Ключът на Лъжеца

29.

Зачакахме Раско да се върне. Нямахме нужда от ключа му, но за моя план ми трябваше светлина, а преди светлината ми трябваше мрак. Налагаше се да чакаме. Не исках да чакам. Не исках да търпя тази скука, мизерия и чувство на несигурност, но най-вече не исках да заспя и да открия, че Сагеус ме чака.

Това се оказа дълъг и мъчителен тест за издръжливост, там в безкрайната нощ на килиите. Стенех и въздишах, докато не си спомних, че Хенан беше карал тук сам, преди да дойда, през повечето време гладен и жаден. Оттам насетне мълчах, макар да си мислех, че на него сигурно му е било по-леко, тъй като е отраснал с несгодите на селския живот.

Артемис Канони спря да отговаря на призивите ми да държи затворниците и опипващите им ръце далеч от моя милост и се усамоти в един ъгъл да стене — каквото и да го гризеше отвътре, изглежда, го бе надвило. Другият ми телохранител, Антонио Гречи, бивш обущар на умбертидския елит, се оказа неспособен да се справи сам с работата, затова си наех нов служител на цената на една спаружена ябълка и го оставих на задълженията му — което ще рече да настъпва всяка ръка, която усети да пълзи към мен в тъмното.

В течение на дълги безсъдържателни часове седяхме на твърдата земя, прекалено сгорещени, прекалено жадни, и се вслушвахме ли, вслушвахме за шума от нечие приближаване. Главата ми непрестанно клюмаше, въображението се прокрадваше, за да изрисува картини в мрака, изкушаваше ме да потъна в сън. Всеки път надигах рязко глава и ругаех наум, все по-отчаян. Сегиз-тогиз някой заговаряше, понякога за да проведе приглушен разговор с доверен приятел, понякога за да изрече дълга молитва в мрака. В анонимността на слепотата хората признаваха греховете си, изричаха копнежите си, помиряваха се с Всевишния или в някои случаи отегчаваха до смърт всички с безкрайни досадни спомени от изключително скучния си живот. Чудех се колко ли време ще изкарам тук, преди да запозная компанията с всички подробности за събитията в Аралския проход и да продължа с изчерпателно припомняне на всички бордеи във Вермилиън. Беше много вероятно още един ден да ме докара дотам.

Тихото мърморене на разговорите се усилваше и спадаше циклично, накъсано от дълги периоди тишина, след които започваше отново, разпалено от някой спомен, който се разгръщаше до описание на въпросния момент и се разклоняваше на половин дузина нишки сред хората в килията. В него имаше някакъв естествен ритъм и когато той бе нарушен, това ме откъсна от унеса ми. Мърморенето на четири-пет души бе секнало едновременно. Даже господин Кашлица беше престанал да се дере влажно.

— Какво става? — попитах. Явно беше нужен човек с кралска кръв, за да повдигне важния въпрос.

Отговори ми тишина, с изключение на някакъв дращещ звук, като от нещо тежко, влачещо се по камъните.

— Попитах… — Дращенето се разнесе отново и със сепване осъзнах, че каквото и да издава този звук, то е оттатък решетката.

Затаих дъх. Тишина. Страхът държеше въздуха пленен в дробовете ми, само за да изригне в писък, когато господин Кашлица изведнъж се задави със собствения си затаен дъх и се разкашля толкова силно, че бях сигурен, че дробовете му се пълнят с кръв. След като най-сетне се укроти, няколко души замърмориха отново — напрежението се бе разсеяло. Нещо избумтя глухо в решетките — и всички преглътнаха думите си, с дъх отново пленен в гърдите им. Затворниците отстъпиха навътре в килията и започнаха да ругаят и да викат уплашено.

— Какво, по дяволите?

— Как може…

— Там отвън няма никой…

А после някой го каза.

— Артос?

Това беше трупът, оставен да лежи току от другата страна на вратата.

— Може да не е бил мъртъв.

— Мъртъв беше. Проверих го. Той ми беше приятел.

— Червеите ядяха очите му.

— Разбира се, че беше мър… — Втори глух удар на месо в решетките прекъсна разговора.

— О, мамка му!

— Мили Ису!

— Артос? Ти ли си?

Мракът гъмжеше от възможности — никоя от тях хубава.

— Наистина е Артос, нали? — Гласът на Хенан прозвуча по-близо, отколкото си представях, че е. Трепнах.

— Да.

В лявата си ръка стисках ключа, измъкнат от скривалището му, след като заклинанието на вещицата бе развалено… ключът на Локи, готов за нова употреба и отново способен да привлече вниманието на всяка нечиста твар, която го търси.

Ударът на месо в желязо се разнесе отново. Представих си онова, което не можех да видя. Артос, залитащ назад от сблъсъка, на мъртвите си крака, по лицето му още пъплят червеи и той се готви да се хвърли пак напред в отговор на зова на предмета, който държах.

— Не се тревожете. — Използвах нахакания си глас на „героя от прохода“, достатъчно високо, за да ме чуят всички, но посланието ми бе насочено само към едни уши. — Не се тревожете. Той е отвън, а ние сме вътре. Щом не е успял да мине през тези решетки през всичките месеци, докато са го държали затворен тук, няма да успее и да влезе обратно през тях до следващото идване на Раско, нали така?

Думите едва бяха излезли от устата ми, когато господин Кашлица си пое нов гъргорещ дъх, все едно се давеше в каквато там гадост изпълваше дробовете му. Сякаш в отговор на неговото дрезгаво вдишване бившият ми телохранител Артемис Канони нададе тих вик на агония от своето ъгълче на килията. Нито аз, нито Хенан го изрекохме на глас, но ако се съдеше по това как се напрегна изведнъж ръката му, и двамата едновременно стигнахме до един и същи извод. Артос може да беше затворен там отвън — но ако господин Кашлица или Артемис Канони се срещнеха със своя Създател през следващите десетина часа, преди Раско да се върне… Мъртвия крал щеше да има нов труп, с който да си играе, и този път щяхме да сме затворени в килията с онова, което той реши да вдигне отново на крака. Изведнъж загрижеността ми за моите съкилийници достигна нови висоти.

— Направете малко място за онзи с кашлицата, по дяволите! Не се блъскайте около него. Някой да му даде вода — който го направи, ще получи един медник. А Артемис — къде се е дянал моят верен Артемис? Вода и за него. Ето и една коричка да топнете в нея.

Беше нужна известна организация, но направих за тях каквото можех. Не че вярвах много в целебните сили на застоялата вода и още по-застоялия хляб. Нашият приятел отвън продължи да се блъска в решетките, а приятелите ни вътре не спираха да се питат шепнешком защо ли го прави, но в крайна сметка, след като не виждахме нищо и не можехме да направим нищо, потънахме отново в неспокойно мълчание.

Истината за чистия ужас е, че не може да трае вечно дори при първокласен страхливец като мен. Когато онова, от което се боиш, не се случва час след час, постепенно се превръща в нещо, което, макар и ужасно, оставя по края на съзнанието ти пролуки, откъдето могат да се вмъкнат и други мисли. И мислите идваха. Мисли, които сееха подозрения в непрогледната килия. Подозрения, напоявани от мрака, които растяха бавно и неумолимо. В центъра на всичките ми тревоги лежеше войната на Червената кралица. По-голямата ѝ сестра ме беше пратила в далечния север да намеря ключа, който в момента държах в ръцете си. А какво правех в Умбертиде? Близнакът на Мълчаливата сестра ме беше пратил тук. Навремето това ми се струваше истинска благодат, бягство от опасностите у дома… но дали беше така? Червеният предел — ипотекиран пред флорентинските банки, борбата за власт на Златната къща и останалите срещу Келем, неофициалния ковчежник на Разделената империя, и Мъртвия крал, бръкнал с кокалестите си пръсти в кацата с мед… последната спирка на Снори, преди да се отправи към хълмовете с ключа на Локи, за да търси порталния маг… и младият принц Джалан, натикан сред всичко това от човек, когото бях започнал да разбирам много по-добре в Умбертиде, отколкото го бях разбирал някога в двореца — човек, когото тукашните търговци смятаха за неофициален ковчежник на Червения предел. Мислех си за Гариус, отпуснат в леглото, привидно на две крачки от смъртта, докато ме отпращаше по пътя ми с единствените мили думи, които бях чул след своето завръщане. Мислех си как лежеше там и се опитвах да напасна този образ към новите, които се изграждаха в ума ми. Със сепване осъзнах, че съм притиснал ключа на Локи към гърдите си. Отпуснах ръка и се зачудих дали лъжите му не се просмукват в мен в същия този момент.

Седях и мислех, стиснал ключа на Локи, като на всеки няколко минути сменях позата, за да не ме заболи от седене върху камъните, докато накрая всички части почнаха да ме болят и вече нямаше значение. Бих предпочел да прибера ключа в някой джоб, но не можех да рискувам да го загубя, затова го стисках здраво, а гладката му коварна повърхност се хлъзгаше под пръстите ми като топящ се лед.

Бях стиснал нещото така, сякаш може да ме ухапе; помнех как при първото ми докосване до него през мен бяха пробягали спомени, образи от деня, в който Едрис Дийн уби майка ми. Но ключът хапеше не повече, отколкото Артос успяваше да си проправи път през решетките на килията. Седях така час или повече, с хладната вещ в юмрука си, и се вслушвах в звуците на тъмницата. По някое време чух чукане — като че ли някой тропаше по врата наблизо, — макар да знаех, че всички врати наоколо са само от решетки. Чукането се усили, стана по-настоятелно, въпреки че никой около мен не го спомена, а мракът около ушите ми сякаш се изпълни с шепоти току отвъд границата на слуха. Това продължи минута, още една, а после изчезна.

Страхът ми отслабна до безпокойство, то премина в скука и ми остана само дългата борба срещу съня, докато часовете отминаваха. Ето тогава ключът нанесе удара си. Изпитах чувството, че ме дърпа настрани. Можех или да го пусна, или да го оставя да ме повлече със себе си. Мракът се стопи във видение, въпреки че се борех с всички сили да остана където съм и да виждам само това около мен. Усилията ми бяха пометени от студен вятър. Отново стоях в покрайнините на Колелото на Осхайм. Арката, онази празна арка, през която се бяхме измъкнали от Едрис и хардасите, се възправи отново пред мен, самотно творение на маговете на развалата сред странната пустош, през която ни бе водила Кара. От вьолвата, Снори и Тутугу нямаше и следа. Нямаше следа и от мен, само безплътната ми гледна точка, от която се взирах немигащо, чакайки лъжата, чакайки измамата на ключа. И нищо не идваше. Запазвах смътно усещане за тялото си, някъде другаде, на друго място и в друго време, стиснало здраво студения и тежък ключ.

— Това е някакво странно видение, което не ми показва нищо… — Думите прозвучаха само в главата ми. В Осхайм вятърът говореше, а всичко друго лежеше притихнало. Взрях се в арката и в странно изваяните късове черна стъкловидна скала, които осейваха околния терен. Вдигнах очи към бледолилавата рана на небето. — Какво?

Светлина, отразена от едно от най-близките образувания, привлече погледа ми. Това вещество се наричаше обсидиан. Знаех го не от лекциите на някой учител, а защото по едно време във Вермилиън бяха на мода бижутата от този материал. В продължение на няколко месеца през една есен всяка важна личност го носеше и след като Лиза де Вийр ми пусна достатъчно дебели намеци от значителната височина на балкона си, заех пари да ѝ купя огърлица от полирани обсидианови зърна и дискове. Тя си я сложи веднъж, ако си спомням правилно… Ключът пареше от студ в ръката ми и изведнъж разбрах от какво е направен и откъде идва.

— О, по дяволите. — Никоя приказка, която започва с „близо до Колелото на Осхайм“, не свършва добре. Сведох очи и видях, че съм пристигнал и телом, не само духом. В ръката ми, където трябваше да е ключът, нямаше нищо освен желязната пластинка с руната на Хенан. Миг по-късно тя се превърна в сянка на ключ. После в самия ключ. — Кара те е скрила в сянка… — Очите ми се плъзнаха по арката и проследиха неспокойно всечените символи в камъка. — Тя е заклета в мрака? — Спомних си лекотата, с която бе прокудила Аслауг от лодката си. Не се беше противопоставила на духа със светлина или огън, просто ѝ беше заповядала да се маха… и дъщерята на Локи бе избягала.

Погледнах към арката и си спомних как Кара я беше подготвила със заклинания, преди да накара Снори да използва ключа. Арката се беше отворила към мрака и се бе появила Аслауг, после Баракел си беше пробил път и светлината поде война с мрака в рамката на портала, създавайки нещо като имитация на силите, стоящи в сърцето на магията на Мълчаливата сестра. Едва тогава вьолвата ни беше подканила да минем и ни беше повела. И от онзи момент не бях чул и дума от Аслауг, нито пък Снори беше споменавал Баракел. Гласовете им изведнъж бяха замлъкнали и влиянието им бе избледняло до никакво в разстояние на седмица. Това не ми се беше струвало толкова странно — досега. Така или иначе, в магията всичко е странно и не заслужава доверие… но… Кара ни беше завела до онази арка, тя беше направила заклинание върху нея, а после освен че ни бе пренесла далеч от опасността, ни беше лишила от покровителите ни, от силата, дадена ни от Мълчаливата сестра. Признавам, че духовете, които носехме, бяха странни и не можеше да им се вярва, и че сестрата на баба ми е най-лудата вещица, която може да се намери в Разделената империя, но въпреки всичко те бяха сила, нашата единствена защита от най-лошото, което враговете ни могат да пратят срещу нас… а Кара ни ги беше отнела.

Минах през арката и се озовах от другата страна, в същата онази безжизнена пустош. Когато Кара я бе задействала, арката ни беше отвела в мрака под Халрада… но този път аз бях дошъл от мрака и се нуждаех от светлина. Един дълъг момент стоях и се взирах назад към арката, спомняйки си мрака на моята килия и мрака на пещерите под вулкана. Светлина. Ето защо чакахме. Имахме нужда от светлина. И изведнъж сякаш някакъв ключ се завъртя и късчетата спомени се подредиха, и вече знаех отговора.

Затворих очи, отворих ги пак и открих, че е тъмно, както е било винаги. Беше почти тихо — с изключение на мърморенето на двама души в другия край на килията, хрипливото дишане на някой от умиращите, тътренето на мъртвеца зад решетките. Опипах джобовете си и се проклех за глупостта си.

Слепешката се заех да вадя двойните флорини от ленените ивици, в които бяха пришити, като развивах използваните парчета плат и събирах монетите между коленете си. Трябваше адски да внимавам, за да не иззвънтят.

— Какво правиш? — обади се Хенан някъде отблизо.

— Нищо. — Проклех острите му уши.

— Правиш нещо.

— Просто бъди готов.

Момчето имаше достатъчно ум да не пита за какво, за разлика от много възрастни.

Още по-внимателно закрепих една калаена чиния с дъното нагоре върху купчината монети.

— Ще направя светлина — казах достатъчно високо, за да ме чуят всички. — По-добре си закрийте очите.

Ключът на Локи отваряше много неща, не на последно място спомените. Бръкнах дълбоко в задния си джоб, сред мъхчета, стара носна кърпа, която се нуждаеше от пране, парчета пергамент, медальон с образа на Лиза де Вийр, и открих малката твърда бучка, която търсех, увита в плат. Пъхнах пръст под обвивката да докосна студения метал. Грейналата светлина моментално си проби път през носната кърпа и пръстите ми и засия през плата на панталоните. Ако сред присъстващите имаше някой по-духовит, би могъл да отбележи, че този път слънцето май наистина грее от задника ми. Извадих орикалкумния конус на Гариус, скрит в юмрука ми и все пак достатъчно ярък, за да озари стаята в розовия оттенък на кръвта ми, със светлина, пулсираща неравно като сърце. От всички страни се разнесоха ахкания на благоговение и шок. Макар и заслонена от ръката ми, светлината бе достатъчно силна, за да накара всички в килията да закрият очи.

Благоговението се превърна в ужас за броени мигове. Навсякъде около мен моите събратя длъжници крещяха и се дърпаха назад от решетките. Тъй като бях най-близо до източника на светлината, тя ме заслепи за по-дълго от останалите и трябваше да отворя стиснатите си очи срещу сиянието и да замигам безпомощно, опитвайки се да видя какво е причинило паниката. Когато най-сетне фокусирах поглед върху съществото зад решетките, от мен също едва не се изтръгна вик и само голямата ми твърдост ми попречи да не изтичам да се навра в тълпата.

Артос беше издрал повечето червива плът и очите, които ни гледаха от това кърваво и лъщящо лице, представляваха сълзящи дупки, черни като нощ. Въпреки всичко от дълбините на тези кухи орбити в нас сякаш се взираше някакъв глад, който ми се струваше ужасяващо познат. Мъртвите ръце бяха стиснали решетките, а челюстта му, пълна с изпочупени зъби, продължаваше да плюе парченца от тях, докато гъргореше неразбираеми заплахи насреща ни.

— След малко ще отключа вратата — казах аз.

Разнесе се всеобщо ахване и се надигна хор от „не“-та.

— Дори да можеше да я отвориш, аз не бих излязъл там! — Антонио, телохранителят, изкарал най-дълго на моя служба, премести взор от мъртвеца към мен и ме изгледа сякаш съм луд. Очите му се насълзиха от светлината. — По дяволите, не бих излязъл дори това нещо да не стоеше там! Пазачите просто ще ме хванат в следващия коридор и ще ме върнат тук с глоба, добавена към дълга ми, и пердах за всичките ми усилия. Трябва да чакаме, докато дойде Раско. Той ще доведе стражата, за да се справи с… каквото и да е това дяволско нещо. — Той млъкна и примижа към сиянието в ръката ми. — Как, по дяволите, го правиш?

— След малко ще отключа вратата — повторих по-високо и вдигнах черния ключ пред себе си. — Следващият, който умре тук вътре, ще свърши като Артос там отвън — само че ще е заключен с нас. — Погледнах многозначително към господин Кашлица, който лежеше в полусвяст и гърдите му се надигаха треперливо, спускаха се с хриптене, пак се надигаха треперливо. — Помислете си за това.

Отидох до вратата и създанието, което някога беше Артос, се премести срещу мен. Щом се доближих до решетките, то пъхна ръце между тях и посегна да ме хване, притискайки напред остатъците от лицето си, като че ли можеше да промуши черепа си през пролуката. Едва успях да отскоча. Тези хора имаха нужда от кураж, за да ми помогнат да се махна оттук. Имаха нужда от добър пример, да видят някаква демонстрация на храброст. Не можех да им дам това, но можех да създам приемливо впечатление за нещо такова.

— Не си много умен, а? — Останах току извън обсега на шаващите пръсти. В тези тъмни и кървави орбити имаше интелигентност, същата онази ужасна интелигентност, която ме бе гледала от очите на мъртъвците тогава в планините, със Снори, но в действията на това създание преобладаваше гладът, желанието да ме убие на всяка цена. Стори ми се, че цяла вечност стоях така, знаейки, че не мога да отстъпя, но без никаква представа какво да правя. Накрая опипах джобовете си в търсене на вдъхновение. В края на краищата орикалкумният конус на Гариус беше седял забравен там от връщането ми в двореца, така че можеше още нещо полезно да се спотайва на дъното на някой джоб… Надзърнах и видях, че полезното нещо е най-отгоре. Извадих ивица ленен плат, в която доскоро имаше зашити двойни флорини. Направих от нея широка примка — което не бе лесна работа, докато държа орикалкума. Щом примката бе готова, пристъпих към Артос и след няколко неуверени опита я надянах на дясната му китка. После дръпнах рязко ръката му настрани, влагайки цялата си тежест. Лакътната става поддаде с пукот, от който ми се доповръща, и ръката се огъна под невъзможен ъгъл, така че можех да я вържа за решетките извън обхвата на лявата. Извадих още една ивица плат и повторих процеса с другата ръка.

— Готово. — Сега Артос ни гледаше злобно, прикован към вратата от двете си счупени ръце. Езикът му се протягаше през потрошените зъби, сякаш също се опитваше да ме достигне. Пъхнах ключа на Локи в ключалката. Пасна идеално и се завъртя без съпротива. Щрак. Натиснах вратата и я отворих, налягайки с тежестта си, за да преодолея съпротивлението, когато Артос се метна към мен. Задържах вратата отворена с една ръка и подканих длъжниците с другата, в която държах светлината. Във всяка от останалите седем килии десетки лица се притискаха към решетките и гледаха смаяно.

Длъжниците, ужасени и объркани до един, останаха по местата си; някои дори се дръпнаха още по-назад, макар че заобикаляха отдалеч господин Кашлица.

Въздъхнах, пристъпих обратно, пъхнах ръка в джоба си и извадих всичките си по-дребни монети: два сребърни флорина, три хекса и дузина половинки. Замахнах и ги пръснах в стаята зад вратата. Половината обитатели на килията се втурнаха напред като попарени и повечето от другата половина ги последваха по петите. Някои заседнаха на вратата, боричкаха се в отчаяното желание да минат първи, точно под носа на Артос, чиито ръце потръпваха безполезно срещу тях.

Отидох бързо до Хенан и му подадох орикалкума.

— Дръж това.

В настъпилия мрак насметох купчината двойни флорини изпод чинията, общо петдесетина, изсипах ги в ризата си и я загърнах над тях.

— Сега ми го върни. — Трябваше да надвикам какофонията, вдигаща се от боричкането зад вратата. След няколко секунди суетене размяната бе извършена и мястото се озари отново. Ръката ми сияеше и светлината бликаше между пръстите ми. — Хайде. — И тръгнах, с Хенан по петите. Други също ни последваха, привлечени от отиващата си светлина и тласкани от страха да останат сами в тъмното с умиращите мъже, които можеше и да не умрат съвсем.

Би трябвало да дам на Хенан ключа и да го оставя той да отваря другите врати, но ми се струваше жестоко да му позволявам да го докосва. При тази мисъл премигнах. Само преди година собственото ми удобство би надделяло над всякакви угризения за жестокост към дете — всъщност жестокостта би могла да се сметне и за допълнително предимство…

Прекрачих трима мъже, които се бореха за един хекс, и отключих вратата на първата килия. Няколко от по-здравите и едри мъже излязоха бързо-бързо, за да се включат в битката за дребните монети, но повечето останаха по местата си, почти толкова уплашени от мен, със сияещата ми ръка и черния ми ключ, колкото от Артос и полуизяденото му лице.

Докато стигна до петата килия, хората вече бавно се изнизваха през отворените решетки. Отключих вратата и през нея веднага се промуши някакъв едър тип. Той не се включи в битката за последната монета в центъра: вместо това се обърна към мен. Трябваше да вдигна глава, за да срещна погледа му. Войнствени тъмни очи се присвиваха насреща ми под рошава черна коса. Мъжът беше гладувал заедно с останалите длъжници в последния етап от затворничеството си, но някога явно е бил бияч и изглеждаше много по-малко впечатлен от мен в сравнение с другите.

— Гледах те как ядеш, докато ние останалите гладувахме. Гледах те как си хвърляш парите, северняко. — Мръщенето му се усили и той млъкна, сякаш ми беше задал въпрос.

— Северняк? Аз? — Това беше нещо ново, макар да предполагах, че строго погледнато е прав. Изгледах го отдолу нагоре, питах се дали бих могъл да го надвия. Определено не ми се щеше да опитвам.

— Що не вземеш да хвърлиш малко от тия пари към мен — всъщност що не ми ги подадеш любезно, момче?

Килиите зад мен бяха притихнали, а всички затворници пред мен се взираха в моя милост. Единственото ми средство за защита беше ключът в ръката ми, стиснат малко несръчно заради скрития в дланта ми двоен флорин. Другата ми ръка държеше орикалкумния конус, притиснат към корема ми, заедно със запретнатата ми риза, натежала от скромно състояние в злато.

— Ъъъ. — Паниката ме сграбчи и краката ми се приготвиха да хукнат. Мъжагата протегна кокалеста ръка към гърлото ми.

— Смачкай го, Джал! — викна Хенан зад мен, с което никак не ми помагаше. Беше забърсал този проклет навик да ми вика „Джал“ от Снори.

Вдъхновението ме халоса преди бияча.

— Виж! — казах и отворих ръката с ключа, за да разкрия блестящото златно кръгче в мръсната си длан. За секунда лицето му грейна от отразена светлина, докато по физиономията му се разливаше изумена и глупава усмивка. — Дръж! — И хвърлих монетата през решетките в килията зад него. Двайсетина кирливи сиви тела моментално скочиха върху двойния флорин. Моят мъчител се врътна с ръмжене и се хвърли в мелето, като ревеше страшни заплахи.

— Да си го харчиш със здраве! — Затворих вратата зад него и я заключих, а после пъхнах ключа в джоба си.

Обърнах се, като очаквах моята публика да е поне малко впечатлена, но се оказа, че те не са притихнали заради моята малка драма при врата номер пет. На входа на коридора стоеше Раско, с трима стражи зад него — едри мъже с ризници и с гола стомана в ръце.

— Марш. Обратно. Вътре. — Всяка дума на Раско се стоварваше като камък. Беше сменил обичайната си палка с друга, която завършваше с грозна буца черно желязо. Сивото море от тела отстъпи към килиите, гъмжилото от сенките им се полюшваше по стените, докато орикалкумът пулсираше в ръката ми. Още няколко секунди и шансът ми щеше да се изпари съвсем.

— Вижте! — изкрещях, измъкнах шепа злато изпод ризата си и го вдигнах към тавана.

Това привлече вниманието им. Десетки глави се завъртяха на десетки мършави вратове. Странната природа на нашето затворничество означаваше, че в ръцете си държах тяхната свобода. Въпреки всякакви заплахи, остро желязо или тъпи инструменти малцина тук не биха могли още в този момент да откупят пътя си навън с десет двойни флорина. Мнозина биха си откупили свободата само срещу една-две монети, а в най-лошия случай една монета би им осигурила цяла година ядене и пиене, още една година време между тях и прасетата.

Оставих парите да говорят вместо мен. Метнах цялата шепа над главите на Раско и стражите и те зазвънтяха по коридора зад тях.

Ефектът беше незабавен. Длъжниците се юрнаха напред без нито миг колебание. Даже Раско и стражите гледаха по посока на отдалечаващите се флорини. Длъжниците не толкова нападнаха мъжете на пътя си, по-скоро ги заляха като приливна вълна в неудържимия си устрем.

Грабнах Хенан и забързах след вълната, като пътьом стъпих с ботуш върху дебелия врат на Раско, докато се мъчеше да се надигне. Винаги ритай човек, когато е паднал, така казвам аз. Това е най-добрият шанс, който ще получиш.

Длъжниците, които бяха събрали най-много злато в полуобезумялото меле, почти без светлина, на която да виждат, сега тичаха нататък през затвора в отчаян опит да изплатят дълга си преди някой да им отнеме откраднатите с мъка флорини. Онези, които не се бяха справили толкова добре, ги подгониха, жадуващи за равно разпределение на благата.

За нещастие неколцина от тълпата се спряха да помислят откъде са дошли тези пари и все още стояха, когато двамата с Хенан стигнахме до тях. Един дрипав мъж на средна възраст се изпречи на пътя ми, до рамото му стоеше старица, гола и омазана в мръсотия; отстрани чакаше млада жена с провиснала мръсноруса коса, здраво сложена и със злобен поглед, облечена в нещо, вероятно някога било чувал. Трима по-възрастни мъже, дребни и достатъчно приличащи си, за да са роднини, пристъпиха от сенките, за да ги подкрепят.

— Кихай. — Младата жена протегна ръка. — Три двойни ще ми излекуват болежките. Чух, че си бил принц. Три двойни е евтина цена, за да минеш покрай мен, хубавецо.

Моментално и останалите започнаха да крещят исканията си и да напират към мен в кирлива блъсканица.

— Назад! — прогърмях аз и те спряха. Така действа кралският произход. Тонът, позата и вековете опит в подчинение на нисшите класи, всичко това се събира в едно и позволява на яростта на един принц да стигне по-далеч от тази на обикновения човек. — Как смеете? — Изправих се в цял ръст, издух гърди и вдигнах ръка, готов да ударя всеки, който се приближи. Заплахата ми сигурно е била малко притъпена от факта, че притисках лявата си ръка към корема си, за да удържа оставащите трийсет-четирийсет двойни флорина.

— Е? — изревах. Длъжниците изглеждаха вцепенени от мъмренето ми и се взираха в мен с увиснали ченета. Направих рязка крачка напред и всичките над половин дузина хукнаха по тъмния коридор. — Така! — Ухилих се на Хенан, доста изненадан от успеха си. — Мисля, че… — Две грамадни ръце ме стиснаха за гърлото и ме прекъснаха. Извърнах се в паника, разпилявайки златото, преди хватката да се стегне съвсем, и открих, че се взирам в онова, което всъщност бе подплашило другите длъжници. Очите ми срещнаха мъртвия поглед на един пазач, чиято глава бе килната под неестествен ъгъл. Вратът му вероятно бе счупен, докато бягащите длъжници са тъпчели проснатото му тяло.

Страхът е удивително нещо. Не само ще те накара да тичаш значително по-бързо, отколкото си смятал за възможно, но и ще ти даде по-голяма сила, отколкото би следвало да притежаваш. За съжаление недостатъчно, за да разкъсаш хватката на един мъртвец около врата си, тъй като смъртта явно също придава сила на някои хора, но достатъчно, за да изтласкам нападателя си обратно през стаята. Блъснах го в решетките на една килия. Мисля, че успях също така да фрасна Раско с коляно в лицето на минаване, докато той седеше и стенеше…

Това отне всичките ми сили и аз увиснах в хватката на мъртвеца, тъмни петна замъглиха зрението ми и ме обзе чувството, че съм някъде далеч оттам. Болката в шията и дробовете ми намаля, докато светът чезнеше, свивайки се до ярко петънце. В обгърналата ме мека тъмнина имах време да се замисля върху две неща. Първо, че вече ми става нещо като навик да бъда душен от трупове, и второ, че единственият ми шанс за оцеляване зависи от алчността на множеството и съобразителността на едно дете.

Докато последните остатъци от зрението ми гаснеха, видях ръце да се протягат през решетките и да приковават мъртвеца към тях. И точно преди блъскането на сърцето ми да се усили дотолкова, че да заглуши всички други звуци, чух стърженето на меч, влачен по камък.

Свестих се изведнъж, зъзнещ и мокър.

— Чакай! — прозвуча в мрака гласът на Хенан.

— К… — Гърлото ме болеше прекалено силно, за да кажа повече.

— Вземи това. — Нещо твърдо се притисна в дланта ми и изригна ярка бяла светлина, която изпълни пространството около мен, остра като бръснач. Свих ръка около орикалкума и стиснах очи. Момчето ме беше заляло с вода… Надявах се да е вода.

После ми мина през ума, че май съм доста по-гол отпреди. Следващият ми въпрос започна като „Къде са ми дрехите?“, но бързо премина в „Къде, по дяволите, са парите ми?“

— Те ги взеха. — Хенан посочи към последните няколко сиви гърбове, отдалечаващи се по коридора, следвани от един доста стъпкан Раско. Пазачът, който ме беше душил, лежеше потръпвайки наблизо, вперил яростен поглед в мен, макар че му липсваха крайници, за да осъществи заплахата си.

— Подадох им меча през решетките и те го насякоха на парчета. — Хенан трепна при спомена за това.

Надигнах се. Ленените ивици, в които бяха зашити монетите ми, лежаха разхвърляни наоколо, оцапани в кръв. Разтворих ръка и открих, че още държа ключа на Локи, а формата му се е отпечатала върху дланта ми.

— А те как… — Потърках насиненото си гърло. — Излязоха?

— Взех ключовете на Раско — каза Хенан.

— Позволил си им да ме ограбят!

— Бяха те хванали за краката и така или иначе ти взимаха златото. Онзи големият каза, че ако ги пусна, няма да те наранят.

Предположих, че това го извинява. Надигнах се, навлякох разкъсаните си панталони — затворниците бяха проявили голяма щателност при търсенето на флорини — и се изправих нестабилно на крака.

— Хайде.

Забързахме след отдалечаващите се длъжници.

Както се и надявах, близо двеста добре мотивирани длъжници могат да отворят сериозна пробойна в охраната на затвора. Вместо да ги следвам към главния вход, където те или устройваха бунт, или бяха заети да си откупуват свободата, намерих един коридор, който водеше още по-назад. Минахме през три заключени врати, покрай изоставен стражеви пост и навън през една тежка порта, за да излезем в смърдящ двор, ограден с високи стени. Пълна луна къпеше сцената в сребристо сияние, което по-скоро скриваше, отколкото разбулваше. Увих орикалкума в парцал и го натиках дълбоко в джоба си.

— Хайде. — Тръгнах напред, като заобикалях варните ями, където се слагаха останките на длъжниците, чиито близки са платили цената. Две разхлопани каруци стояха до стената, едната натоварена с няколко измършавели трупа, предназначени за прасетата.

— Но… — Хенан ме сграбчи за ръката и ме спря.

— Какво? — Гневът, че съм останал без пукната пара, си проби път навън, за да обагри тона ми.

— Те са мъртви — прошепна Хенан.

— Е, надявам се да са… — Намръщих се срещу него. Може да беше само дете, но вече бе виждал предостатъчно трупове. Тогава ме осени защо можеше да ни е по-добре да рискуваме с бунтовете и възможността за повторно залавяне в предната част на затвора. — Мамка му!

Сух дращещ звук се разнесе от варните ями зад нас, а трите измършавели трупа в каруцата започнаха да се мъчат да се разплетат.

— Бягай!

Само малко ме е срам да кажа, че надбягах момчето. Старите навици умират трудно. Хубаво е да си по-бърз от онова, което те гони, но всъщност при бягането най-важното е да си по-бърз от най-бавния преследван. Правило номер едно: бъди пред другия човек. Или дете.

Вратите към външния свят се извисиха над мен, дебели плоскости от сухо дърво, подсилени с железни пирони, с тежък заключващ механизъм по средата. Пъхнах трескаво ключа, завъртях го и натиснах със сила, родена от отчаянието. Хенан се стрелна през тясната пролука секунди по-късно, гонен по петите от бяла фигура, която оставяше след себе си димяща диря от вар. Двамата заедно затръшнахме вратата и ключът на Локи я заключи точно когато първото тяло се блъсна в дървото.