бях склонен да повярвам на това.

Заваля лек дъждец, който падаше върху пясъка под остър ъгъл, шибан от вятъра откъм морето.

— Да му се не види. — Прислоних се зад лодката.

Седях, опрял гръб в корпуса, с влажен пясък под задника, изпружил крака, така че петите на ботушите ми изравяха малки траншеи. Бих могъл да вляза в лодката и да се сгуша на носа, но се бях преситил на лодки за цял живот.

Потънах отново в мечтите си за Вермилиън. Очите ми бяха вперени в черния пясък, но виждах напечените от слънцето керемидени покриви на западния град, прорязани от тесни улички и разделени от широки булеварди. Можех да помириша подправките и дима, да видя хубавите момичета и благородните дами да се разхождат между търговците, предлагащи своите стоки върху килими и сергии. Трубадури изпълваха вечерта със серенади и стари песни, които всички знаят. Липсваха ми тълпите, отпуснати и щастливи, и топлината. Бих платил златна крона само за един час в някой летен ден на Червения предел. А също и храната. Искаше ми се да хапна нещо, което не е било мариновано, осолено или овъглено на открит огън. По Страда Хонорус или на Адамовия площад уличните търговци обикаляха с подноси със сладки или захарни дървета, отрупани с висящи деликатеси… стомахът ми изкъркори толкова силно, че илюзията се разсея.

Отекваха крясъци на чайки, скръбни сред пустотата на този бряг. Разтреперан, аз се сгуших още по-дълбоко в плаща си. Снори и Тутугу отдавна бяха изчезнали зад първия хребет. Зачудих се дали на Тутугу вече му се иска да беше останал тук. Във Вермилиън щях да прекарам деня си в лов със соколи с Барас Джон или на хиподрума с братята Грейджар. Вечерта щяхме да се съберем в „Кралската стомна“ или в „Бирените градини“ долу край реката, подготвяйки се за нощ на женкарстване, или пък, ако Омар се присъедини към нас, зарове и карти в „Щастливата седмица“. Боже, как ми липсваха тези дни… Макар че, ако се появях сега в „Щастливата седмица“, колко ли време щеше да мине, преди Мейрес Алус да чуе, че съм под покрива на едно от заведенията му, и да ме покани да си побъбрим насаме? Усмивка изви устните ми, като си спомних как Снори отсече ръката на Джон Резача, мъчителя на Мейрес. И все пак Вермилиън нямаше да е здравословно място за мен, докато тази неприятност не бъде уредена.

Крясъците на чайките, по-рано толкова остри на фона на пустия пейзаж, бяха станали дрезгави и се бяха разраснали до какофония.

— Проклети птици. — Огледах се за някой камък, но нямаше нито един подръка.

Да хвърлиш първия камък… простичко удоволствие. Някога животът ми беше поредица от простички удоволствия. Зачудих се какво ли ще си помислят Барас и момчетата за мен, като се върна в езическите си дрипи, отслабнал, с нащърбен меч и белези за показване. Ще е минала по-малко от година, но дали нещата още ще са си същите? Биха ли могли да са? Дали онези стари развлечения още ще ме задоволяват? Когато най-сетне вляза през Червената порта, наистина ли ще се върна… или пък моментът някак си ще е отминал, за да не го уловя никога повече? Бях видял прекалено много по време на своето пътешествие. Бях научил прекалено много. Исках си невежеството обратно. И блаженството.

Нещо се разпльока на челото ми. Вдигнах ръка да изтрия стеклите се по бузата ми струйки и върху пръстите ми остана лепкаво бяло вещество.

— Да ви еба скапаните… — Забравил слабостта си, се изправих и размахах юмрук в безсилна ярост към кръжащите горе чайки. — Гадини! — Завъртях се към морето, решен все пак да намеря някой камък.

Едва когато намерих своя камък — хубаво плоско парче черно-сива шиста, загладено от вълните, което лягаше удобно в ръката ми, — и започнах да се изправям за разплата с чайките, забелязах галерата. Беше все още далеч от брега, там, където вълните започваха да се пенят, със свити платна и четирийсет гребла, пляскащи ритмично, докато я тласкаха напред. Стоях с увиснало чене, вцепенен от смайване. От двете страни на носа бе изрисувано по едно червено око, което се взираше напред, изпълнено със заплаха.

— Мамка му. — Изтървах камъка. Бях виждал това и преди. Спомен от пътуването ни на север. Когато се взирах надолу към фиорда Уулиск. Галера, смалена от разстоянието. Червена точка на носа ѝ. Това бяха хората от Хардангер. Червените викинги. Може би и Едрис Дийн беше с тях, ако се бе отървал при Черната крепост. Двама викинги стояха на носа, с кръгли, изписани с руни щитове, наметала от вълча кожа, червени коси, сипещи се по раменете им, и извадени брадви — бяха достатъчно близо, за да видя железните кръгове за очите и носовите предпазители на шлемовете им. — Мамка му. — Отстъпих припряно назад, грабнах меча си и най-малката от трите торби с провизии и хукнах.

Цяла зима на преяждане и препиване не беше допринесла много за добрата ми физическа форма; единствените ми упражнения през това време бяха под кожите. Още преди да стигна до първия хребет дъхът ми излизаше на пресекулки. Тъпата болка в ребрата от падналия върху мен фенрисов вълк бързо се разгоря до агония, която сякаш забиваше кинжал в дробовете ми при всяко вдишване. Като се озовах на по-висока позиция, рискувах да спра и да се обърна. Хардасите бяха изтеглили галерата си на брега и десетина души се суетяха около нея. Поне два пъти повече бяха поели нагоре по склона след мен: катереха се трескаво по скалите, като че ли улавянето на един южняк щеше да осмисли деня им. И да, сред тях се виждаше гологлав здравеняк с кожен жакет с капси, с дръжка на меч, стърчаща над рамото му, и желязносива коса с познатата синкавочерна ивица, вързана на стегната опашка отзад.

— Шибаният Едрис Дийн. — Май ми ставаше навик тоя човек да ме преследва по планински склонове.

Земята се издигаше към Беерентопен така, сякаш ужасно бързаше. Катерех се задъхано през гъсто растящите прещип и пирен, промъквах се между боровете и ясените и драпах по голите скали там, където вятърът не позволяваше на оскъдната почва да се задържи. Малко по-нагоре дърветата се предадоха и не след дълго пътят ми криволичеше сред гол камънак, ненарушаван от нито едно петънце зеленина. Продължих, като ругаех Снори, задето ме бе изоставил, и Едрис, задето ме гони. Вече не хранех никакви съмнения кой ни е наблюдавал в Тронд. А щом Едрис беше тук и мъртви твари също ни преследваха, изглеждаше сигурно, че поне един некромант се е измъкнал с него от Черната крепост. Много вероятно да ставаше дума за страховитата кучка от Чами-Никс, която беше вдигнала убитите от Снори наемници.

Снори и Тутугу не бяха оставили диря, така че пресеченият връх на Беерентопен беше единственото, което да ме води. Баракел им беше казал къде е Скилфар, но проклет да съм, ако помнех нещо от думите му. Препъвах се задъхан, пръскайки слюнка, покрай големите канари, които красяха всяка дори смътно равна повърхност, и се хлъзгах опасно по склонове, осеяни с трошливи камъни, може би изплюти от вулкана… или пък изпуснати от феи, знае ли човек.

Едно хлъзгане ме отнесе прекалено далеч. Блъснах се в някаква скала, спънах се и се проснах, за да спра на не повече от стъпка от пропаст, достатъчно дълбока, за да ме убие.

— Мамка му. — Най-близкият ми преследвач беше на триста крачки зад мен и се движеше бързо. Станах. Ръцете ми бяха разкървавени.

Много ме бива в бягането. За най-добри резултати ме сложете в град. Сред улици и къщи се справям отлично. В такива условия бодрият дух, бързото вземане на завоите и липсата на предубеждения относно скривалищата в повечето случаи те отървават. Сред природата е по-зле — има повече неща, които да те спънат, а най-добрите скривалища често са заети. На един гол планински склон всичко се свежда до издръжливост, а когато човек е изтощен от морска болест, да не говорим пък премазан от вълк, на който му трябват само две другарчета, за да повали мамут… е, това няма да свърши добре.

Страхът е голям мотиватор. Той ме накара да се изправя пак и да хукна. Не смеех да се озърна назад от страх, че отново ще загубя равновесие. Притисках ръка към ребрата си, пъхтях и се опитвах да не закриволича по склона. Надеждата е лоша почти колкото страха в способността си да пришпорва човек отвъд границата, на която би трябвало да се предаде. Надеждата ме убеждаваше, че трупам преднина. Надеждата ме убеждаваше, че зад следващото възвишение ще видя Снори и Тутугу току пред себе си. Когато с внезапен тропот хардасите ме настигнаха и ме повалиха, паднах с изненадано пъшкане, макар че това бе неизбежно още от момента, когато бях зърнал галерата им да се приближава към брега.

Викингът се стовари отгоре ми и притисна лицето ми към скалата. Лежах запъхтян, докато останалите от потерята се събираха около нас. Имах изглед само към ботушите им, но не ми трябваше повече, за да знам, че са страховита шайка.

— Принц Джалан Кендет. Радвам се да те видя отново. — Южняшки акцент, леко задъхан. Само леко.

Тежестта се вдигна от мен, когато заловилият ме мъж се претърколи настрани. Обърнах се и седнах, без да бързам. Вдигнах поглед и видях Едрис Дийн да се взира надолу към мен, застанал разкрачен на склона, с ръце на кръста. Изглеждаше доволен. Дузината Червени викинги, струпани около него, не изглеждаха толкова доволни. Още от тях се точеха по склона, катереха се към нас.

— Не ме убивайте! — Това ми се струваше добро начало.

— Дай ми ключа и ще те пусна — каза Едрис със същата усмивка.

Главното, за да останеш жив, е да останеш полезен. Като принц аз винаги съм полезен — като наследник и като марионетка. Като длъжник бях полезен, докато Мейрес вярваше, че ще мога да се разплатя. Като пленник на Едрис, твърде далеч от дома, за да има добри изгледи за откуп, единствената ми реална полза беше, че съм връзка с ключа на Локи.

— Мога да те заведа при него. — Това можеше да означава само още няколко часа живот, но за тях бих продал и баба си. Барабар с двореца.

Едрис махна на двама от хардасите да се приближат. Единият взе торбата с провизиите, която бях прекалено зает, за да захвърля, а другият затършува из дрехите ми, съвсем не нежно.

— Приятелите ми казват, че има само една причина за спиране на този бряг. — Той посочи към Беерентопен. — Ти не си ми нужен, за да открия вещицата.

— Ох! — Викингът беше особено щателен в претърсването, а ръцете му — ледени. — Ъъъ… само че… имаш нужда от мен, за да… — Потърсих някаква причина. — Скилфар! Ключът е у Снори и той ще го даде на Скилфар. Трябва да го хванете преди да е стигнал до нея.

— За това също не си ми нужен. — Едрис извади камата от колана си. Беше простичко желязно острие.

— Но… — Аз се вгледах в оръжието. Прав беше. — Той ще размени ключа за мен. Не би искал да се биеш с него — миналия път не мина толкова добре. И… и… той би могъл да хвърли ключа. Ако го захвърли, когато го връхлетите, можете да го търсите цяла седмица по тези склонове и пак да не го намерите.

— Защо му е да разменя ключа на Локи срещу живота ти? — Едрис изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Кръвен дълг! — Идеята ме осени изведнъж. — Той ми дължи живота си. Не познаваш Снори вер Снагасон. Честта е всичко, което му е останало. Той ще плати дълга си.

Устата на Едрис трепна в усмивка, която бързо изчезна.

— Алрик, Кнуи, вие отговаряте за него. Вземете му оръжията.

Двамата, които претърсваха моя милост и притежанията ми, ми взеха меча и ножа. Едрис тръгна с бърза крачка и останалите го последваха.

— Не изоставай, принце, иначе ще се наложи да се лишим от присъствието ти и да се осланяме на късмета.

Алрик, чернобрад главорез, ми даде начален тласък с удар между плешките.

— Бързо. — Червените викинги говореха помежду си на стария език, но някои знаеха по някоя дума на имперски. Кнуи ни последва. Нямах никакви илюзии какво означава „да се лишим от присъствието ти“.

Докато бързах подир Едрис, оглеждах внимателно земята пред себе си: знаех, че един изкълчен глезен би означавал, че ще ме изкормят и ще ме оставят да умра. Сегиз-тогиз хвърлях поглед към планинските склонове от двете си страни. Някъде оттам може би ни наблюдаваше некромантката, а дори и в сегашното си бедствено положение намирах време да се страхувам от нея.

Изкачването до кратера на Беерентопен начело с Едрис се оказа също толкова ужасяващо, колкото и бягането от него. Докато се препъвах по все по-стръмните скали, с издрани ръце и колене, с насинени и покрити с пришки крака, пъхтейки толкова тежко, сякаш ще си повърна белия дроб, направо ми се прииска да съм отново в „Морският трол“, подмятан сред океана.

Минаха часове. Мина пладне. Стигнахме толкова високо, че вече виждахме над заснежените върхове на север и юг, а теренът стана още по-стръмен и коварен, но все така нямаше и следа от Снори. Изумявах се как успява да поддържа преднина пред нас, без дори да знае, че го гоним. Особено пък в компанията на Тутугу. Тоя човек не беше създаден за изкачване на планини. Виж, в търкалянето надолу по тях щеше да е цар.

Следобедът бавно премина във вечер, а аз продължавах да се препъвам след Едрис, подтикван от заплахата на брадвата на Алрик и добре насочените ритници на Кнуи. Върхът на планината изглеждаше като отчупен и завършваше с нащърбен ръб. Склоновете тук бяха странно нагънати, сякаш скалата се е втвърдила като разтопена мазнина, стекла се от печащо се прасенце. Стигнахме на няколкостотин разкрача от върха, когато разузнавачите на Едрис се върнаха да докладват. Заломотиха на стария език, докато аз лежах проснат на земята и се мъчех да възвърна частица жизненост в омекналите си крака.

— Няма никаква следа от Снори. — Едрис се извиси над мен. — Нито тук отвън, нито в кратера.

— Все трябва да е някъде. — Малко се позачудих дали Снори не е излъгал и не е тръгнал по съвсем друга задача. Може би в следващото заливче имаше рибарско градче, кръчма, топли легла…

— Намерил е пещерата на вещицата и това е лоша новина за всички нас. Особено за теб.

При тези думи се надигнах да седна. Страхът от неминуема смърт винаги помага на човек да открие нови запаси от енергия.

— Не! Виж… — Насилих гласа си да звучи не толкова пискливо и паникьосано. Покажеш ли слабост, сам си просиш неприятности. — Не. Аз бях този, който искаше Снори да даде ключа на Скилфар — но той не беше съгласен. Има вероятност още да е у него, когато излезе. С него трудно се спори. А после можете да уредите трампата.

— Когато човек започне да си променя разказа, трудно можеш да вярваш на нещо, казано от него. — Едрис ме изгледа замислено — поглед, който вероятно бе последното, видяно от доста мъже. И въпреки това слепият ужас, който ме беше обзел, откакто зърнах галерата им, започна да се разсейва. Има нещо странно в това да се намираш сред мъже, които обмислят небрежно убийството ти. В пътуванията си със Снори бях запращан от един ужас към друг и бягах с писъци от всички, от които можех. Ужасът, който вдъхва един мъртвец, влачещ червата си, докато се клатушка подир теб, или ледените тръпки, предизвикани от горещия дъх на горски пожар, това са реакции на напълно непознати ситуации — онова, от което се раждат кошмарите. С хората обаче, от обикновения ежедневен вид, е по-различно. А след една зима в „Трите брадви“ бях започнал да гледам дори на най-косматите размахващи секири разбойници като на съвсем обикновени мъже, със същите скърби, болежки, оплаквания и амбиции като на всеки друг, макар и в контекста на лета, прекарвани в грабителски набези по вражеските брегове. Между мъже, които не таят особена злоба към теб и за които убийството ти ще бъде по-скоро тегоба, включваща както извършването му, така и последвалото чистене на оръжието, тая работа с умирането също започва да ти изглежда някак ежедневна. Почти се увличаш по цялата ѝ лудост. Особено ако си толкова изтощен, че смъртта ти се струва добро извинение за почивка. Отвърнах на погледа му, без да казвам нищо повече.

— Добре. — Едрис приключи с дългото вземане на решение и се извърна. — Ще чакаме.

Червените викинги се пръснаха по склоновете да търсят входа към леговището на Скилфар. Едрис, Алрик и Кнуи останаха с мен.

— Вържете му ръцете. — Едрис се настани до една скала. Извади меча си от ножницата и започна да плъзга един брус по острието му.

Алрик ми върза ръцете зад гърба с ивица кожа. Никой от тях не носеше багаж, просто ме бяха подгонили. Нямаха друга храна, освен откраднатата от мен, нито пък подслон. От нашата височина можехме да видим на няколко мили по крайбрежието в двете посоки и надалеч в морето. Брегът и галерата им бяха скрити от единия склон на вулкана.

— Тя тук ли е? — Некромантката обсебваше мислите ми, образите на съживени мъртъвци постоянно се връщаха неканени в ума ми.

Едрис изчака един дълъг момент, преди да завърти бавно глава и да впери поглед в мен. Усмихна ми се неспокойно.

— Някъде там е. — Махна с ръка. — Да се надяваме, че ще си остане там. — Протегна меча си към мен. — Тя ми даде това. — Видът на оръжието предизвика необяснима болка в гърдите ми и ме накара да потреперя, сякаш го помнех от някакъв мрачен сън. По него се точеше надпис, не със северни руни, а с по-плавно писмо, наподобяващо знаците, които Мълчаливата сестра използваше, за да погуби своите врагове. — Убий бебе в утробата с този къс стомана и бедното мъниче отива в Ада. Седи там и чака шанса си да се върне като нероден. Смъртта на майката, смъртта на който и да е близък роднина, отваря дупка към сухите земи само за това изгубено дете и ако си бърз, ако си могъщ, целият този потенциал може да се роди в света на хората в нова и ужасяваща форма. — Той говореше небрежно и съжалението му изглеждаше съвсем искрено — но в същото време ме сграбчи някаква хладна увереност. Именно това острие беше убило сина на Снори в корема на жена му, Едрис беше човекът, започнал гнусното дело, продължено от некромантите и завършило със Снори, изправен срещу нероденото си дете в недрата на Черната крепост. — Оглеждай склоновете, млади принце. Некромантката е някъде там, а нея наистина не би искал да срещнеш.

Алрик и Кнуи се спогледаха, но не казаха нищо. Кнуи свали шлема си, сложи го на коленете си и потърка плешивото си теме, после зачеса с нокти потните кичури червеникаворуса коса от двете страни на главата си. На места шлемът беше протрил кожата.

Тежкият ден се бе отразил на всички ни и въпреки целия ужас на моето положение главата ми започна да клюма. Знаех, че след кошмарните думи на Едрис никога не бих могъл да заспя отново, но се отпуснах по гръб, та тялото ми да си почине. Затворих очи и миг по-късно забвението ме погълна.

— Джалан. — Гласът беше мрачен и прелъстителен. — Джалан Кендет. — Аслауг се вмъкна в съня ми, който до този момент представляваше скучно повторение на деня: катеренето по Беерентопен, безкрайни образи на камъни и чакъл, прелитащи под краката ми, ръце, посягащи да се уловят за нещо, драпащи ботуши. Заковах се на сънните склонове и се изправих, за да открия, че тя стои на пътя ми, обвита в сянка, кървавочервена от залязващото слънце. — Ама че сиво и еднообразно място. — Тя се огледа и навлажни с език горната си устна, докато проучваше заобикалящия ни терен. — Не може да е наистина толкова зле, нали? Защо не се събудиш, та да го видя със собствените си очи?

Отворих гуреливо око и открих, че се взирам в залязващото слънце. Небето пламтеше под навъсените облаци. Алрик седеше наблизо и си точеше брадвата. Кнуи стоеше малко по-нататък, където склонът се спускаше рязко надолу, и гледаше как слънцето залязва, или пък пикаеше, а може би и двете. Едрис бе изчезнал, вероятно беше отишъл да нагледа хората си.

Аслауг стоеше зад Алрик и се взираше надолу към тъмната му рошава коса и широките му рамене, докато той се грижеше за оръжието си.

— Е, това на нищо не прилича, Джалан. — Тя се приведе да надзърне зад мен към ръцете ми, затиснати между гърба ми и скалата. — Вързан! Ти, един принц!

Не можех да ѝ отговоря, без да привлека нежелано внимание, но я гледах, изпълнен с онова мрачно вълнение, което посещенията ѝ винаги предизвикваха. Тя не точно ме правеше смел, но когато гледах света с нея в него, всичко бе някак притъпено и животът изглеждаше по-прост. Изпробвах ивицата кожа на китките си. Беше си все така здрава. И правеше живота по-прост… но не чак толкова прост.

Аслауг стъпи с бос крак върху шлема, който Алрик бе оставил до себе си, и допря пръст от едната страна на главата му.

— Ако се засилиш срещу него и го удариш с чело ето тук… той няма да стане отново.

Посочих с очи към Кнуи, само на десет крачки надолу по склона.

— Онзи — каза тя — стои до отвесен скат, висок петнайсет стъпки. Колко бързо мислиш, че можеш да стигнеш до него?

При нормални обстоятелства все още щях да споря с нея за удара с глава. Бих преценил като нулева вероятността да успея да стана и да измина разстоянието до Кнуи, без да се пльосна по лице. А да го бутна след това от скалата, без да го последвам, със сигурност беше невъзможно. Също така не бих имал куража да опитам, дори и за да си спася живота. Но под погледа на Аслауг, богиня от слонова кост, димяща от мрачно желание, с лека присмехулна усмивка на съвършените устни, шансовете престанаха да ме интересуват. Тогава разбрах как трябва да се е чувствал Снори, когато се сражаваше с нея до себе си. Усетих някакво ехо от безразсъдството, което го обземаше, когато нощта се точеше черна от острието на брадвата му.

И все пак се поколебах, гледайки нагоре към Аслауг: слабичка, стройна, увита в сенки, които се движеха срещу вятъра.

— Живей, преди да умреш, Джалан. — И тези очи, чийто цвят никога не бих могъл да назова, ме изпълниха с нечестива радост.

Откъснах се от скалата, която ме крепеше, олюлях се на пръсти и започнах да падам напред, преди да изпъна крака с внезапен тласък. Потиснах желанието си да изрева и се хвърлих като копие, насочил чело към точката върху слепоочието на Алрик, където го бе докоснала Аслауг.

Ударът ме разтърси и изпълни зрението ми с ослепителна болка. Заболя ме повече, отколкото очаквах — много повече. За миг-два светът изчезна. Съвзех се и открих, че лежа напряко на неподвижната фигура на Алрик с глава на гърдите му. Изтърколих се от него, като се мъчех да видя нещо през присвитите си от болка очи. Надолу по склона Кнуи бе спрял да съзерцава морето и се беше извърнал от скалния ръб.

Да се изправиш на крака върху стръмен склон с вързани зад гърба ръце не е лесна работа. Всъщност аз и не успях съвсем. Залитнах, изправих се наполовина, извън равновесие, и се устремих надолу по склона, като отчаяно се мъчех да изнеса всеки крак пред себе си навреме, за да не забия лице в камъните.

Кнуи се раздвижи бързо. Прицелих се в него като единствен шанс да спра главоломния си бяг. Той вече беше изминал метър-два и вдигаше брадвата си, когато аз, напълно неуправляем, се врязах в него. Макар и стегнат в очакване на удара, Кнуи нямаше шанс. Колкото и да беше жилав и як, аз бях по-едър и бях набрал по-голяма инерция, отколкото би искал някой на планински склон. Изхрущяха кости, аз го пометох назад, за част от секундата се олюляхме на ръба на скалата и с вик полетяхме надолу.

Сблъсъкът с Алрик беше по-твърд и по-болезнен, отколкото бях очаквал. Сблъсъкът с Кнуи се оказа много по-лош. Но и двата бяха само нежни потупвания в сравнение с удара в земята. За втори път през последната минута загубих съзнание.

Свестих се, легнал по лице върху нещо меко. И влажно. И… миризливо. Не виждах много и не можех да си движа ръцете.

— Ставай, Джалан. — В първия момент не разбрах кой говори. — Ставай!

Аслауг! Не можех да стана — така че се претърколих. Мекото нещо се оказа Кнуи. Влажното и миризливото също. На лицето му беше замръзнала изненада. Тилът му се беше… пръснал и земята наоколо бе обагрена в алено. Надигнах се с мъка на колене. Аслауг стоеше до мен, пред отвесната скала, а главата и раменете ѝ стърчаха над ръба, където беше стоял Кнуи. Сянката се виеше около нея като лоза, а чертите ѝ потъмняваха.

— Т-ти каза, че височината е петнайсет стъпки! — Изплюх кръв.

— Стоях точно до теб, Джалан. Как бих могла да видя? — На устните ѝ се изписа вбесяваща усмивка. — Но те накарах да се размърдаш. А и в планината всяко падане може да убие човек.

— Ах, ти! Ами… аз… — Не можех да намеря правилните думи, страхът беше започнал да ме настига.

— По-добре си освободи ръцете… — Тя се притисна към камъка, сега приклекнала, неразличима, докато хоризонтът изяждаше слънцето и мракът извираше от всяка вдлъбнатина.

— Аз… — Но Аслауг беше изчезнала и говорех на скалите.

Брадвата на Кнуи лежеше малко по-надолу по склона. Затътрих се към нея и със значителни трудности се нагласих така, че да започна да търкам в острието ѝ ивицата кожа около китките си, като през цялото време си отварях очите да не дотичат други хардаси или самият Едрис.

Дори на остра брадва ѝ е нужно ужасно дълго време, за да среже кожа. Докато седях до трупа на Кнуи, ми се стори, че мина цяла вечност. На всеки няколко секунди усещах как погледът ми се откъсва от съгледваческите си задължения, за да се увери, че той не е помръднал. Тези хора имаха склонността да се надигат отново и да създават повече проблеми мъртви, отколкото живи.

Най-сетне кожата поддаде и аз разтърках китки. Щом вдигнах очи, пред мен се разкри втората лъжа на Аслауг. Беше казала, че ако ударя с глава Алрик по посоченото от нея место, той няма да стане отново. Но ето че сега стоеше на върха на, еднометровия „скат“, в чието подножие се намирахме двамата с Кнуи. Не изглеждаше доволен. И което е по-важно, стискаше в едната си ръка брадвата, а в другата — широк нож с назъбено острие.

— Едрис ще ме иска жив! — Зачудих се дали да не хукна, но не исках да се обзалагам колко добре умее Алрик да мята тази брадва. Пък и освен това вероятно щеше да ме хване. Сетих се за брадвата зад мен. Само че никога не бях въртял такова чудо. Даже дърва не бях цепил.

Погледът на викинга се стрелна към лежащия Кнуи и камъните около него, обагрени в тъмноалено.

— Майната му на Едрис.

Тези думи ми казаха всичко, което ме интересуваше. Алрик щеше да ме убие. Той се напрегна, готов да скочи… и една брадва го уцели отстрани по главата. Острието разсече лявото му око, гърбицата на носа му и спря по средата на веждата от другата страна. Алрик рухна на земята и пред погледа ми изникна Снори. Опря единия си голям крак в лицето на Алрик и измъкна брадвата с ужасен пукащ звук, от който ми се догади.

— Как е „Морският трол“? — попита Снори.

— Аз съм добре! Много ти благодаря. — Останах седнал и се опипах. — Не, всъщност не съм добре. Насинен съм и почти убит! — Появата на Снори изведнъж накара всичко да изглежда много по-реално и ужасът ме връхлетя. — Едрис Дийн искаше да ме изкорми с нож и…

— Едрис ли? — прекъсна ме Снори. — Значи той стои зад тази работа? — Бутна с крак трупа на Алрик през ръба.

Появи се и Тутугу, озърташе се нервно през рамо.

— Южнякът ли? Мислех, че може да са само хардасите… — После ме зърна. — Джал! Как е лодката?

— А бе какво ви става на вас северняците със скапаните ви лодки? Един принц на Червения предел едва не умря на този…

— Ти можеш ли да ни отнесеш далеч от Червените викинги? — попита Снори.

— Ами, не, но…

— Тогава — как е проклетата лодка?

Схванах логиката.

— Добре е… но се намира на едно копие разстояние от галерата, с която дойдоха тези двамата. — Кимнах към труповете до протегнатите ми крака. — И в нея има още поне десет души, плюс още двайсетина в планината.

— Значи добре, че Снори те намери! — Тутугу се потърка отстрани, както правеше винаги, когато е разстроен. — Надявахме се, че са слезли на брега някъде другаде…

— Как… — Станах с намерението да попитам как все пак ме е намерил Снори.

И тогава я видях. Малко по-назад от ръба, от който ме гледаха Снори и Тутугу. Севернячка, със светла коса, разделена на двайсетина стегнати плитки, а на всяка от тях желязна пластинка с руна — мода, която бях виждал сред по-старите жени в Тронд, макар че никоя от тях не носеше повече от няколко такива руни.

Снори видя изненадата ми и махна към жената.

— Кара вер Хуран, Джал. — После към мен. — Джал, Кара.

Тя ми кимна лекичко. Предположих, че на години е някъде между мен и Снори, висока, с фигура скрита под дълго черно наметало от обработена кожа. Не бих я нарекъл красива… това бе прекалено слаба дума. Поразителна. С дръзки черти.

Когато се приближи, се поклоних.

— Принц Джалан Кендет от Червения предел на твоите ус…

— Моята лодка е в съседното заливче. Елате, ще ви заведа. — Тя ме прикова с удивително сини очи, като че ли ми вземаше мярката със смущаваща точност, а после се обърна да тръгне. Снори и Тутугу понечиха да я последват.

— Чакайте! — Запънах се, мъчех се да си събера ума. — Снори!

— Какво? — Той хвърли поглед през рамо.

— Некромантката. Тя също е тук!

Снори поклати глава и се обърна пак подир Кара.

— В такъв случай по-добре побързай.

Надигнах се и в същия миг видях дръжката на меча ми да стърчи зад рамото на Алрик. Той лежеше на една страна, недалеч от Кнуи. Главата му над носа представляваше малко повече от парченца череп, косми и мозък. Поколебах се. С този меч бях убил първия си човек, макар и по-скоро случайно — или поне първия, когото помнех. Бях го нащърбил в неравната битка в Черната крепост, бях го забил до дръжката във фенрисов вълк. Ако някога бях правил нещо, което наистина може да се брои за мъжествено, почтено или доблестно, го бях правил с този меч в ръка.

Направих крачка към Алрик. Още една. Пръстите на дясната му ръка потръпнаха. И аз хукнах презглава.