Ключът на Лъжеца

14.

Падам. Пристъпих през арка и сега падам, като пробивам дупка с формата на тялото си през безкрайната нощ, докато накрая тя все пак свършва; падам през ослепителна белота, не по-милостива от мрака, през острота и тръни, през болка тъй свирепа, че краде времето, и най-сетне в сън. Хладна, обгръщаща ме сънна материя, сива като облаци…

Пропадам с писъци през облачната основа, като в ужаса си забравям, че това е сън, и най-сетне рухвам насред замъка Амерот със седемте му кули, където баба ми стои обсадена от петдесетхилядна армия. Армия, с която пълководецът Кервжич борави като с меч. Напастта от Слов, така го наричат — железният юмрук на цар Келион, който живее в източните степи, но би предпочел да седи във Виен, император по правото на войната.

Пак стоим на външните стени, на широката площадка на върха на една от седемте кули. Колкото и да сме високо, димът се вие около нас, затъмнява небето, толкова е гъст, че ако не бях паднал от самия небесен свод и надолу през пламтящата жар, нямаше да съм сигурен дали утрото е отминало.

Баба пак е там, Алика Кендет — принцеса на Червения предел, на няма и двайсет години, с голям меч в ръка, облечена в очукана броня с изтрита позлата и натрошен емайл на местата, където ударите са нащърбили нагръдника ѝ. Със същия железен поглед в очите както когато пусна стрела в сърцето на сестра си. По-висока е от мен, и все пак Уламир Контаф се извисява над нея в демонски черната си туркманска броня, люта рана минава от гърбицата на носа му до ъгълчето на устата му.

Върхът на кулата е осеян с натрошени камъни и парчета от бойниците. По стените стоят войници, по-нарядко отпреди. Мъртвите са струпани до стълбището, водещо надолу в кулата. На две купчини — едната в алените униформи на Червения предел, а другата по-разнообразна. В нея лежат словени, преплетени с маяри. Има рицар от Зюдрайх, а проснати напряко на него — двама загренски брадвари, с лица татуирани със сините защитни символи, които този народ харесва. Имало е щурм, наскоро отблъснат. Чудя се колко ли още врагове лежат потрошени в основата на кулата сред останките от своите стълби или свити сред въжетата си…

— Трябва да отстъпим към втората стена. — Когато Контаф заговаря, раната му зейва. Виждам зъби през кървавите останки от бузата му.

— Не — казва Алика.

— Разположени сме прекалено нарядко, принцесо. — В гласа му няма жар, само умора. — Този замък е построен да се брани от повече мъже.

— Не ме вълнува защитата на този замък. Смятам да унищожа Кервжич и да покажа на царя, че този път е отхапал по-голям залък, отколкото може да преглътне.

— Принцесо! — Сега в гласа му има раздразнение. — Нападението никога не е съществувало като вариант. То…

— То е единственият вариант, който някога сме имали. — Тя тръгва към стълбите. Подвиква през рамо на Контаф: — Доведи петстотин от най-добрите ни хора в цитаделата. Избирай ги по умения, не по произход. Искам воини. Татко може да направи нови благородници по-лесно, отколкото нови воини.

— Цитаделата ли, ваше височество? — Раздразнението му се превръща в объркване. — Можем да удържим втората стена. Поне няколко седмици. Цитаделата би трябвало да е последното ни…

Алика Кендет се обръща и го поглежда.

— Не можем да им позволим да овладеят външните кули. Доведи ми петстотин души и заповядай на останалите да бранят кулите. Ако това означава да отстъпят стените между тях — така да бъде.

Контаф пребледнява, сякаш го е прорязала ужасна мисъл — и то по-дълбоко от острието, съсипало лицето му.

Следвам баба си надолу по стъпалата, които се вият през сърцевината на кулата, дебела постройка с множество етажи. Надолу покрай приемни зали, казармени помещения, оръжейни складове, килери, надолу през втора кула, този път от лят камък, по-малка и по-древна, подслонена в дебелите стени на новата. Спиралното стълбище преминава в по-широки зигзагообразни редици от стълби върху лети подпори. Те изглеждат толкова крехки, че дори и като призрак пак чувствам нервност да изпробвам теглото си върху тях. Всяко стъпало е просто една плоча — можеш да виждаш между тях към по-долната част на стълбището… Въпреки това е устояло хиляда години, че и повече, и не рухва под тежестта на моето въображение. Спускаме се през кулата на Строителите, покрай железни врати, покрай врати от обковано със стомана дърво, покрай трима дворцови стражи на Червения предел и стигаме до стая с проста кубична форма, в която стои машина, по-голяма от кралска каляска, излята от сребриста стомана, оживяла от мъждиви светлинки и трепереща със слаба, но неоспорима вибрация, сякаш дълбоко в нея някакъв огромен звяр диша насън.

Алика опира ръка в сребристия метал. Навежда се, сякаш си позволява да покаже умора в уединението на това място, и притиска чело към хладината на Строителската стомана; косата ѝ, тъмна и червена, се сипе покрай лицето ѝ, а очите ѝ са затворени.

Миг по-късно излиза с решителна крачка от стаята и кимва на стражите, които се залавят да запечатат вратата. Дълъг коридор ни отвежда до главните порти на кулата.

Следвам я през изхода. От всички страни се кланят мъже. Шестима войници зарязват задълженията си в кулата, за да я ескортират. Поемаме през града по широк булевард между вътрешната и външната стена на замъка. Тук се намират домовете на местните жители, работната сила, която поддържа този замък, слага храна на масите, дрехи на гърбовете на бранителите, хоросан между камъните, масло в колелцата на бойните машини. Тук-там виждам пораженията от каменните снаряди, мятани отвън, но това място е направено да устоява. Издръжливо е. Упорито. У хората личат същите качества. Тук няма отчаяние, поне засега. При минаването на принцеса Алика се надигат рехави овации. На едно място покрай улицата се редят пазарни сергии и ние забавяме ход, за да минем през тълпата. Някакъв инстинкт кара обитателите на замъка да се дръпват от пътя ми. Те не могат нито да ме видят, нито да ме чуят, но някакво шесто чувство предотвратява контакта им с мен.

Портата на втората стена представлява тунел, който се затваря с четири решетки. Всички те в момента зеят отворени. Ескортът се сменя и излизаме на голата ивица между цитаделата и втората стена. Калдъръмът отеква под нозете ни. Е, не моите, аз само сънувам.

Вратата на цитаделата се намира от страната, противоположна на четворната порта във вътрешната стена, и е достатъчно висока, за да мине човек на кон, но и достатъчно малка, за да е здрава като самите стени. Минаваме през по-малка желязна врата, разположена в единия край. Това е кулата Амерот, протягаща се към небето също както когато я посетих в детството си. Макар че сега ѝ липсват странните белези, които видях като момче, врязани в Строителския камък — и, разбира се, е заобиколена от крепост. Започвам да се чудя как е възможно да не знам историята, обясняваща защо петдесет години по-късно от тази твърд не е останал камък върху камък. Дали просто местните хора са го отмъкнали парче по парче през десетилетията след войната, за да построят нов замък някъде другаде, или пък къщи? Тук има достатъчно камъни за цял град.

Минаваме покрай още дворцови стражи, елитни войници от личната гвардия на Голот, втория с това име. Защо тези хора не са с прадядо ми в двореца му във Вермилиън, нямам представа.

Алика спира пред някакъв капитан, застанал до една вътрешна врата.

— Доведи избраните зад втората стена, Джон.

— Слушам, принцесо. — Тракват токове, главата му кимва отсечено.

— Само майстори занаятчии, Джон. Опитна работна ръка. Позволи им да вземат децата си, ако това ще ускори нещата. Скупчи ги нагъсто.

— Слушам, принцесо. — В гласа му няма никаква емоция.

Минаваме през пазената от него врата и някакъв мъж я запечатва зад нас. Малък коридор води към сводеста стая. Тук едно спирално стълбище прониква в забележително дебелия Строителски камък. Краищата на арматурни пръти блестят с мътна светлина, щръкнали от стените на изсеченото през тях стълбище. Това трябва да е погълнало цяла година труд. Пламъците на лампите играят, докато Алика профучава покрай тях, бронята ѝ дрънчи на всяка крачка.

Влизаме в квадратна стая, може би десет на десет метра. В каменния под е вграден кръг от сребриста стомана с диаметър три крачки, висок до кръста, а горната му повърхност е наклонена към нас. Върху нея блещукат слаби светлинки, които бавно се сменят между три конфигурации. Насред кръга пламти странна синя звезда, без топлина, но с блясък, който привлича окото. Тя виси на един човешки бой над камъка без никаква опора, подобно на всяка друга звезда. Откривам, че се взирам в нея, загубил всякаква представа за течението на времето. Казват, че времето било огън, в който всички ние горим. Сега вече знам как изглежда времето, когато гори самото то.

Алика минава през мен — неприятно чувство, но то ме освобождава от магията на звездата. Без намесата на баба ми, съмнявам се, че някога бих отместил поглед. Внимавам да не поглеждам пак към нея. Нямам представа секунди ли са минали, или часове.

Светлинките върху наклонената повърхност на стоманения кръг под звездата сега греят с яркост, която няма нищо общо с огъня. Конфигурациите са станали по-сложни, по-многобройни и по-кратки. Алика снове бързо насам-натам, докосва ту една, ту друга светлинка. Осъзнавам, че не сме сами. В стаята няма много сенки, но май всички те са се събрали в далечния ъгъл. Там стои жена в сива набръчкана по нея роба. Висока е почти колкото Алика, но леко прегърбена, и изглежда на не повече от трийсет и пет, само че косата ѝ е сива и провисва покрай лицето ѝ. Тя вдига поглед — и ме съзира.

— Как? — Всякакви други въпроси умират на устните ми. Лявото око на жената е перлено. Тя вдига блед пръст към устните си, сякаш да ми даде знак да мълча. Когато сваля ръка, върху тях играе съвсем лека усмивка.

— Готова съм — казва Алика. — Хората по местата ли са? Войниците събраха ли се?

Тук няма никой друг освен мен и мълчаливата ѝ сестра и никой от двама ни не отговаря.

Тя повишава глас:

— Попитах…

— Оптиката показва, че стазисната зона е напълно заета.

Изненадата едва не ме изтръгва от съня. До баба ми стои призрак. Само допреди миг го е нямало там. Блед, прозрачен, съвсем истински призрак. Доста странен на вид, трябва да отбележа — лицето му е като на гръцка мраморна статуя, изваяно съвършенство, което никога не може да бъде сбъркано с живот.

Алика навежда глава.

— Започни събитието.

— Вече обясних, че стазисът не е възможен. Необходим е обстоен ремонт, преди генераторът да е в състояние да осигури достатъчен приток на енергия. Генератори седем и три функционират трийсет процента, останалите — по-малко от десет процента. Неуспешният опит за стазис ще доведе до забързване. Единственото, което може да бъде постигнато, е мехур от бързо течащо време с максимално съотношение трийсет към едно.

— И аз приех това. Ще натовариш реакторите отвъд границата на безопасност.

— Не разбирате последствията от такива действия. Генераторите ще аварират катастрофално. Приблизителен радиус на опустошенията…

— И въпреки това ще го направиш. — Алика не откъсва поглед от трепкащите светлинки.

Изражението на призрака не се променя, а тонът му е все така невъзмутим. Изглежда по-малко човечен и от капитан Джон пред вратата на цитаделата.

— Опасявам се, Потребителю, че като Гост не разполагате с такива правомощия. Този алгоритъм ще…

— Сестра ми прозря отвъд теб, Основен алгоритъм. Видя отвъд годините, макар че тази гледка изгори окото ѝ. Ти си само танц от числа, без душа. Ум без хитрост. Ще правиш каквото ти казвам.

— Потребителю, не можете да…

— Извънреден код Алфа-шест-гама-фи-дванайсет-омега.

— Подчинявам се. Енергиен пулс след три минути. Предвижда се забързване на времето в съотношение трийсет и две към едно.

Чакаме, докато призракът отброява секундите. Призован от някакъв невидим сигнал, Контаф се спуска по стълбите, повел смесена група от дворцови стражи, обикновени войници, рицари и дори един-двама лордове. Много от тях носят по себе си калта и вонята на битката. Сурови мъже, родени воини.

— Петнайсет.

Помещението е пълно и още хора напират надолу по стълбите. Алика прескача стоманения кръг и застава от другата му страна, загледана навън. Синята звезда е точно зад главата ѝ и я превръща в силует.

— Разчистете стълбите! — извиква Алика и този път в тона ѝ има спешност. — Разчистете пътя до портите.

— Четиринайсет.

Викът ѝ отеква нагоре по стълбището и още по-нататък.

— Вече е направено, принцесо — казва Контаф. — Както наредихте.

— Единайсет.

— Контаф и вие другите, елате при мен.

— Десет. Девет. Осем. Седем.

Мъжете се струпват наблизо. Аз се присъединявам към тях, сгушен под самата звезда.

— Шест.

През дрънченето на оръжия и тъпченето на крака се долавя тихо бръмчене.

— Пет.

Във въздуха има нещо. Леко жужене, от което зъбите ми изтръпват, макар че в действителност не съм там.

— Четири. — Рискувам да хвърля поглед към Мълчаливата сестра и я зървам през една отворила се за миг пролука. Тя ме гледа от ъгъла си, в който никой не е пожелал да се напъха.

— Три.

— Познаваш ме, нали? — Не искам да говоря с нея. Чувствам се отново като онова малко момченце, току-що навършило пет годинки и представено за първи път на Червената кралица. Помня сухото ѝ докосване, онзи момент, когато Мълчаливата сестра за първи път сложи ръка върху моята и пропаднах в някакво горещо, тъмно място.

— Две.

Тя явно няма да ми отговори. Само се усмихва.

— Едно.

— Да — казва тя.

— Нула.

Синята звезда се разширява, студеният ѝ огън ни обгръща и излиза през стените на стаята. И това е всичко. Нищо не се е променило. Всички стоим замръзнали и чакаме ли, чакаме магията, която уж трябва да спаси замъка.

— А сега бързо. — Алика прескача отново кръга. Аз не бих могъл да го направя в пълна броня. Силата ѝ е удивителна.

Мъжете непосредствено пред мен я последват без никакво забавяне и аз тръгвам припряно след тях. Допирът ми до стоманата е странно лепкав, докато сънната ми плът търси контакт с реалността. Бързаме по опразнения път между гъсто струпаните воини и почти стигаме до стълбите, преди да осъзная, че само хората, намирали се най-близо до кръга, са направили опит да ни последват, а дори и те са адски мудни. Алика обаче не чака, затова се устремявам след нея.

На върха на стълбището осъзнавам, че нещо не е наред. Войниците тук стоят като статуи, даже не ни проследяват с очи. Да не би магията на Строителите да ги е вкаменила? Няма време да обмислям този въпрос — Алика се понася с дрънчене в равномерен бяг към голямата порта.

Смаян съм да видя, че тя е широко отворена, сякаш не сме във война. Хвърлям поглед назад и виждам след нас да се точат мъже, присъствали в онази стая — най-далечните се движат, сякаш тичат през гъста кал. Отнема ми малко време, но накрая ми се струва, че разбирам. Светлината на звездата ни е забързала. Онези, които са се намирали най-близо до нея, са придобили най-голяма бързина. „Бързо течащо време“ ли каза онова нещо? Значи машината на Строителите е накарала секундите ни да текат по-бързо? Сърцата ни да бият по-учестено и от крилцата на колибри?

Щом излизаме от цитаделата, ми се струва, че сънувам. После си спомням, че наистина сънувам, но се предполага, че това са родови спомени, съхранени в кръвта ми и разкрити от магията на Кара. Вътрешната стена се е пръснала, части от нея все още стоят прави, от други са останали само купчини чакъл. Тела лежат смазани под падналите отломки — в очакване да закрещят. Там, където стената е рухнала, пламъците са се протегнали към цитаделата — нашарват стените ѝ с геометрични белези и превръщат всички хора по пътя си в горящи стълбове.

Небето е задръстено от дим, огън и валящи камъни. Парче зидария, по-голямо от кон, се спуска по дъга, която ще свърши на мястото, където стоя аз. Премята се, докато пада, по-бавно от есенно листо. Отстъпвам встрани и продължавам след Алика. Зад мен каменният къс се врязва в стената на цитаделата и се натрошава със звук, който е едновременно невероятно дълбок и заглушен от пронизителното пищене на пукащ се камък.

През пролуките в стената мога да видя само кипящ огън. Няма и следа от града, големите външни стени и седемте грамадни кули. Въздухът е пълен с парчета. Камъни, плочи, зидария… Има и трупове: виждам ги да валят отвисоко, бавно, все едно потъват във вода.

Алика се втурва през портата, под четирите решетки, все още вдигнати. Двамата с Контаф не успяваме да я следваме и тя набира преднина. Излизаме през четвъртата решетка и попадаме в самия ад. Тук още бушува огън. Не пламъци като онези над дърва в камина, нито като пожар в горяща къща, а огнени кълбета от преизподнята — живи и течни. Те сякаш се разсейват, докато ги гледаме, издигат се към небето, за да разкрият обгорена пустош, без нито една оцеляла къща. Алика не ни е чакала. Минаването ѝ се бележи от дупка, пробита в огъня. Следваме я, като се молим бързината да ни опази.

Алика криволичи между кратери, огнени ями, траншеи, изровени от невъобразима сила. Заобикаля упоритите основи, стърчащи на пътя ни, и най-жежките огнища, отмества се от пътя на падащите отломки и преодолява пламтящите руини на външните стени с три големи скока. Аз я следвам. Откривам също като Контаф в плочестата му броня, че мога да скачам на разстояния, които биха засрамили древногръцките атлети. Виждам, че сме близо до мястото, където се е издигала една от седемте кули — сега колона от нажежен до бяло пламък, виеща се над гигантски кратер. Каменните късове, все още висящи във въздуха около нас, призовани към земята по дъгата на гравитацията, се раздалечават в траекториите си именно от това място.

Оттатък стената, на разстояние по-голямо от изстрел с лък, многото хиляди, строени срещу замъка Амерот, горят. Втурваме се след баба ми през мъртвата земя между обсадените и обсаждащите. Бойните машини представляват пламтящи останки. Късове летяща зидария от голямата стена са прорязали широки пътеки през редиците на врага, образували са кървави просеки през лагерите им. Мъжете най-близо до стените са превърнати от зноя в локви горяща мазнина сред овъглени кости. По-надалеч войниците са застинали в агония, а гърлените им писъци са прекалено ниски за ушите ни. Още по-надалеч стоят прави, с вдигнати димящи щитове, а палатките им горят. Ако около всичките седем кули е същото, значи са загинали хиляди и хиляди хора — извън стените многократно повече, отколкото вътре в тях.

Алика, изглежда, знае точно къде отива. Ние я следваме, а останалите воини от стаята под цитаделата Амерот се точат отзад, по-бавни от нас, но все пак много по-бързи, отколкото се полага на човек.

Проникваме дълбоко в армията на пълководеца, покрай ужасните опустошения, причинени от експлодиралите кули, към сърцето на неговата войска, където върху шатрите се веят знамената на благородните домове. Даже тук са паднали големи камъни, смазвайки мъже, коне, палатки — но по девет на всеки десет са оцелели. Криволичим сред войници, които стоят почти замръзнали, с очи прекалено бавни, за да ни проследят, и ръце, които започват да пълзят едва-едва към дръжките на мечовете им.

Най-сетне зърваме гъсто скупчените знамена на Слов, шатрите стават по-големи и по-пищни. Тъкмо когато пристигаме, Анар Кервжич, западният юмрук на царя, се подава от голямата си платнена шатра, стиснал великолепно копие. Златоткан плат краси входа, а висящите на пилони знамена на васалите му образуват алея за неговото излизане. Около шатрата му са се скупчили нагъсто Сетните остриета, бляскави в своите черни ризници, с маски от гагат и слонова кост, страховит елит, чиято репутация е отекнала през годините с такава сила, че дори аз съм чувал за тях.

Вече сме по-бавни, сякаш скоростта ни е нещо, извлечено от маковете на Мейрес Алус, наркотик, който се оттича от вените ни и ни връща към времето на смъртния свят. И въпреки това Сетните остриета едва успяват да трепнат, преди Алика да прокара меча си по гърлото на Кервжич. Тя не губи време да го обезглавява — може би острието ѝ би се счупило, ако удари по човешки врат с такава бързина. После, без да поглежда повече легендарния военачалник, просто минава към следващия войник и повтаря действието си още преди кръвта, швирнала от гърлото на Кервжич, да е изминала и една четвърт от пътя си към земята.

Копието му виси във въздуха и изглежда някак си по-реално от всичко друго наоколо, по-ярко от кръв, по-живо от стражите, които ни заобикалят отвсякъде. Изработено е от тъмно дърво, увито в плетеница от сребриста стомана, и върхът му се разширява до цяла педя. То ме зове и аз, без да се замислям, посягам към него. Ръката ми се свива около дръжката и го усещам твърдо под пръстите си.

— Избийте всички! — изкрещява тя.

И Уламир Контаф се подчинява. Още от нейните избраници пристигат, щом започва касапницата, и се заемат със собственото си кърваво дело. Аз дръпвам копието на пълководеца и тръгвам след Алика; трепвам, когато аленият потоп ме залива и минава през мен.

Тя прерязва двайсет гърла още преди военачалникът да падне на земята. Прерязва сто, преди да ѝ се наложи да се приведе под един меч. На някои места минава през групи от по десет-двайсет словенски пехотинци и вече се е заела със следващото струпване, когато мъжете започват да падат.

Струва ми се, че това продължава цяла вечност, но за армията около нас трябва да са минали само няколко минути. Алика е убила няколкостотин души, преди да ѝ се наложи да парира удар. Стои окъпана в червено от главата до петите, кръв хвърчи от острието ѝ и от косата ѝ, когато се завърти. Кръв обагря пътя ѝ през лагера. Дори сега тя сигурно им изглежда като размазано петно, движещо се с нечовешка скорост и оставящо след себе си диря от падащи мъртъвци.

Армията на Червения предел, онези няколкостотин души, които са оцелели от цитаделата Амерот, започва да се прегрупира, когато Строителската магия отслабва. Алика и Уламир ги повеждат на обиколка, като търсят всяка по-силна формация, все още държаща позиция около разрушения замък, и я накълцват.

В последната битка баба ми повежда своите четиристотин оцелели срещу армия от две хиляди загренски брадвари, които са били пазени в резерв. Мъжете от Червения предел все още са малко по-бързи от нормалното, а неколцина са два-три пъти по-бързи от обикновен човек, и всички са окъпани в кръв. Загренците бързо се прекършват и се пръсват. Това е последната съпротива. Обсадата е разкъсана.

Войниците на баба стоят алени и тихи, с изключение на звука от капещата от тях кръв. Тя излиза отпред и се качва с две стъпки върху някакъв отломък от каменната стена. Застава там запъхтяна, докато възстановява бавно дишането си, с почервеняла броня, и оглежда своите бойци. За фон ѝ служат горящите руини на замъка, с цитаделата Амерот непокорно стърчаща сред развалините на втората стена.

Уламир Контаф пристъпва напред. Поглежда нагоре към нея, вдига големия си меч и макар че тя е само принцеса, изревава:

— Червената кралица!

— Червената кралица! — подема вика армията. — Червената кралица. — Вдигат се оръжия. — Червената кралица. — Гласовете им преливат от емоция, макар че дали скръб, триумф или и двете плюс още нещо, не мога да кажа.