Ключът на Лъжеца

30.

— Не спирай! — Сграбчих ръката на Хенан и го повлякох по улицата зад затвора. Свихме в първата пресечка, която ни се изпречи. Тъмните улички може да са опасни, но когато бягаш от затвор за длъжници в банкерски град и мъртви съкилийници жадуват да изядат меките ти части, даже най-западналата уличка в християнския свят е по-малкото зло.

Тесните проходи скриваха луната също толкова ефективно, колкото и слънцето, и ако се изключеше някоя тънка ивица светлина, процеждаща се от околните сгради, тичахме почти на сляпо. На всеки ъгъл си представях как трупът на някой просяк стои там в мрака, с широко разперени ръце и гладна усмивка. Завой след завой се оказваше, че греша. В крайна сметка Хенан беше този, който ме спря, а не някой мъртвец, търсещ ключа.

Силите на момчето се изчерпаха за няколко минути. Отначало трябваше само да спира сегиз-тогиз, за да си поеме дъх, но почивките ставаха все по-дълги и скоро трябваше да избирам дали да го нося, влача, изоставя или да спра. Аз самият също се чувствах доста уморен, затова спряхме и се притаихме под свода на една порта, водеща към нечия оградена със стена градина. Можех само да се надявам, че мъртвите виждат в тъмното не по-добре от живите и че портата зад гърбовете ни ще спре атаките поне от тази посока.

— Просто трябва да излезем през градските порти и да се отправим на север. Може да пратят ездачи по Римския път, така че ще се наложи да хванем друг маршрут. Границата току-виж се оказала проблем… но има дни дотогава. — Млъкнах, за да си поема така необходимия въздух. — Щеше да е много по-лесно, ако имахме някакви пари. — Позволих си кратко мълчание, за да си спомня за моето прекрасно злато, хвърлено, разпиляно или откраднато в проклетия затвор. Очите ме защипаха от несправедливостта на всичко това. Бях имал в чантата пари за кралски откуп, а и дори когато ми ги взеха, имах достатъчно по тялото си, за да откупя поне любимото куче на краля… Може дори да съм проронил някоя мъжка сълза под прикритието на мрака.

— Трябва първо да измъкнем Снори и останалите — каза Хенан.

— Кара ще се оправи: сигурно се е измъкнала в суматохата. Пък и тя е вещица, изненадвам се, че досега не е използвала магията си, за да избяга. Всъщност… — Всъщност изведнъж ме осени мисълта, че е доста странно, че изобщо е попаднала в затвора за длъжници. Банкерите не биха ли горели от желание да разпитат и нея?

— Трябва да ги измъкнем. — Гласът на Хенан прозвуча настоятелно в тъмното. — Не можем да ги оставим да умрат там вътре!

— Е, да, разбира се, че искам да спасим Снори и Тутугу, Хенан, само дето… — Само дето изобщо не исках, защото щяхме да бъдем заловени или убити. — Няма начин да го направим. Не и с един човек. Дори ако този човек е принц. Не, това, което трябва да направим, е да се върнем във Вермилиън по най-бързия начин и да пратим помощ.

— Да пратим… помощ? — Той може да беше само хлапе, но не се връзваше.

— Да. Ще кажа на Червената кралица и…

— Те не могат да чакат толкова! Трябва да ги измъкнем сега!

— Ще се наложи да почакат. Та аз дори не знам къде са, за бога! — Обаче знаех. Трябваше да са в Кулата на мошениците. Най-мрачният затвор в Умбертиде, ниска сива кула, в която всички заговори и стратегии за кражба на пари в нарушение на банковите закони бяха разкривани и осуетявани посредством множество остри, горещи или смазващи приспособления, гарантиращи цялостно решение. Разбира се, тези, които крадяха пари в съответствие с банковите закони, бяха възнаграждавани много добре и се наричаха банкери. В Умбертиде мошениците се наказваха по-сурово и от убийците, а убийците бяха слагани под широка дъска, наричана „вратата“, върху която се трупаха камъни, един по един, докато се прецени, че престъпникът е мъртъв.

Аз самият бях имал късмета да не отида право в Кулата, но вероятно щеше да е само въпрос на време да ме прехвърлят там, след като станат ясни мащабите на моето укриване на данъци и такси. Или може би връзките на семейството ми ме бяха опазили от това. Както и да е, да отивам там сега ми се струваше най-лошата възможна идея.

— Не тръгвам без тях. — В гласа на Хенан имаше стоманена решителност.

— На тоя свят нещата не стават така, Хенан. — Опитах с бащински тон, строг, но справедлив. Не че имах кой знае какъв опит в тази област. — Не можеш винаги да правиш нещо само защото е редно. Трябва да си разумен. Да обмисляш нещата.

— Ключът е у теб. Той ни измъкна от един затвор. Може да ни вкара в друг.

Тук беше прав. Трябваше да го оборя някак. Искам да кажа, можех да му шибна един шамар и да се отправя сам към хълмовете. Бог ми е свидетел, че един принц на Червения предел не е длъжен да отговаря на някакво си хлапе, при това от простолюдието… чуждестранно хлапе от простолюдието! Но истината беше, че по някое време нещо в мен се бе променило, може би беше някакво дълготрайно увреждане, причинено ми от Баракел… но проклет да съм, знаех, че ако просто го изоставя, това ще почне да ме човърка и няма да ми дава покой, или поне не достатъчно покой, за да се забавлявам като хората. Така че изглеждаше в мой собствен интерес да убедя малкото копеленце да дойде с мен.

— Въпросът не е само в ключовете, Хенан — започнах да го увещавам. — Трябва да вземем предвид и други неща. Това не е безопасно за момче на твоята възраст. Като начало, Мъртвия крал иска ключа. Не можем да се мотаем тук, има прекалено много трупове, прекалено много материал, с който да работи… градовете са построени върху купища мъртъвци… това е единственото, което ги крепи. А дори и да стигнем до точния затвор…

— Има стражи. Ключът няма да ви прекара покрай стражите. — Говорещата свали капака на фенера си наблизо и ме заслепи. Задрапах назад и бях спрян от портата. Ръцете ми напипаха Хенан и го дръпнаха пред мен като малък и неефективен щит.

— Ъъъ… ааа… поставяте ме в неловко положение, мадам. — Замигах и отклоних поглед в опит да избистря зрението си.

— Трябва да бягаш, Джалан. Дай ми ключа и Мъртвия крал ще последва него вместо теб. — Гласът ми се струваше познат.

— Кара? — Взрях се с присвити очи. Но фигурата срещу мен беше дребничка, момиче не по-голямо от Хенан, русо и бледо, протегнало фенера пред себе си, в проста рокля от бял лен, облекло на прислужница.

— Дай ми ключа и бягай. Те са по дирите ти, Джалан. Трябва да си на сигурно място във Вермилиън. — Момиченцето протегна ръка с разтворена длан.

Премигнах, за да прогоня сълзите, докато очите ми се приспособяваха към светлината.

— Какво? — В това нямаше смисъл.

— Хенан може да дойде с мен. — Сега тя изглеждаше оръфана по краищата, сякаш сенките я гризяха. Оръфана и… по-висока.

— Не. — Стиснах раменете на Хенан по-силно и той ахна и опита да се изтръгне. По някаква причина все така не желаех да го пусна.

— Хайде, Джалан, това не е място за теб. Трябва да се махнеш. Трябва да бягаш. — В думите имаше някаква напевност, ритъм, който ми влизаше под кожата. Наистина трябваше да се махна — наистина трябваше да бягам. Нямаше спор за това.

Сега момичето приличаше повече на спомен — все още си я представях там, виждах сините ѝ очи, но премигнех ли, виждах Кара, хванала фенера, дрипава и омърляна.

— Това е само илюзия, заклинание за заблуда на окото; отърси се от него и погледни ясно — каза тя и ето я пред мен, Кара, сякаш никога не е била нещо друго. — Магийка, за да не попадна в Кулата на мошениците. Бързо. Нямаме много време, мъртвите са се раздвижили. — И все така държеше ръката си протегната.

Хенан се изтръгна от хватката ми. Мислех си, че ще се хвърли в обятията ѝ. По дяволите, аз така бих направил, ако знаех, че ще получа хубава закрилническа прегръдка. Но вместо това той се втурна в нощта — неблагодарното копеленце.

Кара хвърли поглед подире му и поклати раздразнено глава.

— Ще трябва да ни настигне. Налага се да тръгваме веднага! Дай ми ключа.

— Не можеш ли просто да го скриеш пак? — Не ми се искаше да се лишавам от него, той беше единствената останала ми ценност. Току-виж ми спечелеше достатъчно точки пред баба, за да ми прости загубата на корабите на Гариус, които сега бяха в ръцете на кредиторите. Освен това Кара искаше прекалено много. Един покерджия научава знаците — каквото и друго да казваше тя, единственото, което я интересуваше, беше да ѝ дам ключа. — Превърни го пак в руна, та мъртвите да не могат да го усетят.

Кара поклати глава.

— Работя над това заклинание отдавна и то не трае дълго, ако си в движение. Статично е. Пък и освен това илюзията, която ме скриваше, изчерпа по-голямата част от силите ми.

Премигнах срещу нея.

— Откъде изобщо да знам, че си Кара? Само преди минутка изглеждаше като дете… — Как ли би могла да изглежда след час? Изведнъж ме прониза ледена мисъл. — А може да си Скилфар! Може би Кара никога не е съществувала.

При тези думи тя се засмя и трябва да отбележа, че смехът ѝ не беше никак приятен.

— Скилфар би те удушила в съня ти още преди месец. Търпимостта към глупаци е рядко качество в нашия род.

— Вашият род ли?

— Ти не си единственият, който е разочарование за баба си, Джалан.

Очите ми се разшириха. Мисълта, че онази ледена вещица има потомство, трудно се поместваше във въображението ми.

— Аз…

— Стига. Никакви игрички повече. — Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се безпокоеше за преследвачи. — Дай ключа, Джалан, иначе ще си го взема.

Ударих я. Не съм човек, който удря жени… или когото и да било, като стана въпрос. Всъщност не съм човек, който удря нещо, способно да му отвърне, но ако трябва да избирам между як мъж и крехка жена, винаги бих избрал да фрасна жената. Не съм съвсем наясно защо я ударих. Определено исках да задържа ключа, но също така не исках Мъртвия крал да ме следва по петите по целия път до дома, заедно с половината войници на Умбертиде. Така че в много отношения предложението ѝ беше съвсем разумно. Но не беше нито разумно, нито очаквано как тя пое удара и в отговор ме шибна така, че ми счупи носа и аз тупнах по задник, а главата ми издрънча в портата зад мен. При това дори не изпусна фенера.

— Последен шанс да го направим с добро, Джалан. — Тя избърса кръвта от сцепената си устна с опакото на ръката си. Зачудих се дали времето в затвора не е размътило ума ѝ — не виждах в нея много прилики с онази Кара, която познавах от лодката… освен, разбира се, непрестанните заплахи за жестоко възмездие, ако наруша личното ѝ пространство… Както и да е, не можех да повярвам, че през всичките тези месеци чарът ми не е разпалил искрица някъде в нея.

— Хайде, Кара, скъпа. — Изрекох го гъгниво и трепнах, щом докоснах носа си.

Някак си в ръката ѝ изникна онзи неин дълъг и тънък нож.

— Щеше да е по-добре, ако просто беше… — И се свлече на земята с грациозна пестеливост, за да полегне сред усуканите си поли, като някак си успя да остави нежно фенера до себе си, а ножът ѝ тупна върху прашния път. Зад нея стоеше Хенан с трудно разгадаемо изражение, а в пръстите му се полюшваше чорап, който изглеждаше пълен с пясък.

— Ще спасиш ли Снори срещу двайсет двойни флорина? — Той хвърли поглед надолу към Кара, но тя не даваше признаци, че ще стане.

— Ти нямаш двайсет двойни флорина. — Точно в момента бих казал, че ще направя всичко за двайсет двойни флорина.

— Но ще го спасиш ли? — настоя той.

— О, да.

Хенан отстъпи крачка назад, коленичи и обърна към мен гърлото на чорапа. Тежка златна монета се хлъзна в прахта, друга блестеше зад нея. Чорапът изглеждаше пълен с тях.

— Откъде, по дяволите? — Спомних си монетите, които бях изпуснал на пода, когато мъртвият ме стисна за врата в килията.

— Винаги взимай парите — каза Хенан с хитра усмивка.